Алчни крале

6. Нина

Нина не можеше да откъсне поглед от Колм Фейхи. Беше малко по-нисък от сина си, по-широк в раменете и с класическа келска окраска — тъмночервена коса и кожа бяла като сол, посипана с лунички от земското слънце. И макар очите му да бяха ясносиви като на Йеспер, в тях се четеше улегналост, някаква спокойна топлота, която нямаше нищо общо с неизчерпаемата енергия на сина му.

Но не само приликите и разликите между двамата привличаха вниманието й. Не беше свикнала да вижда някой толкова… толкова завършен, толкова в мир със себе си тук, в празната каменна гробница и в компанията на най-долните кетердамски отрепки. Включваше и себе си в това число.

Потръпна и придърпа около раменете си конския чул, с който се беше наметнала. Започнала бе да дели живота си на добри и лоши дни, а благодарение на удара по Корнелис Смеет този ден се нареждаше сред най-лошите. Нямаше право да се предава на унинието и умората точно сега, когато бяха на крачка да измъкнат Иней. „Дръж се, момиче“ — внуши й мълчаливо тя с надеждата мислите й да пресекат някак разстоянието, да прехвърлят водите на градските пристанища и да стигнат до приятелката й. „Дръж се и ни чакай.“

Нина не беше на Велгелюк, когато Ван Ек беше взел Иней за заложник. По онова време още се бореше с парем, мяташе се в болката и копнежа, започнали още на кораба по обратния път от Дйерхолм. Повтаряше си, че трябва да е признателна за спомена от онези дни, за всяка минута на агония, слабост и повръщане. Да е благодарна на спомена за дълбокия срам. Беше се изложила непростимо пред Матиас, който остана с нея през цялото време, държеше косата й назад, докато тя повръщаше, попиваше с кърпа потта от челото й и я възпираше нежно, но решително всеки път, когато тя го удареше на спор или на молби, когато му крещеше да й даде още от дрогата. Спомняше си упорито всички ужасни неща, които беше изрекла, всички мръсни наслади, които му беше предложила, всяка обида и обвинение, които бе хвърлила в лицето му. „Приятно ти е да ме гледаш така, как страдам. Искаш да ти се моля, нали? Сигурно отдавна чакаш този момент. Не бъди жесток, Матиас. Помогни ми. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра с теб.“ Той бе понесъл всичко това със стоическо мълчание. Сега тя се връщаше жадно към спомените от онези дни. Имаше нужда от тях, ярки, живи и срамни като противоотрова на копнежа. Не искаше никога повече да преживява онзи срам.

Погледна към Матиас. Косата му беше порасла гъста и златна, дълга колкото да се закъдря над ушите. Обичаше да го гледа, но и мразеше това. Защото той отказваше да й даде каквото иска. Защото знаеше колко силно се нуждае тя от онова.

След като Каз ги доведе на Черното було, Нина издържа два дни, преди да се пречупи и да отиде при Кювей с молби за нова доза парем. Съвсем мъничко, колкото да успокои раздиращия копнеж. Вече не се потеше като прасе, нито се мяташе в треска. Можеше да ходи и да говори, да слуша как Каз и другите обсъждат различни планове. Но през цялото време, докато се занимаваше с дребни неща или жадно поглъщаше чашите с бульон или чай с много захар, които Матиас й носеше чинно, копнежът не я напускаше и за миг, онзи безмилостен назъбен трион, който стържеше безотказно по нервите й. Не беше отишла при Кювей след съзнателно решение. Седеше до него, говореха си тихо на сулийски, той се оплакваше от влагата в гробницата. А после думите сами се изсипаха от устата й:

— Имаш ли още?

Той дори не я попита какво има предвид.

— Дадох всичко на Матиас.

— Ясно — каза тя. — Сигурно така е най-добре.

Тя се усмихна. Той се усмихна. Идеше й да раздере лицето му до кокал.

