Алчни крале

27. Иней

Все се пак тръгна след него.

„Ако някога си ме обичала поне малко.“

Изпръхтя на глас, докато се прехвърляше през един комин. Поне малко! Да се обидиш чак. Имала бе толкова възможности да се отдалечи от Каз, а бе обърнала гръб на всичките.

Добре де, Каз не е в състояние да води нормален живот. А тя? Наистина ли й е писано да си намери добър съпруг, да му роди деца и да точи ножовете си, след като всички заспят? Как би могла да обясни кошмарите, които още сънуваше заради Менажерията? Или кръвта по ръцете си?

Още усещаше натиска на пръстите му, мимолетния допир на устните му, виждаше разширените му зеници. Двама от най-опасните престъпници в Кацата, а не можеха да се докоснат, без да загубят самообладание от страх. Но се бяха опитали. Той беше опитал. Може би щяха да опитат отново. Глупаво желание, сантиментална мечта на момиче, което не е било ограбено от първата си целувка и всички други първи неща, което не е усещало камшика на Леля Хелеен, което не е цялото в стари и нови рани и не го издирва законът. Каз би се изсмял на оптимизма й.

Сети се за Дуняша, за своята сянка. За какво ли мечтаеше тя? За трон, ако се съдеше по казаното от Матиас? За поредната жертва, която да предложи на своя бог? Иней не се съмняваше, че ще се срещне отново с момичето в злато и слонова кост. Искаше й се да вярва, че ще излезе победителка от този предстоящ сблъсък, но уменията на Дуняша бяха безспорни. Може би тя наистина беше принцеса, момиче със синя кръв, обучено да убива, орисано за величие като героинята на някоя приказка. Какво оставаше за Иней тогава? Каква беше тя — обикновена пречка по пътя на принцесата? Жертвоприношение на олтара на смъртта? „Дребна сулийска акробатка, която се бие като прост уличен бандит.“ А може би светците са докарали Дуняша на нейните улици. „Кой ще запомни момиченце като теб, госпожице Гафа?“ Може би така Иней щеше да си плати за животите, които беше отнела.

Може би. Но не още. Още имаше дългове за уреждане.

Спусна се по един улук и изсъска, усетила как превръзката на бедрото й пада. Щеше да остави кървава следа по покривите на Кетердам.

Вече наближаваха Ребрата, но Иней се придържаше към сенките на значително разстояние от Каз. Той умееше да долавя присъствието й като никой друг. Сега, когато не знаеше, че го наблюдават, спираше често. Явно е криел колко го боли кракът. Стигнеха ли Ребрата обаче, Иней щеше да гледа отстрани, без да се намесва. Поне в това можеше да уважи желанието му, не от някаква сантименталност, а защото Каз беше прав — силата беше единствената валута, която никога не губеше стойността си в Кацата. Каз трябваше да се изправи пред това предизвикателство сам, иначе щеше да изгуби всичко — не само шанса си да спечели подкрепата на Утайките, а и шанса да остане част от Кацата. Често си бе мечтала да подложи крак на нетърпимата му арогантност, но мисълта да го унижат пред очите й беше нетърпима.

Той се придвижваше по покривите на Гроенщраат, следвайки маршрута, който бяха изработили заедно, и много скоро гърбът на Ребрата се появи пред погледа — тесен гръб, килнат пиянски към съседа си, стрехите му почернели от сажди.

Колко пъти се беше приближавала Иней към Ребрата от този ъгъл? За нея това бе пътят й към дома. Ето го прозореца на Каз на последния етаж. Безброй часове беше прекарала на онзи перваз, хранеше враните, които се събираха там, и го слушаше как крои планове. Надолу и вляво сребрееше прозорчето на старата й стая. Изведнъж й хрумна, че без значение как ще мине търгът, повече едва ли ще се върне в Ребрата. Може никога да не види Каз, седнал зад бюрото си, нито да чуе потропването на бастуна му по паянтовото стълбище и да разбере по ритъма му дали нощта е била добра, или не.

Каз се смъкна тромаво по покрива и разби ключалката на собствения си прозорец. Веднага, щом се скри от погледа й, Иней продължи по стръмния скат на островърхия покрив към другата страна на Ребрата. Не можеше да използва неговия маршрут, без да се издаде.

