Момиче на пружина

1.

— Не! Не искам мангостина. — Андерсън Лейк се наведе напред и посочи. — Искам онзи плод ей там. Кау пола-ми нее кап. Онзи с червената кора и зелените косъмчета.

Селянката се усмихна, показа му почернелите си от дъвчене на бетел зъби и посочи пирамидата плодове край себе си.

— Ун нее чай май ка?

— Тези, да. Кап. — Андерсън кимна и се усмихна усърдно. — Как се казват?

— Нго. — Селянката произнесе името отчетливо, като за пред чужденец, и му подаде един плод за проба.

Андерсън го взе и смръщи вежди.

— Нов ли е?

— Ка. — Жената кимна утвърдително.

Андерсън огледа плода в ръката си. Приличаше повече на цветна морска анемона или на космата риба-балон, отколкото на плод. Грапави зелени пипалца стърчаха отвсякъде и гъделичкаха дланта му. Кората имаше червено-оранжевия оттенък на мехурчестата ръжда, но не се усещаше характерният дъх на гнило. Плодът изглеждаше напълно здрав въпреки странния си вид.

— Нго — повтори селянката, а после добави, сякаш му беше прочела мислите: — Нов е. Няма мехурчеста ръжда.

Андерсън кимна мълчаливо. Пазарчето — едно от множеството подобни тържища по улиците на Банкок — гъмжеше от подранили клиенти. Купове плодове дуриан пълнеха уличката с характерната си неприятна миризма, змиеглави риби и червеноперки плаа се мятаха в корита с вода. Навеси от полимер на основата на палмово масло висяха тежко под ударите на безмилостното тропическо слънце и засенчваха пазара с ръчно рисувани емблеми на коработърговски компании и с лика на почитаемата Невръстна кралица. Мъж мина с наперена крачка, вдигнал над главата си пилета с яркочервени гребени — пилетата пляскаха с криле и крещяха възмутено на път към заколението си, жени с пъстри поли фа син се пазаряха усмихнати за цената на контрабанден ориз Ю-Текс и нововариантни домати.

Все неща, които не представляваха интерес за Андерсън.

— Нго — повтори селянката, обезпокоена от мълчанието му.

Дългите косъмчета на плода гъделичкаха дланта му, сякаш го приканваха да им признае правото на съществуване. Поредният тайландски успех в генехакерството, също като доматите, патладжаните и лютите чушлета, с които бяха отрупани сергиите в съседство. Сякаш пророчествата от Греамитската библия се изпълняваха пред очите му. Сякаш самият свети Франциск се въртеше неспокойно в гроба си, готов да се надигне и да тръгне по земята, понесъл със себе си изобилието на изгубените в историята калории.

„И ще дойде той с тръби и Раят ще се върне…“

Андерсън заобръща странния космат плод в ръка. Не се усещаше миризмата на сибискоза. Нямаше и помен от струпеите на мехурчестата ръжда. По кората липсваха графитните драскулки на генехакерската гъгрица. Цветята, зеленчуците, дърветата и плодовете на света бяха маркерите на географската карта в главата на Андерсън Лейк, ала той никъде не откриваше километричен камък или табелка, които да му помогнат с идентифицирането на този плод.

Нго. Една загадка.

Показа с жест, че иска да опита плода на вкус, и го върна на селянката. Тя заби кафявите си палци в косматата кора и я обели с няколко сръчни движения. Сърцевината беше светла, полупрозрачна и пресечена от жилки. Имаше бегла прилика с маринованите лукчета, които се сервираха заедно с мартинито в служебните барчета на научноизследователските центрове в Де Мойн.

Жената му подаде обеления плод. Андерсън го подуши предпазливо. Концентриран цветен аромат. Нго. Такъв плод изобщо не би трябвало да съществува. Вчера не беше съществувал. Вчера нито една сергия в Банкок не бе продавала тези плодове, а днес вече се редяха на пирамиди около мърлявата селянка, която седеше на земята под частичната сянка на импровизирания си навес. На врата ѝ висеше златен амулет на мъченика Фра Сюб, талисман срещу селскостопанските чуми на калорийните компании.

Андерсън би дал мило и драго да види плода в естествения му хабитат, как виси от клоните на дърво или се гуши под листата на храст. Ако разполагаше с повече информация, би могъл да стигне до някакво предположение за родовата принадлежност на плода, да долови шепот от генетичното минало, което Тайландското кралство се опитваше да изкопае от забравата, ала улики липсваха. Той пъхна прозрачното топче в устата си.

Вкусът го удари като юмрук между очите — сладка и плодовита зрялост. Лепкавата цветна бомба покри езика му като с восък. Сякаш го сритаха назад в миналото, право в опитните полета на Айова, когато един учен от „Мидуест Компакт“ го почерпи с бонбонче — невиждано дотогава лакомство за простото фермерско момче, което търчеше босо из браздите на царевичната нива. Вълшебен миг на истински вкус, забравен, превърнал се в отдавнашен спомен.

Слънцето напичаше безмилостно. Купувачите се блъскаха, пазаряха се, но всичко това минаваше незабелязано край него. Той въртеше бавно странния плод в устата си, вкусваше със затворени очи миналото, опиваше се от нишката към едно време, когато тези плодове са растели свободно, преди сибискозата, японската генехакерска гъгрица, мехурчестата ръжда и струпейната плесен да попарят всичко.

Под жежкото тропическо слънце, заобиколен от пуфтене на биволи и крясъците на умиращи кокошки, той се сля с рая. Ако беше греамит, щеше да падне на колене и да благодари в екстаз за вкуса на завръщащия се Рай.

Изплю в шепа черната костилка и се усмихна. Чел беше пътеписи на известни ботаници и изследователи, мъже и жени, проникнали в най-дивите джунгли, за да търсят нови видове, ала нито едно от техните открития не можеше да се сравнява с плода, който беше изял току-що.

Онези хора търсеха открития. Той беше открил едно възкресение.

Селянката се усмихна широко, сигурна, че е спечелила клиента.

— Ао гее кило ка? Колко?

— Безопасни ли са? — попита той.

Тя посочи сертификатите от министерството на околната среда, изложени на калдъръма до нея, и забоде пръст в датата.

— Най-нов вариант — каза жената. — Първо качество.

Андерсън огледа внимателно лъскавите печати. Жената най-вероятно беше подкупила някой чиновник за печатите, вместо да мине през бюрократичния ад на пълната проверка, която да гарантира имунитет срещу мехурчеста ръжда от осмо поколение и резистентност към сибискоза 111.мт7 и мт8. Циничната половинка от мирогледа му прошепна, че това едва ли има значение. Сложните печати, които лъщяха под слънцето, не бяха по-различни от амулета, който жената носеше на врата си, служеха най-вече да внушат на хората чувство за сигурност в един опасен свят. Ако избухнеше нова епидемия от сибискоза, тези печати щяха да са безполезни, разбира се. Новата епидемия щеше да е с нов щам на болестта, който да запрати старите тестове на бунището, а хората щяха да подхванат на нова сметка молитвите си към Фра Сюб и подобни, да стискат отчаяно амулетите си, да се взират в изображенията на цар Рама XII, да правят приношения в Храма на градската колона и да кашлят до смърт, изхрачвайки гниещата тъкан на собствените си бели дробове, без значение колко печати на министерството на околната среда красят сертификатите на селскостопанската им продукция.

Андерсън прибра костилката на нгото в джоба си.

— Ще взема едно кило. Не, две. Сонг.

