Момиче на пружина

12.

Откъде можеше да знае Хок Сенг, че проклетите котвени площадки ще бъдат затворени? Откъде можеше да знае, че всичките подкупи, които беше раздал, ще отидат на вятъра заради Тигъра на Банкок?

Потръпна при спомена за срещата си с г-н Лейк. Как беше коленичил пред онова бледолико чудовище като пред бог някакъв, как му се кланяше и удряше чело в пода, докато онзи крещеше, псуваше и мяташе вестници по главата му, всичките със снимката на Джайде Роянасукчай на първа страница. Тигъра на Банкок, истинско бедствие сам по себе си, като да беше излязъл от тайландската демонология.

— Кун… — Хок Сенг се беше опитал да възрази, но г-н Лейк го прекъсна.

— Ти ми каза, че всичко е уредено! — изкрещя бледоликият. — Дай ми поне една причина да не те уволня!

Хок Сенг се сви още повече и овладя гнева си. Може би ако изложеше разумен аргумент в своя защита…

— Кун, всички изгубиха стока. Виновни са онези от „Карлайл и синове“. Господин Карлайл е прекалено близък с търговския министър Аккарат. Постоянно дразни белоризците. Постоянно ги обижда…

— Не сменяй темата! Водораслените резервоари трябваше да минат през митницата още преди седмица. Каза ми, че си дал подкупите. А сега излиза, че си задържал част от парите. Не е бил Карлайл, ти си бил. Ти си виновен.

— Не, кун, виновен е Тигъра на Банкок. Той е истинско природно бедствие. Земетресение, цунами. Откъде можех да зная, че…

— Писна ми да ме лъжеш. Мислиш си, че понеже съм фаранг, значи съм глупав? Че не виждам как манипулираш счетоводните книги? Как мамиш и лъжеш, и…

— Не лъжа…

— Не ми пробутвай тъпите си извинения! Думите ти не струват нищо. Не ми пука какво ще кажеш. Не ми пука какво мислиш, какво чувстваш, какво казваш. Интересуват ме единствено резултатите. Или ще вдигнеш надеждността на четиридесет процента за един месец, или се връщаш в кулите на жълтите карти. Избирай. Имаш един месец, преди да те уволня и да намеря друг мениджър.

— Кун…

— Разбра ли?

Хок Сенг се взираше горчиво в пода, доволен, че чудовището не може да види изражението му.

— Разбирам, Лейк Зианшенг. Ще направя както искате.

Чуждоземският дявол дори не го изслуша докрай — врътна се и излезе от офиса. А това беше толкова тежка обида, че Хок Сенг сериозно се замисли дали да не излее киселина върху големия сейф и да духне със спецификациите. Тласкан от нажежения си до бяло гняв, Хок Сенг стигна чак до канцеларския шкаф, преди здравият разум да надделее.

Ако някаква беда сполетеше фабриката или сейфът бъдеше разбит и ограбен, подозрението щеше да падне най-напред върху него. А ако искаше да си създаде живот в тази нова страна, не биваше да допуска петна върху името си. Белоризците се възползваха и от най-малкия повод да прогонят поредната жълта карта, да изритат поредния оскотял китаец през границата право в ръцете на фундаменталистите. Трябваше да е търпелив. Трябваше да издържи още един ден в тази трижди проклета фабрика. А после още един, и още един.

Затова, вместо да разбива сейфа, Хок Сенг пришпори здраво работниците, одобри няколко скъпи ремонта на оборудването, използва дори от собствените си грижливо скътани парици, за да ускори работата, само и само да угоди на г-н Лейк и трижди проклетият чуждоземски дявол да не го унищожи. Проведоха безброй тестове на поточната линия, демонтираха старите звена на енергийното захранване, обиколиха целия град в търсене на тиков дънер, от който да направят временно вретено.

Накара Засмения Чан да обяви награда за всеки бежанец с жълта карта, който му донесе полезна информация за срутени сгради от времето на Разширението, в чиито отломки могат да се намерят използваеми материали. Всичко, което би им позволило да задвижат поточната линия на пълна мощност, преди мусонните дъждове най-после да се излеят и речният транспорт да се възобнови, а с него да дойде и истински тиков дънер за ново вретено.

Хапеше устни от безсилие. Толкова близо беше до успеха. А ето че сега оцеляването му зависеше от поточна линия, която никога не беше работила добре, и от хора, които не си разбираха от работата. Толкова беше ядосан и объркан, че се изкушаваше на свой ред да притисне чуждоземския дявол. Да му каже, че покрай Лао Гу знае това-онова за страничните му занимания. Че знае къде ходи г-н Лейк в свободното си време, за посещенията му в библиотеките и в старите фамилни домове на Банкок. За необичайния му интерес към семената.

