Алчни крале

13. Нина

Нина се събуди доста преди зазоряване. Както обикновено, първата й съзнателна мисъл беше за парем и пак, както обикновено, нямаше апетит. Предната нощ копнежът по дрогата едва не я бе подлудил. Опитала бе да използва силата си срещу войниците кергууд и това възобнови глада за парем, отчаян глад, който я държа будна часове наред, заради който се мята в леглото и забива нокти в дланите си до кръв.

Чувстваше се зле след тежката нощ, но поне успя да стане от леглото, вероятно заради предстоящата задача и чувството за някаква непосредствена цел. Копнежът по парем беше угасил нещо в нея и понякога Нина се страхуваше, че тази искра, каквото и да беше, повече няма да припламне. Ала днес, макар да усещаше болката и в костите си, макар кожата й да беше суха като пергамент, а в устата й да имаше вкус като от мръсна фурна, Нина се чувстваше обнадеждена. Върнали си бяха Иней. Планирали бяха удар. А тя щеше да помогне на своите хора. Нищо че се наложи да изнуди Брекер за това.

Матиас вече беше станал и преглеждаше оръжията им. Нина се прозина и протегна, като изви гръб малко повече от необходимото. Той, естествено, плъзна бърз поглед по тялото й, преди да го върне засрамено върху пушката, която зареждаше. Стана й приятно. Онзи ден буквално се беше вмъкнала в леглото му. И щом Матиас не искаше да се възползва от офертата й, поне ще го накара горко да съжали за сдържаността си. Лесна работа.

Другите също бяха станали и се занимаваха с едно-друго. Всички, освен Йеспер, който още хъркаше доволно с щръкнали изпод одеялото крака. Иней правеше чай. Каз и Вилан седяха на масата и гледаха някакви чертежи, а Кювей току надничаше над раменете им и даваше по някое предложение. Нина задържа поглед върху двете шуански лица. Маниерите и дори стойката на Вилан си бяха негови и различни от оригинала, но когато не се движеше като сега, ставаше почти невъзможно да ги различиш. „Аз направих това“ — помисли си Нина. Помнеше как се люлеят фенерите в малката корабна каюта, как червеникавите къдрици на Вилан изчезват под пръстите й, заменени от гъста черна коса, как сините му очи, уплашени, но и смели на инат, стават златни и променят формата си. В спомените й случилото се беше магия, истинска магия като от приказките, които им разказваха в Малкия дворец преди заспиване. Магия, над която бе имала пълен контрол.

Иней седна до нея с две чаши горещ чай.

— Как си? — попита я тя. — Ще можеш ли да хапнеш?

— Не мисля — отговори Нина и се насили да отпие от чая. — Благодаря ти за снощи. Че ме подкрепи.

— Така беше редно. Знам какво е да те заробят и не го пожелавам на никого.

— Все пак благодаря.

— Пак заповядай, Нина Зеник. Можеш да ми се отблагодариш по обичайния начин.

— Гофрети?

— Много гофрети.

— Имаш нужда. Ван Ек да не те е държал на гладна диета?

— Не точно. Макар че в началото ми носеха храна и прочие. Сигурно с надеждата да им съдействам. Което не се случи.

— А после?

— После реши да ме изтезава.

Нина стисна юмруци.

— Ще му изтръгна червата и ще ги просна на някой мост като празнични гирлянди.

Иней се засмя, после отпусната глава на рамото й.

— Харесва ми предложението ти. Наистина. Но този дълг ще си го платя сама. — Замълча, преди да продължи: — Най-мъчителен беше страхът. А си мислех, че след Ледения палат вече нищо не може да ме уплаши.

Нина опря брадичка върху главата й.

— Зоя все казваше, че страхът е като феникс. Може хиляда пъти да изгори пред очите ти, но винаги се завръща. — Същото беше и с копнежа по парем.

Матиас застана пред тях.

— Скоро трябва да тръгваме. До изгрев-слънце остава по-малко от час.

