Алчни крале

34. Нина

Колелото се завъртя, златните и зелените сектори се сменяха толкова бързо, че се сляха в общ цвят. А после колелото се забави, спря и явно се падна добро число, защото хората се развикаха доволно. В залата на казиното беше неприятно топло и скалпът я сърбеше под перуката. Перука с форма на камбанка, която не й отиваше на лицето, и кичозна рокля към нея. Като никога Нина предпочиташе да не привлича внимание към себе си.

Останала бе незабелязана при първата си спирка на Западната дъга, също и при втората, а после отиде на Източната и се сля с тълпата. Навалицата беше пооредяла заради блокадите, но нищо не можеше да задържи хората далече от любимите им развлечения. Беше се отбила в една игрална зала на няколко пресечки южно оттук и сега задачата й беше към края си. Каз внимателно бе избрал заведенията. Това беше четвъртото и последното.

Усмихваше се и подвикваше с другите, а едновременно с това отвори стъкленицата в джоба си и се съсредоточи върху черните клетки в нея. Усещаше бездънния студ, който се излъчваше от тях, онова усещане за нещо повече, за нещо, различно, което говореше на силата в нея. Поколеба се само за миг, спомнила си студа в моргата, миризмата на смърт. Спомни си и как стоеше над мъртвеца и гледаше втренчено обезцветената кожа около устата му.

По същия начин, по който преди беше използвала силата си да лекува или разкъсва кожа, или дори да извика руменина на нечии бузи, така в моргата се концентрира върху гниещите клетки и източи малко от некротичната плът в стъкленицата. Прибрала я бе в черна кесийка и сега, застанала насред веселата тълпа, загледана в цветните сектори на колелото, Нина усещаше тежестта й на корда около китката си.

Наведе се над масата да заложи. С едната ръка постави чиповете. С другата отвори стъкленицата.

— Пожелай ми късмет! — каза тя на крупието и бръсна леко ръката му с отворената кесийка. Прати умиращите клетки нагоре по пръстите му, накара ги да се делят бясно върху здравата кожа.

Когато младежът посегна да завърти колелото, пръстите му бяха черни.

— Ръката ти! — възкликна една жена. — Има й нещо.

Той тръкна ръка в бродираното си зелено сако, сякаш да махне петно от мастило или въглищен прах. Нина раздвижи леко пръсти и клетките запълзяха по ръкава му, нагоре по яката на ризата, разляха се в черно петно отстрани на врата, изкатериха се по линията на челюстта към долната устна.

Някой изпищя и хората се дръпнаха назад като опарени, а крупието се оглеждаше смутено. Играчите около другите маси вдигнаха раздразнено очи от картите и заробете си да видят какво става. Салонният управител и помощниците му вече се придвижваха към тяхната маса да сложат край на скандала или изобщо каквото нарушаваше спокойствието на играта.

Скрита в навалицата, Нина махна с ръка и група клетки прескочи към една жена със скъпа на вид перлена огърлица, която стоеше близо до крупието. Черно петно цъфна на бузата и, грозно паяче, което бързо се разля надолу към брадичката й и по гърлото.

— Олена! — извика едрият й придружител. — Лицето ти!

Олена задраска по врата си под акомпанимента на все по-масови писъци, залитна напред и хукна да търси огледало. Другите клиенти на казиното се дърпаха панически да й отворят път.

— Докоснала е крупието! Прихванала го е!

— Какво е прихванала?

— Махнете се от пътя ми!

— Какво става тук? — повиши глас салонният управител и отпусна тежко ръка върху рамото на сащисаното крупие.

— Помогнете ми! — примоли се крупието и вдигна ръце. — Нещо става!

Салонният управител хвърли само един поглед на черните петна по ръцете и лицето на младежа и отскочи назад, но вече беше късно. Ръката, която бе отпуснал върху рамото на крупието, придоби грозен лилаво-черен цвят и салонният управител се разпищя на свой ред.

Нина гледаше как ужасът набира инерция и залива игралната зала като горски пожар. Хората събаряха столовете си, залитаха към вратите, но не пропускаха да награбят с шепи от чиповете въпреки всичко. Преобърнати маси, разпилени карти и зарове. Всички тичаха към вратите, бутаха се безмилостно. Нина се вля в тълпата и изскочи на улицата. Същото се бе случило и на трите предишни места — страхът се зараждаше бавно, после избухваше в хаос и паника. И ето че най-после се чу очакваният резултат — сирената. Пресекливият й вой се спусна над Дъгата, нагоре-надолу, нагоре-надолу, отекваше над покривите и паветата на Кетердам.