Защото не би могла да отиде при Матиас. Никога. А и той сигурно беше изхвърлил дрогата в морето. При тази мисъл я обзе такава паника, че се наложи да излезе на бегом. Повърна малкото поета храна пред входа на порутения мавзолей. Зари с пръст повръщаното, после си намери тихо местенце под една лоза и плака дълго, напоително, с прекъсвания.

— Всички вие сте напълно безполезни. Пълни тъпанари — каза тя на мълчаливите гробове.

И въпреки това застиналото спокойствие на Черното було й носеше утеха и мир. Струваше й се необяснимо. Никога не си беше падала по гробищата. Изтри очи и постоя още известно време под лозата. Когато прецени, че няма да се издаде пред другите със зачервени очи и подуто лице, стана и се върна в гробницата.

„Вече преживя най-лошата част — повтаряше си тя по обратния път. — Няма откъде да вземеш нова доза парем, така че спри да мислиш за нея.“ И за известно време успя.

А после, снощи, докато се подготвяше да очарова Корнелис Смеет, допусна грешката да използва силата си. Въпреки перуката, цветята и роклята със стегнатия корсет не успяваше да влезе в ролята на съблазнителка. Затова потърси огледало в Облачния клуб и се опита да прекрои тъмните кръгове под очите си. За пръв път посягаше към силата си след изпитанието на абстиненцията. Костваше й необичайно усилие, цялата се изпоти, а щом тъмните кръгове изчезнаха, гладът за парем я удари на нова сметка, силно, като неочакван ритник в гърдите. Преви се на две, стиснала до болка ръба на мивката под огледалото, а в главата й препускаха безразсъдни мисли как да се измъкне, кой би могъл да има парем и какво би могла да му предложи тя, за да получи доза. Опита се да насочи мислите си към срама на кораба, към бъдещето си с Матиас, но не това й върна здравия разум, а мисълта за Иней. Нина й дължеше живота си и за нищо на света не би я изоставила в лапите на Ван Ек. Не беше такъв човек. Нямаше да бъде такъв човек и точка.

Успяла бе да се събере с цената на неистови усилия. Наплиска лицето си с вода, после щипа бузите си, докато не поруменяха. Още изглеждаше измъчена, но повдигна решително корсета си и си лепна най-широката усмивка, за която намери сили. „Ако си свършиш работата както трябва, Смеет няма да те гледа в лицето“ — повтаряше си тя, докато вървеше към салона да си хване гълъбче.

Но след като приключиха успешно удара и се сдобиха с нужната информация, след като другите си легнаха и заспаха, Нина тайно прерови малкото вещи на Матиас, пребърка джобовете на дрехите му и с всяка секунда копнежът и срамът растяха. Мразеше го. Мразеше Кювей. Мразеше този тъп град.

Отвратена от себе си, тя се мушна под одеялата при Матиас. Той винаги спеше с гръб към стената, навик, останал му от Адската порта. Тя плъзна предпазливо ръце, опипваше джобовете му, подплатата на панталона.

— Нина? — каза сънено той.

— Студено ми е — отвърна тя, ръцете й продължиха да шарят.

Целуна го по шията, духна леко в ухото му. Преди не си беше позволявала да го целува така. Не бе имала възможност. В началото бяха заети с друго — да се измъкнат някак от капана на подозренията, физическото желание и верността към различни каузи, в който се бяха озовали по каприз на съдбата. А след като Нина взе парем… Вече не можеше да мисли за нищо друго, дори сега. Страстта й беше насочена към дрогата, а не към тялото, което се намести под ръцете й. Не го целуна по устните обаче. Поне това парем нямаше да й отнеме.

Той простена тихо.

— Другите…

— Всички спят.

А после стисна силно ръцете й.

— Престани.

— Матиас…

— Не е у мен.

Тя се надига рязко, срамът пълзеше по кожата й като пожар в гора.