А сега и това, последното. Най-странното и невероятното от всичко. Новината, която Лао Гу му беше донесъл на бегом. Момиче на пружина. Нелегално парче генетичен боклук. Момиче, с което г-н Лейк се държал така, сякаш мерзката ѝ сбъркана природа го опиянявала. Лао Гу му беше прошепнал, че г-н Лейк вкарвал съществото в леглото си. Редовно при това. Направо не можел да ѝ се насити.

Удивително. Отвратително.

Полезно.

Но това оръжие Хок Сенг щеше да използва само в най-краен случай, само ако г-н Лейк наистина се опиташе да го изхвърли от фабриката. По-добре Лао Гу и занапред да наблюдава, да слуша и да докладва, отколкото Хок Сенг да го разкрие прибързано и г-н Лейк да го уволни. Когато вербува Лао Гу за свой информатор, Хок Сенг го направи именно с тази цел. Глупаво би било да пропилее такъв силен коз само защото е ядосан. Затова, макар лицето да го смъдеше, сякаш са търкали пода с него, Хок Сенг продължи да скача като маймунка под диктовката на чуждоземския дявол.

Намръщи се и последва Кит към другия край на цеха, където беше възникнал поредният проблем. Край нямаха проблемите. Вечно изникваше нещо ново.

Ремонтните дейности кипяха с пълна сила. Половината от захранващата верига беше изтръгната от пода, ремонтирана и положена обратно. Деветима будистки монаси напиваха монотонно в другия край на сградата, опъваха свещеното тайландско въже сайсин и умоляваха духовете, обитаващи сградата — поне половината от тях сигурно бяха фии от времето на Свиването, които се гневяха, че тайландците са паднали дотам да работят за фаранги, — умоляваха ги да не пречат на работата във фабриката. При вида на монасите и мисълта за допълнителните разходи, които щяха да произтекат от тяхното присъствие, Хок Сенг се намръщи още повече.

— Какъв е този нов проблем? — попита, докато се провираха покрай режещите преси. Наведоха се и се мушнаха под поточната линия.

— Ето тук, кун. Ще ви покажа — каза Кит.

Топлата солена миризма на водораслите се сгъсти във влажна воня. Кит посочи резервоарите — три дузини, подредени в редици и пълни с вода, покрита с дебел слой размножаващи се зелени водорасли. Една работничка прокарваше мрежа по повърхността и събираше каймака. Прехвърляше и разстилаше събраното върху голяма решетка, после издърпа конопените въжета, които я вдигнаха към тавана при стотиците подобни решетки, които висяха там.

— Резервоарите — каза Кит. — Заразени са.

— Е, и? — Хок Сенг обходи с поглед резервоарите, прикривайки отвращението си. — Какъв е проблемът?

В резервоарите, където културата беше най-добра, каймакът образуваше слой дебел петнайсетина сантиметра, полюшваща се хлорофилна зеленина, полегнала като възглавница върху водата. Пищно ухание на морска вода и живот се излъчваше от тях. Вода се стичаше на малки ручейчета по прозрачните стени на резервоарите и оставяше по пода мокри следи, които бързо побеляваха, щом водата се изпареше. Тук-там гирлянди от живи водорасли попадаха в отточните канали, водата ги отнасяше към ръждивите железни решетки и там те изчезваха в мрака.

Свинска ДНК и нещо друго… ленено масло май, спомни си Хок Сенг. Г-н Йейтс беше убеден, че лененото масло е ключът към тези водорасли. Че благодарение на него каймакът ставал плътен и хубав. Но Хок Сенг повече харесваше свинските протеини. Свинете носеха късмет. Така че водораслите също би трябвало да носят късмет, нали така. Уви, въпреки потенциала си досега носеха единствено проблеми.

Кит се усмихна притеснено и посочи на Хок Сенг няколко резервоара, в които размножителните темпове на водораслите бележеха спад, каймакът бе започнал да се обезцветява, а миризмата на риба беше твърде осезаема, родееше се повече с миризмата на пастет от скариди, отколкото с чистата солена миризма на другите резервоари.

— Банят каза да не ги използваме. Да изчакаме да дойде новата доставка.

Хок Сенг се изсмя остро и поклати глава.

— Няма да дойде нова доставка. Тигъра на Банкок драсва клечката на всичко, което дирижаблите разтоварят на летището. Ще трябва да се справите с наличното.

