Алчни крале

15. Матиас

Хора се бяха събрали пред кръчмата, привлечени от звуците на счупено стъкло и неприятности. Зоя смъкна възгрубо Нина и Матиас на пода и ги подкара безцеремонно към задния вход заедно с малък отряд въоръжени мъже. Другите останаха в кръчмата да обясняват защо реликви във вид на кости са се разхвърчали из импровизирания пазар и са строшили прозорците. Макар че как точно щяха да го обяснят, Матиас нямаше представа. Нямаше представа за каквото и да било в момента впрочем. Нина ли беше превърнала фалшивите мощи в шрапнели? Или се беше случило нещо съвсем различно? И защо изобщо ги бяха нападнали?

Вместо да излязат на задната уличка, Зоя ги поведе по някакво древно на вид стълбище към тъмен проход под земята. „Старият канал“ — съобрази Матиас, докато се качваха в лодка, която пое безшумно в пълния мрак. Старият канал е бил покрит, но не и запълнен изцяло. Движеха се под широкия булевард пред посолството.

След има-няма минута лодката спря и Зоя ги поведе по метална стълба, прикрепена към стената. Озоваха се в празна стая с толкова нисък таван, че Матиас трябваше да се сгъне в кръста.

Нина каза на Зоя нещо на равкийски, после преведе отговора й:

— Това е половин стая. Когато са строили посолството, направили фалшив под на четири стъпки над оригиналния. Пространството е вградено в основите толкова умело, че ако не знаеш за него, никога няма да се досетиш за тези стаи.

— Стаи? Тук трябва да се придвижваш с пълзене.

— Да, но сградите в Кетердам нямат мазета и никой не би се сетил да търси под посолството.

Подобна предпазливост му се струваше прекомерна в неутрален град като Кетердам, но може би равкийците са били принудени да вземат крайни мерки за защита на сънародниците си. „Заради такива като мен.“ До неотдавна Матиас беше ловец и убиец, горд с постиженията си.

След няколко крачки той различи група хора, насядали нагъсто до стената. Това трябва да е източната стена на посолството, помисли си той, освен ако чувството му за ориентация не беше изчезнало напълно.

— Намираме се под градината на посолството — каза Нина.

Той кимна. Това беше най-безопасното място да скриеш група хора — почвата в градината щеше да погълне звука от гласовете им, който иначе би могъл да проникне през фалшивия под на посолството. Бяха петнайсетина, на различна възраст, някои тъмни, други светли. Единственото общо помежду им беше тревогата в очите. И фактът, че са Гриша, разбира се. Явно бяха потърсили убежище и без предупреждението на Нина.

— Не са ли малко? — попита той.

Според Нина гришаните в града наброяваха трийсетина души.

— Другите може да са се измъкнали поотделно. Или се крият някъде.

Или вече са били похитени. Но щом Нина не искаше да изрече на глас тази възможност, той също щеше да си замълчи.

Зоя ги преведе под един свод и Матиас с облекчение изправи снага — тук таванът беше по-висок. Предвид кръглата форма на помещението сигурно се намираха под фалшив резервоар, издигната беседка или нещо друго в градината. Но облекчението му се изпари без следа, когато един от въоръжените придружители на Зоя извади белезници, а тя посочи право към Матиас.

Нина пристъпи моментално пред него и двете със Зоя взеха да спорят ожесточено, снишили глас.

Матиас отлично знаеше с кого си има работа. Зоя Назяленски беше една от най-могъщите вещици в Равка. Тя беше легендарна вихротворка, служила най-напред на Тъмнейший, после на Призоваващата слънцето, а накрая се беше изкачила до самия връх на властовата йерархия като член на гришанския Триумвират, създаден с благословията на цар Николай. И нищо чудно, че се е издигнала толкова бързо, помисли си той — колцина можеха да залепят за тавана пълна кръчма с хора?

Двете спореха на равкийски и Матиас не разбираше нито дума, но презрението в тона на Зоя беше очевидно, а ядните й жестове по посока на белезниците и Матиас нямаха нужда от превод. Вече беше готов да се развика и да каже на буреносната вещица, че ако иска да го окове, нека пробва сама, пък да видим какво ще стане, когато Нина рязко вдигна ръце.

— Стига! — каза тя на керчски. — Няма да оковаваш Матиас и ще водим този разговор на език, който всички разбираме. Той има право да знае какво става.

Зоя присви очи. Премести поглед от Матиас към Нина, после каза със силен акцент:

— Нина Зеник, ти още си войник от Втора армия, а аз съм твоят командващ офицер. Не се подчиняваш на пряка заповед.

— Значи ще трябва да оковеш и мен.

— Може и да го направя.

— Нина! — възкликна червенокосо момиче, появило се на прага на кръглото помещение.

— Женя! — извика на свой ред Нина, но Матиас би познал новодошлата и без това.

