Алчни крале

31. Вилан

„Какво правя тук?“

Наведе се над умивалника да си наплиска лицето. Търгът щеше да започне само след няколко часа. Щяха да напуснат хотела преди зазоряване. Важно бе, ако някой дойде да търси Йоханус Ритвелд след търга, той да се е изнесъл отдавна.

Хвърли последен поглед на отражението си в огледалото с позлатената рамка. Оттам го гледаше старото му лице, познато лице, но кой беше той в действителност? Престъпник? Беглец? Хлапе, което го бива горе-долу… добре де, доста го бива с експлозивите?

„Аз съм синът на Мария Хендрикс.“

Замисли се за майка си, сама и изоставена също като дефектното си дете. Какво, не е била достатъчно млада да роди друг, читав наследник? Или баща му още тогава е знаел, че ще реши да се отърве от всички доказателства за съществуването на Вилан?

„Какво правя тук?“

Но този път знаеше отговора. Трябваше да накаже баща си за стореното. Трябваше да освободи майка си от лудницата.

Вгледа се в отражението си. Бащините си очи. Майчините къдрици. Беше му дошло добре да се почувства като някой друг за известно време, да забрави, че е Ван Ек. Но повече не искаше да се крие. Бягаше, откакто Приор беше сключил ръце около врата му. А може да беше започнало и по-рано, когато по цял следобед се криеше в килера или свит на перваза зад някоя завеса с надеждата всички да забравят за него, бавачката да си тръгне, а частният учител да отмени урока.

Баща му е искал синът му да изчезне. Да изчезне така, както беше уредил да изчезне майка му, и дълго време Вилан бе искал на практика същото. Всичко това започна да се променя, когато дойде в Кацата, когато започна първата си работа, когато се запозна с Йеспер, Каз и Иней, когато започна да си дава сметка, че не е съвсем безполезен.

Желанието на Ян ван Ек нямаше да се сбъдне. Вилан нямаше да ходи никъде.

— Тук съм заради нея — каза той на отражението си.

Момчето с румените бузки в огледалото не изглеждаше впечатлено.

Слънцето изгряваше, когато Пим изведе Вилан и Колм през задния вход на хотела и оттам по заобиколен маршрут до площада пред Борсата. В друг ден пекарната на Бюрщраат щеше да е отворена вече в очакване на трейдърите и търговците, стичащи се към Борсата, но търгът беше променил всичко и пекарят още не беше отворил, вероятно с надеждата да си намери място в църквата и да види наддаването с очите си.

Стояха на празния площад сякаш цял век и чакаха Пим да отключи вратата на пекарната с шперцовете си. Явно Вилан вече бе свикнал с взломаджийската бързина на Каз и всичко друго му се струваше непоносимо бавно. Накрая вратата се отвори със скърцане и те влязоха вътре.

— Никакви оплаквачки — каза Пим и излезе обратно на площада, преди Вилан да е отговорил.

Подносите във витрината бяха празни, но ароматът на хляб и захар се усещаше във въздуха. Вилан и Колм седнаха на пода с гръб към рафтовете. Дълго щяха да чакат тук, на твърдия под. Каз им беше оставил стриктни указания и Вилан нямаше интерес да ги пренебрегва. Никой не биваше да вижда Йоханус Ритвелд в града, а Вилан знаеше съвсем точно какво ще направи баща му, ако разбере, че синът му се мотае по улиците на Кетердам.

Седяха мълчаливо с часове. Колм задряма. Вилан си тананикаше наум мелодия, която се въртеше в главата му от известно време. Добре би било да се включат и барабани, нещо с бърз и устремен ритъм като пушечна стрелба.

Надникна предпазливо през прозореца и видя хора да вървят към Бартерната църква, ято скорци се издигна над площада, а там, само на няколкостотин метра — входът на Борсата. И без да чете, знаеше какво пише с големи букви над арката. Чувал бе баща си да го повтаря безброй пъти: Енжент, Воорхент, Алмхент. Трудолюбие, почтеност, благоденствие. С две от трите Ван Ек се беше справил отлично.

