Момиче на пружина

14.

Отстраняването на Тигъра би трябвало да му донесе по-голямо задоволство. Само че без достоверна информация за истинската картинка самата церемония му се стори поредното неразгадаемо религиозно събитие на местните. А и беше твърде кратка, както и да я погледнеш.

Няма и двайсетина минути след като го въведоха в храма на министерството, Андерсън вече гледаше мълчаливо как прехваленият Джайде Роянасукчай се кланя доземи на търговския министър Аккарат. Златните статуетки на Буда и Сюб Накасатиен лъщяха матово, надзиравайки тържественото събитие. Никой от преките участници не показа и грам емоция. Поне Аккарат да се беше усмихнал победоносно. А после, само след няколко минути, монасите приключиха с напева си и всички станаха да си ходят.

Това беше.

И сега Андерсън пристъпваше нетърпеливо от крак на крак пред храма на Фра Сюб и чакаше някой да го изведе от министерския комплекс. Докато търпеше удивителната серия от проверки и обиски на входа на министерството преди церемонията, се утешаваше с мисълта, че поне ще забърше малко полезна информация за комплекса, а току-виж му хрумнала гениална идея къде са заврели семенната си банка. Това бяха глупави фантазии, разбира се, и той го знаеше, но докато го обискираха за четвърти път, вече почти беше убедил сам себе си, че всеки момент ще налети на самия Гибънс, ще го зърне да се разхожда из комплекса, гушнал до гърдите си нов вариант на нгото, като баща, който се гордее с отрочето си.

Вместо това попадна в плътен кордон от намусени белоризци, закараха го с велосипедна рикша до самите стъпала на храма, където го накараха да се събуе под бдителния поглед на поредния белоризец, а накрая го въведоха в храма заедно с другите гости.

Гъсталакът от дъждовни дървета около храма закриваше почти напълно гледката към останалата част от министерския комплекс. „Случайните“ полети с дирижабъл над министерството, уредени от „АгриГен“, му бяха дали повече информация за комплекса, отколкото можеше да събере сега, когато стоеше в самото му сърце.

— Виждам, че си си обул обувките.

Карлайл се приближи с широка усмивка.

— Както ни проверяваха и обискираха, помислих, че ще заключат обувките ни под карантина — каза Андерсън.

— Просто не им харесва фарангската ти воня. — Карлайл извади цигари и му предложи. Запалиха под бдителните погледи на белоризките си пазачи. — Хареса ли ти церемонията?

— Очаквах нещо по-помпозно.

— Нямат нужда от финтифлюшки. Всички знаят какво означава. Генерал Прача се посрами. — Карлайл поклати глава. — Чудо е, че статуята на любимия им Фра Сюб не се пропука от срам. Промяната в кралството се усеща, нали? Направо я подушвам.

Андерсън се замисли за малкото сгради, които беше зърнал, докато го водеха към храма. Всичките изглеждаха запуснати, с ронеща се мазилка. С петна от влага и полазени от лиани. Дори падението на Тигъра да не беше достатъчно, повалените дървета и занемарените сгради бяха доказателство сами по себе си.

— Сигурно много се гордееш с постигнатото.

Карлайл дръпна от цигарата и издиша бавно дима.

— Да кажем, че е стъпка в правилната посока.

— Впечатлил си ги. — Андерсън кимна към Фарангската фаланга. Изглеждаха опиянени от новината, че ще си получат обезщетенията. Луси се опитваше да убеди Ото да изпее тихоокеанския химн под суровите погледи на въоръжените белоризци. Търговецът видя Карлайл и тръгна към него. Походката му беше нестабилна, а дъхът му миришеше на лаолао.

— Пиян ли си? — попита го Карлайл.

— Абсолютно. — Ото се усмихна замечтано. — Наложи се да изпия всичко още на портата. Тъпите копелета не ми разрешиха да си внеса пиене за празнуването. Опиума на Луси също го взеха, представяш ли си?

Прегърна Карлайл през раменете.

— Ти беше прав, копеле такова. Съвсем прав. Виж им само лицата на тия проклетници белоризците. Все едно са захапали лимон! — Посегна да хване ръката на Карлайл. — Ей, голям кеф, казвам ти. Натрихме им носовете. Да ги видя сега как ще ни изнудват с „подаръци на добра воля“. Пич си ти, Карлайл. Голям пич.

Ухили се блажено.

— Благодарение на теб ще стана богат. Богат! — Засмя се и посегна отново към ръката на Карлайл. Този път успя да я намери и я разтърси с думите: — Пич. Истински пич.

— Рикшата е тук, пиянде такова! — кресна му Луси.