Лицето й беше цялото в белези, а едното й око беше скрито под червена копринена превръзка с избродирано слънце. Женя Сафина — прочутата гришанска шивачка, учителка на Нина и член на Триумвирата. Двете се прегръщаха развълнувано, а Матиас се бореше да потисне жлъчката, която се надигаше към гърлото му. Очаквал бе да се срещне с група анонимни Гриша, потърсили убежище в Кетердам и изпаднали в беда. Хора като Нина, а не най-високопоставените гришани в Равка. Всичките му инстинкти настояваха да направи нещо, да се бие или да избяга от това място по най-бързия начин, а не да стои бездейно като ухажор, дошъл да се запознае с родителите на любимата. Но тези хора бяха приятели на Нина, нейни учители. „И твои врагове“ — обади се един глас в главата му и Матиас не знаеше чий е — собственият му глас или този на командир Брум.

Женя отстъпи крачка назад и отмести русите кичури на перуката да види по-добре лицето на Нина.

— Как е възможно, Нина? Когато Зоя те е видяла за последно…

— Тя беше изпаднала в истерия като капризно дете — прекъсна я Зоя — и вместо да стои в лагера, хукна да бяга накъдето й видят очите като разноглед лос.

За изненада на Матиас Нина виновно сведе очи. За пръв път я виждаше толкова засрамена.

— Мислехме те за мъртва — каза Женя.

— Че тя си изглежда полумъртва.

— Добре си е.

— Ти просто изчезна, момиче — изсъска Зоя. — А после чухме, че наблизо е имало фйердани, и решихме, че се е случило най-лошото.

— Случи се — каза Нина. — И неведнъж при това. — Хвана ръката на Матиас. — Но вече сме тук.

Зоя втренчи сърдит поглед в хванатите им ръце и скръсти своите на гърдите.

— Така значи.

Женя вдигна вежда.

— Е, ако този хубавец е най-лошото, което може да ти се случи…

— Защо сте тук? — прекъсна я Зоя. — Ти и твоят фйердански… аксесоар. Искате да се измъкнете от Кетердам?

— И така да е! Защо беше нужно да ни правите засада?

— Нападат гришани из целия град. Не знаехме кои сте и дали не работите за Шу. Знаехте паролата на амбуланта, но това не е гаранция за нищо. Вече държим войници в кръчмата постоянно. Всеки, който търси Гриша, е потенциална заплаха.

Предвид новите шуански войници, които Матиас беше видял с очите си, тревогите им бяха съвсем основателни.

— Дойдохме да предложим помощ — каза Нина.

— Каква? Идея си нямаш за какво става въпрос, Нина. Шуаните са създали дрога, която…

— Юрда парем.

— Ти какво знаеш за парем?

Нина стисна силно ръката на Матиас. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Виждала съм какво причинява. Аз… я опитах лично.

Кехлибареното око на Женя се разшири.

— О, не! Нина, не може да си…

— Защо ли не съм изненадана — каза студено Зоя. — Винаги си била такава! Хвърляш се в неприятности като да са басейн с топла вода. Затова ли приличаш на сдъвкана и изплюта? Как си могла да поемеш такъв риск!

— Не съм сдъвкана и изплюта — възрази Нина, но виноватата физиономия пак беше изопнала лицето й.

Матиас не можеше да търпи повече.

— Взе парем, за да ни спаси живота — каза той. — Направи го с пълното съзнание, че се обрича на болка, а дори и на смърт.

— Безразсъдна — заяви Зоя.

— Зоя — обади се Женя, — не знаем какви обстоятелства са я…

— Знаем, че от близо година е в неизвестност, това знаем — прекъсна я Зоя и посочи Нина обвинително с пръст. — А сега се появява изведнъж с тоя фйерданец, който очевидно е бил войник и използва бойните техники на дрюскеле. — Зоя бръкна в джоба си и извади шепа дребни кости. — И нападна нашите хора с това, Женя, с парченца от кост! Чувала ли си за такова нещо преди? За такова невъзможно нещо?

Женя се вгледа в костите, после вдигна глава да погледне Нина.

— Вярно ли е?

Нина стисна устни.

— Може би.

— Може би, моля ви се! — възкликна Зоя. — И ти твърдиш, че трябвало да й имаме доверие!

Женя изглеждаше разколебана, но все пак настоя на своето:

— Казвам само, че трябва да я изслушаме.

— Добре — кимна Зоя. — Чакам с отворени уши и сърце. Да чуем какво ще ни кажеш, Нина Зеник.

Матиас знаеше какво е да се изправиш лице в лице със старите си ментори, които си уважавал безрезервно, да се почувстваш глупаво дете, което бърза да им угоди. Обърна се към Нина и каза на фйердански:

— Не позволявай да те уплашат. Вече не си малко момиче. Нито обикновен войник, когото да командорят.