Не беше усетил, че Колм се е събудил, докато фермерът не каза:

— Ти защо излъга заради сина ми в гробницата онзи ден?

Вилан се смъкна на пода и внимателно подбра думите си:

— Сигурно защото знам какво е да стъпиш накриво.

Колм въздъхна.

— Йеспер постоянно стъпва накриво. Той е безразсъден и глупав, постоянно се шегува дори когато няма повод за шеги, но… — Колм замълча, а Вилан чакаше. — Опитвам се да кажа, че създава куп неприятности, но въпреки това е добро момче.

— Аз…

— И аз нося вина за грешките му. Опитах се да го защитя, но явно съм го тласнал към много по-лоши неща от опасностите, които виждах в бъдещето му преди години. — Дори на слабата светлина през витрината на пекарната Вилан виждаше колко уморен изглежда Колм. — Направих някои големи грешки.

Вилан начерта с пръст линия на пода.

— Йеспер знае, че винаги може да се върне при теб. Без значение колко накриво е стъпил. А според мен това е по-голямо и от най-големите грешки.

— Ето, виждаш ли? Затова той те харесва. Знам, знам — не е моя работа и нямам представа дали синът ми е подходящ за теб. Боя се, че ще те забърка в куп неприятности. Но мисля, че ти ще му се отразиш добре.

Лицето на Вилан се сгорещи. Знаеше колко много Колм обича сина си, виждаше се от пръв поглед, във всяко движение и жест. Фактът, че смята Вилан за подходящ за него, беше голям комплимент.

Някакъв звук се чу откъм входа за доставки и двамата застинаха.

Вилан се изправи, сърцето му биеше в гърлото.

— Не забравяй — прошепна той на Колм. — Никой не трябва да те вижда.

Мина покрай пещите към задната част на пекарната. Тук уханията бяха по-силни, беше и доста по-тъмно, отколкото отпред, но помещението беше празно, фалшива тревога.

— Няма ни…

Вратата за доставки се отвори с трясък. Ръце сграбчиха Вилан в гръб, някой силно дръпна главата му назад и натика парцал в устата му. После нахлупиха на главата му торба.

— Здрасти, търговче — каза дълбок глас, който Вилан не позна. — Готов ли си да се събереш с татко си?

Извиха ръцете му назад и го извлякоха през задния вход на пекарната. Вилан се препъваше, не виждаше къде стъпва, къде го водят. Падна, удари силно коленете си в паважа, но онези го издърпаха на крака.

— Не ме карай да те нося, търговче. Не ми плащат за това.

— Насам — каза някакво момиче. — Пека е от южната страна на катедралата.

— Стой — обади се нов глас. — Кого държите там?

Глас авторитетен, нетърпящ възражения. „Градската стража“ — помисли си Вилан.

— Някой, на когото съветник Ван Ек много ще се зарадва.

— От хората на Каз Брекер?

— Просто тичай при него като добро ченге и му кажи, че Лъвските грошове са му подготвили подарък, който ще го чака в оръжейния параклис.

Някъде недалече се чуваше шум от много хора, събрани на едно място. Църквата ли наближаваха? После го дръпнаха грубо напред и звуците се промениха. Вече не бяха на улицата. Въздухът тук беше по-хладен, светлината — по-слаба. Повлякоха го по някакви стъпала, кокалчетата на глезените му се удряха в острите ръбове, а после го бутнаха да седне на стол и вързаха ръцете му зад гърба.

Чу стъпки да се качват по стълбите, отвори се врата.

— Пипнахме го — каза същият дълбок глас.

— Къде?

Сърцето на Вилан заблъска в гърдите му. „Сричка по сричка, Вилан. Хайде де, много по-малки деца от теб могат да го прочетат.“ Вярвал бе, че е готов за това.

— Брекер го беше скрил в една пекарна на няколко пресечки оттук.

— Как го открихте?