— Ти какво точно си облякъл? — попита Нина, като местеше поглед от провисналата плетена шапка към червената вълнена жилетка, която Матиас беше навлякъл върху дрехите си.

— Каз ни осигури документи, в случай че ни спрат в равкийския квартал. Ние сме Свен и Катрин Алфсон, фйердански дезертьори, които търсят убежище в посолството на Равка.

Имаше смисъл. Ако ги спрат, Матиас не би могъл да мине за равкиец, но Нина владееше отлично фйердански и можеше да заблуди всекиго.

— Женени ли сме, Матиас? — попита тя и запърха с клепки.

Той погледна документите и свъси чело.

— Май сме брат и сестра.

Йеспер се довлече при тях, като търкаше сънено очи.

— Изобщо не е зловещо.

Нина се навъси.

— И защо ти е трябвало да ни правиш брат и сестра, Брекер?

Каз не вдигна поглед от документа, който разглеждаше.

— Защото на Спехт му беше по-лесно така, Зеник. Еднакви бащини имена и място на раждане, а и му се струва много работа покрай твоите напъни да се правиш на благородна. С минимално предизвестие при това.

— Ние изобщо не си приличаме.

— И двамата сте високи — каза Иней.

— Да, освен това и двамата нямаме хриле — сопна се Нина. — Това не значи, че приличаме на брат и сестра.

— Ами, прекрои го тогава — студено рече Каз.

Дори не направи опит да скрие предизвикателството в погледа си. Значи знаеше за затрудненията й. Естествено, че ще знае. Нищо не убягваше на Мръсните ръце.

— Не искам да ме прекроява — каза Матиас.

Което си беше самата истина, предположи Нина, но май фйерданецът се опитваше най-вече да пощади гордостта й.

— Спокойно де — каза Йеспер в опит да снижи напрежението. — Никой няма да се усъмни. Само сведете до минимум влюбените погледи и не се опипвайте на публично място.

Де тоз късмет, помисли си Нина.

— Дръж — каза Матиас и й връчи русата перука, която беше използвала за удара по Смеет, както и купчинка нагънати дрехи.

— Дано да са моя размер — каза тя сърдито.

Идеше й да се съблече насред гробницата, но Матиас току-виж припаднал от ужас, затова грабна фенер и тръгна с бърза крачка към една от страничните катакомби. Нямаше огледало, но Нина и така виждаше, че роклята е ужасно старомодна, а за малката плетена жилетчица направо нямаше думи. Когато се върна в централното помещение, Йеспер се преви на две от смях, Каз вдигна високо вежди и дори Иней се подсмихна.

— Светци — вдигна ръце Нина. — Толкова ли е зле?

Иней се изкашля.

— Ами… изглежда малко…

— Очарователна си — каза Матиас.

Нина тъкмо отваряше уста да го среже — хич не й беше до сарказъм в момента, — когато си даде сметка за изражението му. Изглеждаше така, сякаш току-що са му връчили кошница със сладки кутрета.

— Приличаш досущ на девойка от първия ден на Роенигсдйел.

— Какво е Роенигсдйел? — попита Кювей.

— Някакъв панаир — отвърна Нина. — Забравила съм. Но помня, че ядат месо от лос в огромни количества. Хайде, грамадан такъв, да тръгваме. И ако ще съм ти сестра, по-добре не ме зяпай по тоя начин.

— По какъв начин?

— Сякаш съм направена от сладолед.

— Аз не обичам сладолед.

— Матиас — каза Нина, — не знам дали е добра идея с теб да си правим компания. — Само дето не успя да скрие докрай самодоволството си. Явно ще трябва да обогати гардероба си с грозни плетива.

