Момиче на пружина

50.

Главата на Елизабет Баудри се килна назад. Кървава роса опръска Хок Сенг, кожата му, новите му дрехи. Жената в бяло, новият генерал на белоризците, се обърна и Хок Сенг моментално коленичи и почна да се кланя и да удря чело в пода на крачка от трупа на чуждоземската дяволица.

Опулените мъртви очи на русото същество го гледаха как се унижава. Дискове на пружинникови оръжия свистяха и се удряха в стените, хора пищяха. А после изведнъж настана тишина.

Предводителката на белоризците го дръпна, изправи го и натика дулото на пистолета си в лицето му.

— Моля ви — прошепна Хок Сенг на тайландски. — Аз не съм като тях.

Жената го измери със суров поглед. Кимна отсечено и го бутна настрани. Хок Сенг се сви до стената, докато тя раздаваше скорострелни заповеди на хората си. Мъжете извлякоха набързо труповете на една страна, после се събраха около своя генерал. Хок Сенг се удиви на бързината и ефективността, с която жената ръководеше подчинените си. Сурова жена, чието лице сякаш не познаваше усмивката. Отиде при монасите от семенната банка. Поклони се дълбоко, после заговори бързо. Макар да се преклони пред духовното им превъзходство, нямаше съмнение, че именно тя ръководи парада тук долу.

Хок Сенг се опули, когато чу какво е замислила жената. Беше ужасно, ужасно. Акт на разрушение, нещо недопустимо… и въпреки това монасите кимаха послушно, а после се разтичаха да изпълнят нарежданията ѝ. Генералът и подчинените ѝ започнаха да отварят врати, зад които имаше рафтове, отрупани с оръжия. Жената раздаваше заповеди за дислоциране на отрядите — Великият дворец, помпата Коракот, морският шлюз при канала Тоей…

Когато приключи с възлагането на задачите, хвърли поглед към Хок Сенг. Монасите вече сваляха кутии със семена от лавиците. Хок Сенг се сви под погледа ѝ. Жената нямаше да го остави жив, не и след онова, което беше чул неволно. Дейността наоколо ставаше все по-трескава. Все повече монаси се стичаха в помещението. Подреждаха внимателно кутиите със семена. Сваляха ги от лавиците и ги редяха на купчини. Семена отпреди сто и повече години, семена, които се подновяваха през определени интервали при строго контролирани условия и после се връщаха отново тук, в този подземен трезор. Наследство в кутии, наследство от хилядолетия, наследството на света.

Скоро монасите се отправиха навън, понесли кутиите на рамо, поток от мъже с обръснати глави и оранжеви роби, които носят съкровището на своя народ. Хок Сенг ги гледаше занемял, гледаше със затаен дъх как несметното богатство от генетичен материал изчезва в неизвестността. Стори му се, че чува напев на монаси откъм двора отвън, напев, който благославяше този проект за обновление и разрушение, а после белоризката жена — генералът — го погледна отново. Хок Сенг събра сили и не сведе глава. Не се просна ничком в краката ѝ. Тя така или иначе щеше да го убие. Длъжна беше да го убие. Но той нямаше да се моли, нямаше да се напикае от страх. Поне щеше да умре с достойнство.

Тя сви устни, после кимна към отворените врати.

— Бягай, жълтокартецо. Този град вече не е убежище за теб.

Той я зяпна невярващо. Жената кимна отново към вратата и по лицето ѝ мина сянка на усмивка. Хок Сенг побърза да се поклони и се надигна. Мина на бегом по коридорите и излезе навън, в жегата, сам в потока от мъже в оранжеви роби.

Монасите се пръскаха към различни изходи, разделяха се на все по-малки групи, които да се отправят по различни пътища към предварително уговорено място за среща. Тайно място далеч от алчните ръце на калорийните компании, място, над което бдят Фра Сюб и всички духове пазители на нацията.

Хок Сенг постоя още малко, загледан в потока монаси, после хукна към улицата.

Един рикшар го видя и намали. Хок Сенг скочи в рикшата.

— Накъде? — попита мъжът.

Хок Сенг се поколеба, мислеше трескаво. Котвените площадки. Само оттам можеше да избяга навреме, преди хаосът да се е стоварил върху града. Онзи янг гуизи Ричард Карлайл сигурно още беше там. При дирижабъла си, който се готвеше да излети за Калкута и да докара резервните части за помпите. Във въздуха щеше да е безопасно. Но само ако Хок Сенг стигнеше до летището, преди чуждоземският дявол да е срязал котвените въжета.

— Накъде?

„Маи.“

Хок Сенг поклати глава. Защо се тормозеше заради нея? Нищо не ѝ дължеше. А и какво беше тя, в интерес на истината? Нищо. Някакво си момиче от рибарско село. И въпреки това, напук на здравия си разум, той ѝ беше позволил да остане при него, обещал ѝ беше да я наеме като прислуга или нещо такова. Казал ѝ беше, че ще я защити. Поне толкова можеше да направи за нея… Но това беше преди. Когато още вярваше, че калорийните компании ще го позлатят. Обещанието си беше за тогава. Маи щеше да му прости.

— Към котвените площадки — каза Хок Сенг. — И по-бързо.

Рикшарят кимна и натисна педалите.

„Маи.“

Хок Сенг се изруга наум. Глупак беше. Защо никога не успяваше да се съсредоточи върху основната си цел? Вечно имаше нещо, което да го разсее. Защо никога не успяваше да направи онова, което щеше да го опази жив и здрав?

Наведе се напред, бесен на себе си. Ядосан на Маи.

— Не. Чакай. Първо ме закарай на моста Крунгтон, после на летището.

— Но това е в обратната посока.

Хок Сенг се намръщи.

— На мен ли го казваш?

Рикшарят кимна, намали и направи обратен завой. Изправи се на педалите, занатиска ги и набра скорост. Градът се плъзгаше покрай тях, шарен, зает с разчистването. Град в пълно неведение за надвисналата катастрофа. Рикшата се носеше през слънчевата светлина, сменяше гладко скоростите, все по-бързо и по-бързо — към момичето.

С малко късмет времето щеше да му стигне. Не, с много късмет. Хок Сенг отправи мълчалива молитва за много късмет. Помоли се времето да му стигне — да прибере Маи и да стигне до дирижабъла. Ако имаше и капка ум в главата, щеше да хукне право към летището.

Вместо това се молеше за късмет.