Алчни крале

45. Пека

Пека седеше в дневната на провинциалната си къща и се взираше през дантеленото перде. Келска дантела. Внесена от Марох Глен. Не беше пестил средства при обзавеждането на вилата. Построил я беше от нулата, лично беше работил с архитекта по размерите и разположението на стаите, избрал беше лака за подовете и всичко останало, от малкото до голямото, от кранчетата на чешмите до мебелировката. Изумрудения дворец беше неговата най-голяма гордост, Келския принц — диамантът в короната му, символ на лукс и стил, издържан в най-яркия блясък на Кацата. Но това място беше неговият дом, неговата крепост. Всеки детайл в къщата говореше за почтеност, благоденствие, постоянство.

Тук Пека се чувстваше в безопасност, на сигурно място със сина си и телохранителите, на които плащаше щедро. И въпреки това се дръпна от прозореца. Така де, няма смисъл да поема излишни рискове. Много места имаше наоколо, където да се скрие стрелец. Може би трябва да отсече брезите около моравата.

Опитваше се, но още не можеше да проумее какво е сполетяло живота му. Преди месец беше богат човек, влиятелен, крал. А сега?

Прегърна по-силно сина си и погали червената му коса. Момченцето се размърда неспокойно в скута му.

— Искам да си играя! — каза Алби, скочи от коленете на Пека, пъхна палец в устата си и стисна силно плюшеното лъвче — едно от многото. Пека дори не можеше да погледне проклетата играчка. Каз Брекер беше блъфирал и Пека се хвана на блъфа му като последен глупак.

И де да беше само това! Брекер се беше намърдал в главата му. Пека постоянно живееше с мисълта за малкото си момченце, за своето съвършено момченце, заровено под земята, как плаче за него, как вика татко си, а той не може да му помогне. Понякога синът му плачеше някъде в полето, Пека го чуваше смътно, но не знаеше къде да копае. Друг път Пека лежеше в гроба и не можеше да помръдне, а пръстта се сипеше върху него — лека и пръхкава в началото като дъждец, а после на тежки буци, които пълнеха устата му и притискаха гърдите. Чуваше хора да се смеят някъде над него — момчета и момичета, жени и мъже. Виждаше само силуетите им на фона на синьо небе, лицата им се губеха в сянка, но Пека знаеше кои са. Всички хора, които беше измамил, излъгал, убил. Всички нещастници, които беше принесъл в жертва, за да се изкатери по стълбицата. Още не можеше да си спомни онова проклето име. Как, по дяволите, се казваше братът на Брекер?

По онова време Пека е бил Якоб Херцун — носил бе стотици различни лица през годините. Но Каз Брекер го е разкрил. И е потърсил отмъщение. А щом един от глупците го е намерил, защо да не го намери и втори, и трети? Колцина ще се наредят на опашка да хвърлят лопата пръст в гроба му?

Беше му станало трудно да взема решения, дори най-елементарните. Каква вратовръзка да си сложи. Какво да поръча за вечеря. Подлагаше всичко на съмнение. Пека никога не подлагаше решенията си на съмнение. Започнал бе от нулата. Каменар от Странстващия остров, яко момче със силен гръб, което размахваше кирка в каменоломната и носеше тежки товари. Но някак успя да си осигури място на кораб за Кетердам, а после си създаде репутация с юмруци. Боксираше се на ринга, изхвърляше пияници от заведенията, постепенно се превърна в най-страшния бияч, за когото бандите се надпреварваха. Оцелял бе заради силата си, защото беше най-коравият и най-целеустременият, защото никой не можеше да пречупи волята му. А сега искаше само да си стои у дома, да си пие уискито и да гледа как сенките танцуват по тавана. Всичко останало го уморяваше до смърт.

А после една сутрин се събуди и небето беше като на картинка — синьо и слънчево. Пееха птички. Въздухът ухаеше на ранно лято, онзи особен аромат, който предвещава началото на горещниците и набъбващите плодове в овощната градина.