— Тогава защо ми се иска да се свра в някой ъгъл и да си изплача очите?

— Стаята е кръгла. Няма ъгли.

— Матиас…

— Спомни си през какво преминахме. Спомни си защо дойдохме тук.

— Нали уж всички щяхме да говорим на керчски — прекъсна го Зоя.

Нина стисна отново ръката му, вдигна глава и каза:

— Дрюскеле ме плениха. Матиас ми помогна да избягам. После самият той попадна в керчски плен. Аз му помогнах да избяга. Ярл Брум ме затвори в килия. Матиас ми помогна да избягам.

Май твърде често разни хора ги вземаха в плен, помисли си Матиас и свъси вежди.

— Ярл Брум?! — възкликна с ужас Зоя.

Нина въздъхна.

— Годината беше трудна. Кълна се, че ще ви разкажа всичко в подробности и ако тогава решите, че заслужавам да ме вържете в чувал и да ме хвърлите в Соколската река, обещавам да не викам много. Но днес дойдохме тук, защото видях с очите си какво направиха войниците кергууд на Западната дъга. Искам да помогна на гришаните в града, да ги измъкнем, преди шу да са ги намерили.

Зоя беше поне с половин педя по-ниска от Нина, но пак успя да я изгледа отвисоко.

— И как по-точно смяташ да им помогнеш?

— Имаме кораб. — Това все още не беше съвсем вярно, но точно сега Матиас нямаше да спори с нея.

Зоя махна презрително.

— И ние имаме кораб. На километри от брега. Пристанищата са затворени от керчските власти и Съвета на приливите. Чуждите кораби не могат нито да влязат, нито да излязат без изрично разрешение от член на Съвета на търговиите.

Значи Каз е бил прав. Ван Ек използваше връзките си в правителството да затвори града, така че Каз да не изведе Кювей от Кетердам.

— Зная — кимна Нина. — Обаче нашият кораб е собственост на търговец от Съвета.

Зоя и Женя се спогледаха.

— Добре, Зеник — каза Зоя. — Слушам те.

Нина обясни в общи линии ситуацията, но без да споменава Кювей и още по-малко Ледения палат. След това Зоя и Женя се качиха горе да обсъдят предложението, а Нина и Матиас останаха в мазето под охраната на двама въоръжени пазачи при входа на кръглата стая.

Матиас й прошепна на фйердански:

— Ако равкийските шпиони не са пълни малоумници, твоите приятелки ще съберат две и две и ще стигнат до заключението, че ние сме измъкнали Кювей от Ледения палат.

— Недей да шепнеш — отвърна Нина на фйердански, с нормален глас. — Само ще събудиш подозренията на пазачите. По-нататък ще разкажа всичко на Зоя и Женя, но помниш ли как самите ние бяхме решили, че сме длъжни да убием Кювей? Боя се, че за разлика от нас Зоя няма да го пощади, дори да знае, че момчето иска да отиде в Равка. С други думи, по-добре да не знае, че и той ще е на кораба, докато не стигнат до пристанището на Ос Кърво. Когато Кювей се озове жив и здрав на равкийска земя, това може и да промени мнението й.

„Жив и здрав на равкийска земя“ От тези думи му се сви стомахът. Нямаше търпение да изведе Нина от града, но мисълта да отидат в Равка го побъркваше.

Нина явно бе усетила безпокойството му.

— Равка е най-безопасното място за Кювей — каза тя. — Само ние можем да го защитим.

— И какво точно представлява защитата на Зоя Назяленски?

— Тя не е чак толкова лоша — каза Нина и Матиас я стрелна скептично с поглед. — Добре де, ужасна е, но с Женя са видели предостатъчно смърт по време на гражданската война. Вярвам, че ще се опита да избегнат излишни кръвопролития.

Матиас се надяваше да е права, но дори да беше, това едва ли имаше значение.

— Помниш ли какво ми каза веднъж, Нина? Че ти се иска цар Николай да поведе армиите си на север и да унищожи всичко по пътя си?

— Бях ядосана…

— И гневът ти беше оправдан. С всички ни е така. Брум няма да спре. Дрюскеле няма да спрат. За тях унищожението на хората като теб, на целия ви вид, е свещена мисия.

Беше и негова мисия до неотдавна и истината бе, че Матиас още усещаше внушаваното му с години недоверие, което лесно можеше да се изроди в омраза. Мразеше това усещане, но беше безсилен пред него.

— Тогава ще намерим начин да им променим мнението. На всички тях. — Тя го погледна в очите. — Днес използва тъмна бомба в кръчмата. Накарал си Вилан да ти я направи?

— Да — призна той.

— Защо?

Знаеше, че на Нина това няма да й хареса.

— Не бях сигурен как парем ще се отрази на способностите ти. Реших, че една тъмна бомба ще ми бъде от полза, ако се наложи да те държа със сила далече от дрогата. Така бих могъл да те надвия, без да те нараня.