Откъм фасадата, точно под стрехата, откри старата метална кука за вдигане на тежък товар. Хвана се за нея, пренебрегвайки недоволното гукане на стреснатите гълъби, отвори с крак прозореца и сбърчи нос от силната миризма на птичи курешки. Вмъкна се в подпокривното пространство над стълбището, мина по гредите и си намери местенце в сенките. Зачака, не знаеше какво да прави по-нататък. Ако някой погледнеше нагоре, щяха да я видят клекнала на гредата като паяк, но пък защо ще поглеждат нагоре?

В антрето долу цареше врява. Явно празничното настроение от парада сутринта още не се беше разсеяло. Хора влизаха и излизаха през входната врата, подвикваха си, смееха се и пееха. Няколко Утайки седяха на скърцащите дървени стъпала и си подаваха шише уиски. Сеегер, един от любимите биячи на Пер Хаскел, се опитваше да изкара някаква мелодия от тенекиена свирка, но излизаха все същите три тона. Група подпийнали младежи влетяха през вратата, пръснаха се из антрето, вряскаха като глупаци, удряха с крака по пода и се блъскаха един в друг като стадо гладни акули. Носеха дръжки от брадви, набучени с ръждиви пирони, тояги, ножове и пистолети, някой бяха нарисували разперени врански криле около очите си. Зад тях Иней зърна няколко Утайки, които сякаш не споделяха общото веселие — Аника с късата жълта коса, жилавия Ройдер, когото Пер Хаскел се беше опитал да пробута на Каз в ролята на паяк, едрите биячи Кеег и Пим. Те стояха покрай стената и се споглеждаха недоволно, докато другите дюдюкаха и се правеха на идиоти. „Те са надеждата Каз да намери подкрепа“ — помисли си тя. Най-младите членове на Утайките, хлапетата, които Каз беше довел и организирал, онези, които се трудеха най-много и поемаха най-неприятните задачи, защото бяха новаците.

Но какво точно бе намислил Каз? И защо беше влязъл през кабинета си — защото оттам беше най-лесната точка за достъп от покрива или имаше и друга причина? Насаме ли искаше да говори с Пер Хаскел? Цялото стълбище се виждаше от преддверието и Каз не би могъл да тръгне надолу, без да привлече вниманието на всички, освен ако не смяташе да се дегизира. Но как би могъл да слезе по стълбището, без никой да разпознае специфичната му походка, Иней нямаше представа.

Хората долу се развикаха доволно. Пер Хаскел беше излязъл от кабинета си и сивокосата му глава се движеше сред тълпата. Облечен бе като за празник — карирана жилетка в алено и сребърно, черно-бели панталони — и си виреше носа като единовластен господар на Утайките, бандата, която Каз беше изправил на крака от нищото. С една ръка размахваше любимото си бомбе с перото, а в другата държеше бастун. Някой беше закрепил на върха на бастуна нелепа врана, изрязана от картон. Пригади й се. Каз беше като син на Хаскел, повече от син. Коварен, безмилостен, опасен син, но все пак син.

— Дали ще го пипнем тази нощ, старче? — попита Бастиан и удари по крака си със зловеща на вид къса сопа.

Хаскел вдигна бастуна като скиптър.

— Кой е по-достоен да гепи наградата от нас? Никой! Нали така?

Развикаха се в отговор.

— Старче.

Иней завъртя рязко глава, когато хрипливият глас разсече врявата и смълча пиянските викове. Всички погледнаха нагоре.

Каз стоеше на върха на стълбите, четири етажа паянтови стъпала над навалицата. Сменил бе палтото си, забеляза Иней, и новото му прилягаше като ръкавица. Стоеше, облегнат на бастуна си, с вчесана назад коса над бледото чело. Момче от черно стъкло с опасни ръбове.

Изненадата, разкривила лицето на Хаскел, беше комична. А после дъртакът избухна в смях.

— Дяволите ме взели, Брекер. Ти си най-откаченото копеле, което познавам.

— Ще го приема като комплимент.