Подаде ѝ конопената си торба, без да се пазари. Колкото ѝ да му поискаше жената, щеше да е малко. Чудесата нямаха цена. Печалбите от уникален по своята природа ген, който е резистентен към калорийната чума или усвоява по-добре азота, винаги удряха тавана. Ако се разходеше из пазара, щеше да открие доказателство за това на всяка крачка. Уличката гъмжеше от тайландци, които купуваха всичко, от генетично модифициран ориз Ю-Текс до новите пилета с яркочервени гребени. Ала всички тези неща бяха продукт на стари успехи, базираха се на предишни генехакерски пробиви, направени в лабораториите на „АгриГен“, „ПурКал“ и „Тотал Нутриент Холдингс“. Всички те бяха плодове на стара наука, създадени в лабораториите на „Мидуест Компакт“.

Нго беше различен. Нго не идваше от „Мидуест“. Тайландското кралство проявяваше рядка далновидност и хитрост. И процъфтяваше, за разлика от други страни като Индия, Бирма и Виетнам, които се сриваха като домино, гладуваха и целуваха краката на калорийните монополи с надеждата да им отпуснат някой от научните си продукти.

Неколцина се спряха да погледнат какво толкова купува Андерсън и макар според него цената да беше ниска, на тях явно им се стори твърде висока, защото отминаха без коментар.

Жената му даде плодовете и Андерсън се усмихна, макар че му идеше да се разсмее с глас. Нито един от косматите плодове в торбата не би трябвало да съществува — със същия успех вътре можеше да има трилобити, членестоногите, изчезнали преди двеста и петдесет милиона години. Ако догадката му за произхода на нгото беше вярна, то появата му представляваше завръщане от отдавна отмрялото минало, почти все едно по Танон Сукумвит да крачи тиранозавър. От друга страна, същото беше вярно за картофите, доматите и лютите чушлета, с които бе пълен пазарът, натрупани на купчини и подредени на пирамидки във великолепно изобилие, за редиците гиздави беладони покрай тротоарите, растение, което никой не беше виждал от поколения. В този давещ се град всичко изглеждаше възможно. Плодове и зеленчуци се завръщаха от гроба, отдавна изчезнали цветя растяха в изобилие покрай булевардите, а зад всичко това министерството на околната среда твореше вълшебства с генетичен материал, изгубен преди поколения.

Андерсън тръгна през пазара към булеварда от другата страна. Посрещна го утринният градски кипеж, задръстил Танон Рама IX като река Меконг по време на пълноводие. Колелета и велосипедни рикши, синьо-черни биволи и гигантски поклащащи се мегодонти.

При появата на Андерсън Лао Гу доприпка откъм сянката на рушаща се кула с офиси и внимателно откъсна горящото крайче на цигарата си. И тук беладони. Навсякъде бяха. Нямаше ги никъде другаде по света, но тук растяха на всяка крачка. Лао Гу прибра остатъка от цигарата в джобчето на окъсаната си риза и тръгна пред Андерсън към велосипедната им рикша.

Старият китаец приличаше на плашило в дрипи, ала въпреки това беше извадил късмет. Жив бе, а повечето му хора бяха мъртви. Имаше работа, а другите малайски бежанци живееха наблъскани като пилци пред заколение в душните Разширителни кули. Лао Гу имаше жилести мускули и достатъчно пари да се глези с тайландски цигари. В очите на другите бежанци с жълта карта той беше извадил страхотен късмет.

Лао Гу яхна рикшата и изчака Андерсън да се настани на пътническото място отзад.

— Към офиса — каза Андерсън. — Бай кап. — После превключи на китайски: — Зоу ба.

Старецът се изправи на педалите и рикшата им се вля в трафика. Маневрата му предизвика гневен звън на велосипедни звънци и ручене на тромби. Лао Гу се вмъкна още по-навътре в потока, без да им обръща внимание.

Андерсън бръкна в торбата за още едно нго, но спря. Трябваше да се въздържа, а не да ги излапа като лакомо дете. Тайландците бяха намерили нов начин да разровят миналото, а той какво — искаше да си напълни корема с доказателството за пробива им? Потропа с пръсти по конопената торба. Трябваше да си възвърне самоконтрола.

В опит да отвлече мислите си извади цигара и запали. Дръпна силно, наслади се на първата изгаряща глътка тютюн и си спомни колко се беше изненадал, когато откри какви неочаквани успехи бележи Тайландското кралство, колко широко разпространена е беладоната. Пушеше и си мислеше за Йейтс. Спомняше си разочарованието му, докато двамата седяха един срещу друг, а възкресената история плесенясваше помежду им.

— Беладона.

Кибритената клечка припламна в сумрачния офис на „Жива вода“ и освети червендалестата физиономия на Йейтс, когато той приближи пламъчето до цигарата си и дръпна дълбоко. Тънката оризова хартия изпука. Връхчето на цигарата се разгоря и Йейтс издиша дима към тавана, където манивелни вентилатори пъшкаха в неравна борба с влажната жега.

— Патладжани. Домати. Люти чушлета. Картофи. Жасмин. Накотиана. — Вдигна цигарата си и примижа. — Тютюн.

Дръпна отново, примижал от дима и забил поглед в горящото връхче на цигарата. Бюрата наоколо тънеха в сенки, педалните компютри на компанията мълчаха. Привечер, след края на работния ден не беше трудно да видиш в празните бюра нещо различно от издайническата топография на провала. Например че работниците във фабриката просто са се прибрали у дома да си починат преди поредния тежък работен ден. Потъналите в прах столове и педални компютри разкриваха тъжната истина… но в сумрака, наметнал ги със сенки, гонени тук-там от лунния светлик, който се процеждаше през махагоновите капаци, не беше трудно да си представиш какво е можело да бъде.

Манивелните вентилатори все така се въртяха морно над главите им, лаоските гумени моторни ленти скърцаха ритмично по тавана — черпеха малки количества кинетична енергия от централния пружинник на фабриката.

— Тайландците са извадили късмет в лабораториите си — каза Йейтс, — и ето какво става. Ако бях суеверен, щях да си помисля, че са създали и теб заедно с доматите си. Както знаем, всеки организъм има нужда от свой естествен враг, от свой хищник.

— Трябваше да докладваш за напредъка им — каза Андерсън. — Тази фабрика не беше единствената ти отговорност.

Йейтс направи физиономия. Лицето му беше като снимка от медицинска статия за пораженията на тропическия удар. Спукани капиляри чертаеха силно разклонени розови притоци по бузите и буцестия му нос. Воднистосини очи гледаха втренчено Андерсън, мътни като задавения от боклуци градски въздух.

— Трябваше да се сетя, че ще ми вземеш нишата.

— Нищо лично.

— Да де. Само дето това е работата на целия ми живот. — Засмя се сухо и хрипливо като пациент в началните стадии на сибискоза. Звукът би подгонил Андерсън към изхода, само че Йейтс, като всички служители на „АгриГен“, беше имунизиран срещу новите щамове.

— Градих това с години — продължи Йейтс, — а сега ти ми казваш, че нямало нищо лично. — Махна към панорамния прозорец на офиса, който гледаше към производствения цех долу. — Имам пружинници колкото юмрука си, които побират един гигаджаул енергия. Което е четири пъти повече от всички други пружинници на пазара. Истинска революция в съхраняването на енергия, а ти я хвърляш с лека ръка на боклука. — Наведе се напред. — Не сме имали толкова леснопреносима енергия от времето на бензина.

— Само ако можеш да ги произвеждаш.

— Близо сме — настоя Йейтс. — Остава да се оправим с водораслените резервоари. Само те ни се опъват още.

Андерсън не каза нищо. Йейтс, изглежда, прие това за окуражителен знак.

