Момиче на пружина

34.

— Ще седнеш ли най-после? Изнервяш ме, като крачиш така.

Хок Сенг спря насред къщурката си в гетото и изгледа ядно Засмения Чан.

— Аз плащам за твоите калории, а не обратното. Засмения Чан сви рамене и насочи вниманието си към играта на карти. Вече от няколко дни се криеха в малката стая. Засмения Чан беше приятна компания заедно с Пак Енг ѝ Петер Куок. Но дори най-приятната компания…

Хок Сенг поклати глава. Нямаше значение. Бурята идваше. Кръвопролитие и хаос се задаваха на хоризонта. Същото чувство, което помнеше отпреди Инцидента, преди синовете му да бъдат обезглавени, а дъщерите му — насилени до лудост. А той бе седял в центъра на зараждащата се буря, в спокойно неведение, и разправяше наляво и надясно, че хората в Куала Лумпур никога не биха сторили на своите китайци онова, което ги беше сполетяло в Джакарта. Така де, тукашните китайци са лоялни граждани все пак. Плащаха си данъците. Имаха приятели на всички правителствени нива и те ги уверяваха, че Зелените ленти са обикновени политически недоносчета.

Бурята се бе надигала стремително, а той бе отказал да си отвори очите… но този път — не. Този път се беше подготвил. Въздухът пращеше от статичното електричество на предстоящата беда. Бурята бе станала неизбежна още когато белоризците затвориха фабриките. А сега всеки момент щеше да се разрази в пълната си мощ. Този път обаче той беше готов. Усмихна се и обхвана с поглед малкия си бункер, натъпкан с пари, скъпоценни камъни и храна. После попита:

— Има ли нещо ново по радиото?

Тримата мъже се спогледаха. Засмения Чан кимна на Пак Енг.

— Твой ред е да го навиеш.

Пак Енг се намръщи и отиде при радиоапарата. Устройството беше скъпо и Хок Сенг вече съжаляваше, че го е купил. В гетото имаше и други радиоапарати, но да привлича излишно внимание, като излиза и се примъква към тях, му се струваше неоправдано, затова беше похарчил сума пари за този, без да е сигурен дали изобщо ще съобщят нещо друго освен слухове. В същото време информацията беше твърде важна, за да се лишава дори от такъв съмнителен източник.

Пак Енг коленичи до устройството и започна да го навива. Радиото се събуди с изпукване, гласът на говорителя едва се различаваше през воя на манивелата.

— Ако го беше окомплектовал със свястна задвижваща система, щеше да е много по-лесно — отбеляза намусено Пак Енг.

Никой не му обърна внимание, всички бяха наострили уши да чуят предаването. Музика, изпълнение на традиционен струнен инструмент.

Хок Сенг коленичи до радиото. Смени станцията. Пак Енг започваше да се поти. Въртя манивелата още трийсетина секунди, после изпухтя и спря.

— Готово. Би трябвало да стигне за известно време.

Хок Сенг смени още няколко станции, заслушан в пукота на радиовълните. Нищо интересно. Навсякъде музика.

Засмения Чан вдигна глава.

— Колко е часът?

— Четири някъде — отвърна Хок Сенг.

— Трябва да има пряко предаване от стадиона. Откриването на турнира по муай тай вече трябва да е започнало.

Всички се спогледаха. Хок Сенг смени още няколко станции. Музика. Никакви новинарски емисии. Нищо… А после глас. По всички станции едновременно. Мъжете се събраха около апарата, клекнаха и се заслушаха.

— Това май е Аккарат. — Хок Сенг замълча. — Сомдет Чаопрая е мъртъв. Аккарат обвинява белоризците. — Погледна другите трима. — Започва се.

Пак Енг, Засмения Чан и Петер го погледнаха с уважение.

— Беше прав.

Хок Сенг кимна нетърпеливо.

— Уча се.

Бурята се сбираше. Мегодонтите щяха да влязат в бой. Такава им беше съдбата. Крехкото разпределение на властта след последния преврат не можеше да трае дълго. Зверовете неминуемо щяха да се сблъскат и един от тях щеше да е окончателният победител. Хок Сенг промълви молитва към предците си да оцелее в този водовъртеж.

Засмения Чан стана.

— Е, май ще трябва да си заработим парите.

Хок Сенг кимна сериозно.

— Чакат ни страшни дни, още по-страшни за онези, които не са се подготвили.

Пак Енг започна да помпи пружинниковия си пистолет.

— Напомня ми за Пенанг.

— Този път — не — каза Хок Сенг. — Този път сме готови. Хайде. Време е да…

Тропане по вратата ги изправи на нокти.