— Защо си тук? Лоша идея, пич, освен ако не искаш да се предадеш, както би постъпило умно момче като теб.

— Повече няма да ти изкарвам парите.

Лицето на Пер Хаскел се сгърчи от ярост.

— Ти, невеж тъпанар такъв! — ревна той. — Идваш ми тук с танцова стъпка като някой търговец в имението си. Не те е срам!

— Винаги си ни гледал отвисоко, Брекер, и си се държал все едно си нещо повече от нас — извика Сеегер с тенекиената свирка и неколцина от другите Утайки закимаха.

Пер Хаскел плесна с ръце да ги окуражи.

Не беше лъжа впрочем. Каз наистина се държеше настрана от другите. Хлапетата искаха да му бъдат приятели, другари, но той винаги играеше само своята игра, никога тяхната. Сигурно е било неизбежно да му поискат сметка. Иней знаеше, че Каз е твърде амбициозен, за да остане завинаги лейтенантът на Пер Хаскел. Триумфът им в Ледения палат трябваше да го направи крал на Кацата, но Ван Ек му беше отнел и това. Утайките не знаеха нищо за изключителните неща, които Каз беше постигнал през последните няколко седмици, за безценния пленник, който беше измъкнал от лапите на Фйерда, нито за удара, който планираше сега. Стоеше пред тях самичък, момче с малко приятели, непознат за повечето Утайки въпреки бруталната си репутация.

— Тук нямаш приятели! — извика Бастиан.

Прави покрай стената, Аника и другите настръхнаха. Пим тръсна гривата си и скръсти ръце.

Каз вдигна небрежно рамене.

— Не съм дошъл да търся приятели. Не съм тук за наконтените просяци и страхливци, нито за загубеняците, които си въобразяват, че Кацата им дължи нещо само защото са успели да отърват кожата. Тук съм за убийците. За коравите. За гладните. За хората като мен. Това е моята банда. — Тръгна надолу по стълбището, бастунът му тропаше по дъските. — И повече няма да приемам заповеди.

— Гепете си наградата, момчета! — извика Хаскел.

Кратка пауза, колкото Иней да си помисли, че Утайките ще останат глухи за призива му и ще се разбунтуват срещу Хаскел. А после се отприщи буйна река. Бастиан и Сеегер първи хукнаха по стълбите, нетърпеливи да пипнат Мръсните ръце.

Но Сеегер беше прекалил с уискито и докато пресрещнат Каз на площадката между третия и четвъртия етаж, и двамата бяха останали без дъх. Бастунът на Каз описа две бързи дъги и счупи ръцете на Сеегер. След това, вместо да се счепка с Бастиан, Каз го подмина, свръхестествено бърз въпреки болния крак. И преди Бастиан да се е обърнал, Каз заби върха на бастуна си в свивката на коляното му. Бастиан извика и полетя надолу.

Друг от лакеите на Хаскел вече изкачваше на бегом стълбите — мутра, на когото викаха Чайника, защото издаваше свиркащи звуци от носа си при всяко вдишване. Чайника замахна с бухалката си и успя да забърше ръкава на Каз, преди той да се е гмурнал наляво. После Каз го фрасна право в челюстта с тежката вранска глава на бастуна си. Нещо излетя от устата на Чайника, зъб най-вероятно.

Каз все още държеше по-високата позиция, но противниците му бяха многобройни и налитаха на вълни. Вариан и Сван изскочиха на площадката, Червения Феликс тичаше по петите им, Мило и Горка си чакаха реда.

Иней стисна зъби, когато го удариха по болния крак. Каз изгуби инерция и се съвзе трудно, но все пак успя да се дръпне пред веригата на Вариан. Тежестта в края й се удари в парапета на педя от главата на Каз, разхвърчаха се трески. Каз улови веригата, дръпна я силно и инерцията изхвърли Вариан през строшения парапет. Навалицата долу се разбяга и Вариан се стовари тежко на пода в преддверието.

Сван и Червения Феликс нападнаха Каз от две страни. Червения Феликс го улови за палтото и го дръпна назад. Каз се отскубна с лекота като илюзионист, който се измъква от усмирителна риза на Източната дъга.

