Момиче на пружина

16.

Хок Сенг гледаше намръщено сейфа, който клечеше насреща му в офиса на фабриката. Беше рано сутринта и вместо да зяпа сейфа, Хок Сенг трябваше отдавна да се е заел с подправянето на счетоводните книги, преди г-н Лейк да е пристигнал. Само че сейфът си клечеше насреща, подиграваше му се, обвит в дима на тамяновите пръчици, които досега не бяха улеснили отварянето му с нищо. Нито те, нито молитвите и приношенията на Хок Сенг.

След инцидента на котвените площадки сейфът беше заключен постоянно, а онзи дявол Лейк му висеше на главата и питаше за сметките, вреше си носа навсякъде и непрекъснато задаваше въпроси. А Торният лорд чакаше своето. Бяха се виждали още два пъти след онази първа среща. Засега Торният лорд проявяваше търпение, но Хок Сенг долавяше раздразнението му и се боеше, че ще му писне да чака и ще вземе нещата в свои ръце. Времето му изтичаше.

Вписа в счетоводната книга няколко суми, които да прикрият парите, които беше заделил за себе си от покупката на временно вретено. Дали просто да не разбие сейфа? Да поеме риска на подозрението, което неминуемо щеше да падне най-напред върху него? Във фабриката имаше химикали, които за няколко часа щяха да проядат желязото. Не беше ли това за предпочитане пред варианта кръстникът на всички кръстници да поеме нещата в свои ръце? Вече беше преценил възможностите. Уви, всички варианти носеха риск, от който настръхваше. Ако разбиеше сейфа, лицето му щеше да цъфне на плакати по улиците, а сега не беше моментът да се превръща във враг на чуждоземските дяволи. Аккарат беше във възход, което означаваше, че фарангите също са във възход. Белоризците бяха в немилост и всеки ден вестниците публикуваха поредната новина, която го потвърждаваше. Разжалвали бяха не друг, а Тигъра на Банкок, превърнали го бяха в бръснат монах без семейство и без собственост.

Ами ако отстрани г-н Лейк от картинката? Анонимен нож например, който да му разпори корема на улицата? Лесна работа. Че и евтина. Срещу петнайсет бахти Засмения Чан щеше да свърши работата, а Хок Сенг щеше окончателно да се отърве от досадния чуждоземски дявол.

На вратата се почука. Хок Сенг се стресна, изправи гръб и мушна фалшифицираната книга под бюрото.

— Да?

На прага стоеше Маи, кльощавото момиче от поточната линия. Хок Сенг се поотпусна. Момичето се поклони и каза:

— Кун. Има проблем.

Той взе един парцал и изтри мастилото от ръцете си.

— Да? Какъв?

— По-добре елате.

Страхът се излъчваше от нея на вълни. Хок Сенг настръхна. Маи беше още дете. Той се беше отнасял добре с нея. Дори ѝ беше надписал бонуси към заплатата, задето се беше вмъкнала в теснотията под пода на цеха, когато проверяваха състоянието на енергийната система след инцидента с разбеснелия се мегодонт… и въпреки това нещо в поведението ѝ го върна към времето, когато малайците се обърнаха срещу неговите хора. Когато работниците му, винаги така лоялни и благодарни, внезапно започнаха да извръщат поглед от него. А той, глупакът, беше останал сляп за промяната. Не беше разбрал, че дните на малайските китайци са преброени. Че дори човек с неговия висок социален статус — човек, който участваше щедро във всякакви благотворителни инициативи, който помагаше на децата на работниците си като да бяха негови, — че дори неговата глава ще се търкулне в канавката.

А сега Маи стоеше на прага и избягваше да го погледне в очите. Така ли щяха да дойдат за него, тайно? Да му пратят безобидно момиче като примамка? Това ли беше краят на жълтите карти? Или Торният лорд му беше вдигнал мерника? Хок Сенг прикри тревогите си и каза небрежно, гледаше обаче момичето в очите:

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го сега. Тук.

Момичето се поколеба. Страхът му се виждаше с просто око.

— Фарангът дойде ли?

Хок Сенг погледна към стенния часовник. Шест часът.

— Ще дойде най-рано след час-два. Не е от ранобудните.

— По-добре елате, моля ви.

Значи така щеше да бъде. Хок Сенг кимна отсечено.

— Добре.