— У кого е тогава? — изсъска.

— У Каз — отвърна Матиас, а тя се вдърви. — И в неговото легло ли ще се вмъкнеш?

Нина изпръхтя.

— Той ще ми пререже гърлото.

Идеше й да се разреве от чувството за безпомощност. Нямаше никакъв смисъл да се пазари с Каз. Него не можеше да преметне със заплахи, както би могла да преметне Вилан, нито с молби, които биха свършили работа с Йеспер.

А после умората я налегна изведнъж, натежа й като камък на шията. Но ако не друго, изтощението поне отслаби мъничко копнежа. Тя отпусна чело върху гърдите на Матиас.

— Мразя всичко това. И теб те мразя доста, дрюскеле.

— Свикнал съм. Ела тук.

Прегърна я и взе да я разпитва за Равка, за Иней. Разказваше й истории, изброи имената на всички ветрове във Фйерда, разказа й за първото си ядене в столовата на дрюскеле. Явно се бе унесла по някое време и сега скърцането на тежката врата я изтръгна от лапите на тежък безпаметен сън.

Матиас и Каз тъкмо се връщаха от университета, по дрехите им имаше изгорени дупки от някаква нова бомба, която Вилан бил направил. Вилан и Йеспер се появиха малко след тях, ококорени и подгизнали от пролетния дъжд навън… и водеха със себе си някакъв едър келски фермер. Нина се сепна, а после се ободри, сякаш светците са й дали прекрасен подарък, достатъчно откачена и объркана ситуация, за да насочи вниманието й другаде.

Гладът за парем се беше притъпил след снощната лудост, но не си беше отишъл и Нина нямаше представа как ще издържи мисията довечера. Съблазняването на Смеет беше едва първата част от плана им. Каз разчиташе на нея, Иней разчиташе на нея. Разчитаха да се държи като Гриша, а не като пристрастена идиотка, която няма сили и за най-елементарното прекрояване. Но не можеше да мисли за всичко това при тази забележителна гледка пред себе си — Колм Фейхи пристъпяше от крак на крак и мачкаше шапката си, Йеспер определено приличаше на човек, който би предпочел да изяде чиния с гофрети, поръсени с натрошено стъкло, отколкото да погледне баща си в очите, а колкото до Каз… Нямаше представа какво да очаква от Каз. Гняв или нещо по-лошо. Каз мразеше изненадите и непредвидените рискове, а бащата на Йеспер си беше непредвиден риск откъдето и да го погледнеш, един набит и обрулен от вятъра много голям непредвиден риск.

Но след като изслуша развълнуваното — и доста съкратено, ако питаха Нина — обяснение на Йеспер как са се измъкнали от университета, Каз само се облегна на бастуна си и попита:

— Някой проследи ли ви?

— Не — отвърна Йеспер и поклати категорично глава.

— Вилан?

Колм настръхна.

— Съмнявате се в думата на сина ми?

— Нищо лично, тате — побърза да каже Йеспер. — Той се съмнява във всички.

Нищо не се промени върху лицето на Каз, а хрипливият му глас прозвуча толкова спокойно и учтиво, че косъмчетата по ръцете на Нина настръхнаха.

— Моля да ме извините, господин Фейхи. В Кацата мнозина придобиват този навик. Проверката е майка на доверието.

— Или на недоверието — измърмори Матиас.

— Вилан? — повтори Каз.

Вилан остави раницата си на масата.

— Ако знаеха за прохода, щяха да ни последват или да ни причакат в печатницата. А това не се случи, така че…

— Аз преброих десетима на покрива — рече Каз, а Матиас кимна в знак на потвърждение.

— И на мен така ми се стори — каза Йеспер. — Но не съм сигурен. Слънцето ми блестеше в очите.

Каз седна и впери черните си очи в бащата на Йеспер.

— Вие сте били стръвта.

— Моля?