— Фундаменталната концепция е безпогрешна. Щом резервоарите започнат да произвеждат достатъчни количества…

— Трябваше да ни уведомиш веднага щом са се появили беладоните. Тайландците успешно произвеждат картофи от най-малко пет сезона. Очевидно седят върху семенна банка, а ти не си ни казал нищо.

— Не е по моята част. Аз се занимавам със складиране на енергия. Не с производство на плодове и зеленчуци.

— И откъде ще вземеш калориите, за да навиеш гениалните си пружинници, ако реколтата се провали? — изсумтя Андерсън. — Мехурчестата ръжда вече мутира на всеки три сезона. Генехакери на свободна практика непрекъснато хакват дизайните ни за СояПРО и пшеница „Тотал Нутриент“. Последният ни щам на високодобивна царевица „ХайГро“ даде само шейсет процента резистентност към гъгрицата, а сега изведнъж научаваме, че ти седиш върху генетична златна мина. Хората гладуват…

Йейтс се изсмя.

— Не ми говори за спасяването на човешки живот. Видях какво стана със семенната банка във Финландия.

— Не ние взривихме подземните хранилища. Откъде да знаем, че финландците ще се окажат такива фанатици?

— И последният глупак можеше да се сети. Калорийните компании си имат репутация.

— Онази операция не я ръководех аз.

Йейтс се изсмя отново.

— Винаги това ни е извинението, нали? Компанията върши някакво безобразие, а ние всички се дръпваме и си измиваме ръцете. Преструваме се, че не ние сме били отговорни. Компанията изтегля СояПРО от бирманския пазар, но ние не сме виновни, защото споровете за интелектуалната собственост не са по нашата част. Само че гладуващите това не ги интересува. — Дръпна от цигарата, издиша дима. — Направо не знам как хората като теб спят нощем.

— Лесно. Казвам по една молитва към Ной и свети Франциск, после благодаря на Бога, че все още сме на крачка пред мехурчестата ръжда.

— Значи това е краят? Ще затвориш фабриката?

— Не. Не, разбира се. Производството на пружинници ще продължи.

— Наистина? — Йейтс се наведе обнадеждено напред.

Андерсън сви рамене.

— Да. Това е едно полезно прикритие.

Горящото връхче на цигарата стигна до пръстите на Андерсън и той хвърли фаса на претъпканата улица. Потърка опарените си пръсти. Лао Гу въртеше усилно педалите. Банкок, Градът на божествените създания, се плъзгаше покрай тях.

Монаси с оранжеви раса вървяха по тротоарите под сянката на черни чадъри. Деца търчаха на групички, бутаха се и се пръскаха, смееха се и си подвикваха на път към манастирските училища. Улични продавачи висяха по кьошетата и протягаха ръце, отрупани с нанизи невен за храмови приношения и лъскави амулети на почитани монаси, които уж пазят от всичко, като се започне от безплодие и се свърши със струпейна плесен. Колички за бърза закуска вдигаха дим и цвърчаха с аромата на вряло олио и маринована риба, а в краката на клиентите им смътните силуети на чешърки се умилкваха с протяжно мяучене за някоя огризка.

Над булеварда се издигаха кулите на старото банкокско Разширение, увити в лози и покрити с плесен, с изпочупени прозорци, като скелети, оглозгани до кокал. Без климатична инсталация и асансьори, кулите бяха необитаеми, напечени от слънцето. От порите им тук-там извираше черният дим на нелегални огньове от сушени животински изпражнения, на които малайски бежанци бързаха да приготвят безквасните си пърленки и да си сварят кафе, преди белоризците да щурмуват душните висини и да ги пребият като нарушители.

В средата на пътните платна бежанци от въглищната война на север лежаха по корем с вдигнати ръце, изящно вежливи в просбените си пози. Велосипеди, рикши и фургони с мегодонтски впрягове ги заобикаляха равнодушно, разделяйки се като река покрай камъни. Грозните брадавици на фа’ган бележеха носовете и устите на просяците. Зъбите им бяха черни от дъвчене на бетел. Андерсън бръкна в джоба си и хвърли пари в краката им, после кимна леко на благодарствените им поклони, преди рикшата да го отнесе нататък.

След малко пред погледа му се изпречиха варосаните стени и тесните улички на фарангската индустриална зона — квартала, където беше съсредоточен чуждестранният промишлен капитал. Складове и фабрики, наблъскани нагъсто и обвити със саван от миризма на сол и гниеща риба. Продавачи дебнеха по уличките, опнали парчета брезент и одеяла над главите си да ги пазят от непоносимия пек. Отзад се издигаше сложната система от вълноломи и диги на крал Рама XII, построени да удържат напора на синия океан.

Трудно беше да игнорираш присъствието на тези високи стени и натиска на водата от другата им страна. Още по-трудно бе да не мислиш за Града на божествените създания като за отложена, но неизбежна катастрофа. Но тайландците бяха хора упорити и засега успяваха да опазят своя обичан град, своя Крунг Теп, от удавяне. С помощта на задвижвани с въглища помпи, мащабни изкопни работи и дълбока вяра във вдъхновеното водачество на своята любима династия Чакри тайландците успешно удържаха стихията, която беше погълнала Ню Йорк и Рангун, Бомбай и Ню Орлиънс.

Лао Гу свърна в една пресечка и удари нетърпеливо звънеца да разгони черноработниците, които я задръстваха. Сандъци, сковани от химически обработените непромокаеми и здрави материали с марката на „УедърОл“, се разлюляха върху кафявите гърбове. Лога на пружинници, изработени във фабрики на чаожойски китайци, на антибактериалните дръжки „Мацушита“ и на керамичните водни филтри „Бо Лок“ се полюляваха напред-назад, хипнотични с тромавия си ритъм. Образи на проповядващия Буда и на почитаемата Невръстна кралица се редяха по фабричните стени, борейки се за надмощие с ръчно рисувани моменти от стари двубои по муай тай.

Фабриката на „Жива вода“ се издигаше над уличния трафик, истинска крепост с високи стени и гигантски вентилатори, които се въртяха мудно във вентилационните шахти на горните етажи. От другата страна на пресечката като огледално изображение се издигаше, чаожойската фабрика за велосипеди, а помежду им — патологичното лепкаво струпване на улични колички за бързо хранене, които неизменно изникваха около входа на всяка фабрика и осигуряваха обяд за работниците.

Лао Гу спря в двора на „Жива вода“, точно пред главния вход. Андерсън слезе от рикшата, взе торбата с нгото и спря за миг, вперил поглед в исполинските врати, широки осем метра заради мегодонтите. Редно беше да прекръстят фабриката. „Глезотията на Йейтс“. Йейтс, непоправимият оптимист, такъв щеше да го запомни Андерсън. Още го чуваше как защитава чудесата на генехакнатите водорасли, виждаше го как рови из чекмеджетата на бюрата в офиса за графики и бележки, които да илюстрират доводите му.

„Не можеш да съдиш предварително за моята работа само защото проектът «Океанско изобилие» се провали. При правилна обработка водораслите гарантират значително по-добра абсорбция на усукващия момент. Забрави за калорийния им потенциал. Мисли за промишленото им приложение. Дай ми още малко време и ще ти поднеса на тепсия целия пазар на устройства за складиране на енергия. Поне изпробвай някой от прототиповете ми, преди да вземеш решение…“

Щом влезе във фабриката, ревът на машините го погълна и удави отчаяния вой на Йейтсовия оптимизъм.