Стана и тръгна към нея. Такова хубаво момиче. Естествено, че ще пратят хубаво момиче. Толкова безобидна изглеждаше. Почеса се по гърба, вдигна скришно подгъва на широката си риза, измъкна ножа, който държеше втъкнат в колана си, и продължи бавно към Маи, все така с ръка зад гърба. Изчака до последния възможен момент…

Сграбчи я за косата и я дръпна към себе си. Притисна ножа към гърлото ѝ.

— Кой те праща? Торният лорд? Белоризците? Кой?

Маи ахна уплашено. Не можеше да се освободи, без ножът да среже гърлото ѝ.

— Никой!

— За глупак ли ме мислиш? — Натисна още малко и ножът сряза кожата ѝ. — Кой?

— Никой! Кълна се! — Маи се тресеше от страх, но Хок Сенг не отслаби хватката си.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? Тайна, която трябва да криеш? Слушам те.

— Не! Кун! Кълна се! — простена момичето. — Няма тайна! Но… но…

— Да?

Тя се отпусна в ръцете му.

— Белоризците — прошепна тя. — Ако белоризците разберат…

— Аз не съм белоризец.

— За Кит, Кит е болен. Сримуанг също. И двамата. Моля ви. Не знам какво да правя. Не искам да си загубя работата. Не знам какво да правя. Моля ви, не казвайте на фаранга. Всички знаят, че фарангът може да затвори фабриката. Моля ви. Семейството ми… Моля ви. Моля. — Разплака се, притискаше се в него и го молеше да я спаси, въпреки ножа, който притискаше в гърлото ѝ.

Той отпусна ножа. Внезапно се почувства стар. Това беше да живееш в постоянен страх. Да подозираш тринайсетгодишни девойчета, да си мислиш, че собствените ти дъщери искат да умреш. Призля му. Не можеше да я погледне в очите.

— Трябваше да ми кажеш — измърмори сърдито. — Глупаво момиче. Какво толкова тайно има. — Вдигна ризата си и прибра ножа в канията. — Заведи ме при приятелите си.

Тя си избърза сълзите. Не личеше да изпитва негодувание. Адаптивна беше — като повечето млади хора. Тръгна послушно пред него.

Работниците вече идваха в цеха за началото на работния ден. Големите врати бяха отворени и слънцето нахлуваше в голямото помещение. Миниатюрни частици прах танцуваха в сноповете светлина.

Маи го поведе през пречиствателното, стъпките ѝ оставяха следи в наслоения по пода светъл прах. Влязоха в помещението с пресите.

Провесените под тавана решетки изпълваха помещението със солената миризма на съхнещи водорасли. Маи го поведе покрай режещите преси и се мушна под поточната пиния. От другата страна водораслените резервоари клечаха в мълчаливи редици, пълни с живот и сол. При повече от половината се забелязваха признаци на занижена производителност. Вместо десетсантиметров каймак от водорасли, колкото трябваше да се образува за една нощ, на места водната повърхност в резервоарите прозираше гола.

— Там — прошепна Маи.

Кит и Сримуанг лежаха до стената. Вдигнаха помътени очи към Хок Сенг. Той коленичи до тях, но не ги докосна.

— Да са се хранили заедно?

— Едва ли. Не са приятели.

— Не може да е сибискоза, нали? Мехурчеста ръжда? Не. — Той поклати глава. — Ама и аз съм един глупак! Не е нито едното, нито другото. Нямат кръв по устните.

Кит изстена и понечи да се надигне. Хок Сенг се дръпна и потисна импулса да избърше ръце в ризата си. Другият мъж, Сримуанг, изглеждаше още по-зле.

— Този с какво се занимава?

Маи се поколеба.

— Мисля, че захранва резервоарите. Изсипва чувалите с рибешка храна за водораслите.

Хок Сенг настръхна. Двама болни. И лежаха до резервоарите, чието включване в производствения процес той беше разпоредил лично, за да угоди на г-н Андерсън. Съвпадение ли беше? Потръпна и огледа помещението, сякаш го виждаше за пръв път. Резервоарите преливаха, по пода имаше мокри петна, а край ръждивите решетки на отточната система се бяха събрали локви. По влажните повърхности имаше водорасли, развили се неканени там, черпещи енергия от остатъчните хранителни вещества в разплисканата течност. Ако нещо не беше наред с резервоарите, векторите на заразяване бяха навсякъде.