— От банката са ви притиснали за заема?

Колм примигна изненадано.

— Ами да, даже ми пратиха едно доста страховито писмо. Превърнал съм се бил в непредвидим кредитен риск. Пишеше, че ако не върна всичко, ще си търсят дължимото по съдебен път. — Обърна се към сина си. — Писах ти, Йес. — В гласа му се долавяше объркване, а не обвинение.

— Аз… напоследък не си получавам пощата.

И как би могъл, помисли си Нина. Баща му сигурно е адресирал писмата до университета, а Йеспер отдавна беше загубил студентските си права. Как изобщо е успял да държи баща си в неведение през цялото това време? Може и да не е било толкова трудно — делеше ги цял океан, а и баща му е искал да вярва на сина си. „Лесна плячка“ — тъжно си помисли тя. Без значение защо го е направил, Йеспер беше измамил собствения си баща.

— Йеспер… — подкани го Колм.

— Опитах се да намеря парите, тате.

— Те заплашват да ми вземат фермата.

Йеспер беше забил поглед в пода.

— Бях само на една крачка. Още съм.

— На крачка от парите? — фермерът все повече се обърква, отбеляза си Нина. — Стоим в гробница. Допреди малко стреляха по нас.

— Кое ви накара да прекосите океана и да дойдете в Кетердам? — попита Каз.

— Банката измести напред падежа по кредита! — каза с възмущение Колм. — Изтекъл ми бил срокът, представете си. Опитах да се свържа с Йеспер, но когато не получих отговор, реших, че…

— Решили сте да проверите какви ги върши гениалното ви синче по тъмните улици на Кетердам.

— Всякакви неща ми минаваха през главата, от лоши по-лоши. Предвид репутацията на града.

— Която е напълно заслужена, уверявам ви — рече Каз. — А като пристигнахте?

— Отидох в университета да питам за Йес. Там казаха, че не е техен студент, и аз отидох в полицията.

Йеспер примижа.

— Ох, тате! Отишъл си при градската стража?

Колм замачка шапката си с подновена ожесточеност.

— И къде трябваше да отида, Йес? Знаеш колко е опасно за… за някого като теб.

— Тате — каза Йеспер и го погледна в очите, — нали не си им казал, че аз съм…

— Не, разбира се!

Че е Гриша. Защо не смееха да изрекат думата?

Колм удари ядно в пода обезобразената си шапка.

— Нищо не разбирам. Защо ме доведе на това ужасно място? Защо стреляха по нас? Защо си напуснал университета? Какво е станало с теб?!

Йеспер отвори уста, затвори я, после:

— Тате, аз… аз…

— Аз съм виновен — излая Вилан. Всички се обърнаха да го погледнат. — Той… такова… притесняваше се за банковия заем, затова прекъсна обучението си. Хвана се на работа при…

— Един местен оръжейник — притече се на помощ Нина.

— Нина! — избумтя предупредително Матиас.

— Трябва да му помогнем — прошепна тя.

— Да излъже баща си?

— Това е дреболия, благородна лъжа, съвсем различно е.

Нямаше представа накъде бие Вилан с историята си, но очевидно я съчиняваше в движение и имаше нужда от помощ.

— Да! — каза енергично хлапето. — При оръжейник! А после аз… му казах за една сделка и…

— Измамиха ги — Включи се и Каз. Гласът му беше студен и равен както винаги, но от тялото му се излъчваше стаено напрежение, сякаш стъпваше по тънък лед. — Предложили им търговска сделка с голяма печалба, толкова добра, че не била за изпускане. Твърде добра.

Колм се тръсна на един стол.

— Когато една сделка е твърде добра… — каза той.

— Вероятно става въпрос за измама — довърши Каз.

Нина остана с впечатлението, че този път като никога Каз изрича неразкрасената истина. Странно.

— С брат ти всичко ли загубихте? — обърна се Колм към Вилан.