Сван развъртя диво своята набучена с пирони дръжка от брадва, а Каз заби в лицето му главата на бастуна си. Дори от това разстояние Иней видя как скулата му хлътва в кървав кратер.

Червения Феликс извади къса палка от джоба си и фрасна Каз по дясната ръка. Ударът не беше силен, но изби бастуна от ръката му и той се търкулна по стъпалата. Бръмбара, същински пор и в тяло, и в лице, хукна по стълбите да вземе бастуна и го метна към Пер Хаскел. Приятелчетата му се развикаха победоносно. Каз се хвана за перилата от двете страни, изрита Червения Феликс в гърдите и той полетя заднишком към долната площадка.

Останал без бастуна си, Каз разпери широко ръце. Иней пак се сети за фокусниците на Източната дъга. „Нямам нищо в ръкавите.“

Трима прескочиха Червения Феликс и се юрнаха вкупом нагоре — Мило, Горка и кльощавия Бръмбар със странното лице и мазната коса. Иней стисна в ужас очи, а когато ги отвори пак, Мило беше притиснал Каз в ъгъла и го налагаше с юмруци по ребрата и лицето. Каз изви глава назад и заби чело в лицето на Мило. Чу се отвратително хрущене. Мило залитна и Каз се възползва.

Но противниците му бяха твърде много, а Каз разчиташе единствено на юмруците си. Кръв се стичаше по лицето му, устната му беше сцепена, а едното му око се затваряше от оток. Движенията му се забавяха.

Горка го улови в хватка през гърлото. Каз заби лакът в стомаха му и се отскубна. Залитна напред, Бръмбара го хвана за рамото и заби палката си в корема му. Каз се преви на две и изплю кръв. Горка го удари по слепоочието с дебела верига. Иней го видя да подбелва очи. Да залита. Миг по-късно Каз се свлече, а тълпата в преддверието нададе рев.

Иней не можеше да чака повече. Не можеше просто да гледа безучастно как го убиват. Ритаха го безмилостно, скачаха отгоре му. Ножовете вече бяха в ръцете й. Щеше да ги избие до крак. Да натрупа мъртвите им тела до подпорните греди на покрива.

В същия миг, през ребрата на парапета, Иней видя, че очите му са отворени. И гледат право към нея. Знаел е, че го е последвала. Знаел го е през цялото време. И как иначе. Каз винаги знаеше как да я намери. И сега поклати едва доловимо глава.

Идеше й да се разпищи. „Майната й на гордостта ти, на Утайките, на целия този проклет град!“

Каз направи опит да се изправи. Бръмбара го изрита. Смееха се. Горка вдигна крак, тежкият му ботуш увисна над черепа на Каз. Не бързаше да го стовари, забавляваше тълпата. Иней видя как Пим извръща поглед, Аника и Кеег викаха някой да ги спре. Горка стовари крак със засилка и нададе пронизителен, накъсан писък.

Каз държеше ботуша му, а глезенът на Горка стърчеше под грозен ъгъл. Той заскача на един крак в опит да запази равновесие, а пискливият блеещ вой излизаше от устата му в ритъм с подскоците. Мило и Бръмбара изритаха Каз силно в ребрата, но той не трепна. Със сила, която нямаше обяснение, Каз тласна нагоре крака на Горка. Коляното на едрия младеж излезе от ставата си и той нададе поредния писък. Строполи се странично, не спираше да врещи.

— Кракът ми! Кракът ми!

— Препоръчвам ти бастун — рече Каз.

Но Иней не можеше да откъсне поглед от ножа в ръката на Мило, дълъг и лъскав. И чист, за разлика от собственика си.

— Не го убивай, тъпак такъв! — ревна Хаскел, без съмнение с мисъл за наградата.

Но Мило не го чуваше. Вдигна ножа и замахна право към гърдите на Каз. В последния възможен миг Каз се претърколи. Острието потъна в дъските. Мило понечи да го издърпа, но Каз не му даде възможност. Стискаше между пръстите си два ръждиви пирона — явно бе успял да ги измъкне от импровизираните оръжия на противниците си в мелето. Замахна нагоре и ги заби дълбоко в трахеята на Мило. Мило изхъхри задавено и падна.