Избърса инстинктивно ръце, после се сепна, ужасен още повече. Сивкавата прах на пречиствателното беше полепнала по дланите му там, където беше отметнал завесата на входа. Заобиколен беше от потенциални вектори. Над главата му висяха сушилните решетки, една до друга по целия таван, натежали от потъмняващ водораслен каймак. От една кална капка. Точно до крака му. И с нея Хок Сенг си даде сметка за един нов звук. Не го беше чувал, когато в цеха беше пълно с хора. Сега обаче, в тишината рано сутрин, звукът прииждаше отвсякъде — тихо трополене като от дъжд. Решетките по тавана се отцеждаха.

Хок Сенг се надигна рязко в опит да потисне паниката си.

„Не ставай глупак. Няма доказателства, че проблемът е във водораслите. Смъртта идва под много форми. Може да е всякаква болест.“

Дишането на Кит бе накъсано и хрипливо, гърдите му се надигаха мъчително.

— Дали е пандемия? — попита Маи.

Хок Сенг я изгледа ядно.

— Не изричай тази дума! Какво искаш, да ни докараш демони ли? Белоризци? Ако се разчуе, моментално ще затворят фабриката. А ние ще гладуваме като жълти карти.

— Но…

От централното помещение на цеха се чуха гласове.

— Тихо, малката. — Хок Сенг и даде знак да замълчи, мислеше трескаво. Едно разследване на белоризците щеше да е катастрофално. Щеше да е идеалният претекст за чуждоземския дявол г-н Лейк да затвори фабриката и да го уволни. Да го прати обратно в кулите. Където той да умре от глад, след като бе стигнал толкова далеч, толкова близо.

Откъм централния цех се чуха още гласове. Работниците се поздравяваха за добро утро. Изпъшка мегодонт. Затръшваха се врати. Поточната линия се задвижи за пробния тест.

— Какво ще правим? — попита Маи.

Хок Сенг огледа резервоарите и оборудването. Помещението, което още беше празно.

— Само ти ли знаеш, че са болни?

— Да. Намерих ги, като дойдох сутринта.

— Сигурна ли си? Не си го споменала на никого, преди да дойдеш при мен? И никой друг не е влизал? Никой не, е дошъл с теб, а после изведнъж да е решил да си вземе почивен ден, след като е видял тези двамата?

Маи поклати глава.

— Не. Дойдох сама. Пътувам с един фермер, който има стопанство близо до града. Той ме качва на лодката си и пътуваме по каналите. Винаги идвам много рано, почти първа.

Хок Сенг погледна двамата болни, после отново момичето. Четирима бяха в помещението. Четирима. Прималя му. Такова лошо число беше това, четворката. Сз. Четири. Сз. Смърт. Три беше много по-добро число. Или две…

Или едно.

Едно беше съвършеното число за тайни работи. Ръката му се плъзна несъзнателно към ножа. Щеше да е неприятно. Но не толкова, колкото числото четири.

Дългата черна коса на момичето беше събрана на стегнат кок високо на главата, за да не се оплете в машините. Вратът ѝ беше оголен. Очите ѝ — доверчиви. Хок Сенг отклони поглед ѝ отново го спря на болните мъже, повтаряше си неблагоприятното число. Четири, четири, четири. Смърт. Едно беше по-добре. Едно беше най-добре. Пое си дъх и взе решение. Посегна към момичето.

— Ела тук.

Тя се поколеба. Хок Сенг я изгледа намръщено и ѝ махна да се приближи.

— Искаш да си запазиш работата, нали?

Тя кимна, бавно.

— Тогава ела. Тези двамата трябва да идат в болница, нали така? Тук не можем да им помогнем. А ако ги оставим да лежат болни до водораслените резервоари, само ще предизвикаме паника. А паниката ще ни се отрази зле на насъщния. Помогни им да станат, а аз ще ви чакам при страничната врата. Не минавайте през централния цех. Ще ви чакам при страничния изход. Минете под поточната линия и оттам през служебния коридор. Страничния изход, запомни ли?

Тя кимна неуверено. Хок Сенг плесна с ръце да я насърчи.

— Побързай де! Бързо! Влачи ги, ако трябва! — Махна към телата. — Хората вече пристигат. Дори един човек трудно може да опази такава тайна, а вече сме четирима. Нека поне станем двама. Всичко е по-добре от четири. — „Смърт“.

Маи се наведе и подхвана Кит под мишниците. Хок Сенг изчака още миг, за да е сигурен, че се е заела със задачата, после излезе.