Черното було остана зад гърба им и те продължиха по каналите на северозапад, вливайки се в потока от лодки, които караха продукция към пазарищата около кметството. Равкийското посолство се намираше в самия край на правителствения сектор, на завет между широк завой на канала от едната страна и просторен площад от другата. Площадът навремето бил мочурище, което един предприемач решил да усвои, като го запълни и настеле, с идеята да построи на терена голям хотел с просторни градини. Уви, парите му свършили, преди да е започнал строежът. Сега площадът даваше подслон на оживен пазар, пълен с дървени сергии и големи колички, които се появяваха всяка сутрин и изчезваха привечер, преди градската стража да е започнала обиколките си. Именно тук бежанци и гости на Кетердам, нови и стари имигранти идваха да потърсят познати лица и обичаи. Кафенетата по края сервираха пелмени и осолена херинга, старци седяха на масите, отпиваха квас и четяха равкийски вестници, пристигащи в Кетердам със седмици закъснение.

Когато се озова в Кетердам, Нина се замисли дали да не потърси съдействие в равкийското посолство, но бързо се отказа. Боеше се, че ще я върнат у дома, за да отбие службата си във Втора армия. А как би могла да им обясни, че не може да се върне в Равка, преди да е освободила някак един фйердански дрюскеле, който е попаднал в затвора по фалшиво обвинение, отправено от самата нея? Оттогава рядко ходеше в Малката Равка. Болеше я да се разхожда по тези улици, които толкова приличаха на родния й дом и в същото време бяха така различни.

И въпреки всичко, когато погледът й улови златния орел на Ланцови, разперил криле на бледосин фон, сърцето й подскочи като младо конче. Пазарът й напомняше за Ос Кърво, оживения град, служил за столица на Западна Равка преди обединението — бродираните шалове и лъскавите самовари, уханието на младо агнешко, печено на шиш, тъканите вълнени шапки, очуканите пиринчени икони, които улавяха утринното слънце. Ако си затвореше очите за тесните керчски сгради с островърхите покриви, почти би могла да се престори, че е у дома. Опасна самозаблуда. По тези улици сигурност нямаше да намери.

Колкото и да я мъчеше носталгията, сега, когато с Матиас вървяха покрай амбулантни търговци и улични продавачи, Нина потръпваше от неудобство. Всичко изглеждаше толкова старомодно, така изостанало. Дори самите хора, облечени в традиционни равкийски носии, бяха като реликви от друго време, сувенири от страниците на някоя народна приказка. Защо се чувстваше така? Заради едната година в Кетердам? Нима една нищо и никаква година можеше да промени до такава степен начина, по който виждаше собствените си сънародници и начина им на живот? Абсурд. Отказваше да повярва в това.

Отърси се от мислите си и установи, че двамата с Матиас привличат неприязнени погледи. Да, равкийците страдаха от отколешни предубеждения към всичко фйерданско, но все пак… А после вдигна поглед към Матиас и въздъхна. Беше видимо притеснен, а когато Матиас се притесни, лицето му ставаше страшно. Фактът, че телосложението му напомняше на танка, с който се бяха измъкнали от Ледения палат, само утежняваше нещата.

— Матиас! — измърмори тя и го стисна за лакътя. Надяваше се отстрани жестът да изглежда приятелски, като между брат и сестра. После продължи на фйердански: — Задължително ли е да се въсиш така?

— Не се въся.

— Ние сме фйердани в Малката Равка. Изпъкваме така или иначе. Спри да се кокориш, иначе всички ще решат, че си дошъл да им разтуриш пазара. Трябва да си свършим работата, без да привличаме излишно внимание. Представи си, че си шпионин.

Той се намръщи още повече.

— Шпионажът е под достойнството на честния войник.

— Тогава си представи, че си актьор.

Той изсумтя с отвращение.

— Ходил ли си изобщо на театър? — попита Нина.

— В Дйерхолм има представления всеки сезон.

— Нека позная. Скучни пиеси, които траят по няколко часа и разказват епичните истории на древни герои?

— Много са забавни, ако искаш да знаеш. Но още не съм виждал актьор, който знае как да си държи меча.

Нина се изсмя под сурдинка.

— Какво? — попита Матиас, искрено озадачен.