— И си я взел днес като предпазна мярка? Ако се натъкнем на неприятности?

— Да.

— С Гриша.

Той кимна и зачака гневните й думи, но тя само го гледаше замислено. А после взе, че се приближи. Матиас погледна притеснено към пазачите, които стояха с гръб към тях от другата страна на отворената врата.

— Забрави за тях — каза Нина. — Защо още не си ме целунал, Матиас?

— Сега не е времето да…

— Защото съм Гриша? Възможно ли е още да се страхуваш от мен?

— Не!

Тя замълча. Виждаше се, че не й е лесно да изрече следващите си думи.

— Или е заради поведението ми на кораба? Заради нещата, които направих и казах онази нощ, когато… те молех да ми дадеш още една доза?

— Как изобщо можа да си го помислиш?

— Ти винаги казваш, че съм безсрамна. Само че… от онова се срамувам. — Тя потръпна силно. — Неприятно чувство впрочем. Като да носиш палто, което не ти е по мярка.

— Нина, аз ти се заклех.

— Но…

— Твоите врагове са мои врагове и ще стоя до теб срещу всеки противник, включително и срещу онази прокълната дрога.

Тя поклати глава, сякаш Матиас дрънкаше глупости.

— Не искам да бъдеш с мен заради някаква клетва или защото си мислиш, че ми трябва защитата ти, или защото си мислиш, че ми дължиш нещо, някакъв тъп кръвен дълг.

— Нина… — започна той, после замълча. — Нина, с теб съм, защото ти ми позволи да бъда с теб. Няма по-голяма чест от тази да те подкрепям.

— Чест, дълг. Ясно. Схванах.

Можеше да изтърпи гнева й, но разочарованието й беше друго нещо. Матиас познаваше единствено езика на войната, не разполагаше с думите, необходими да изрази това.

— Срещата ми с теб беше катастрофа.

Тя вдигна вежда.

— Благодаря.

Дйел, наистина не го биваше. Продължи с препъване и с надеждата тя най-после да разбере.

— Но аз съм благодарен за всеки ден от тази катастрофа. Имах нужда от природно бедствие, което да ме разтърси, да ме откъсне от живота, който познавах преди. А ти… ти беше като земетресение, като лавина.

— Аз пък си мислех, че съм нежно цвете — каза тя и сложи ръце на кръста си.

— Не си цвете, а всички цветове в гората, които се разтварят едновременно. Ти си приливна вълна. Свлачище. Помете ме.

— А ти какво би предпочел? — каза тя. Очите й мятаха мълнии, гласът й пресекваше едва доловимо. — Някое свястно фйерданско момиче, което носи високи яки и се цопва в ледената вода, ако случайно му се прииска нещо вълнуващо?

— Не това имах предвид!

Тя се приближи още. Матиас отново погледна към пазачите. Бяха с гръб към тях и едва ли разбираха фйердански, но със сигурност ги чуваха.

— От какво толкова се страхуваш? — предизвика го тя. — Не гледай тях, Матиас. Мен гледай.

И той я погледна. Не беше трудно. Трудно беше да не я гледа. Беше толкова хубава във фйерданската носия, късата плетена жилетчица и широките поли. Зелените й очи грееха, страните й бяха поруменели, устните й — полуотворени. Толкова лесно бе да си представи как пада на колене пред нея като молител, как плъзва ръце по белите й прасци, надига роклята и продължава нагоре, покрай коленете към топлината на бедрата й. А най-лошото беше, че знаеше отлично колко ще му хареса това. С всяка своя клетка помнеше допира на голото й тяло през онази първа нощ в китоловния лагер.

— Аз… Нищо не искам повече от това. Нищо не искам повече от това ти да ме пометеш.

— Но не искаш да ме целунеш?

Той вдиша бавно в опит да подреди поне малко мислите си. Изобщо не трябваше да става така.

— Във Фйерда… — започна той.

— Не сме във Фйерда.

Трябваше да й обясни така, че да го разбере.

— Във Фйерда — повтори упорито той — вече щях да съм поискал разрешение от родителите ти да излизаме.

— Не съм виждала родителите си от дете.

— В началото щяхме да имаме придружител. И щях да съм вечерял поне три пъти със семейството ти, преди да ни оставят насаме.

— В момента сме насаме, Матиас.

— Щях да ти нося подаръчета.

Нина килна леко глава.

— И?

— Зимни рози, ако мога да си ги позволя, и сребърно гребенче за косата ти.

— Тези неща не ми трябват.

— Ябълков щрудел със сметана.

— Нали дрюскеле уж не ядат сладкиши.

— Щруделът щеше да е само за теб.

— Сега вече те слушам с внимание.

— Първата ни целувка щеше да е на шарена сянка в гората по пладне или под звездно небе след селските танци, а не в някакво тъмно и влажно подземие на крачка от въоръжени пазачи.