— Но то е заразено. И ако има вектор, заразата може да се прехвърли и към другите резервоари.

— Сигурен ли си в това?

— Банят каза…

— Банят го смаза мегодонтът. Ако не пуснем скоро поточната линия, фарангът ще ни изрита всичките на улицата.

— Но…

— Мислиш, че навън няма петдесетина тайландци, които чакат на опашка за твоята работа? И хиляда жълти карти?

Кит си затвори устата. Хок Сенг кимна и свъси вежди.

— Гледай линията да тръгне.

— Ако белоризците дойдат на проверка, ще видят, че резервоарите не са чисти. — Кит прокара пръсти по сивкавата пяна, полепнала по ръба на един от резервоарите. — Това не би трябвало да го има. Водораслите би трябвало да са с много по-наситен цвят. И без толкова пяна.

Хок Сенг огледа сърдито резервоарите.

— Ако не пуснем линията, всички ще останем без прехрана. — Понечи да каже още нещо, но дотича момичето Маи.

— Кун. Един човек ви търси.

Хок Сенг я изгледа раздразнено.

— Някой, които има информация за ново вретено? Тиков ствол, откъртен от някой храм може би? — Маи отвори и затвори уста, сащисана от такова богохулство, но Хок Сенг не даваше и пукната пара какво си мисли момичето. — Ако въпросният тип не ми носи ново вретено, хич да не ми губи времето. — Обърна се отново към Кит. — А ако източиш и почистиш основно резервоарите?

Кит колебливо сви рамене.

— Може да опитаме, кун, но Банят каза, че без нови хранителни култури нямало как да започнем на чисто. Ще се наложи да използваме култури от същите резервоари. И проблемът сигурно ще се появи отново.

— Не може ли да се пресее? Да се филтрира някак?

— Резервоарите и културите не могат да се изчистят напълно. Рано или късно ще се появи вектор, преносител. И ще зарази и другите резервоари.

— Рано или късно? Само толкова? Рано или късно? — Хок Сенг го изгледа ядно. — Изобщо не ми пука за твоето „рано или късно“. Пука ми какво ще стане този месец. Ако фабриката не започне производство, изобщо няма да се стигне до твоето „рано или късно“. Ти ще се върнеш в Тонбури и ще се ровиш в пилешки дреболии с надеждата да не хванеш грип, а аз ще се върна в някоя от жълтокартите кули. Не се тревожи за утрешния ден, човече. Тревожи се дали г-н Лейк няма да изрита всички ни днес. Използвай въображението си. Накарай тези трижди проклети водорасли да се размножават.

Не за пръв път съжали, че работи с тайландци. На тях просто им липсваше предприемаческият хъс, с който един китаец би се хвърлил в работата си.

— Кун?

Беше Маи, още се мотаеше край него. Сви се под погледа му.

— Онзи човек рече, че това е последният ви шанс.

— Последният ми шанс? Я ми го покажи този хеея. — Хок Сенг отметна ядно завесите на пречиствателното и пристъпи в основното помещение на цеха, където мегодонтите въртяха бавно манивелите на вретената и изгаряха пари, които фабриката нямаше. Там Хок Сенг спря на място и взе да чисти полепналите по ръцете му водорасли. Чувстваше се като последен глупак.

Кучеебеца стоеше в средата на цеха като сибискоза в разгара на Пролетния празник и зяпаше включената за тестове поточна линия и подтичващите покрай нея работници. Стария кокал, Ма Конските зъби и Кучеебеца. Всички стояха самоуверено, като у дома си. Кучеебеца, с обезобразеното си от растеж на фа’ган лице и липсващ нос, и неговите мутри, корави нак ленг, които нямаха милост към жълтите карти и нямаха страх от полицията.

Хок Сенг си даде сметка, че е извадил невиждан късмет — чист късмет, че г-н Лейк се беше затворил в офиса горе и преглеждаше документацията, чист късмет, че малката Маи беше дошла при него, а не беше отишла при чуждоземския дявол. Момичето подтичваше напред, право към неговото бъдеще.

Хок Сенг даде знак на Кучеебеца да минат по-встрани, където нямаше да се виждат от прозореца на офиса, но проклетникът не помръдна от мястото си. Продължи да зяпа дрънчащата поточна линия и тътрещите се мегодонта.

— Много внушително — каза той. — Тук ли произвеждате прехвалените си пружинници?

Хок Сенг го изгледа ядосано и отново му даде знак да излязат навън.

— Не бива да водим този разговор тук.

Кучеебеца не му обърна внимание. Вместо това вдигна очи към офиса в галерията и големия му вътрешен прозорец.