В централната част на цеха работниците все още прибираха обяда си в шкафчетата и се смееха. Никой не бързаше за никъде. Тайландците си бяха такива, мързеливи. На тяхно място китайските жълти карти отдавна щяха да са започнали работа и тогава всичко щеше да отиде по дяволите. Като никога Хок Сенг се почувства благодарен, че работи с тайландци. Все още имаше малко време. Излезе през страничната врата.

Уличката отвън беше празна. Високите стени на съседните фабрики ограждаха тесния проход. Хок Сенг хукна към улица „Фосри“, задръстена от колички за бързо хранене, пара от пържени спагети и окъсани дечурлига. Велосипедна рикша прекоси излаза на тесния проход.

— Уей! — Извика той. — Самло! Самло! Чакай! — Но беше твърде далеч.

Докуцука до пресечката, като щадеше болното си коляно, и зърна друга рикша. Махна на водача ѝ. Мъжът хвърли поглед през рамо да провери дали има конкуренция, после свърна към Хок Сенг, без да си дава зор, разчиташе лекият наклон на улицата да свърши цялата работа.

— По-бързо! — разкрещя му се Хок Сенг. — Куай идиан, кучеебец неден!

Мъжът не обърна внимание на обидата, намали и спря пред него.

— Ще се качите ли, кун?

Хок Сенг се качи на рикшата и махна към тесния проход между фабриките.

— Имам пътници за теб, ако побързаш.

Мъжът изсумтя и свърна по тясната уличка. Веригата на велосипеда потракваше приспивно. Хок Сенг изскърца със зъби.

— Ще ти платя двойно. Побързай!

Мъжът натисна малко по-енергично, но рикшата все така се влачеше като мегодонт. Маи се появи при страничния изход. За миг Хок Сенг се уплаши, че момичето ще сглупи и ще изкара болните мъже, преди рикшата да стигне при тях, но Кит не се виждаше никъде. Чак когато рикшата наближи, Маи се мушна обратно във входа и изкара с влачене първия замаян работник.

Рикшарят се стресна, но Хок Сенг се наведе и изсъска в ухото му:

— Ще ти платя тройно.

После награби Кит и го издърпа на седалката, преди рикшарят да може да реагира. Маи хлътна отново във входа. Водачът на рикшата зяпаше Кит.

— Какво му е?

— Пиян е — каза Хок Сенг. — И той, и приятелчето му. Ако шефът ги хване, ще ги уволни.

— Не ми прилича на пиян.

— Грешиш нещо.

— Не. Прилича ми на…

Хок Сенг го прикова с поглед.

— Белоризците ще те хванат в мрежата си толкова сигурно, колкото ще хванат и мен. Той е на твоята рикша, дишате един въздух.

Мъжът се опули. Дръпна се назад. Хок Сенг кимна в знак на потвърждение и задържа погледа му.

— Няма смисъл да се дърпаш. Аз казвам, че са пияни. Като се върнеш, ще ти платя тройно.

Маи се появи с втория работник и Хок Сенг ѝ помогна да го настанят на седалката. После побутна Маи да се качи при тях.

— В болница — каза високо. А после се наведе и ѝ прошепна: — Но в две различни болници, ясно?

Маи кимна отсечено.

— Браво, добро момиче. — Отстъпи назад. — Тръгвайте, хайде! Тръгвайте! И по-бързо!

Рикшата потегли, доста по-бързо отпреди. Хок Сенг ги гледаше как се отдалечават, главите на тримата пътници и на водача подскачаха и се мятаха заедно с рикшата по калдъръма. Направи физиономия. Пак четири. Много лошо число. Потисна параноята си и се запита дали изобщо е във форма да крои планове и стратегии. Дали не беше просто един старец, който се плаши от сенки?

Нямаше ли да е по-добре за него, ако Маи, Кит и Сримуанг нахранеха червеноперките плаа в мътните води на река Чао Фрая? Ако се превърнеха в набор от анонимни телесни части, които гладните шарани да оглозгат до кокал? Нямаше ли така да е по-добре за него?

Четири. Сз. Смърт.

Избърса ръце в панталона си. Трябваше да се изкъпе. Да се изтърка с белина и да се надява, че това ще свърши работа.

Рикшата свърна зад завоя и се изгуби от погледа му заедно с опасния си товар. Хок Сенг хлътна във входа към цеха, където оборудването вече потракваше, а хората си подвикваха весело.

„Нека е съвпадение — помоли се той. — Нека не е в поточната линия.“