— Чакай да видим дали съм разбрала — каза Нина. — Още не си ме целунал, защото декорът не е достатъчно романтичен?

— Не става въпрос за романтика. Ухажването, първата целувка, има си ред в тези неща. Почтеност.

— Даже между крадци?

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и за миг Матиас си помисли, че ще му се присмее, но тя само поклати глава и пристъпи още по-близо. Почти нищо не делеше телата им в момента, а нуждата да премахне дори това нищожно разстояние го влудяваше.

— Още първия ден, когато ти би дошъл вкъщи да ме ухажваш почтено и както си му е редът, аз щях да те натисна в килера — каза тя. — Но иначе, да, разкажи ми още за фйерданските момичета, моля.

— Те говорят тихо. И не флиртуват с всеки срещнат мъж.

— Аз флиртувам и с жени.

— Мисля, че би флиртувала и с дърво, ако то ти обърне внимание.

— Ако реша да флиртувам с растение, то със сигурност ще реагира подобаващо, повярвай ми. Ти да не би да ревнуваш?

— Постоянно.

— Това е добре, харесва ми. Какво гледаш, Матиас? — Ниският й глас се разливаше на вълни по цялото му тяло.

Той не откъсваше очи от тавана и си мърмореше под нос.

— Нищо.

— Матиас, да не би да се молиш?

— Възможно е.

— За въздържание? — сладко каза тя.

— Ти наистина си вещица.

— Не съм почтено момиче.

— Наясно съм.

И още как. Толкова наясно, че едвам се побираше в кожата си.

— И със съжаление трябва да те информирам, че и ти не си особено почтен.

Той рязко сведе поглед към нея.

— Аз…

— Колко правила наруши, откакто ме познаваш? Колко закона? И те няма да са последните. Двамата с теб… ние нямаме нищо общо с почтеността и благоприличието. — Вдигна лице към него. Беше толкова близо, вече почти се докосваха. — Нищо благоприлично нямаше в начина, по който се срещнахме. Нито в живота ни оттогава. Няма да има благоприличие и в целувката ни.

Повдигна се на пръсти и просто ей така устните й се озоваха върху неговите. Дори не беше целувка, а само лек, бърз допир.

Преди да се е дръпнала, той я сграбчи. Знаеше, че сигурно не прави нещата както трябва, но сега нямаше време да се тревожи за това, защото Нина беше в ръцете му, устните й се разтваряха, ръцете й се сключиха около врата му, а после… сладки Дйел… езикът й се озова в устата му. Нищо чудно, че фйерданите подхождаха толкова предпазливо към ухажването. Ако можеше да целува Нина, да усеща зъбките й по устните си, да притиска тялото й към своето, да чува този тих гърлен стон — защо изобщо би правил нещо друго? Защо който и да било би правил нещо друго?

— Матиас… — прошепна задъхано Нина, а после пак се целуваха.

Тя беше сладка като първите пръски дъжд, пищна като ливада през май. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, обхванаха кръста, после продължиха още малко надолу към сладката извивка на ханша.

— Матиас! — повиши глас тя и се дръпна.

Той отвори очи. Сигурен беше, че е сгрешил в нещо. Нина хапеше долната си устна — розова и подута. Но се усмихваше, а очите й грееха.

— Нещо лошо ли направих?

— Ни най-малко, прекрасни мой бабинк, но…

Зоя се изкашля.

— Радвам се, че сте намерили начин да си запълните времето.

Физиономията й излъчваше неподправено отвращение, затова пък Женя се беше ухилила до уши.

— Дали да не ме пуснеш все пак? — предложи Нина.

И Матиас изведнъж видя ситуацията отстрани — споглеждащите се пазачи, Зоя и Женя на прага, както и факта, че след като една година беше държал желанието си на къса каишка, сега беше награбил Нина така, че краката й не опираха в пода.

Срамът се стовари отгоре му като вълна в бурно море. Кой фйерданец правеше такива неща?! Той дръпна нежно ръце от задничето й и я пусна да стъпи на пода.

— Срам нямаш — прошепна Нина и той усети, че се изчервява като домат.

Зоя завъртя очи.

— Договаряме сделка с двама влюбени пубертети.

Матиас усети как се изчервява на нова сметка, но Нина само пооправи перуката си и каза:

— Значи ще приемете помощта ни?

След това обсъдиха без бавене подробностите за предстоящата нощ. Не беше съвсем безопасно Нина да се връща в кръчмата, затова решиха, щом тя научи къде и кога гришаните ще могат да се качат на кораба, да изпрати бележка до посолството, най-добре по Иней, която нямаше равна в тайното придвижване. Бежанците щяха да останат скрити до последния момент, а после Женя и Зоя щяха да ги заведат на пристанището.