— Ти там ли работиш? Горе?

— Не задълго, ако един конкретен фаранг те види. — Хок Сенг докара любезна усмивка. — Моля ви. Нека излезем навън. Присъствието ви тук ще повдигне въпроси.

Кучеебеца не помръдна, все така упорито загледан в офиса горе. Хок Сенг изпита нелепата увереност, че проклетникът вижда през стените и гледа право към големия железен сейф, който пазеше безценните си тайни.

— Моля — промълви Хок Сенг. — Работниците и без това ще се разприказват. Нека не усложняваме нещата допълнително.

Гангстерът се обърна рязко и даде знак на биячите си да го последват. Хок Сенг си отдъхна тайничко и заподтичва след него.

— Един човек иска да те види — каза Кучеебеца и махна към външната порта.

Торният лорд. Баш сега. Хок Сенг хвърли поглед към прозореца на офиса. Г-н Лейк щеше да се ядоса, ако излезеше от фабриката в работно време.

— Да, разбира се — каза той и махна към офиса. — Само да си прибера документите.

— Веднага — каза Кучеебеца. — Той не чака никого. — И даде знак на Хок Сенг да тръгне с него. — Или сега, или никога.

Хок Сенг се поколеба, после махна на Маи. Момичето хукна към него, докато Кучеебеца вървеше към портите. Хок Сенг се наведе към нея и прошепна:

— Кажи на кун Андерсън, че се налага да изляза… че имам идея откъде да намерим ново вретено. — Кимна рязко. — Да. Така му кажи. Вретено.

Маи кимна и понечи да хукне, но Хок Сенг я дръпна и продължи тихо:

— И гледай да говориш бавно и с простички думи. Не искам фарангът да ме изрита на улицата само защото те е разбрал погрешно. Ако аз изхвърча, изхвърчаш и ти. Разбра ли?

Маи се ухили широко.

— Маи пен раи. Ще кажа на кун Андерсън колко усилено работите и той ще остане доволен. — И хукна назад през цеха.

Кучеебеца се ухили през рамо.

— Аз си мислех, че си крал само на жълтите карти. А ето че тая тайландска хубавелка също ти играе по свирката. Не е лошо за един Жълтокарт крал.

— Крал на жълтите карти не е титла, към която човек да се стреми.

— Същото е и с титлата на Торния лорд. Имената крият много. — Огледа комплекса. — Не бях влизал във фарангска фабрика. Много впечатляващо. Много пари има тук.

Хок Сенг побърза да се усмихне.

— Фарангите са много стиснати и откачат всеки път, като им поискаш пари за нещо. — Настръхна от усещането, че работниците го гледат. Колко ли от тях знаеха за Кучеебеца? Като никога изпита облекчение, че във фабриката работят тайландци, а не китайци с жълта карта. Китайците моментално биха познали събеседника му. Хок Сенг прикри страха и раздразнението си. Точно това целеше Кучеебеца — да го постави в рискова ситуация, да разклати самообладанието му, да спечели предимство в предстоящия пазарлък.

„Ти си Тан Хок Сенг, директор на «Нов Три-клипер». Не позволявай елементарната тактика на противника да те изнерви.“

Уви, тази мантра го ободри съвсем за кратко. Стигнаха до външните порти и Хок Сенг се закова на място.

Кучеебеца му отвори вратата със смях.

— Какво? Не си ли виждал кола?

Хок Сенг едва се сдържа да не го фрасне в лицето заради нахалството и глупостта му.

— Ти си глупак — измърмори той. — Имаш ли представа как ме злепоставяш с това? Как можа да паркираш нещо толкова екстравагантно пред фабриката! Хората ще ме одумват с месеци!

Качи се в колата. Кучеебеца се качи след него, все така ухилен. Биячите му също се натъпкаха в колата. Стария кокал извика на шофьора. Двигателят на машината се събуди с рев. Потеглиха.

— На въглищен дизел ли е? — попита Хок Сенг шепнешком, очарован въпреки всичко.

Кучеебеца се ухили.

— Шефът прави толкова много за намаляването на въглеродните емисии… — Сви рамене. — Това е просто малък лукс.

— Но цената… — не довърши Хок Сенг. Цената да се приведе в движение този стоманен бегемот сигурно удряше в тавана. Какво прахосничество. И доказателство за монопола на Торния лорд. Дори в най-охолните малайски дни на Хок Сенг не би му хрумнало да купи нещо толкова екстравагантно.

Въпреки жегата в колата той потръпна зиморничаво. Имаше някаква древна солидност в автомобила — толкова беше тежък, толкова масивен, почти като танк. Почти все едно го бяха затворили в някой от сейфовете на „Жива вода“, напълно изолиран от външния свят. Клаустрофобията го затисна.