— Брат ми? — примигна насреща му Вилан.

— С близнака ти — натърти Каз и метна поглед към Кювей, който си седеше тихичко и гледаше сеир. — Да. Всичко изгубиха. Оттогава братът на Вилан не е казал и една дума.

— Да, и на мен ми се стори мълчалив — кимна Колм. — А вие всичките… студенти ли сте?

— Нещо такова — отвърна Каз.

— Студенти, които прекарват свободното си от занятия време в гробище. Не трябва ли да се обърнем към властите? Да ги уведомим? Тези измамници може да са взели на мушка и други хора.

— Ами… — започна Вилан, но Каз го смълча с поглед.

В гробницата се възцари неловка тишина. Каз седна на един от столовете край масата.

— В Кетердам властите няма да помогнат — каза той.

— Защо?

— Защото тук законът се подчинява на печалбата. Йеспер и Вилан са станали жертва на алчността си. Градската стража най-много да им изкаже съчувствие. Понякога единственият начин да получиш справедливост е да вземеш нещата в свои ръце.

— И тук на сцената се появявате вие? — попита Колм.

Каз кимна.

— Ще намерим пари. Няма да загубите фермата си.

— Но ще престъпите закона — каза Колм и поклати уморено глава. — Та вие сте толкова млад, приличате на първокурсник.

— Кетердам беше моят университет. И нека ви кажа следното. Йеспер не би се обърнал за помощ към мен, ако имаше друг избор.

— Едва ли си чак толкова лош, момко — тръсна глава Колм. — Не си живял достатъчно дълго да натрупаш нужните грехове.

— Уча се бързо.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Не.

Колм се наведе да вземе смачканата си шапка от пода.

— Мога ли да ти вярвам, че ще помогнеш на Йеспер?

— Да.

Колм въздъхна. Плъзна поглед по тайфата им. Нина усети, че поизправя гръб.

— Като ви гледам, се чувствам старец.

— Изкарай известно време в Кетердам и ще се почувстваш древен — рече Каз. После кривна глава настрани и изражението му се отнесе. Замисля нещо, помисли си Нина. — Имаш честно лице, господин Фейхи — каза той накрая.

Колм погледна въпросително сина си.

— Ами… дано е така. Благодаря.

— Не е комплимент — каза Йеспер. — Познавам тази физиономия, Каз. Да не си посмял!

Каз само мигна бавно. Каквато и схема да се беше родила в диаболичния му мозък, вече нищо не можеше да я спре.

— Къде си отседнал? — попита той Колм.

— В Щрауса.

— Не е безопасно да се връщаш там. Ще те преместим в хотел „Гелдренер“ и ще те регистрираме под друго име.

— Но… защо? — заекна Колм.

— Защото едни хора искат Йеспер да умре и вече те използваха като стръв, за да го изкарат на открито. Без колебание ще те вземат за заложник и, за съжаление, няма да си първият. — Каз надраска някакви указания на лист хартия и го връчи на Роти заедно с дебела пачка крюге. — Можеш да се храниш в трапезарията на хотела, господин Фейхи, но ще те помоля да не излизаш по улиците, докато не се свържем с теб. Туристическите обиколки ще трябва да почакат. Ако някой попита по каква работа си в Кетердам, казвай, че си на почивка.

Колм местеше поглед между Роти и Каз. Накрая въздъхна.

— Не. Благодаря ви, но това е грешка. — Обърна се към Йеспер. — Ще намерим друг начин да изплатим кредита. Или ще започнем от нулата другаде.

— Няма да се отказваш от фермата — каза Йеспер, после сниши глас и добави: — Тя е там. Няма да я изоставим.

— Йес…

— Моля те, тате. Остави ме да оправя нещата. Знам, че… — Преглътна, а костеливите му рамене се сгърбиха. — Знам, че те разочаровах. Дай ми още един шанс, само за това те моля.