— Едва ли ще мине без битка — каза Матиас. — Шуаните със сигурност наблюдават тази част от града. Още не са събрали смелост да атакуват пазара или посолството, но и това ще стане.

— Ще бъдем готови, фйерданецо — каза Зоя и в погледа й Матиас съзря стоманената решимост на роден командир.

На излизане от посолството Нина издири златооката сърцеломка от засадата в кръчмата. Шуанско момиче с късо подстригана черна коса и чифт изящни сребърни брадвички на кръста. Според Нина сред гришанските бежанци и дипломати в Кетердам нямало други Корпоралки, освен нея. Значи момичето беше пристигнало наскоро.

— Тамар — каза й настоятелно Нина, — ако кергууд се появят, не допускай да те хванат, важно е. Сърцелом под тяхна власт и под въздействието на парем може да наклони везните в тяхна полза така, че да няма връщане назад. Представа си нямаш какво прави тази дрога с хора като нас.

— Няма да ме вземат жива — каза момичето, после извади от джоба си малко светложълто хапче и го показа на Нина.

— Отрова?

— Женя я създаде. Убива моментално. Всички си носим такива хапчета. — Подаде таблетката на Нина. — Вземи го. За всеки случай. Аз имам още.

— Нина… — каза Матиас.

Но тя не се поколеба. Пъхна хапчето в джоба на полата си, преди Матиас да е казал и дума повече.

Измъкнаха се от правителствения квартал по други улички, далече от пазарището и кръчмата, където се бяха събрали стражи от градската.

Матиас знаеше, че трябва да е нащрек, че основната му задача е да се приберат без проблеми на Черното було, но се разсейваше постоянно. Заради малкото жълто хапче. Все за него мислеше. По някаква причина хапчето бе събудило спомена за онзи ужасен сън, по-ярък от всякога — ледовете на севера, Нина се е загубила в снега, а той не може да я намери. Спомен, попарил като слана радостното вълнение от целувката.

Сънят се беше появил за пръв път на кораба, докато Нина беше най-зле. Онази нощ беше изпаднала в ярост, тресеше се цялата, дрехите й бяха подгизнали от пот.

„Ти си добър човек — изкрещяла бе тя. — И добър войник, но тъжната истина е, че не схващаш разликата между двете.“ Малко по-късно яростта утихна, заменена от униние и сълзи. Нина плачеше, съсипана от глада по дрогата, съсипана от угризения. „Съжалявам. Не исках да кажа това. Ти знаеш, че не исках да кажа това, нали?“ А миг по-късно: „Помогни ми, моля те.“ Красивите й очи бяха пълни със сълзи, а на слабата светлина от фенера бледата й кожа изглеждаше покрита със скреж. „Моля те, Матиас, много ме боли. Помогни ми.“ Би направил всичко, за да облекчи страданието й, би дал всичко свое, но се беше заклел, че няма да й даде парем. Само още една доза беше достатъчна да превърне Нина в робиня на дрогата, а Матиас беше дал клетва да не допусне това. Клетва, която трябваше да спази с цената на всичко.

„Не мога, любов моя — прошепнал бе той. Топеше кърпи в студена вода и ги слагаше на челото й. — Не мога да ти дам още парем. Накарах ги да заключат вратата отвън.“ Само за миг лицето й се промени, очите й се присвиха на цепки. „Ами разбий шибаната врата, безполезно животно такова!“

„Не.“

Тя го заплю в лицето.

Часове по-късно се укроти, задъхана, останала без сили. Беше тъжна, но с ума си. Обърна се на хълбок, затвори отеклите си клепачи и каза:

— Говори ми.

— За какво?

— Каквото и да е. Разкажи ми за исенулф.

Не би трябвало да е изненадан, че Нина знае за исенулф — белите вълци, които влизаха в битка рамо до рамо с дрюскеле. Бяха по-едри от обикновените вълци и макар да минаваха през специално обучение, което гарантираше, че ще се подчиняват безпрекословно на господарите си, така и не губеха напълно дивото в себе си. Неизкоренима черта, която ги различаваше от далечните им опитомени братовчеди.

Трудно му беше да мисли за Фйерда, за живота, с който се беше сбогувал завинаги, но въпреки това събра сили и започна да й разказва с надеждата да отвлече поне за кратко мислите й от парем.

— Понякога има повече вълци, отколкото дрюскеле, друг път повече дрюскеле, отколкото вълци. Вълците са големи инати и сами решават кога да създадат потомство. Хората, които се занимават с отглеждането им, нямат влияние върху това.

Нина се усмихна и веднага примижа от болка.

— Продължавай — прошепна тя.

— Един и същи род развъжда исенулф от поколения. Живеят далече на север, близо до Стенринк, Каменния кръг. Когато се родят нови кученца, ние отиваме там — с шейни и пешком — и всеки дрюскеле си избира кутре. И вече отговаряте един за друг. Биете се рамо до рамо, спите в едни и същи кожи, делите си храната. Вълкът не е домашен любимец. Той е воин като теб, брат.