Ото се отдалечи със залитане. Дори с помощта на Луси срещна сериозни затруднения, докато се намърда в рикшата. Белоризците го гледаха студено. Жена с офицерска униформа ги наблюдаваше от върха на храмовите стъпала. Лицето ѝ беше безизразно като маска.

Андерсън задържа погледа си върху нея.

— Какво ли си мисли онази там? — каза той и кимна към жената с офицерската униформа. — Като гледа как пияни фаранги залитат в двора на министерството? Какво вижда?

Карлайл дръпна от цигарата и издиша дима с наслаждение.

— Вижда зората на една нова ера.

— Назад към бъдещето — измърмори Андерсън.

— Моля?

— Нищо. — Андерсън поклати глава. — Йейтс често го казваше. Че сега сме били в идеалната позиция за удар. Светът ставал все по-малък.

Луси и Ото най-сетне успяха да се наместят в рикшата. Потеглиха под виковете на Ото, който благославяше всички почитаеми белоризци, че са го направили толкова богат с парите от обезщетението. Карлайл изгледа Андерсън с вдигната вежда, но остави въпроса неизречен. Андерсън дръпна от цигарата си, замислен за разклоняващите се възможности, които се криеха зад въпроса на, Карлайл.

— Искам да говоря лично с Аккарат.

— Децата искат какво ли не — изсумтя Карлайл.

— Тази игра не е за деца.

— Мислиш, че ще можеш да го завъртиш на пръста си? Да го превърнеш в добричък дребен администратор, като в Индия?

Андерсън го удостои с хладен поглед.

— По-скоро като в Бирма. — Усмихна се на стреснатото му изражение. — Спокойно. Вече не се занимаваме с геноцид. Интересува ни единствено свободният пазар. Сигурен съм, че бихме могли да обединим усилията си в името на общата цел. Но искам да ми уредиш среща.

— Много си предпазлив нещо. — Карлайл хвърли фаса на земята и го стъпка с крак. — Мислех те за човек, който обича опасностите на риска. За човек, който обича приключенията.

Андерсън се разсмя.

— Не съм дошъл тук заради приключението. То е за онези пияници там… — И млъкна потресен.

Различил бе Емико сред навалицата — стоеше с групата на японската делегация. Зърнал бе специфичните ѝ движения във възела от бизнесмени и политически лица, които се тълпяха около Аккарат с дежурните си усмивки.

— Господи — ахна Карлайл. — Онова там пружинка ли е? В двора на министерството?

Андерсън се опита да каже нещо, но откри, че гърлото му се е свило в спазъм.

Не, сгрешил беше. Не беше Емико. Движенията бяха същите, но момичето — не. Това момиче беше облечено със скъпи дрехи, а на шията му лъщяха златни накити. Приличаха си в лице, но не докрай. Пружинката вдигна ръка — с характерното насечено движение — да прибере зад ухото си кичур копринена черна коса. Приличаха си, но това момиче не беше Емико.

Сърцето му поднови работата си.

Момичето на пружина се усмихваше любезно на нещо, което разказваше Аккарат. Обърна се да представи на министъра един човек, когото Андерсън беше виждал само на снимки от разузнаването — генералния мениджър на „Мишимото“. Мъжът ѝ каза нещо, тя сведе глава в кратък поклон и се отправи на бърз ход към рикшите — чудата и грациозна едновременно.

Толкова много приличаше на Емико. Така стилизирана, така грижливо отрепетирана и в най-малкото движение. Всичко в тази пружинка му напомняше за другото, отчаяното момиче. Преглътна, като си спомни Емико в своето легло, малка и сама. Така жадна за всяка информация, свързана с пружинските поселища. „Какво представляват тези села? Кой живее в тях? Наистина ли си нямат господари?“ Така отчаяно търсеше надежда. Толкова различна беше от тази наконтена пружинка, която ситнеше изящно между белоризците и официалните лица.

— Едва ли са я пуснали в храма — каза накрая Андерсън. — Не вярвам да са стигнали чак дотам. Белоризците сигурно са я накарали да изчака навън.

— Дори да е така, пак трябва да им кипи отвътре. — Карлайл кривна глава, загледан в японската делегация. — И Роли държи една такава, между другото. Използва я за изродските си представления в задната стаичка на клуба.

Андерсън преглътна.

— Така ли? Не знаех.

— Вярно е. Тия същества са готови да се чукат с всичко. Трябва да го видиш с очите си. Наистина прави впечатление. — Карлайл се изсмя тихичко. — Охо, пружинката май се сдоби с ухажор, гледай. Протекторът на кралицата взе да точи лиги.

Сомдет Чаопрая зяпаше пружинката, опулил очи като вол, ударен с чук по главата, преди да го заколят.