Нина подозираше, че Йеспер не говори единствено на баща си.

— Не ни е мястото тук, Йес. Този град е прекалено шумен и всеки прави каквото си иска. Не мога да остана тук.

— Господин Фейхи — тихо рече Каз, — нали знаеш какво казват за кравешкото пасище?

Веждите на Йеспер литнаха нагоре, а Нина я напуши смях. Какво знаеше копелето на Кацата за кравешките пасища?

— Върви с наведена глава и си гледай в краката — отвърна Колм.

Каз кимна.

— Просто мисли за Кетердам като за много голямо кравешко пасище. — Думите му предизвикаха бегла усмивка върху лицето на фермера. — Дай ни три дни да вземем парите и да ви изведем с Йеспер от Керч по живо, по здраво.

— И това е възможно?

— Всичко е възможно в Кетердам.

— Тази мисъл не ме успокоява особено — каза Колм, после стана, а Йеспер скочи на крака.

— Тате?

— Три дни, Йеспер. После се прибираме. Със или без парите. — Сложи ръка на рамото му. — И се пази, в името на светците. Всички се пазете.

Буца заседна в гърлото на Нина. Матиас беше изгубил семейството си в пограничен сблъсък. Нея я бяха отделили рано от дома й, за да се обучава в Малкия дворец. Вилан буквално го бяха изритали от дома му. Кювей беше загубил и баща си, и родината си. А Каз? Хич не искаше и да знае от коя тъмна уличка е изпълзял Каз. Но Йеспер имаше къде и при кого да отиде, при човек, който да му казва, че всичко ще бъде наред. Представи си златни полета под безкрайно синьо небе и чифлик, който се гуши на завет под клоните на червени дъбове. Място, където нищо не те заплашва. Представи си как Колм Фейхи отива в кабинета на Ян ван Ек и му казва да им върне веднага Иней, иначе ще му разбие зъбите. Искаше й се някой в този град да им помогне, искаше й се да не са толкова сами. Искаше й се господин Фейхи да ги отведе всичките във фермата си. Никога не беше ходила в Новий Зем, но копнежът по онези златни полета я пронизваше като носталгия. „Глупаво — каза си тя. — Детинско.“ Каз беше прав — ако искаха справедливост, трябваше сами да си я осигурят. Само дето това не облекчи болката в прежаднялото й сърце.

Колм се сбогува с Йеспер, после тръгна с Роти и Спехт през гробището. Обърна се да им помаха и скоро изчезна от погледа.

— Трябваше да ида с него — каза Йеспер, застанал на прага.

— Веднъж вече едва не го убиха заради теб — рече Каз.

— Знаем ли кой е направил засадата в университета? — попита Вилан.

— Бащата на Йеспер е ходил при градската стража — каза Матиас. — Подозирам, че повечето офицери там не биха се посвенили да вземат подкуп.

— Така е — кимна Нина. — Но не е съвпадение, че от банката точно сега са го потърсили за кредита.

Вилан се тръсна на един стол.

— Ако банката е замесена, значи е твърде вероятно баща ми да стои зад всичко това.

— Пека Ролинс също има контакти в банките — отбеляза Каз и ръката му се сви около вранската глава на бастуна.

— Възможно ли е да работят заедно? — попита Нина.

Йеспер прокара ръце по лицето си.

— В името на вси светии и леля ти Ева, дано да не е така.

— Нищо не изключвам — рече Каз. — Но всичко това не променя плановете ни за тази нощ. Ето. — И бръкна в една от нишите в стената.

— Револверите ми! — възкликна Йеспер и ги притисна към гърдите си. — О, здравейте, хубавци мои! — Усмивката му беше ослепителна. — Взел си ги!

— Сейфът в Облачния не би затруднил и дете.

— Благодаря ти, Каз. Благодаря ти.