Кучеебеца го наблюдаваше ухилен как се бори с чувствата си. После каза:

— Надявам се, че няма да му загубиш времето.

Хок Сенг се стегна и го погледна.

— Напротив, мисля, че се надяваш на обратното. Да се проваля.

— Прав си. — Кучеебеца вдигна рамене. — Ако зависеше от мен, изобщо не трябваше да ви пускаме в страната. Нямате място тук.

Автомобилът ускори и инерцията притисна Хок Сенг към кожената седалка.

От другата страна на прозореца Крунг Теп се нижеше безразличен пред погледа му — хора с напечена от слънцето кожа, прашни впрегатни животни и велосипеди като рибни пасажи. Автомобилът привличаше погледите като магнит. Хората ги запяха и сочеха с пръст.

Скоростта на машината беше ужасяваща.

Множество жълтокартци се тълпеше около входовете на кулата, китайци от Малая, мъже и жени, които не губеха надежда, че някой ще ги наеме дори по това време на деня, в разгара на следобедната жега. Опитваха да изглеждат жизнени, да покажат, че в костеливите им крайници има излишни калории, които са готови да изгорят срещу минимално заплащане.

Всички зяпнаха колата на Торния лорд. Когато вратата се отвори, до един коленичиха, като вълна, и се поклониха смирено на човека, който им осигуряваше жилища, на единствения човек в Крунг Теп, който се беше нагърбил с техния товар, който им осигуряваше защита от червените мачетета на Малая и черните палки на белоризците.

Хок Сенг плъзна поглед по превитите гърбове на своите сънародници, запита се колцина от тях познава лично, за миг дори се изненада, че не е сред тях сега и също не се унижава с тройния почтителен поклон пред господаря.

Кучеебеца го поведе в мрака на кулата. Топуркане на плъхове и воня на потни тела долитаха от горните етажи. Спряха пред две зеещи асансьорни шахти. Кучеебеца се наведе към пиринчена рупорна тръба и извика команда с рязък авторитетен глас. Зачакаха. Кучеебеца изглеждаше отегчен, Хок Сенг криеше грижливо тревогата си. Някъде отгоре се чу тракане, прещракване на зъбчати колела, стържене на метал в камък. Асансьорна клетка се спусна бавно в едната шахта.

Кучеебеца отвори решетката и влезе в асансьора. Жената, която работеше с контролното табло, освободи спирачката и изкрещя в рупорната тръба, преди да затвори с трясък решетката. Кучеебеца се усмихна на Хок Сенг от вътрешността на кабината.

— Изчакай тук, жълтокартецо. — А после изчезна нагоре в мрака на шахтата.

След минутка хората, изпълняващи ролята на баласт, се появиха във втората шахта. Измъкнаха се в коридора и хукнаха като стадо към стълбището. Един от тях спря погледа си на Хок Сенг и очевидно го взе за поредния бежанец.

— Няма място. Повече хора не му трябват.

— Да, да, разбира се — измърмори Хок Сенг, но мъжът вече тичаше нагоре по стълбите, сандалите му плющяха заедно със сандалите на другите от групата, устремени към небето и поредното спускане в шахтата под формата на баласт.

От мястото си Хок Сенг виждаше знойния тропически блясък на жежкия ден като далечен правоъгълник, полепнал с бежанци, които зяпаха бездейно улицата, жени и мъже, които нямаше какво да правят, нито къде да идат. Жълти карти се мотаеха по коридорите. Бебета плачеха, слабите им гласчета отекваха в нажежения бетон. Някъде от горните етажи долиташе грухтенето на любовници. Хората правеха секс по коридорите като животни, без да се свенят, защото уединението беше невъзможно. Всичко това му беше познато до болка. Не беше за вярване, че някога и той е живял в същата сграда, потял се е в същия обор.

Минутите се точеха бавно. Дали Торният лорд не беше променил решението си? Кучеебеца трябваше да се е върнал вече. Нещо помръдна в ъгъла на полезрението му и Хок Сенг се сепна, но когато се обърна, видя само сенки.

Понякога сънуваше, че Зелените ленти са се превърнали в чешърки, че могат да чезнат и да се появяват където най-малко ги очаква — докато си полива с вода главата в банята, докато загребва от купичката си с ориз, докато клечи в клозета… — просто се появяват с мъждене от празния въздух, грабват го, изкормват го и набучват главата му на улицата за назидание. Точно както бяха направили с Нефритен цвят и с по-голямата сестра на Първата съпруга. Точно както бяха направили със синовете му…

Асансьорът издрънча. Миг по-късно Кучеебеца се появи в шахтата. Жената, която работеше с контролното табло, не беше в кабината и Кучеебеца сам дръпна спирачния лост.