Нина потръпна и Матиас изведнъж се засрами. В сражение с Гриша вълците бяха елементът, който уравновесяваше везните в иначе неравната битка — обучени бяха да разкъсват гърлата на враговете. По някаква причина сърцеломите не можеха да въздействат на животни. Нина би била напълно беззащитна в такъв двубой.

— А ако нещо се случи с вълка? — попита тя.

— Обучаваме нов, но загубата е опустошителна.

— А какво става с вълка, ако неговият дрюскеле бъде убит?

Матиас дълго мълча. Не искаше да мисли за това. Трас му беше като дете.

— Пускат ги на свобода, в дивото, но глутниците не ги приемат. А какво е вълк без глутница? Исенулф не могат да живеят сами.

Кога другарите му бяха решили, че Матиас е мъртъв? Брум ли беше отвел Трас в ледовете? Мисълта как вълкът му е останал сам, как е надавал вой нощ след нощ, как е чакал Матиас да се появи и да го прибере у дома… Тази мисъл отваряше дупка в сърцето му. Кънтяща дупка, сякаш нещо се е счупило там и е оставило ехо след себе си, като клонка, прекършила се под тежестта на твърде много сняг.

Сякаш доловила скръбта му, Нина отвори очи, зелени като разпукваща се пъпка, цвят, който го изтръгваше от леда.

— Как му беше името?

— Трасел.

Тя се усмихна едва-едва.

— Непослушко.

— Никой друг не го искаше.

— Защо, изтърсак ли беше?

— Не — каза Матиас. — Тъкмо обратното.

Пътували бяха усилно повече от седмица до Каменния кръг. На Матиас онова пътуване не му хареса. Беше само на дванайсет тогава, наскоро приет за чирак в ордена на дрюскеле, и всеки ден беше на крачка да избяга. Нямаше нищо против обучението. Дългите часове на тежки тренировки му помагаха да се отърси временно от мъката, да забрави за изгубеното си семейство. Искаше да стане офицер. Искаше да се сражава с Гриша. Искаше да почете паметта на родителите си и сестра си. Дрюскеле му бяха дали цел. Но другото? Глупавите шеги в столовата? Безкрайните фукни и празното дрънкане? Те не му трябваха. Той си имаше семейство. Майка, баща и сестра, погребани в земята, душите им отишли при Дйел. Дрюскеле бяха просто средство за постигане на целта.

Брум го беше предупредил, че никога няма да стане истински дрюскеле, ако не свикне да приема другите момчета като свои братя, но Матиас не му вярваше. Той беше най-едрият, най-силният, най-бързият. Не му трябваха приятели, за да оцелее.

По време на цялото пътуване се вози отзад в шейната, сгушен в кожите и без да говори с никого, а когато най-после стигнаха до Каменния кръг, изостана, обзет от внезапна неувереност, стоеше и гледаше как другите момчета тичат към голямата плевня, викат и се бутат едно-друго, състезават се кой ще стигне пръв до котилото от бели вълчи кутрета с леденосини очи.

В действителност отчаяно му се искаше да има свое вълче, но знаеше, че кутретата може да не стигнат за всички. Старата жена, която ги развъждаше, щеше да реши кое кутре при кое момче да отиде и кои момчета ще си тръгнат с празни ръце. Другарите му вече бяха наобиколили старицата и й правеха мили очи.

— Вижте! Това ме хареса.

— Гледай, гледай! Накарах го да седне!

Матиас знаеше, че трябва да прави като тях, да положи някакво усилие, но вместо това тръгна безцелно към кучкарниците в дъното на плевнята. В ъгъла имаше телена клетка и нещо привлече погледа му — жълтеникаво намигване, отражение в нечии сърдити очи. Приближи се и видя млад вълк, попораснало кутре. Животното изръмжа насреща му с наведена глава и оголени зъби, козината по врата му настръхна. Напряко на муцуната му имаше дълъг белег, който пресичаше едното му око и беше променил частично цвета на ириса — от синьо в пъстро кафяво.

— Хич не се занимавай с този — каза му гледачката.

Матиас не беше усетил кога е тръгнала след него.

— Вижда ли?

— Вижда той, но не обича хора.

— Защо?

— Избяга, като беше малък, още кутре. Минал три километра по леда. Някакво хлапе го намерило и срязало муцуната му със счупена бутилка. Оттогава не дава никой да го доближи, а и вече е голям за обучение. Скоро май ще трябва да го приспя.

— Нека аз го взема.

— Дори храна няма да вземе от ръката ти, момче. Само ще те ухапе, повярвай ми. Следващия път ще ти дадем кутре.

Веднага, щом жената се отдалечи, Матиас отвори клетката. И веднага, щом той отвори клетката, вълкът се хвърли напред и го ухапа.