— Хок Сенг! Хок Сенг! — Истеричен глас и силен тропот.

— Това е Лао Гу. — Хок Сенг отвори вратата и Лао Гу влетя в стаята.

— Отведоха господин Лейк. Чуждоземския дявол и всичките му приятели.

Хок Сенг зяпна невярващо рикшаря.

— Белоризците са му вдигнали мерника?

— Не. Търговското министерство. Аккарат го задържа лично, видях го с очите си.

Хок Сенг смръщи вежди.

— В това няма никакъв смисъл.

Лао Гу тикна в ръцете му някаква листовка.

— Заради пружинката е всичко. Оная, дето я водеше в апартамента си. Точно тя е убила Сомдет Чаопрая.

Хок Сенг прочете набързо листовката и кимна.

— Ти сигурен ли си за тази пружинка? И че нашият чуждоземски дявол е работел с убийца?

— Знам само каквото пише в шепниците, но по описанието трябва да е тя. Господин Лейк много пъти я вземаше от „Плоенчит“. Дори я оставяше да спи в апартамента му.

— Това проблем ли е? — попита Засмения Чан.

— Не. — Хок Сенг поклати глава, дори си позволи усмивка. После отиде при леглото и измъкна изпод матрака връзка ключове. — По-скоро е възможност. По-добра, отколкото се надявах. — Обърна се към всички тях. — Вече няма нужда да се крием тук.

— Така ли?

Хок Сенг се ухили.

— Трябва да прескочим до едно място, преди да напуснем града. Има нещо, което трябва да прибера. Нещо от стария си офис. Взимайте оръжията.

Засмения Чан бе така добър да не задава въпроси. Кимна, огледа пистолетите си в кобурите, преметна мачете на гръб. Останалите последваха примера му. И се изнесоха един по един през вратата. Хок Сенг излезе последен.

Ключовете от фабриката дрънчаха в ръката му. За пръв път от много време съдбата му се беше усмихнала. Сега му трябваше малко късмет и малко време.

Разни хора крещяха за белоризците и за смъртта на кралския протектор. Гневни гласове, на крачка от бунта. Бурята вече къкреше. Бойните фигурки заемаха местата си. Малко момиче ги задмина, носеше наръч шепници. Политическите партии се бяха раздвижили. Скоро кръстникът на гетото щеше да събере хората, да им раздаде оръжие и да ги прати да вилнеят по улиците на града.

Хок Сенг поведе хората си по тесните проходи към булеварда. Там нищо не помръдваше. Дори рикшарите се бяха изпокрили. Група дюкянджии се бяха събрали около манивелно радио. Хок Сенг даде знак на хората си да изчакат и се промъкна към групичката.

— Нещо ново?

Една жена вдигна поглед.

— По националното казаха, че протекторът…

— Да, това го чух. Какво друго съобщават?

— Министър Аккарат официално обвинява генерал Прача.

Нещата се развиваха дори по-бързо от очакваното. Хок Сенг махна на Засмения Чан и другите.

— Хайде. Ако не побързаме, ще ни свърши времето.

Последните му думи се загубиха в рева на гигантски камион, който зави иззад ъгъла. Вдигаше невъобразим шум и бълваше пушек като дима на незаконен торен огън. Десетки войници със сурови лица клечаха в каросерията. Камионът отмина. Хок Сенг и хората му хлътнаха обратно в пресечката, задавени от кашлица.

— Двигателят му е на въглищен дизел — каза удивено Засмения Чан. — Това е армейска машина.

Хок Сенг се запита дали не са лоялисти от Дванайсетодекемврийския преврат, някаква рота под командването на североизточните генерали, дошла да подкрепи генерал Прача и да завземе кулата на Националното радио. Или пък бяха съюзници на Аккарат, които бързаха да овладеят морските шлюзове, доковете или котвените площадки. Или пък бяха просто опортюнисти, готови да се възползват максимално от настъпващия хаос? Предвестници на бурята, така или иначе.

Последните пешеходци бързаха да се приберат по домовете си. Дюкянджии затваряха капаците на витрините си. Дрънчене на ключалки И вериги ехтеше по улицата. Градът знаеше какво се готви.

Спомени кълвяха и ръгаха Хок Сенг. Пресечки, превърнали се в реки от кръв. Миризма на зелен бамбук, който пуши и гори. Посегна за кураж към пружинниковия си пистолет, и мачетето. Градът може да беше джунгла, пълна с тигри, но този път Хок Сенг не беше беззащитно животинче, което бяга от Малая. Беше си научил урока. Възможно беше човек да се подготви за хаоса.

Даде знак на хората си.

— Хайде. Сега е нашето време.