Каз се изправи с помощта на парапета. Бръмбара бе вдигнал ръце, явно забравил, че все още стиска тояга, а Каз е невъоръжен. Каз сграбчи в шепа косата му, дръпна рязко главата му назад и я заби в парапета. Звукът беше като от изстрел, а ударът толкова силен, че главата на Бръмбара отскочи от парапета като гумена топка. Младежът се срина на площадката като умрял пор.

Каз прокара ръкав по лицето си, кръвта се размаза по носа и челото му. Плю. Нагласи ръкавиците си, погледна към Пер Хаскел от площадката между втория и третия етаж и се усмихна. Зъбите му бяха червени и влажни. В преддверието имаше много повече хора, отколкото в началото на схватката. Каз разкърши рамене.

— Кой е наред? — попита той, сякаш бързаше за среща другаде. — Хайде. — Иней не разбираше откъде черпи спокойствието си. — Това правя аз по цял ден. Сражавам се. Кога за последен път сте видели Пер Хаскел да размахва юмруци? Да поведе удар? Светци, кога за последно сте го видели да стане от леглото преди пладне?

— Смяташ, че ще ти ръкопляскаме, защото са те набили? — изсмя се Пер Хаскел. — Това не може да компенсира неприятностите, които ни навлече. Заради теб градската стража налази Кацата. Защото си отвлякъл сина на търговец.

— Казах ти, че нямам нищо общо с това.

— Пека Ролинс твърди друго.

— Добре е да се знае, че вярваш повече на Лъвските грошове, отколкото на един от своите.

Неспокоен шепот се разля през навалицата като вятър в листата на дървета. Бандата е твоето семейство, връзка силна като кръвта.

— Ти си достатъчно луд да дръпнеш търговец за опашката, Брекер.

— Достатъчно луд — да — кимна Каз. — Но не достатъчно глупав.

Тук-там Утайките си шепнеха на ушенце, сякаш чак сега им хрумваше, че Ван Ек може да е излъгал. И нищо чудно. Ван Ек беше висока класа. Защо един уважаван търговец би обвинил канален плъх в нещо толкова сериозно, ако не е истина? Пък и Каз многократно беше доказвал, че е способен на всичко.

— Видели са те на моста Гоедмед със съпругата на търговеца — настоя Пер Хаскел.

— Със съпругата му, не със сина му. Съпругата, която сега е на сигурно място в дома си до своята крадлива половинка, плете терлички и гука на птиците си. Помисли малко, Хаскел. За какво ми е хлапето на някакъв търговец?

— За откуп.

— Разроших перушината на Ван Ек, защото негодникът ме измами, и сега той използва градските власти, Пека Ролинс и всички вас да изравни резултата. Нищо повече.

— Не съм ти дал разрешение да ни забъркаш в тези неприятности, момче. Не съм ти дал разрешение и не искам твоите проблеми на прага си.

— Но нямаше нищо против другите неща, които доведох на прага ти, Хаскел. Още щеше да въртиш дребните си измами и да пиеш разредено уиски, ако не бях аз. А тези стени щяха да се разпадат наоколо ти. Прие охотно всяко крюге и всяко зрънце влияние, които ти поднесох на тепсия. Разпореждаше се с печалбите от Пето пристанище и Вранския клуб, сякаш бяха твои по право, а мръсната работа оставяше на мен. — Плъзна бавно поглед по Утайките. — Всички вие имахте полза от моите усилия, облажихте се от успеха ми. И в първия удобен момент се сдушихте с Пека Ролинс заради съмнителното удоволствие да ми окачите въжето. — Нова вълна от неспокоен шепот се разля сред публиката. — Но аз не ви се сърдя.