— Нищо. Наистина. Нищичко. — Друг път щеше да му обясни за двусмислиците. Или пък не. Беше много по-забавен, когато ръсеше такива неща, без да се усеща.

— Какво е това? — попита той и посочи одеялото, на което един продавач беше изложил стоката си — светли парченца, по-къси и по-дълги, подредени в спретнати редици.

— Кости — каза тя. — Пръсти, кокалчета, прешлени, парченца от по-големи кости. На светци. За защита.

Матиас се стресна.

— Равкийците си носят човешки кости?

— А вие говорите с дървета. Приеми го за суеверие.

— И тези кости наистина ли са били на светци?

Тя вдигна рамене.

— Изравят ги от гробища и бойни полета. А в Равка гробища и бойни полета колкото искаш. Но ако хората искат да вярват, че носят около врата си парченце от лакътя на свети Егмонд или кутрето на света Алина…

— Кой изобщо е решил, че Алина Старкова е светица? — каза заядливо Матиас. — Тя е била могъща гришанка. Двете не са едно и също нещо.

— Сигурен ли си? — каза Нина. Усещаше, че започва да се ядосва. Едно беше сама да си мисли, че равкийските обичаи са назадничави, и съвсем друго — Матиас да й го каже. — Видях Ледения палат с очите си. Кое ти звучи по-достоверно — че е построен от богове? Или от гришани, хора с таланти, които твоят народ не разбира?

— Това е друго.

— Алина Старкова е била на нашите години, когато е станала мъченица. Била е младо момиче, но се е жертвала да спаси Равка и да унищожи Долината на смъртната сянка. Дори в твоята родина има хора, които я смятат за светица.

Матиас смръщи чело.

— Това не е…

— Само посмей да кажеш, че не е естествено, и ще накарам кучешките ти зъби да пораснат като глигански бивни.

— Сериозно ли можеш да го направиш?

— Със сигурност мога да опитам — отвърна тя с пълното съзнание че не е справедлива. За нея Равка беше родина, но за Матиас беше отколешен враг. Намерил бе начин да приеме нея, но Нина трябваше да се старае дълго и упорито, преди Матиас да приеме цяла една нация и нейната култура. — Май трябваше да дойда сама. Ако искаш, върни се при лодката и ме чакай там.

Той се вдърви моментално.

— В никакъв случай. Не знаеш какво ще завариш. Шуаните може да са се добрали вече до приятелите ти.

Нина хич и не искаше да мисли за това.

— Добре, но тогава се успокой. И докарай що-годе дружелюбна физиономия, ако обичаш.

Матиас разкърши рамене и отпусна лицето си.

— Дружелюбна, а не заспала. Просто… представи си, че хората наоколо не са хора, а малки котенца, които не трябва да уплашиш.

Този път Матиас май се засегна сериозно.

— Мен животните ме обичат.

— Ох! Добре. Тогава си представи, че са малки деца, прощъпалчета. Срамежливи прощъпалчета, които ще се напишкат, ако ги погледнеш лошо.

— Хубаво. Ще се постарая.

Наближиха следващата сергия и възрастната продавачка вдигна подозрителен поглед към Матиас. Нина го ръгна насърчително с лакът.

Матиас се ухили до уши и пропя с басов глас:

— Здравей, приятелче!

Жената се сащиса. Нина реши да го брои за подобрение.

— Как сме днес? — попита Матиас.

— Моля? — продума жената.

— Нищо, нищо — включи се Нина на равкийски. — Каза, че равкийките остаряват красиво.

Жената разтегли лице в беззъба усмивка и претегли с поглед Матиас.

— Винаги съм си падала по фйерданите. Питай го дали иска да си поиграем на принцесата и варварина — каза продавачката и се изкиска.

— Какво каза тя? — попита Матиас.

Нина се разкашля, хвана го подръка и го поведе решително нататък.

— Каза, че си много приятен човек и правиш чест на фйерданската нация. Оооо, виж, блини! Не съм яла свестни блини от цяла вечност!