Искаше да извика, когато зъбите потънаха в месото му под лакътя. Паднаха на земята, Матиас — отдолу, вълкът — върху него, а болката… такава силна болка изпитваше за пръв път. Но въпреки това не издаде и звук. Гледаше вълка право в очите, докато зъбите потъваха все по-надълбоко в мускула, а в гърдите на животното клокочеше заплашителен звук.

Предполагаше, че челюстите на младия вълк вече са достатъчно силни да счупят костите на ръката му, но въпреки това не се дърпаше, не извика, не отклони поглед и за миг. „Няма да те нараня — закле се той, — дори ти да ме нараниш.“

Времето течеше бавно, един дълъг миг, после още един. Ръкавът му подгизваше от кръв. Причерня му пред очите.

А после вълкът лека-полека отпусна захвата си. Седна на задните си крака и кривна глава настрани, бялата му муцуна червена от кръвта на Матиас. Издиша тежко.

— И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Матиас.

Надигна се предпазливо, уви ръката си с пеша на ризата, а после тръгна заедно със своя вълк, и двамата окървавени, към групичката момчета в сиви униформи, които си играеха с белите вълчета.

— Този е мой — каза той и всички се обърнаха да го погледнат.

Старицата поклати глава. После Матиас припадна.

През онази нощ на кораба Матиас бе разказал на Нина за Трасел, за свирепия му нрав и грозния белег. Накрая тя сякаш заспа и той си позволи да затвори очи. Ледът го чакаше. Убийственият вятър оголи белите си зъби, вълците виеха в далечината, Нина викаше, но Матиас не можеше да я намери.

Оттогава сънуваше все същото всяка нощ. Трудно би могъл да пренебрегне повтарящия се сън, да не види в него лоша поличба, и сега, когато Нина пусна небрежно жълтото хапче в джоба си, бурята се изви отново — воят на вятъра писна в ушите му, студът се намести в костите му, студът, както и пълната увереност, че ще я загуби.

— Възможно е парем повече да не ти действа — каза той.

Стигнали бяха до пустия канал, където ги чакаше лодката.

— Какво?

— Силата ти се е променила, нали?

Нина забави крачка.

— Да.

— Заради парем?

Нина спря на място.

— Защо питаш?

Не искаше да я пита. Искаше пак да я целуне. Но вместо това каза:

— Ако шуаните те заловят и ти дадат парем, може и да ударят на камък.

— Или може да стане като преди, че и по-лошо.

— Онова хапче, отровата, която ти даде Тамар…

Нина сложи ръка на рамото му.

— Няма да ме заловят, Матиас.

— Но ако все пак те…

— Не знам какво се случва с мен и дали е закъснял ефект от дрогата. Предпочитам да вярвам, че с времето ще отшуми.

— А ако не стане така?

— Трябва да стане — каза тя, навъсила чело. — Не мога да живея така. Все едно… все едно съм себе си само наполовина. Макар че…

— Макар че какво? — настоя той.

— Сега копнежът не е толкова силен — бавно каза тя, сякаш току-що си е дала сметка за тази промяна. — Всъщност почти не се бях сещала за парем след сбиването в кръчмата.

— Смяташ, че това се дължи на новата ти сила? Че тя е помогнала някак?

— Може би — каза предпазливо тя. — А и… — Намръщи се. Матиас чу нисък ръмжащ звук.

— Това коремът ти ли беше?

— Да — кимна Нина и широка усмивка разполови лицето й. — Матиас, умирам от глад.

Нима наистина се оправяше? Най-сетне? Или сблъсъкът в кръчмата просто е събудил апетита й? Нямаше значение. Тази широка усмивка беше най-важното нещо на целия свят. Той я грабна в ръце и я завъртя.

— Ще си разтегнеш нещо, ако продължаваш така — каза Нина през смях.

— Лека си като перце.

— Хич не ща и да виждам птицата, дето има такива пера. Пусни ме и да идем някъде за гофрети. Мога да изям купчина, висока колкото теб, че и… — Млъкна внезапно и пребледня като платно. — О, светци…

Матиас погледна през рамо и се озова лице в лице със самия себе си. На стената беше залепен плакат с удивително точен негов портрет. И надпис на няколко езика. ТЪРСИ СЕ.

Нина съдра плаката от стената.

— Нали уж трябваше да си мъртъв.

— Явно някой е поискал да види тялото на Музен, преди да го погребат. — Вероятно фйерданите. Или пък някой служител в затвора. Под портрета имаше още нещо, надпис на керчски. Матиас владееше езика само говоримо, но все пак различи името си и числото. — Петдесет хиляди крюге. Предлагат награда за залавянето ми.

— Не точно — каза Нина. Посочи към текста под отпечатаните с едър шрифт цифри и преведе: — Търси се. Матиас Хелвар. Жив или мъртъв. Има цена за главата ти.