Мегодонти пъшкаха, впрегнати в колянови валове, гигантските им глави висяха ниско, хватателните им бивни стържеха по пода, докато животните обикаляха в бавни кръгове около енергийните вретена. Тези генехакнати животни бяха живото сърце на заводската енергийна система, именно те осигуряваха мощност за поточните линии, вентилационната система и машините. Сбруите им дрънчаха ритмично, изопнати по напрегнатите мускули. Водачите им от Мегодонтския синдикат, със служебни униформи в червено и златно, вървяха край поверениците си, подвикваха им команди, сменяха ги при нужда с отпочинали животни и изобщо насърчаваха тези изкуствено създадени братовчеди на слоновете.

В другия край на фабриката поточната линия изплюваше прясно произведените пружинници на път към отдела по качествен контрол и оттам към опаковъчния, където джаджите се подреждаха спретнато върху палети, готови да поемат към своя все още хипотетичен пазар. Когато Андерсън влезе в цеха, работниците спряха за миг и го почетоха с поклон, събрали длани пред челата си.

Банят, началникът на отдела за качествен контрол, притича с усмивка и също се поклони.

Андерсън отвърна с небрежен жест и попита:

— Как е качеството?

Банят се усмихна.

— Дее кап. Добре. По-добре. Елате вижте. — Даде знак и Нам, бригадирът на смяната, удари предупредителната камбана, която оповестяваше пълно спиране на поточната линия. Банят подкани Андерсън да го последва. — Нещо интересно. Ще ви хареса.

Андерсън се усмихна сухо. Съмняваше се, че Банят би могъл да го зарадва с каквото и да било. Извади едно нго от торбата и го предложи на отговорника за качествения контрол.

— Имате прогрес? Наистина?

Банят кимна и взе плода. Хвърли му разсеян поглед, обели кората и лапна прозрачната сърцевина. Не личеше да е изненадан. Не реагира по никакъв начин. Чужденците винаги разбираха последни за промените в страната, факт, който Хок Сенг не пропускаше да изтъкне, когато в параноидния му мозък за пореден път се породеше подозрението, че Андерсън се кани да го уволни. Сигурно и Хок Сенг вече знаеше за нгото, или щеше да се престори, че знае, когато Андерсън го попита.

Банят хвърли костилката в една кофа с храна за мегодонтите и поведе Андерсън покрай поточната линия.

— Отстранихме един проблем с режещата преса.

Даде повторен сигнал с предупредителната камбана и работниците отстъпиха крачка назад от работните си места. При третия сигнал водачите в червено и златно дадоха знак на поверениците си със специалните бамбукови пръчки и мегодонтите също спряха работа. Поточната линия се забави. В другия край на цеха индустриалните пружинникови барабани започнаха да тиктакат и скърцат, докато поемаха за съхранение енергията, която маховиците подаваха към тях, резерв, с който да подновят работата си, след като Андерсън приключи с инспекцията.

Андерсън вървеше след Банят покрай смълчания конвейер, а работниците в зелено-бели униформи го сподиряха с нова вълна от поклони. Отметна завесите, направени от полимер на основата на палмово масло, и влезе в пречиствателната зала. Тук промишленото откритие на Йейтс се ширеше с величествено изобилие, лепнеше по пружинниците с утайката на генетичната случайност. Жени и деца с трислойни маски вдигнаха очи и свалиха дихателната си защита, за да се поклонят дълбоко на човека, който ги хранеше. Светла прах лепнеше по лицата им, набраздена от пот. Кожата им беше естествено тъмна само около устата и носовете, където филтрите ги защитаваха.

Андерсън и Банят минаха през пречиствателната зала и влязоха в пещта на помещението с режещите преси. Темпериращи лампи излъчваха нагорещена до бяло светлина, а мочурливата смрад на размножаващи се водорасли сгъстяваше въздуха. Сушилни решетки се редяха на катове под тавана, отрупани със снопове генехакнати водорасли, които се отцеждаха, спаружваха се и почерняваха в гъста хомогенна маса под натиска на високите температури. Потните техници бяха почти голи — носеха само шорти, потници и защитни шлемове. Помещението беше истинска пещ въпреки манивелните вентилатори и силната вентилационна система. По гърба на Андерсън се стичаше пот. Ризата му подгизна за нула време.

— Тук. Вижте — посочи му Банят и прокара пръст по един разглобен накрайник на режеща преса, оставен до главната производствена линия. Андерсън коленичи да огледа повърхността отблизо. — Ръжда — измърмори Банят.

— На миналата инспекция нали пак с това се занимавахме?

— Солена вода. — Банят се усмихна смутено: — Океанът е близо.

Андерсън вдигна поглед към капещите сушилни решетки и се намръщи.

— Водораслените резервоари и сушилните решетки не помагат. Който си е мислел, че ще минем с отпадъчна топлина за сушенето на материала, е бил глупак. Енергийна ефективност друг път.

Банят го стрелна с поредната смутена усмивка, но не каза нищо.

— Значи сте сменили режещите накрайници?

— Да, и постигнахме двайсет и пет процента надеждност.

— Толкова по-висока? — Андерсън кимна разсеяно. Даде знак на главния техник и той извика на Нам през пречиствателната зала. Предупредителната камбана звънна отново. Миг по-късно горещите преси и темпериращите лампи светнаха още по-силно от притока на електричество в системата. Андерсън се дръпна инстинктивно пред усилващата се жега. При всяко включване горящите лампи и преси му струваха по петнайсет хиляди бахти1 във вид на такси върху въглеродните емисии — част от въглеродния бюджет на Кралството, за чието пренасочване „Жива вода“ плащаше в брой. Йейтс беше хакнал системата гениално, включвайки незаконно фабриката към държавната квота за въглеродните емисии, но размерът на подкупите, раздадени за тази цел, беше внушителен. Главните маховици се завъртяха и цялата фабрика потръпна, когато механичната система под пода се задвижи. Дъските под краката им започнаха да вибрират. Кинетична енергия изби искри през системата, като адреналин, гъделичкащо предчувствие за мощността, която щеше всеки миг да се влее в производствената линия. Мегодонт нададе тръбен вой на възмущение, но млъкна бързо, смъмрен с пръчката. Воят на маховиците се извиси в писък, после, когато джаулите енергия се вляха в задвижващите системи, изведнъж пресекна.

Камбанката на главния техник издрънча отново. Работниците пристъпиха напред да калибрират режещите инструменти. Произвежданите пружинници бяха предвидени за съхранението на два гигаджаула и по-малкият им размер изискваше по-голяма прецизност от машините. По-нататък по линията започваше етапът на навиването. Режещата преса с подновените си остриета за фино рязане се издигна със съсък във въздуха върху хидравличната си механика.

— Кун, моля — обърна се с почетната титла Банят към Андерсън и го покани зад един предпазен параван.

Камбанката на Нам прозвуча за трети път. Поточната линия се раздвижи. Системата оживя. Работниците приклекнаха зад щитовете си. Жичките на пружинниците заизлизаха със съскане от машинните настройници и почнаха да се вмъкват в серия нажежени ролери. Спрей вонящ реактант обливаше ръждивите на цвят жички, покриваше ги с мазна течност, която да абсорбира водораслената пудра на Йейтс и да я превърне в хомогенен слой.

Пресата се спусна. Трясъкът на огромната ѝ тежест беше толкова силен, че Андерсън го усети със зъбите си. Жичката на пружинника се раздели и готовият отрязък продължи нататък през полимерните завеси към залата за пречистване. Трийсет секунди по-късно се върна, светлосива и прашна от водораслената пудра. Мина през нова серия нажежени ролери преди да бъде изтормозена в окончателната си форма — плътна намотка, все по-плътна и по-плътна, пружина, навита толкова здраво, че да смаже собствената си молекулярна структура. Надигна се оглушителен писък на изтерзан метал. Ситен фонтан от лубриканти и водораслена утайка пръсна във всички посоки под натиска на свиващата се пружина, опръска работници и машини, после компресираният пружинник продължи нататък към опаковъчния отдел и помещението за качествен контрол.