Топлотата, която Каз бе демонстрирал пред бащата на Йеспер, се беше изпарила без следа също като мечтите на Нина за златните полета.

— Каква полза от стрелец без оръжие? — попита Каз и явно не забеляза как увехна усмивката на Йеспер. — Ти отдавна си на червено, Йеспер. Както и ние. Тази нощ ще започнем да си плащаме дълговете.

И ето че отиваха да направят точно това — беше се стъмнило, а намаляващата луна ги зяпаше като бяло бдително око. Нина смъкна ръкавите си. Вече не беше толкова студено, късната пролет беше седнала на трона. Или поне каквото минаваше за късна пролет в Керч — влажната клаустрофобична топлина на животински дъх с по някоя и друга кратка и непредсказуема буря за разкош. Малко по-рано Матиас и Йеспер бяха тръгнали към голямата лодка на доковете, а след като се върнаха, всички поеха към брега на острова, без Кювей, Роти и Спехт, които останаха на Черното було.

Лодката безшумно цепеше водата. Далеч отпред се виждаха пътеводните им светлинки.

Револверите на Йеспер се кипреха на кръста му, двамата с Матиас бяха нарамили и по една пушка. Каз имаше пистолет в джоба на палтото си, както и демоничния си бастун, разбира се, а Вилан току поглаждаше раницата си. Пълна бе с експлозиви, светлинни бомби и светците знаят какво още.

— Дано да не бъркаме нещо — каза Вилан с въздишка. — Баща ми със сигурност се е подготвил.

— Точно на това разчитам — отвърна Каз.

Нина плъзна пръсти по дръжката на пистолета, прибран в джоба на лекото й пролетно палто. Досега не й бе трябвало оръжие, дори не се беше сещала да си поиска. „Защото преди аз бях оръжието.“ Но сега не можеше да разчита на силата си. Контролът й беше несръчен и тромав, сякаш се пресягаше към нещо, което всеки път се оказваше една идея по-далече от очакваното. А тази нощ нямаше място за грешки. Трябваше да е сигурна, че ще намери силата си там, където би трябвало да бъде. Животът на Иней зависеше от това. Нина знаеше, че ако беше отишла с другите на Велгелюк, битката щеше да протече другояче. Иней никога нямаше да попадне в плен, ако Нина беше достатъчно силна да се изправи пред лакеите на Ван Ек.

А ако беше взела и парем? Тогава никой не би могъл да се мери с нея.

Тръсна глава решително. „Ако беше взела втора доза парем, щеше да се пристрастиш необратимо и да си на крачка от Жетварската баржа.“

Стигнаха в мълчание до брега и слязоха от лодката бързо и без излишен шум. Каз им даде знак да заемат позициите си. Той щеше да подходи от север, Матиас и Вилан — от изток. На Нина и Йеспер се падаха пазачите по западната граница на периметъра.

Нина раздвижи пръсти. Да вземе гласа на четирима пазачи. Лесна работа. Поне допреди няколко седмици. Ще забави пулса им и ще ги потопи бавно в безсъзнание, преди да са разбрали какво им се случва. Сега обаче дрехите лепнеха неприятно по тялото й. Може би от влагата, а може би от собствената й пот. Потеше се като прасе от нерви.

А после видя силуетите на първите двама пазачи. Не се чувстваше готова, всичко се случваше твърде бързо. Двамцата бяха облегнали гръб на ниския каменен зид, пушките, подпрени отстрани, и си приказваха тихо. Лесна работа.

— Хайде, затвори им очичките — прошепна Йеспер.

Нина се съсредоточи върху пазачите, синхронизира собственото си тяло с техните, ослушваше се за пулса и ритмичното движение на кръвта им. Все едно се препъваш слепешком в мрака. Нищо не откриваше, нищичко. Само бегло усещане за телата им и толкоз. Знание, което й се изплъзваше упорито. Виждаше ги с очите си, чуваше ги с ушите си, но останалото тънеше в мълчание. Онова друго сетиво, дарът, който я придружаваше през целия й съзнателен живот, сърцевината на силата й, която Нина усещаше в себе си още от дете… това сетиво просто се беше изключило. Мислеше единствено за парем, за възторга и лекотата, които й носеше дрогата, за усещането, че цялата вселена е в ръцете й.