Андерсън се намръщи.

— Не би рискувал статута си. Не и с пружинка.

— Ха! Репутацията му изобщо не е безупречна. Ако слуховете са верни, този тип е покварен до мозъка на костите. Докато старият крал беше жив, не му личеше толкова. Успяваше да държи щенията си под контрол. Сега обаче… — Карлайл не довърши. Кимна към момичето на пружина. — Няма да се изненадам, ако в скоро време японците му направят подарък на добра воля. Никой не отказва нищо на Сомдет Чаопрая.

— Поредният подкуп.

— Подкупите са задължителни. Но за Сомдет Чаопрая би си струвало. По всичко личи, че си е присвоил почти всички дворцови функции. Съсредоточил е в ръцете си огромна власт. Ако човек го спечели на своя страна, все едно си е направил огромна застраховка, платима при следващия преврат. — Карлайл изхъмка. — Всичко изглежда спокойно на повърхността, но отдолу ври и кипи. Прача и Аккарат няма да издържат дълго така. Дебнат се още от Дванайсетодекемврийския преврат. — Замълча и добави: — С подходящия натиск може ние да решим в чия полза ще се наклонят везните.

— Ще е скъпо.

— Не и за твоите хора. Малко злато и нефрит. Малко опиум. — Сниши глас. — Може дори да излезе евтино, по вашите стандарти.

— Стига си се пазарил, ако обичаш. Ще ми уредиш ли среща с Аккарат, или не?

Карлайл го тупна по гърба и се разсмя.

— Ей, наистина обичам да работя с фаранги. Вие поне говорите направо. Не бери грижа. Вече съм го уредил. — Тръгна към японската делегация и извика на Аккарат. Търговският министър се обърна, видя Андерсън и го измери с блеснал поглед. Андерсън се поклони за поздрав. Аккарат, както подобаваше на високия му ранг, отвърна с едва доловимо кимване.

Застанал пред портите на министерството, Андерсън тъкмо махаше на Лао Гу да докара рикшата, когато двама тайландци го прихванаха за лактите.

— Насам, кун.

Поведоха го по улицата. В първия миг Андерсън реши, че го отвличат белоризците, но после видя лимузината с въглищен дизел. Мъжете го набутаха в колата, докато той се бореше геройски с параноята си.

„Ако искаха да ме убият, щяха да изчакат по-подходящо време и място.“

Вратата се затръшна. На отсрещната седалка седеше търговският министър Аккарат.

— Кун Андерсън. — Аккарат се усмихна. — Благодаря, че приехте поканата ми.

Андерсън се огледа. Чудеше се дали може да избяга и дали ключалките на вратите се контролират централно от таблото. Най-неприятният и критичен момент във всяка задача беше моментът на разкриването, когато твърде много хора изведнъж научават твърде много неща. Така си бе заминала Финландия — когато Питърс и Леи, с примки на вратовете, бяха увиснали на бесилото пред многохилядната тълпа.

— От кун Ричард разбрах, че имате предложение — каза Аккарат.

Андерсън се поколеба.

— Аз пък разбрах, че имаме общи интереси.

— Не. — Аккарат поклати глава. — Вашите хора от петстотин години се опитват да унищожат моя народ. Нищо общо нямаме с вас.

Андерсън се усмихна предпазливо.

— Естествено е да гледаме различно на някои неща.

Колата потегли и Аккарат каза:

— Тук не става въпрос за гледна точка. Още откакто първите ви мисионери са слезли на нашите брегове, вие се опитвате да ни унищожите. По време на старото Разширение вашата раса се е опитала да ни завладее изцяло. Да отсече ръцете и краката на страната ни. Единствено заради мъдростта и прозорливостта на нашия крал сме избегнали най-страшните последствия. Но и това не ви е спряло. Когато започнало Свиването и вашата прехвалена глобална икономика се сринала, ние сме останали гладни и със свръхспециализирано стопанство. — Изгледа го втренчено. — А после се появиха и вашите калорийни зарази. Едва не ни отнехте дори традиционния за страната ни ориз.

— Не знаех, че министърът на търговията си пада по конспиративните теории.

— От кои сте? — попита Аккарат. — „АгриГен“? „ПурКал“? „Тотал Нутриент Холдингс“?

Андерсън разпери ръце.

— Ако съм разбрал правилно, вие бихте искали известно съдействие за установяването на едно по-стабилно правителство. Ако стигнем до удовлетворително и за двете страни споразумение, аз мога да ви предложа необходимия за това ресурс.

— А вие какво искате?

Андерсън го погледна в очите и каза сериозно:

— Достъп до вашата семенна банка.

Аккарат трепна и се облегна назад.