Жълта мигаща светлина даде знак, че опасността е преминала. Работниците изскочиха иззад щитовете си, за да нагласят отново пресата, преди поредната дължина метал с ръждив цвят да се появи със съскане от червата на помещението за темпериране. Ролерите дрънчаха на празни обороти. Лубрикантните пръскачки се самопочистиха със ситна водна струя преди поредния рунд. Работниците приключиха с калибрирането на пресите и отново се скриха зад щитовете. Ако в процеса възникнеше проблем, жичката на пружинника щеше да се превърне във високоенергийно острие, което се мята безконтролно из цеха. Андерсън беше виждал глави да се пукат като манго, телесни части да падат отсечени и кръв да пръска на фонтани в резултат на системен дефект в индустриалните мощности.

Пресата се спусна с трясък и отряза нов пружинник — по четиридесет на час, които сега, според уверенията на Банят, имаха само седемдесет и пет процентов шанс да свършат в държавното депо за отпадъци на министерството на околната среда. Харчеха милиони за производството на боклук, за чието унищожаване държавата щеше да похарчи още толкова — двуостър меч, който сечеше ли, сечеше. Йейтс беше прецакал нещо — може би случайно, а може би воден от едната злоба — и им отне повече от година да осъзнаят дълбочината на проблема, да проучат основно водораслените резервоари, където растеше революционното покритие на пружинниците, да преработят царевичната смола, която обгръщаше механичните интерфейси на пружинника, да променят практиките на качествения контрол, да разберат как се отразява целогодишна влажност от близо сто процента на един производствен процес, създаден за условията на места с по-сух климат.

Облак светъл прах нахлу в помещението, когато някакъв работник излезе със залитане през завесите на пречиствателното. Тъмното му лице представляваше набраздена с пот маска от спечена мръсотия и палмово масло от пръскачките. Преди да се затворят, завесите разкриха гледка към колегите му, сенки в снежна буря от светли прашни облаци, жертви на етапа, при който жичката на пружинника се затваряше в слой от специалната пудра, без която пружината щеше се самозапои под натиска на гигантското налягане. Всичката тази пот и калории, и въглеродни квоти… всичко това само за да се осигури убедително прикритие на Андерсън, докато той работи по загадката на беладоната и нгото.

Всяка разумна компания отдавна щеше да е затворила фабриката. Дори Андерсън, който разбираше едва бегло процесите, свързани с производството на тези пружинници от следващо поколение, би го направил. Но ако искаше работниците му, синдикатите, белоризците и безбройните ослушващи се уши в кралството да вярват, че е амбициозен предприемач и нищо повече, тази фабрика трябваше да работи, и то да работи здраво.

Андерсън стисна ръката на Банят и го поздрави за добрата работа.

Жалко, наистина. Потенциалът за успех беше налице. Йейтс му беше показал как работят новите пружинници — той може да беше луд, но не беше глупак. Андерсън бе гледал със затаен дъх как от мъничките кутийки се изливат джаули енергия и пружинниците вътре продължават да тиктакат часове наред. Другите модели на пазара съхраняваха четири пъти по-малко енергия при два пъти по-голямо собствено тегло, а евентуален опит да се подобрят параметрите им при съществуващата технология би стопил жичките им в молекулярно свързана маса под неимоверния натиск на вложените в пружинника джаули. Понякога Андерсън почти се изкушаваше от мечтата на Йейтс.

Пое си дъх и се гмурна в пречиствателната зала. Излезе от другия ѝ край в облак от водораслена пудра и дим. Вдиша жадно въздуха, подправен със смрад на мегодонтски изпражнения, и тръгна по стълбите към офиса си. Зад него един мегодонт нададе възмутен стон. Андерсън се обърна, огледа цеха и спря поглед на гледача, чието животно се беше обадило. Четвърто вретено. Още един проблем в дългия списък с проблеми на „Жива вода“. Отвори вратата на офиса.

Помещението беше в що-годе същото състояние, в каквото го беше заварил при пристигането си в страната. Все така тъмно и пещерно празно с бюра и педални компютри, които клечат мълчаливо в сенките. Тънки остриета слънчева светлина се вмъкваха през прорезите на тиковите прозоречни капаци и осветяваха пушливите приношения към незнайните богове, които така и не бяха спасили китайския клан на Тан Хок Сенг в Малая. Тамян от сандалово дърво сгъстяваше въздуха, копринени гирлянди красяха малкото параклисче в ъгъла, където усмихнати златни фигурки клечаха върху чинии с ориз Ю-Текс и лепкави, накацани от мухи плодове манго.

Хок Сенг седеше на компютъра си. Кльощавият му крак натискаше ритмично педала, захранвайки с енергия микропроцесорите и сиянието на дванайсетсантиметровия екран. В мътната светлина на монитора Андерсън мярна опуления му поглед — очи на човек, който се стряска до смърт при всяко отваряне на вратата. Страхът на стареца незнайно защо му напомняше за халюцинация, почти като избледняващите чешърки — уж ги виждаш, а след миг изчезват и започваш да се съмняваш в собствените си очи, — но Андерсън знаеше достатъчно за жълтокартите бежанци и зле прикрития ужас, в който живееха. Затвори вратата — производственият рев остана навън — и видя как старецът се успокоява.

Андерсън се закашля и махна към димните спирали на тамяна.

— Нали ти казах да спреш с това нещо.

Хок Сенг вдигна рамене, но не спря да натиска педала и да трака по клавиатурата.

— Да отворя ли прозорците? — Шепотът му беше като звука на бамбук, който стърже по пясъка.

— Не, за бога. — При мисълта за тропическия пек отвън Андерсън се намръщи. — Просто пали тамяна си у дома. Не го искам тук. Край с тая работа.

— Да. Разбира се.

— Сериозно говоря.

Хок Сенг го стрелна с поглед отдолу нагоре, после пак се втренчи в монитора. Изпъкналите му скули и хлътналите очи се очертаха още по-релефно в сиянието на екрана. Тънките му пръсти отново загракаха по клавишите.

— За късмет е — измърмори той, после се изкиска тихо и хрипливо. — Дори чуждестранните дяволи имат нужда от късмет. С всичките проблеми във фабриката, реших, че малко помощ от Буца ще ви дойде добре.

— Няма да го гориш тук. — Андерсън остави торбата с нго на бюрото си и се тръшна на стола. Изтри челото си. — Гори си го у вас.

Хок Сенг кимна едва доловимо, че е разбрал. Редиците манивелни вентилатори на тавана се въртяха мързеливо, бамбуковите им пластини пъшкаха в неравната си борба с душната жега в офиса. Двамата седяха закотвени, заобиколени от релефа на Йейтсовата велика идея. Редиците бюра и компютри бяха празни: По предварителен план тук трябваше да са отделите по продажбите, по снабдяването, по личния състав и секретарките.

Андерсън извади плодовете и ги нареди на бюрото пред себе си. Избра едно от косматите си открития и го размаха да привлече вниманието на Хок Сенг.

— Виждал ли си такива?

Хок Сенг вдигна поглед.

— Местните им викат нго. — Върна се към работата си: да преглежда баланси, които никога нямаше да излязат на плюс, и дефицити, за които никога нямаше да докладва.