— Браво. Не си си плюл на петите.

— Не ме е страх от това място.

Кучеебеца го изгледа преценяващо.

— Да. Естествено. Ти оттук идваш, нали? — Излезе от кабината и махна към сумрачния коридор. Откъм сенките, които уж бяха празни, се появиха пазачи. Хок Сенг се сепна. Овладя се, преди да е извикал, но Кучеебеца видя реакцията му и се ухили.

— Претърсете го.

Ръце опипаха ребрата на Хок Сенг, плъзнаха се надолу по краката му, забърсаха гениталиите. Когато пазачите приключиха с проверката, Кучеебеца му махна да влезе в асансьора. Измери го отново с поглед да прецени допълнителното тегло и извика указания в тръбата.

Далеч горе се чу тропането на хората, които се прехвърляха в баластната клетка. Миг по-късно тяхната кабина пое нагоре през слоевете на ада. Жегата растеше с всеки етаж. Тук, където сградата беше изложена отвсякъде на безмилостния тропически пек, горещината беше непоносима.

Хок Сенг си спомни как спеше на стълбището, как се бореше за всяка глътка въздух, притиснат от телата и вонята на своите другари по съдба. Помнеше как коремът му се беше залепил за гърба от хронично недохранване. А после като вълна го заля споменът за кръвта по ръцете му, гореща, жива. Кръвта на друг бежанец с жълта карта, който протяга умолително ръка към него миг преди Хок Сенг да му пререже гърлото с острия ръб на счупена бутилка от уиски.

Затвори очи да прогони спомена.

„Тогава умираше от глад. Нямаше друг избор.“

Ала му беше трудно да убеди сам себе си.

Продължаваха да се движат нагоре. Отнякъде се усети повей. Въздухът стана по-хладен. Усещаше се аромат на китайска роза и цитрусови плодове.

Минаха покрай открит към небето широк коридор — приличаше на крайречна алея с лехи по края и лимонови дръвчета, разделящи широките тераси. Хок Сенг се запита колко ли вода е необходима за поддържането на тази растителност и как я качват на такава височина. Запита се колко ли калории струва това, замисли се за човека, които имаше достатъчно власт, за да си ги осигури. Мисълта беше едновременно вълнуваща и ужасяваща. Беше близо. Толкова близо.

Стигнаха до върха на сградата. Напеченият от слънцето град се стелеше в краката им. Златните куполи на Великия дворец, където Невръстната кралица живееше с придворните си и където Сомдет Чаопрая дърпаше конците, храмът на крал Монгкут, кацнал на своя висок хълм, единствената сграда, която щеше да оцелее, ако вълноломите поддадяха. Порутените кули на старото Разширение. И около всичко това — океанът.

— Хубава гледка, нали, жълтокартецо?

В другия край на широкия покрив беше издигнат бял павилион. Платнищата му шушнеха тихо под повея на соления бриз. На ратанов стол под сянката му се беше изпружип Торният лорд.

Беше дебел. Толкова дебел човек Хок Сенг не беше виждал, откакто „Пърл Кох“ бе монополизирал малайския пазар на резистентни към мехурчеста ръжда дуриани. Може би не толкова дебел, колкото Ах Денг — собственика на една сладкарница в Пенанг, — но все пак забележително дебел предвид ограниченията на калорийната икономика.

Хок Сенг се приближи бавно, поклони се, като сведе глава така, че брадичката му да докосне гърдите, а събраните си длани вдигна над главата си в знак на дълбоко уважение.

Дебелакът го изгледа.

— Искаш да преговаряш с мен?

Гърлото на Хок Сенг се сви болезнено. Той кимна. Мъжът чакаше търпеливо. Слуга донесе чаша студено сладко кафе и го поднесе на Торния лорд. Той взе чашата, отпи и попита:

— Жаден ли си?

Хок Сенг прояви благоразумието да поклати отрицателно глава. Торният лорд сви рамене. Отпи отново. Мълчеше. Четирима слуги в бели дрехи притичаха, понесли маса с ленена покривка. Оставиха я пред господаря си. Торният лорд кимна на Хок Сенг.

— Ела и спри с любезностите. Яж. Пий.

Предложиха му стол. Торният лорд го покани да си вземе пържени спагети Ю-Текс, салата от раци със зелена папая, лааб му, гаенг гаи и ориз Ю-Текс на пара. Заедно с всичко това му предложи и чиния с нарязана на тънки ивици папая.