Облече се. Закуси. Прекара предиобеда навън, поразходи се, поигра си с Алби. Когато стана горещо, седна на широката веранда с кана студена лимонада. А после влезе в къщата и се зае с документите и сметките, натрупали се на бюрото му.

Ситуацията в Изумрудения дворец и Келския принц беше трагична. Властите ги бяха затворили като предпазна мярка за общественото здраве, прозорците и вратите им бяха маркирани с черни кръстове — места, където е започнала епидемията. Но новините, които пристигаха от Кетердам, бяха обнадеждаващи — истерията около чумата е била фалшива тревога, някакъв странен лишей или вирус, разпространил се бързо, но иначе безвреден. Градските власти демонстрираха предпазлив оптимизъм.

Пека прегледа счетоводните отчети. И двете игрални зали щяха да се възстановят след време. Годината щеше да завърши на загуба, но успокоят ли се веднъж нещата, Пека щеше да пребоядиса сградите, да им сложи нови имена и да се върне в бизнеса. Сладкия дюкян беше обречен обаче. Никой мъж нямаше да си свали гащите с риск да хване чума, не и при толкова други бордеи, които предлагаха същата услуга. Жалко. Но Пека и преди се беше натъквал на спънки, търпял бе временни неуспехи. А имаше и добър източник на „служители по договор“, готови да работят почти без пари. Той все още бе Пека Ролинс, кралят на Кацата. И ако онези въшливи хлапета по улиците на неговия квартал случайно са забравили този факт, Пека с радост щеше да им го припомни.

Докато приключи с купищата кореспонденция и сметки, навън се бе стъмнило. Той се протегна, пресуши уискито в чашата си и отиде да погледне Алби — детето спеше дълбоко, гушнало трижди проклетото лъвче. Пека пожела лека нощ на стражите пред детската стая и тръгна по коридора.

— Лягаш ли си, шефе? — попита Доти.

Той и още един едър бияч пазеха пред вратата на спалнята му нощем, хора, на които Пека имаше доверие.

— Да, Доти. И този път смятам да спя спокойно.

Легна си с мисълта, че няма да сънува сина си в плитък гроб, нито отвратителния хор от тъмни силуети, които му се присмиват. Не, тази нощ щеше да сънува Странстващия остров със зелените му хълмове и обвитите в мъгла планини. На сутринта ще се събуди освежен и отпочинал, готов да си върне кралството.

Вместо това се събуди от натиск върху гърдите. Първата му мисъл беше за гроба и притискащата го пръст. А после дойде на себе си. В спалнята му беше тъмно и някой седеше на гърдите му. Понечи да се надигне, но нечии лакти и колене го притиснаха към чаршафите, а острие на нож го убоде по шията.

— Ще те убия — изхъхри Пека.

— Вече се опита. — Женски глас… не, момичешки.

Той отвори уста да извика пазачите си.

Момичето натисна ножа и Пека изсъска, усетил кръв да се стича в яката му.

— Извикай и ще закарфича гърлото ти към възглавницата.

— Какво искаш?

— Обичаш ли живота, Ролинс? — Той не отговори и момичето го мушна пак с ножа. — Попитах те нещо. Обичаш ли живота?

— Как мина покрай пазачите ми?

— Ти на това пазачи ли му викаш?

— Убила си ги?

— Не си направих труда.

— Единственият прозорец е с решетки. Не би мо…

— Аз съм Привидението, Ролинс. Мислиш ли, че ще ме спреш с решетки?

Малката сулийка на Брекер! А колко пари беше профукал за онази равкийска наемничка…

— И какво, Брекер те е пратил да ми кажеш нещо? — попита той.

— Не, дойдох да ти кажа нещо от свое име.

— Каква сделка си сключила с Брекер? Само кажи. Колкото и да ти плаща, ще удвоя сумата.