— Знам как им викат местните. — Андерсън стана и тръгна към бюрото на стареца. Хок Сенг се дръпна стреснато, когато Андерсън сложи косматия плод до компютъра му, и изгледа нгото, сякаш беше отровен скорпион. Андерсън каза: — Всеки селянин на пазара ще ти каже името им. Тайландското им име. Имахте ли от тези плодове при вас, в Малая?

— Аз… — започна Хок Сенг и млъкна. Усилията му да запази самообладание се виждаха с просто око, лицето му се гърчеше в прилив на разнообразни емоции. — Аз… — започна отново и пак млъкна.

Андерсън гледаше как страхът извайва лицето на стареца в калъпа си. По-малко от един процент от малайските китайци се бяха спасили след Инцидента. Както и да го погледнеше човек, Хок Сенг беше извадил невиждан късмет, ала въпреки това Андерсън го съжаляваше. Един простичък въпрос, един плод — и старецът беше готов да си плюе на петите.

Хок Сенг се взираше в нгото, дъхът му бе накъсан. Накрая измърмори:

— Нямаше такива в Малая. Само тайландците ги бива с тия неща. — А после отново се върна към работата си, вперил поглед в малкия компютърен екран, заключил спомените надълбоко.

Андерсън зачака с надеждата Хок Сенг да добави още нещо, но старецът повече не вдигна очи към него. Загадката на нгото очевидно щеше да почака още.

Андерсън се върна на бюрото си и се зае с пощата. Хок Сенг му беше подготвил фактури и данъчни декларации, които стояха на спретната купчинка в единия ъгъл на плота и настояваха да им обърне внимание. Андерсън подхвана купчинката: разписваше чекове, платими на Мегодонтския синдикат, и подпечатваше с печата на „Жива вода“ разрешителни за извозване на отпадъци. Подръпна ризата си, която беше залепнала за потната му кожа. Горещината и влажността бяха убийствени.

Накрая Хок Сенг все пак вдигна очи.

— Банят ви търсеше.

Андерсън кимна, вперил поглед във формулярите.

— Открили са ръжда по режещата преса. Подмяната е подобрила надеждността с пет процента.

— Значи е станала двайсет и пет?

Андерсън сви рамене, разрови купчината документи пред себе си и подпечата един формуляр за въглеродна оценка от министерството на околната среда.

— Така каза. — Сгъна документа и го прибра в плика му.

— И така да е, пак сме далеч от реализирането на печалба. Тези ваши пружинници са много шум за нищо. Съхраняват джаулите така, както Сомдет Чаопрая охранява Невръстната кралица.

Андерсън се намръщи раздразнено, но не си направи труда да защити лошото качество на продукцията.

— А за хранителните резервоари каза ли ви? — попита Хок Сенг. — За водораслите?

— Не, Само за ръждата. Защо?

— Заразени са с нещо. Част от водораслите не произвеждат онова… — Хок Сенг се поколеба, после продължи: — Каймака де. Не са продуктивни.

— Нищо не ми е казал.

Още едно кратко колебание, после:

— Сигурно се е опитал.

— На теб каза ли ти дали проблемът е сериозен?

Хок Сенг вдигна рамене.

— Каза само, че каймакът не отговарял на спецификациите.

Андерсън се намръщи.

— Ще го уволня. Не ми трябва началник на качествен контрол, който няма кураж да ми съобщи лошата новина.

— Може би вие не сте го слушали внимателно.

Андерсън имаше какво да каже за хора, които се опитват да повдигнат някакъв въпрос, а после незнайно защо се отказват, но тъкмо бе отворил уста, когато го прекъсна писък на мегодонт откъм цеха долу. Звукът беше толкова силен, че стъклото на вътрешния прозорец издрънча. Андерсън се заслуша.

— Това е четвърто захранващо вретено. Мегодонтският водач там е некомпетентен.

Хок Сенг не вдигна очи от клавиатурата.

— Водачите са тайландци. Всичките са некомпетентни.

При тази оценка, изречена от бежанец с жълта карта, Андерсън се подсмихна.

— Е, този е по-некомпетентен от обичайното — каза той и се върна към пощата. — Искам да го смениш. Четвърто вретено. Запомни.

Педалът на Хок Сенг излезе от ритъм.

— Трудна работа. Дори Торният лорд се кланя на Мегодонтския синдикат. Кой ще задвижва енергийните механизми, ако от синдиката си приберат мегодонтите? Хора ли ще впрегнете на тяхно място? Не сте в силна позиция да се пазарите.

— Не ми пука. Искам да разкараш онзи на четвърто вретено. Ще подлуди животното си, другите мегодонти също ще пощуреят и ще изпотрошат всичко. Не можем да си позволим хаос в цеха. Измисли някакъв любезен начин да го разкараш. — Андерсън извади още няколко чека, които чакаха подписа му.

Хок Сенг не се отказа:

— Кун, преговорите със синдиката са сложно нещо.

— Ти нали затова си тук. Нарича се делегиране на отговорности — каза Андерсън, без да вдига поглед от документите пред себе си.

— Да, разбира се. — Хок Сенг го изгледа хладно. — Благодаря ви за гласуваното доверие и подробните инструкции.

— Все ми повтаряш, че не разбирам местната култура — каза Андерсън. — И аз ти давам възможност да покажеш собствените си познания по въпроса. Отърви се от онзи тип. Не ми пука дали ще бъдеш любезен, или ще настъпиш всичко живо по мазолите, просто намери начин да го освободиш. Опасно е да държим некадърник в захранването.

Хок Сенг сви устни, но не възрази повече. Андерсън реши поне на първо време да приеме, че нареждането му ще бъде изпълнено. Разлисти страниците на поредното разрешително от министерството на околната среда и се намръщи. Само тайландците можеха да похабят толкова време, за да облекат един подкуп в благовидния вид на споразумение за предоставяне на услуга. Любезни бяха до припадък даже когато ти бъркаха в джоба. Или когато имаше проблем с водораслените резервоари. Банят…

Андерсън разрови формулярите.

— Хок Сенг?

Старецът не вдигна очи.

— Ще се погрижа за мегодонтския водач — каза той, без да спира да трака по клавиатурата. — Ще го уволня дори това да ви излезе прескъпо, когато дойде ред отново да се пазарите със синдиката.

— Добре, но не за това щях да те питам — каза Андерсън и потропа с пръсти по бюрото. — Банят ти се е оплакал от каймака. Проблемът с новите резервоари ли е? Или със старите?

— Аз… Банят не спомена подробности.

— Ти нали миналата седмица каза, че пристигало ново оборудване? Нови резервоари и нови хранителни култури?

Пръстите на Хок Сенг се препънаха за миг върху клавиатурата. Андерсън се направи на изненадан и отново разрови документите, макар вече да знаеше, че фактурите и формулярите за освобождаване от карантина не са там. — Тук някъде трябва да има списък. Сигурен съм, че ми каза за новото оборудване. — Вдигна поглед. — Колкото повече мисля за това, толкова повече се учудвам, че се е появила зараза в резервоарите. Не би трябвало да е възникнал такъв проблем с новото оборудване.

Хок Сенг не отговори. Продължи да трака по клавиатурата, все едно не го е чул.

— Хок Сенг? Има ли нещо, което си забравил да ми кажеш?

Очите на стареца останаха фиксирани върху сивото сияние на екрана. Ритмичното скърцане на манивелните вентилатори и педала на компютъра му запълниха мълчанието.

— Няма митническа декларация — каза накрая старецът. — Товарът още е в митницата.

— Нали трябваше да го освободят миналата седмица?

— Има известно забавяне.

— Ти ми каза, че няма да има проблеми. Сигурен беше — каза Андерсън. — И че лично си се заел с тази работа. Дадох ти допълнително пари даже, за всеки случай.