— Пека ни прати да претърсим района. Сметна, че Брекер ще се опита да извърти някой номер.

— Без съмнение с цел да ме унижи — каза Ян ван Ек.

Издърпаха торбата и Вилан погледна баща си в лицето.

Ван Ек поклати глава.

— Тъкмо реша, че повече няма как да ме разочароваш, и ти надминаваш себе си.

Намираха се в малък параклис с висок купол. Маслените картини по стените изобразяваха бойни сцени и оръжия. Явно параклисът се поддържаше с даренията на някой оръжеен производител.

През последните няколко дни Вилан беше разучил основно разположението на Бартерната църква, направил бе карти на покривите заедно с Иней и подробни скици на катедралата и петте й протежения — дългите пръсти на Гезен. Знаеше съвсем точно къде се намира — в един от параклисите при върха на кутрето. Подът беше настлан с килим, единствената врата водеше към стълбището, всички прозорци бяха на тавана. Дори да не му бяха запушили устата, пак никой не би чул виковете му за помощ. Двама души стояха зад Ван Ек — момиче с раирани панталони и обръсната наполовина жълта коса, и едър младеж с карирани дрехи и тиранти. Над лактите им бяха стегнати лилави панделки, знак, че са мобилизирани към градската стража. И двамата носеха татуировката на Лъвските грошове.

Момчето се ухили.

— Да ида ли да доведа Пека? — обърна се то към Ван Ек.

— Няма нужда. Нека той наблюдава подготовката за търга. С това тук предпочитам да се оправя сам — каза Ван Ек и се наведе. — Слушай, момче. Забелязали са Привидението с член на гришанския триумвират. Знам, че Брекер работи с равкийците. При всичките ти многобройни недъзи ти все още носиш моята кръв. Кажи ми какво е намислил и ще ти уредя нещо. Ще ти отпусна издръжка. Ще можеш да живееш някъде прилично. Сега ще извадя парцала от устата ти. Ако се разпищиш, ще позволя на тези приятелчета да се позабавляват с теб, разбираш ли?

Вилан кимна. Ван Ек извади парцала от устата му.

Вилан прокара език по сухите си устни и се изплю в лицето на баща си.

Ван Ек извади от джоба си снежнобяла носна кърпичка с монограм. Беше бродирана с червената лаврова клонка.

— Подходящ отговор от момче, което трудно говори. — Изтри лицето си. — Да опитаме пак. Кажи ми какво планира Брекер с равкийците и току-виж съм те оставил жив.

— Както си оставил майка ми жива?

Ван Ек трепна едва доловимо като марионетка, чиито конци са дръпнати леко и отпуснати отново в покой.

После сгъна два пъти кърпичката си и я прибра. Кимна към момчето и момичето.

— Правете каквото трябва. Търгът започва след по-малко от час и искам отговори преди това.

— Изправи го — каза едрото момче на момичето. Девойката издърпа Вилан на крака, а младежът извади пиринчен бокс от джоба си. — Като приключа, няма да е толкова хубав.

— На кого му пука? — каза Ван Ек и вдигна рамене. — Само да не губи съзнание. Информацията ми трябва.

Младежът изгледа скептично Вилан.

— Сигурен ли си, че искаш да го направим по този начин, търговче?

Вилан мобилизира докрай дързостта, която беше научил от Нина, волята, която бе научил от Матиас, концентрацията, която бе наблюдавал усърдно у Каз, куража, който бе научи от Иней, и дивата, безразсъдна надежда, която бе научил от Йеспер, убеждението, че дори при най-слабата ръка накрая все пак ще спечелиш.

— Няма да говоря — каза той.

Първият удар му спука две ребра. След втория започна да кашля кръв.

— Може би трябва да ти счупим пръстите, за да не свириш повече на онази отвратителна флейта — предложи Ван Ек.

„Тук съм заради нея — напомни си Вилан. — Тук съм заради нея.“

Но в крайна сметка той не беше нито Нина или Матиас, нито Каз, Иней или Йеспер. Каза им всичко.