— Не се бой. Пилето е последно поколение генехакерски продукт, а папаята е прясно набрана от източната ми плантация. През последните два сезона нямахме никакъв проблем с мехурчестата ръжда.

— Как?…

— Изгаряме всяко дърво, което покаже признаци на заразата, и околните също. Освен това разширихме буферния периметър на пет километра. Ултравиолетовата стерилизация явно върши работа.

— А.

Торният лорд кимна към малкия пружинник на масата.

— Гигаджаул?

Хок Сенг кимна.

— И ги продаваш?

Хок Сенг поклати глава.

— Продавам технологията за производството им.

— И защо смяташ, че аз съм потенциален купувач?

Хок Сенг вдигна рамене, макар сърцето му да препускаше бясно. А имаше време, когато този вид пазарлъци му идеха отръки. Бяха му втора природа. Но тогава не беше отчаян.

— Ако вие не проявите интерес, има и други.

Торният лорд кимна. Допи си кафето. Един от слугите му наля още.

— А защо дойде при мен?

— Защото сте богат.

Торният лорд се разсмя. Едва не изплю кафето си. Шкембето му се разтресе комично. Слугите замръзнаха нащрек. Когато най-после се овладя, Торният лорд изтри устата си и поклати глава.

— Добър отговор, признавам. — Усмивката му изчезна. — Но освен това съм опасен.

Хок Сенг потисна нервността си и заговори направо:

— Когато кралството ни обърна гръб, вие ни приехте под крилото си. Дори собствените ни сънародници, местните китайци, не бяха толкова щедри. Нейно величество кралицата прояви милост, като ни позволи да преминем границата, но вие бяхте човекът, който ни даде убежище.

Торният лорд вдигна рамене.

— И без това никой не използваше тези кули.

— Може и така да е, но единствено вие проявихте състрадание. Тайланд уж е пълен с будисти, а само вие ни дадохте пристан. Ако не бяхте вие, щяхме пак да се озовем оттатък границата. Ако не бяхте вие, досега щях да съм мъртъв.

Торният лорд го измери с поглед.

— Съветниците ми твърдяха, че постъпвам глупаво. Че това ще ме противопостави на белоризците. Че ще ме скара с генерал Прача. Че може дори да заплаши метановите ми сделки.

Хок Сенг кимна и каза:

— Само вие имахте достатъчно голямо влияние, за да поемете този риск.

— А ти какво ще искаш за тази чудодейна технологична джаджа?

Хок Сенг се напрегна.

— Кораб.

Торният лорд го погледна изненадано.

— Не пари? Нито нефрит? Или опиум?

Хок Сенг поклати глава.

— Кораб. Бърз клипер. От корабостроителниците на „Мишимото“. Регистриран и с разрешително да транспортира товари до кралството и из цялото Южнокитайско море. Под протекцията на нейно величество… — Изчака един удар на сърцето. — И под вашия патронаж.

— А. Умен жълтокартец си ти. — Торният лорд се усмихна. — А аз си помислих, че го правиш от благодарност.

Хок Сенг сви рамене.

— Само вие имате нужното влияние, за да осигурите необходимите разрешителни и гаранции.

— Тоест само аз мога да направя жълта карта като теб официално признат фактор в държавата. Единственият, който може да убеди белоризците да си затворят очите пред появата на корабен крал жълтокартец.

Хок Сенг не мигна.

— Вашият синдикат осигурява осветлението на града. Влиянието ви е безпрецедентно.

Торният лорд се надигна от стола си и се изправи.

— Да. Така си е. — Обърна се и тръгна с тежка стъпка към ръба на терасата. Спря с ръце зад гърба и плъзна поглед по ширналия се в ниското град. — Да. Мисля, че все още държа конци, които да дръпна. Министри, които да ме чуят. — Обърна се към него. — Много искаш.

— И още повече предлагам.

— Откъде да знам, че няма да продадеш и на друг?

Хок Сенг поклати глава.

— Не ми трябва флотилия. Само един кораб.

— Тан Хок Сенг, който се надява да възстанови корабната си империя тук, в Тайландското кралство. — Торният лорд го прикова с поглед. — Няма да се учудя, ако вече си го продал на други.

— Мога да се закълна, че не съм.

— Би ли се заклел в предците си? В духовете на роднините си, които още бродят гладни в Малая?

Хок Сенг се размърда неспокойно.

— Да, бих се заклел.

— Искам да видя тази твоя технология.

Хок Сенг го погледна с изненада.