— Тайландците разбират времето по свой си начин. Може да освободят товара днес следобед. Или утре. — Хок Сенг направи физиономия, която само бегло наподобяваше усмивка. — Не са като нас, китайците. Мързеливи са.

— Ти плати ли изобщо подкупите? Търговското министерство трябваше да си удържи своето и да предаде остатъка на свой човек в митническия контрол.

— Платих им.

— Достатъчно ли?

Хок Сенг го погледна с присвити очи.

— Платих.

— Не си дал половината на тях, а другата половина да си прибрал в собствения си джоб, нали?

Хок Сенг се изсмя нервно.

— Всичко им дадох, разбира се.

Андерсън се вгледа в жълтокартеца, за да прецени дали го лъже, но бързо се отказа и захвърли документите на бюрото. Дори не беше сигурен защо му пука, но определено го хвана яд, че старецът го мисли за толкова наивен. Хвърли поглед към торбата с нгото. Може би Хок Сенг усещаше, че съдбата на фабриката не го интересува особено… Андерсън прогони тази мисъл и притисна отново стареца: — Утре значи?

Хок Сенг наклони глава.

— Най-вероятно да.

— Ще видим. Тръпна в очакване.

Хок Сенг не реагира на сарказма му. Андерсън се запита дали изобщо го е разбрал. Старецът говореше английски с учудваща лекота, но се случваше да го препъват изрази, които се кореняха повече в културата, отколкото в речниковия състав.

Върна се към купчината документи. Данъчни декларации тук. Чекове там. Работниците му струваха два пъти повече от нормалното. Още един проблем от политическо естество — кралството изискваше предприемачите да наемат само тайландци. Бежанци с жълти карти умираха от глад по улиците, а Андерсън не можеше да ги наеме. Реално погледнато Хок Сенг също трябваше да е безработен като всички други оцелели от Инцидента. Ако не бяха експертните му умения по счетоводство, езиците, които владееше, и доброто сърце на Йейтс, старецът щеше да гладува на улицата.

Андерсън взе поредното писмо и го погледна озадачено. Адресирано беше лично до него, но печатът му беше счупен като на другите писма, които бяха адресирани до компанията. Хок Сенг срещаше сериозни затруднения с идеята, че пощата на другите хора е нещо свещено и лично. Многократно бяха обсъждали въпроса, но старецът продължаваш да прави „грешки“.

В плика имаше малка покана. Роли го канеше на среща.

Андерсън замислено потропа по бюрото с поканата. Роли. Плавей от старото Разширение. Древно парче дърво, което приливът е изхвърлил на брега, останка от времето, когато петролът е бил евтин, а хората са прекосявали земното кълбо за часове вместо за седмици.

Когато последните свръхзвукови самолети излетели от наводнените писти на банкокското международно летище „Суварнабхуми“, Роли стоял до коленете в морска вода и ги гледал как бягат. Заживял с приятелките си, надживял ги, намерил си нови и си създал живот, който се въртял около лимоновата трева, спекулациите с местната валута и хубавия опиум. Ако можеше да се вярва на историите му, Роли беше преживял заговори и контразаговори, калорийни чуми и глад. В последно време старият Роли клечеше като крастава жаба в своя „клуб“ на шосе „Плоенчит“ и със самодоволна усмивка запознаваше новопристигналите чужденци с изгубените изкуства на развратната епоха отпреди Свиването.

Андерсън захвърли поканата на бюрото. Каквито и да бяха намеренията на стареца, поканата изглеждаше достатъчно безобидна. Роли беше живял достатъчно дълго в кралството, за да развие известна здравословна параноя. Андерсън се усмихна едва-едва и вдигна поглед към Хок Сенг. Двамата биха били добър тандем — две изкоренени души, двама мъже далеч от родината, всеки оцеляващ с помощта на ума и подозрителността си…

— Ако нямате какво друго да правите, освен да ме зяпате как работя — каза Хок Сенг, — добре е да знаете, че Мегодонтският синдикат изпрати молба за предоговаряне на таксите.

Андерсън изгледа разходните документи по бюрото.

— Едва ли са били толкова любезни, че да „молят“.

Хок Сенг откъсна очи от монитора колкото да го стрелне с поглед.

— Тайландците винаги са любезни, дори когато ти отправят заплаха.

Мегодонтът в цеха долу отново нададе писък. Андерсън погледна многозначително Хок Сенг.

— Е, това ще ти даде известно предимство, когато ги уведомиш, че уволняваме водача на четвърто вретено. Или пък може изобщо да спра да им плащам, по дяволите, докато не ме отърват от онова копеле.

— Синдикатът е силен.

Нов писък разтърси фабриката и стресна Андерсън.

— И глупав! — Хвърли поглед към големия вътрешен прозорец, който гледаше към цеха. — Какво толкова прави на животното, мамка му? — възкликна и махна на Хок Сенг. — Иди да видиш какво става.

Хок Сенг понечи да възрази, но Андерсън го прикова с поглед. Старецът стисна устни и се изправи.

Нов тръбен зов сложи окончателно край на възраженията му. Големият прозорец издрънча от силата на звука.

— Какво по…

Пореден изтерзан вой разтърси сградата, последван от механичен писък — цялата енергозахранваща система на цеха спря рязко. Андерсън скочи от стола си и хукна към прозореца, но Хок Сенг го изпревари. Погледна през стъклото и челюстта му увисна.

Жълти очи с размера на супени чинии се издигнаха на едно ниво с прозореца. Мегодонтът се беше изправил на задните си крака и залиташе. Четирите му бивни бяха отрязани от съображения за сигурност, но то пак си беше истинско чудовище, пет метра високо при плешките, десет тона живо тегло от мускули и гняв, които с мъка запазваха равновесие на задните си крака. Мегодонтът дръпна яростно веригата, която го приковаваше към енергийното вретено. Хоботът му се вдигна нагоре и разкри дълбока като пещера паст. Андерсън запуши ушите си с ръце.

Писъкът на мегодонта го удари като с чук въпреки стъклото. Андерсън се свлече на колене зашеметен.

— За бога! — Ушите му писнаха. — Къде е водачът му?

Хок Сенг поклати глава. Андерсън дори не знаеше дали старецът го е чул. Собствените му уши бяха заглъхнали болезнено. Залитна към вратата и я отвори точно когато мегодонтът се стовари върху четвърто вретено. Машината буквално се сгъна. Парчета тиково дърво литнаха във всички посоки. Андерсън се дръпна назад, но треските го настигнаха и забърсаха лицето му като нажежени искри.

В цеха долу водачите трескаво освобождаваха мегодонтите си от впряговете и се опитваха да ги отдалечат от полудялото животно, викаха окуражително, налагаха волята си над своите повереници. Мегодонтите въртяха глави и тръбяха недоволно, бунтуваха се срещу обучението си, тласкани от инстинкта да помогнат на своя другар. Останалите тайландски работници бягаха навън, към безопасността на улицата.

Полудялото животно се стовари повторно върху енергийното вретено. Скъсаха се спици. Водачът, който трябваше да контролира мегодонта, беше станал на кървава каша по пода.

Андерсън се затича през офиса. Мина на зигзаг покрай няколко бюра, прескочи друго, плъзна се по плота му и се приземи пред служебните сейфове.

Пръстите му се хлъзгаха по шайбите с комбинации. Пот се стичаше по челото и влизаше в очите му. Двайсет и три надясно. Сто и шест наляво… Посегна към следващата шайба, като се молеше да не обърка нещо. Объркаше ли нещо, трябваше да започне отначало. Откъм цеха долетя нов трясък на скършено дърво, заедно с писъка на човек, озовал се в опасна близост с полуделия звяр.