— Жената каза една дума — „бабинк“ — настоя Матиас. — Ти ми викаш така понякога. Какво означава?

Нина насочи вниманието си към купчина тънки като хартия палачинки с масло.

— Означава сладкишче.

— Нина…

— Варварин.

— Само попитах, няма нужда да ме обиждаш.

— Не бе, бабинк означава варварин. — Матиас обърна рязко поглед към възрастната продавачка и се навъси на нова сметка, даже повече отпреди. Нина го стисна над лакътя. Все едно да се опитваш да спреш скала. — Не беше обида! Кълна се!

— Варварин не е обида? — попита той, повишил глас.

— Не е. Добре де, обикновено е обида. Но не и в този контекст. Жената попита дали искаш да си поиграете на принцесата и варварина.

— Това е игра?

— Не точно.

— Тогава какво е?

Не беше за вярване, че ще се опита да му го обясни. Но поне се отдалечаваха от сергията на старицата.

— В Равка има много приказки за… за един храбър фйердански воин…

— Сериозно? — прекъсна я Матиас. — Фйерданецът е юнак?

— В известен смисъл. Та юнакът отвлича равкийска принцеса…

— Абсурд! Такова нещо не би могло да се случи.

— В приказката я отвлича и — Нина се изкашля — двамата дълго време се опознават. В неговата пещера.

— Той живее в пещера?

— Много хубава пещера. Меки кожи. Чаши с инкрустирани скъпоценни камъни. Медовина.

— Ааа — кимна одобрително той. — Тайна пещера със съкровища като на Ансгар Могъщия. И двамата стават съюзници?

Нина взе чифт бродирани ръкавици от една сергия.

— Харесват ли ти? Дали Каз ще се навие да носи нещо с пеперудки? За разнообразие?

— Как свършва приказката? Бият се рамо до рамо?

Нина върна ръкавиците на купчинката и призна поражението си.

— Опознават се интимно, Матиас.

Челюстта му буквално провисна.

— В пещерата?

— Виж сега, той е много мрачен тип, много мъжествен — продължи на скороговорка Нина. — Обаче се влюбва с равкийската принцеса и това й дава възможност да го цивилизова…

— Да го цивилизова?!

— Да, обаче това се случва чак към края на третата книга.

— Има три книги?

— Матиас, искаш ли да седнеш?

— Вие сте напълно откачени, честно. Отвратително. Самата идея, че е една равкийка може да цивилизова фйерданец…

— Успокой се.

— Може пък аз да напиша приказка за развратните равкийки, които редовно се напиват, разсъбличат се с повод и без повод и се натрапват на безпомощни фйердани.

— Е, това вече звучи забавно.

Матиас поклати глава, но нещо като усмивка разтегли устните му и Нина реши да се възползва.

— Може ние да поиграем — промърмори тя тихо, така че никой друг да не я чуе.

— Забрави.

— По едно време той я къпе.

Матиас си обърка крачките.

— И защо ще я…

— Тя е вързана, затова се налага да я изкъпе.

— Млъкни.

— Вече раздаваш заповеди, виждаш ли? Досущ като варварин. Или може да обърнем нещата. Аз ще съм варваринът, а ти ще си принцесата. Но ще трябва да въздишаш, да трепериш и да си хапеш устничките.

— А какво ще кажеш да ухапя твоите устни?!

— Ето, вече му хващаш цаката, Хелвар.

— Опитваш се да ми отвлечеш вниманието.

— Да. И се получава. Вече от две пресечки не си се кокорил на никого. Пристигнахме впрочем.

— И сега какво? — попита той, като оглеждаше навалицата.

Стигнали бяха до паянтова кръчма. Амбулантен търговец беше спрял количката си отпред и продаваше обичайните икони и малки статуетки на Света Алина, от онези, които я представяха по най-новата мода — с вдигнат юмрук и с пушка в другата ръка, а в краката й се валят смазани волкри. Надписът върху основата на статуетките гласеше: „Ребе два Волкшия“, Дъщерята на народа.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът на равкийски.