— Какво чакаш? — попита Йеспер.

Стреснат от някакъв звук или доловил по друг начин присъствието им, единият от пазачите обърна глава към тях и се взря в мрака. Взе пушката си и даде знак на другаря си да го последва.

— Идват насам — прошепна Йеспер и посегна към револверите си.

„О, светци!“ Ако се наложеше Йеспер да стреля, всички пазачи по периметъра щяха да разберат, че са дошли неканени гости. Щеше да се вдигне тревога и да провали начинанието им в зачатък.

Нина съсредоточи цялата си воля. Гладът за парем я сграбчи, препусна из тялото й, заби жадно нокти в мозъка й. Нина не му обърна внимание. Един от пазачите обърка крачките, после се срина на колене.

— Гилис! — каза другият. — Какво ти става? — Но не беше толкова глупав, че да свали пушката си. — Спри на място! — извика той в тяхната посока, като едновременно се опитваше да подкрепи другаря си. — Кой е там?

— Нина! — прошепна ожесточено Йеспер. — Направи нещо!

Нина стисна пръсти в юмрук. Опитваше се да затвори ларинкса на пазача, преди онзи да е вдигнал тревога.

— Кой е там!

Йеспер извади единия си револвер от кобура. „Не, не, не!“ Не искаше тя да е причината за провала на мисията. Парем уж трябваше или да я убие, или да се разкара от организма й, а не да я мъчи толкова време в тази преизподня от копнеж и безсилие. Гняв се разля по вените й, чист, съвършен, фокусиращ гняв. Мислите й се пресегнаха и тя най-сетне улови нещо. Някакво движение привлече вниманието й, смътен силует, който се появи от сенките встрани… облаче прах. Прашното облаче се стрелна към втория пазач, онзи, които още стоеше на крака и стискаше пушката. Той взе да размахва ръка, сякаш гони рояк комари, но облакът се въртеше все по-бързо, уплътни се в малка прашна колона. Пазачът отвори уста да изкрещи и облакът изчезна. Човекът изгрухтя и се катурна заднишком.

Другият още се клатеше пиянски на колене. Нина и Йеспер тръгнаха натам и Йеспер го фрасна по тила с дръжката на револвера си. Пазачът се срина в безсъзнание на земята. Двамата огледаха предпазливо другия. Той лежеше с отворени очи, взрени в звездното небе. Устата и носът му бяха задръстени с фин бял прах.

— Ти ли направи това? — попита Йеспер.

Тя ли го беше направила? Имаше чувството, че усеща белия прах в собствената си уста. Не би трябвало да е възможно. Корпоралките манипулираха човешкото тяло, а не неорганичната материя. Това с облака прах беше дело на фабрикатор, при това много силен.

— Не си бил ти?

— Благодарен съм за високото ти мнение, но не. Заслугата е изцяло твоя, красавице.

— Не исках да го убивам. — А какво бе искала да направи? Само да го смълчи. Прах се стичаше на тънко сухо ручейче от ъгъла на устата му.

— Остават още двама — каза Йеспер. — А вече изоставаме от графика.

— Ами ако просто ги фраснем по главата?

— Много изискано. Харесва ми.

Нина имаше чувството, че нещо пълзи по кожата й, по цялото й тяло. Но копнежът по парем беше утихнал. „Не исках да го убивам.“ Нямаше значение. В момента беше без значение. Двама от четиримата пазачи бяха вън от играта, планът беше задействан и нямаше връщане назад. — Хайде — каза тя. — Да измъкнем нашето момиче.