— Не сте ли го изпробвали още?

— Защо сам не ми го демонстрираш?

Хок Сенг се ухили.

— Опасявате се да не е някакъв капан, така ли? Нещо като бомба? — Засмя се. — Аз не играя игрички. Тук съм да правим бизнес, и толкова. — Огледа се. — Имате ли навивач? Да видим колко джаула може да вкара в пружинника. Нека го навием и сам ще се убедите. Но трябва да се действа внимателно. По-крехък е от стандартните пружинници заради огромното усукване. Не бива да се изпуска също. — Посочи един от слугите. — Ти там, сложи пружинника върху навиващото си вретено да видим колко джаула ще можеш да вкараш в него.

Слугата се поколеба. Торният лорд му кимна да действа. Морският бриз прошумоля над небесната градина, докато младежът се занимаваше с пружинника — нагласи го върху вретеното и настрои въртящия цикъл.

Нова тревога натежа в стомаха на Хок Сенг. Банят му беше гарантирал, че този е от добрите пружинници, че е минал тестовете в отдела по контрол на качеството, за разлика от многото други, които се пропукваха в самото начало на навиващия цикъл. Банят му беше обяснил от коя партида да вземе мострата. Сега обаче, докато слугата се готвеше да завърти педалите, Хок Сенг изведнъж се разколеба. Ако беше сбъркал партидата, ако Банят беше сгрешил… Банят, който беше загинал, смазан от пощурелия мегодонт. Хок Сенг така и не беше успял да говори отново с него, да потвърди информацията. Банят изглеждаше сигурен… и все пак…

Слугата завъртя педалите. Хок Сенг затаи дъх. По челото на слугата изби пот, младежът погледна към Хок Сенг и Торния лорд, изненадан от съпротивлението. Смени скоростите. Педалите се завъртяха, отначало бавно, после по-бързо. Младежът набра инерция и започна да сменя постепенно скоростите, вкарвайки още и още енергия в пружинника.

Торният лорд наблюдаваше замислено.

— Познавах един човек, който работеше в твоята компания за пружинници. Преди няколко години. Той не раздаваше подкупи като теб. Не се подмазваше на събратята си жълти карти. — Направи пауза. — Чух, че белоризците го убили. Пребили го до смърт, ограбили го насред улицата, защото го хванали навън след вечерния час.

Хок Сенг вдигна рамене и прогони мисълта за проснатия на калдъръма човек, пребит, окървавен, полумъртъв, как протяга ръка за помощ…

Очите на Торния лорд бяха замислени.

— А сега ти работиш за същата компания. Странно съвпадение.

Хок Сенг не каза нищо.

Торният лорд продължи:

— Кучеебеца те е подценил. Ти си опасен човек.

Хок Сенг поклати категорично глава.

— Искам да си стъпя на краката, нищо друго.

Слугата продължаваше да върти педалите, нагнетяваше все повече джаули в пружинника, вкарваше още енергия в мъничката кутия. Торният лорд не отделяше поглед от него, опитваше се да скрие удивлението си. Ала очите му все пак се бяха разширили. Слугата вече бе вкарал в кутийката повече енергия, отколкото изглеждаше възможно да се вкара в толкова малко устройство. А продължаваше да върти педалите. Хок Сенг каза:

— Цялата нощ няма да му стигне. Такива пружинници трябва да се навиват от мегодонт, иначе става много бавно.

— Каква е тайната?

Хок Сенг вдигна рамене.

— Има нов смазочен разтвор, който позволява пружината да бъде натегната много повече, без да се скъса или заклини.

Мъжът продължаваше да нагнетява енергия в пружинника. Слуги и охранители започваха да се събират, зяпнали, със страхопочитание малката, сякаш бездънна кутийка.

— Удивително — измърмори Торният лорд.

— Ако го вържете за по-ефективен навивач — мегодонт или муле, — загубите при трансфера на калории в джаули са почти нулеви — каза Хок Сенг.

Торният лорд беше вперил очи в пружинника. Усмихваше се.

— Ще изпробваме твоя пружинник, Хок Сенг. Ако отдава енергията толкова добре, колкото я складира, ще си получиш кораба. Донеси ми спецификациите. С хора като теб мога да правя бизнес. — Даде знак на един слуга и поръча алкохол. — Да вдигнем тост. За новия бизнес партньор.

Облекчение заля Хок Сенг. За пръв път, откакто кръв бе оцапала ръцете му в една пресечка преди много време, откакто един човек бе помолил за милост и не я бе получил, във вените на Хок Сенг потече алкохол и той се почувства доволен.