Поне двайсетина Утайки гледаха нагоре към Каз, всичките въоръжени до зъби, и въпреки това облекчението им при последните му думи бе ясно доловимо. И тогава Иней разбра — боят е бил само първото действие на пиесата. Утайките знаеха, че Каз е корав. Нямаха нужда от доказателство. Появата му в Ребрата е обслужвала собствените му интереси. Другият начин да организира преврат срещу Пер Хаскел би бил да разговаря с тях индивидуално, да изгуби много време и да поеме непремерен риск по улиците на Кацата. Сега си бе осигурил публика със знанието и пълното одобрение на стареца — само дето целите им се различаваха. Пер Хаскел виждаше в това забавление, драматичния край на Каз Брекер, трагикомична пиеса със заглавие „Унижението на Мръсните ръце“. Само че това не беше евтина комедия. Беше кървав ритуал и Пер Хаскел беше допуснал хората да се съберат, залата да се напълни, без да подозира, че истинското представление още не е започнало. А Каз стоеше зад своя олтар, кървящ и насинен, готов да проповядва.

— Не ви се сърдя — повтори той. — За това. Но да ви кажа ли какво ме вбесява? Какво ме вбесява истински? Да гледам как врана приема заповеди от грош. Да ви гледам как марширувате след Пека Ролинс, сякаш това е повод за гордост. Как една от най-опасните банди в Кацата се хваща за палците на краката.

— Ролинс има власт, момче — извика Пер Хаскел. — Ресурси. Много си зелен да ми четеш лекции. Моя работа е да защитя тази банда и точно това направих. Опазих хората си от твоето безразсъдство.

— Мислиш, че си ги опазил, защото си навирил опашка пред Пека Ролинс? Вярваш, че той ще спази примирието? Че няма да хвърли око на вашето? Това да ти звучи като Пека Ролинс?

— Никак, мамка му — обади се Аника.

— Кого искате на прага си, когато лъвът огладнее? Врана? Или наконтен петел, който кукурига и се перчи, а после се съюзява с боса на Лъвските грошове и някакъв мръсен търгаш срещу един от своите?

От мястото си под покрива Иней видя как хората до Пер Хаскел отстъпват крачка назад. Не един и двама гледаха преценяващо перото на шапката му и бастуна в ръцете му — несъмнено сравняваха бастуна на Каз, който той бе размахвал преди броени минути с убийствена прецизност, и фалшивото бастунче, което Пер Хаскел си беше стъкмил като подигравка.

— В Кацата ние не търгуваме с безопасност — продължи Каз, гъгнивият му глас прогаряше тълпата. — Търгуваме със сила и слабост. Не молим за уважение. Правим необходимото, за да го заслужим. — „Прошка не се иска, заслужава се.“ Беше й откраднал репликата. Иней се усмихна. — А не съм ви приятел — каза той. — Не съм ви баща. Няма да ви черпя с уиски, да ви тупам по гърба и да ви викам „синко“. Но ще пълня хазната ви с пари. Ще взема страха на враговете ви и те ще подвиват опашка, видят ли татуировката на ръката ви. Така че, питам ви, кого искате на прага си, когато Пека Ролинс се появи?

Тишината набъбна като кърлеж, който се храни от обещанието за насилие.

— Е? — наду се и Пер Хаскел, изпъчи гърди като буре. — Отговорете му. Кого искате, своя отколешен водач или някакъв надут инвалид, който дори в права линия не може да ходи?

— Може и да не ходя в права линия — отвърна Каз, — но поне не бягам от битки.

И тръгна надолу по стъпалата.

Вариан се бе надигнал от пода, след като падна през парапета в началото на битката. Едва се държеше на крака, но въпреки това тръгна към стълбището. Лоялността му към Хаскел е достойна за уважение, помисли си Иней.

Пим се оттласна от стената и застана на пътя му.

— Назад.

— Върви да доведеш хората на Ролинс — излая Хаскел към Вариан. — Вдигни тревога!

Но Аника извади нож с дълго острие и застана пред входната врата.

— Ти Лъвски грош ли си? — попита тя. — Или си Утайка?

Бавно, с ясно изразено накуцване, но с изправен гръб, Каз заслиза по последните стъпала, като се облягаше на парапета. Когато стъпи на пода в преддверието, навалицата се раздели да му стори път.

Набръчканото лице на Хаскел беше почервеняло от страх и възмущение.

— Няма да изкараш дълго, момче. Пека Ролинс ще ти види сметката.

Каз издърпа бастуна си от ръката му.

— Имаш две минути да се разкараш от къщата ми, старче. Този град се разплаща с кръв и аз с радост ще използвам твоята.