Туристите се споглеждаха въпросително, но местните — артистите, крупиетата, магазинерите и градските комарджии — полудяха. Каз я беше предупредил, че ще познаят звука веднага и ще реагират на сирената като деца, извикани от строг родител да се прибират.

Керч беше остров, изолиран от враговете си, защитен от морето и големия си флот. Но столицата му беше силно уязвима за две неща — пожар и болести. И точно както огънят се разпалваше лесно сред построените нагъсто къщи, така и чумата се разпространяваше без усилие в навалиците и пренаселените квартали. Също като слуховете, заразата започваше незнайно откъде и се разпространяваше светкавично, чрез допир или дихание, по въздуха и по каналите. Богатите имаха нелош шанс да се спасят, заключваха се в големите си къщи или бягаха в провинцията. Заразената беднотия биваше поставяна под карантина в импровизирани лазарети на баржи извън пристанището. Нито оръжията, нито парите можеха да спрат епидемията.

Само децата в Кетердам нямаха ясен спомен за Краличината чума, за баржите с трупове, които гробарите тласкаха по каналите на града с дълги прътове. Хиляди бяха починали, а оцелелите бяха загубили близки — дете или родител, брат или сестра, приятел или съсед. Помнеха карантините, помнеха ужаса, който съпровождаше всеки човешки контакт.

Законите във връзка с чумата бяха простички и железни — чуеха ли сирената, всички граждани трябваше незабавно да се приберат по домовете си. Стражите от градската следваше да се съберат на няколко изрично указани места в различни части на Кетердам — мярка, която да ограничи разпространението на заразата из техните редици. Изпращаха ги по улиците само за да възпират мародерите, и то срещу тройно заплащане заради поетия риск. Търговията замираше, а баржите с трупове, гробарите и лекарите ставаха господари на града.

„Знам кое ужасява Кетердам повече от Шу, Фйерда и всички банди на Кацата взети заедно.“ Каз се беше оказал прав. Барикадите, блокадата, паспортните проверки — всичко това щеше да се срине пред лицето на чумата. Разбира се, никой от тези хора не е наистина болен, мислеше си Нина, докато пресичаше пристанището. Некротичната плът нямаше да се разпространи извън присадките по телата им. Щеше да се наложи оперативно отстраняване на засегнатата тъкан, но никой нямаше да се разболее, нито да умре. В най-лошия случай щяха да изтърпят няколко седмици под карантина.

Нина вървеше с наведена глава под вдигнатата качулка. Макар паниката да беше нейно дело, макар да знаеше, че няма никаква чума, сърцето й пак препускаше, пришпорено от масовата истерия наоколо. Хората плачеха, бутаха се и викаха, караха се за всяко място на фериботите. Беше настанал истински хаос, сътворен от нея.

„Аз направих това — мислеше си тя в почуда. — Аз имах власт над онези трупове, над парченцата кост и умиращите клетки.“ В какво я превръщаше това? Не беше чувала някой Гриша да е имал такава сила. Какво биха си помислили другите гришани за нея? Хората от нейния орден, сърцеломите и лечителите? „Ние сме свързани със силата на сътворението, с ядката на света.“ Дали не трябваше да се чувства засрамена и дори уплашена? Само дето срамът не беше в природата й.

„Може би Дйел е угасил една светлинка и е запалил друга.“ Нина пет пари не даваше дали е дело на Дйел, на светците или на бригада огнедишащи котенца. Вървеше с бърза крачка на изток и ясно си даваше сметка, че за пръв път от много време се чувства силна. Дишаше леко, болката в мускулите й почти не се усещаше. И беше гладна като вълк. Копнежът по парем се беше смалил и отдалечил като спомен за истински глад.

Скърбила бе искрено за изгубената си сила, за връзката с живия свят. Новата си дарба бе приела с омерзение. Смяташе я за измама, за наказание някакво. Но смъртта свързваше всичко, точно като живота. Беше безкрайна бързотечна река. И Нина бе топнала пръсти в бързеите й, вкусила бе от водовъртежите на силата й. Тя беше царицата на траура и в тази река никога нямаше да се удави.