— Светците здраве да дават на младия цар Николай — отвърна Нина също на равкийски. — И дълго да властва.

— С леко сърце — отвърна търговецът.

— И тежък юмрук — довърши паролата Нина.

Амбулантът хвърли поглед през рамо.

— Като влезете, седнете на втората маса вляво. Поръчайте нещо, ако искате. Скоро някой ще дойде при вас.

В кръчмата беше тъмно и хладно след напечения площад и Нина присви очи. Подът беше наръсен с талашит, а тук-там по малките маси седяха хора и си приказваха над чаши с квас и чинии с херинга.

Нина и Матиас седнаха на указаната маса.

Вратата на кръчмата се затръшна след тях. В същия миг останалите клиенти наскачаха от местата си, столове изпопадаха на пода, пистолети се насочиха към Нина и Матиас. „Капан.“

Без да му мислят много, двамата скочиха на крака и залепиха гърбове, готови за битка — Матиас с изваден пистолет, Нина с вдигнати ръце.

От дъното на кръчмата се появи момиче с качулка на главата и вдигната яка. Само очите му се виждаха.

— Кротко — каза то и златистите му очи уловиха мътната светлина на фенерите. — Не е нужно да се стига до битка.

— Тогава защо е всичкото това оръжие? — попита Нина с идеята да спечели малко време.

Момичето вдигна ръка и Нина усети как пулсът й се забавя.

— Тя е сърцеломка!

Матиас измъкна нещо от джоба си, Нина чу тих пукот и съскане, после цялото помещение потъна в тъмночервена мъгла. Вилан е направил на Матиас тъмна бомба? Дрюскеле използваха тази техника срещу гришанските сърцеломи, заслепяваха ги с гъстата мъгла, така че да не виждат ясно жертвите си. Нина стисна ръце в юмруци с надежда силата й да откликне. Но не усети нищо от телата наоколо, никакъв живот, никакво движение.

Усети нещо друго обаче, едва доловимо, на границата на сетивата си. И различно, като джоб от студ в дълбоко езеро, вледеняващ студ, който разбуди клетките й. Различно, но не и съвсем непознато — усетила го беше в нощта, когато елиминира пазача при езерната къща, преди да похитят Алис, — само дето сега беше много по-силно. Имаше си форма и текстура. Тя събра кураж и се гмурна в студа, пресегна се слепешката към онова усещане за живот, пресегна се жадно и алчно, после протегна ръце в жест, роден колкото от умение, толкова и от инстинкт.

Прозорците на кръчмата се строшиха и ситни парченца стъкло се завихриха отвън навътре. Фрагменти от кост разцепиха въздуха и заваляха по въоръжените мъже като шрапнели. „Реликвите от количката на амбуланта“ — осъзна внезапно Нина. Незнайно как контролираше и тях.

— Имат подкрепление! — изрева един от мъжете.

— Стреляйте!

Нина се стегна да посрещне куршумите, но те така и не дойдоха. Вместо това нещо я изтръгна от пода и я запраши нагоре. Миг по-късно тя висеше от тавана с гръб към подпорните греди и гледаше към настлания с талашит под. Мъжете с оръжията бяха в същото положение, прилепени към тавана.

На вратата към кухнята стоеше млада жена и черната й коса синееше лъскава на слабото осветление.

— Зоя? — ахна Нина, останала без дъх.

Зоя пристъпи напред, истинско видение в сапфирена коприна с гъста сребриста бродерия по ръкавите и подгъва. Очите й се разшириха под гъстите ресници.

— Нина? — възкликна тя, загуби за миг концентрацията си и всички пропаднаха надолу, преди тя да вдигне рязко ръце и да ги залепи отново за тавана. После погледна озадачено към Нина. — Жива си, значи. — Премести поглед върху Матиас, който се мяташе като най-голямата и ядосана пеперуда, закарфичвана някога в хербарий. — И си си намерила нов приятел, виждам.