Хок Сенг се появи до лакътя му в теснотията.

Андерсън му махна да се разкара.

— Кажи на хората да излязат! Изведи всички от фабриката! Всички!

Хок Сенг кимна, но не понечи да тръгне, а остана до Андерсън, който продължаваше да мъчи комбинациите за отваряне на сейфа.

Андерсън го изгледа гневно.

— Тръгвай!

Хок Сенг сведе глава и хукна към врата, като викаше, гласът му бързо се изгуби сред писъците на работниците и трясъка на цепещо се дърво. Андерсън завъртя последната комбинация и отвори сейфа — документи, пачки шарени банкноти, архиви с ограничен достъп, компресионна прика… пружинников пистолет.

„Йейтс.“

Андерсън се намръщи. Дъртият кучи син днес изникваше навсякъде, сякаш призракът му, неговото фии, беше кацнал на рамото му и не слизаше оттам. Андерсън напомпа пружинниковия механизъм на пистолета и го пъхна под колана си. Извади компресионната пушка от сейфа. Тъкмо проверяваше заряда ѝ, когато откъм цеха долетя нов писък. Йейтс се беше подготвил добре, и слава богу. Копелето беше наивно, но не и глупаво. Андерсън напомпа пушката и тръгна към вратата.

Кръв беше оплискала енергозахранващите системи и поточните линии в цеха. Трудно бе да се прецени кой е загинал. Но със сигурност имаше и други жертви; а не само некадърният водач. Сладникавата миризма на човешки изпражнения пропиваше въздуха. Гирлянди черва красяха периметъра на мегодонтските обиколки около вретеното. Животното се надигна отново, истинска планина от генетично подсилени мускули, и изпъна докрай последната от задържащите го вериги.

Андерсън се прицели с пушката. С периферното си зрение видя друг мегодонт да се изправя на задните си крака и да тръби съпричастно. Водачите губеха контрол над поверениците си. Андерсън погледна през мерника, решен да не обръща внимание на растящия хаос.

Кръстчето на мерника литна по ръждивата стена от сбръчкана плът. Увеличен от окуляра, звярът бе толкова голям, че нямаше начин изстрелът да пропусне. Андерсън превключи пушката на пълен автоматичен режим, издиша и натисна спусъка, който освобождаваше газовата камера.

Мъгла от стрелички излетя от дулото на пушката. Ярки оранжеви точки обсипаха кожата на мегодонта, маркирайки попаденията. Токсини, концентрирани като страничен продукт от изследванията на, „АгриГен“ върху отровата на осите, се вляха в тялото на животното и се устремиха към централната му нервна система.

Андерсън смъкна пушката. Без увеличението на окуляра стреличките, забили се в кожата на мегодонта, почти не се виждаха. След няколко секунди животното щеше да е мъртво.

Мегодонтът се обърна рязко и спря погледа си на Андерсън, очите му бяха пламнали от плейстоценска ярост. Напук на всичко Андерсън се възхити на интелигентността му. Животното почти все едно знаеше какво му е направил.

Мегодонтът събра силите си и дръпна страховито веригата. Железните брънки се скъсаха и литнаха из цеха като миниатюрни снаряди. Един окъснял в бягството си работник се срина на пода. Андерсън захвърли безполезната пушка и извади от колана си пружинниковия пистолет. Оръжието беше детска играчка срещу десетте тона вбесена мускулна маса, но Андерсън не разполагаше с нищо друго. Мегодонтът нападна и Андерсън откри стрелба, натискаше спусъка като луд. Малки остроръби дискове излетяха безполезно срещу лавината.

Мегодонтът го събори с хобота си. Хватателният орган се уви около глезена му като питон. Андерсън задраска по рамката на вратата за опора, риташе яростно с крака. Хоботът се стегна. Кръв се стече към главата на Андерсън. Чудовището ей сега щеше да го размаже като налочил се с кръв комар, реши той, а после осъзна, че животното го издърпва от балкона. Посегна да се хване за парапета, а миг по-късно полетя. Свободно падане.

Триумфалният тръбен рев на мегодонта проехтя зад него, подът на цеха се приближаваше стремително. Удар в цимента. Погълна го мрак. „Легни и умри.“ Андерсън с мъка запазваше съзнание. „Просто умри.“ Опита се да стане, да се претърколи, да направи нещо, каквото и да е, ала не можеше да помръдне.

Цветни петна нашариха полезрението му, танцуваха, събираха се, сякаш да се слеят в хомогенна маса. Мегодонтът беше съвсем близо. Андерсън усещаше миризмата на дъха му.

Цветните петна се сляха в едно. Мегодонтът надвисна над него, силует от ръждива кожа и древен гняв. Вдигна крак да го размаже. Андерсън се претърколи на една страна. Не можеше дори да пълзи. Пръстите му дращеха по цимента като паяк върху лед. Невъзможно бе да избяга, нямаше време. „О, божичко, не искам да умра така. Не тук. Не по този начин…“ Чувстваше се като гущер със затисната опашка. Не можеше да стане, не можеше да избяга, щеше да умре на каша под крака на гигантски слон.

Мегодонтът изпъшка. Андерсън погледна през рамо. Звярът беше свалил крака си и се олюляваше като пиян. Замете пода с хобота си, после задните му крака внезапно се сгънаха като кашкавалени. Чудовището седна на дупе. Гледката беше нелепа — исполинът приличаше на кученце. Изражението му беше някак озадачено, изненаданото изражение на пияница, който внезапно е открил, че няма контрол над тялото си.

Предните му крака се подгънаха бавно и животното се срути със стон на покрития със слама и слонски изпражнения под. Очите му се изравниха с очите на Андерсън. Мегодонтът го погледна и примигна объркано, почти по човешки. Хоботът му се протегна отново към него и изплющя тромаво, истински питон от мускули и инстинкти, но лишен от координация. Челюстта му провисна, животното дишаше тежко. Горещият му дъх заля Андерсън като отворена пещ. Хоботът го побутна. Побутна го още малко. Но не успя да го хване.

Андерсън бавно изпълзя извън обхвата му. Надигна се на колене, после стисна зъби и се изправи. Залитна замаян, стъпи здраво и се изправи. Мегодонтът го следеше с едно от жълтите си очи. Яростта беше изчезнала. Клепачите с дълги мигли примигнаха. Андерсън се запита за какво ли си мисли животното. Дали усеща невралната чума, която вилнее в тялото му. Дали разбира, че краят му наближава. Или просто се чувства уморено.

Изпита нещо близко до печал. Четирите неравни овала на дивашки отрязаните бивни приличаха на мръсни кръпки с диаметър трийсетина сантиметра. По коленете на животното имаше ожулвания, корички и лишеи загрозяваха устата му. Погледнат отблизо и умиращ, с парализирани мускули и усилно повдигащи се ребра, мегодонтът беше просто изтормозено животно, за което са се грижили зле. Бедното чудовище не беше създадено за битки.

Мегодонтът издиша за последно. Тялото му се отпусна безжизнено.

Хора се появиха около Андерсън, викаха, дърпаха го, опитваха се да помогнат на ранените и да разпознаят мъртвите. Хора с червено-жълтите цветове на синдиката, със зелените униформи на „Жива вода“. Водачите се катереха по гигантския труп.

За миг Андерсън си представи Йейтс — как стои до него, пуши беладона и злорадства. „А рече, че до месец ще се махнеш.“ После видя до себе си Хок Сенг с тихия глас и черните дръпнати очи. Старецът посегна към врата му, докосна го и когато дръпна ръка, костеливите му пръсти бяха мокри и червени.