— Невъзможно. — Колата зави и набра скорост по Танон Рама XII. Банкок се стрелкаше покрай тях в серия от размазани образи, скорост, осигурена от министерския ескорт, който им разчистваше пътя.

— Не искам да ми я подарите цялата — каза Андерсън и вдигна ръце да го успокои. — Само няколко мостри.

— Семенната банка ни осигурява независимост. Когато мехурчестата ръжда и генехакерската гъгрица пометоха планетата, именно семенната банка ни помогна да неутрализираме най-лошите последствия и въпреки това хората ни измираха като мухи. Но за разлика от Индия, Бирма и Виетнам, които коленичиха пред вас като просяци, ние издържахме. А сега вие искате да ви дам достъп до най-ценното ни оръжие. — Аккарат се изсмя. — Може и да ми се иска генерал Прача да си обръсне косата и веждите и да се скрие в някой манастир насред джунглата, посрамен пред цялата страна, но поне по този въпрос двамата с него сме на едно мнение. Никой фаранг не ще докосне сърцето на нашата независимост. Може да отрежете ръка или крак от страната ни, но няма да вземете главата и още по-малко сърцето ни.

— Нужен ни е нов генетичен материал — каза Андерсън. — Изтощихме голяма част от наличните ни възможности, а заразите продължават да мутират. Нямаме нищо против да споделим с вас резултатите от научните си изследвания. Както и печалбите, впрочем.

— Сигурен съм, че сте предложили същото на финландците.

Андерсън се наведе напред.

— Финландия се превърна в трагедия, и не само за нас. Ако искаме светът и в бъдеще да яде, трябва да сме с една крачка пред сибискозата, мехурчестата ръжда и японската генехакерска гъгрица. Това е единственият начин.

— Твърдите, че след като поробихте света с вашите патентовани семена и разсади, след като охотно превърнахте всички ни в роби, сега изведнъж сте разбрали, че влачите всички ни към гибел?

— Греамитите все това повтарят. — Андерсън вдигна рамене. — Единственият неоспорим факт е, че гъгрицата и ръждата не чакат. И че само ние разполагаме с научните ресурси да измъкнем света от тази каша. Надяваме се, че някъде във вашата семенна банка може да намерим ключа.

— А ако не го намерите?

— Тогава ще е без особено значение кой управлява кралството: всички ще кашляме кръв, докато поредната мутация на сибискозата разяжда дробовете ни.

— Не е възможно. Министерството на околната среда контролира семената, които държим в резерв.

— Останал бях с впечатлението, че обсъждаме промяна в държавната администрация.

Аккарат се намръщи.

— Искате само мостри, така ли? Предлагате оръжия, оборудване, пари и искате само толкова?

Андерсън кимна.

— Да. И още нещо. Един човек. Гибънс. — Следеше внимателно Аккарат за реакция.

— Гибънс? — Министърът вдигна рамене. — Никога не съм чувал за него.

— Фаранг. Един от нашите. Искаме си го. От известно време той нарушава патентите върху интелектуалната ни собственост.

— И това явно много ви тревожи. — Аккарат се изсмя. — Интересно е да се срещне човек лице в лице с един от вас. Всички ние си говорим за калорийниците, които клечат на Кох Ангрит като демони или като фии красуе и заговорничат как да погълнат кралството, но вие… — Изгледа го с неприязън. — Бих могъл за две минути да уредя екзекуцията ви, а направя ли го, до довечера ще сте мъртъв, разкъсан от мегодонти и опоскан до кокал от гарваните. И никой няма да възрази. До съвсем неотдавна градът би се вдигнал на бунт при най-малкия слух, че сред нас има калорийник. А вижте се сега. Седите си тук преспокойно. И толкова самоуверено.

— Времената се промениха.

— Не толкова, колкото явно си мислите. Смелчага ли сте, или просто сте глупав?

— Бих могъл да ви задам същия въпрос — каза Андерсън. — Малцина си позволяват да бъркат с пръст в очите на белоризците и още по-малко се измъкват безнаказано.

Аккарат се усмихна.

— Ако бяхте дошли при мен с предложенията си за пари и оборудване миналата седмица, щях да ви бъда много благодарен. — Вдигна рамене. — Тази седмица обаче, предвид благоприятната промяна в обстоятелствата, ще трябва внимателно да обмисля офертата ви. — Почука по междинното прозорче и даде знак на шофьора да отбие встрани. — Имате късмет, че съм в добро настроение. При други обстоятелства щях да съм особено доволен от себе си, ако приключа деня с един калорийник по-малко, разкъсан на малки кървави парченца. — Махна му да слезе от колата. — Ще обмисля предложението ви.