— Шшшш — каза момичето и натисна с колене. Пека усети как нещо в рамото му изпука зловещо. — Мозъкът на хубавата Дуняша се пръсна по паветата на Кетердам. Помисли си какво бих могла да сторя с теб.

— Защо просто не ме убиеш, вместо да си губиш времето със заплахи?

Нямаше да го уплаши някакво момиченце от Менажерията.

— Смъртта е дар, който още не си заслужил.

— Ти…

Момичето натика нещо в устата му.

— Сега можеш да викаш на воля.

А после сряза нощната му риза и плъзна ножа по гърдите му. Дълбоко. Пека се опита да извика въпреки парцала в устата си, да се измъкне от хватката.

— Не мърдай — каза тя. — Нали не искаш да направя грешка.

Пека положи усилия да лежи неподвижно. Даде си сметка, че много отдавна не е изпитвал истинска болка. От години никой не беше дръзвал да вдигне ръка срещу него.

— Така е по-добре.

Момичето се дръпна леко назад, сякаш да се наслади на творението си. Пека извъртя очи да види какво е направила, но не видя нищо. Пригади му се.

— Това беше само началото, Ролинс, първият разрез. Ако някога ти хрумне да се върнеш в Кетердам, ще се видим отново, за да си довърша работата.

Пооправи срязаната му нощница, потупа го леко по рамото и изчезна. Пека не я чу да си тръгва, само усети как тежестта й се вдигна от гърдите му. Измъкна парцала от устата си и се пресегна да запали нощната лампа. Светлина заля стаята — гардероба, огледалото, умивалника. Нямаше никого. Той се втурна с препъване към прозореца. Залостен, решетките — непокътнати. Раната на гърдите му гореше.

Залитна към тоалетката и разтвори окървавената си нощница. Чист разрез точно над сърцето. Кръв течеше на тласъци. „Това беше само началото.“ Жлъчка се надигна в гърлото му.

„Вси светии и майките им! — помисли си той. — Иска да изреже сърцето ми от гърдите.“

Сети се за Дуняша, една от най-талантливите наемни убийци в целия свят, създание без съвест и милост… а Привидението я надви. Може би наистина имаше свръхестествени способности.

„Алби!“

Излетя през вратата в коридора, покрай пазачите, които още стояха на пост. Те се стреснаха от появата му, наскачаха, но той ги подмина и продължи на бегом към детската. „Моля те — повтаряше си мълчаливо той, — моля те, моля те, моля те!“

Отвори вратата. Светлината от коридора се разля по леглото. Алби спеше по хълбок с палец в устата. Пека се подпря на касата, стиснал окървавената си риза. Краката му се подкосиха от облекчение. А после видя играчката, която синът му държеше в съня си. Лъвчето беше изчезнало. Вместо него Алби стискаше врана с черни криле.

Пека се дръпна като ужилен, сякаш синът му гушкаше не играчка, а голям паяк с космати крака.

Затвори внимателно вратата и тръгна обратно по коридора.

— Изритайте Шей и Гериган от леглата — каза той.

— Какво е станало? — попита Доти. — Да извикам ли лекар?

— Кажи им да стягат багажа. И да съберат колкото налични пари имаме.

— Защо, къде ще ходим?

— Колкото се може по-далече.

Ролинс затръшна вратата на спалнята. Отиде при прозореца и разтърси за проба решетките. Не помръдваха. Видя отражението си в тъмното стъкло и не се позна. Кой беше този човек с оредяваща коса и уплашени очи? До неотдавна отвръщаше на заплахите с високо вдигната глава и оръжие в ръцете. Какво се бе променило? Времето ли го е направило мекушав? Не, осъзна той, не времето, а успехът. Свикнал бе да успява, да живее в лукс, да се радва на постиженията си.

Седна пред огледалото да избърше кръвта от гърдите си. Възгордял се беше. Кралят на Кетердам. Залагал бе капани, подпалвал бе пожари, стъпквал бе всеки, които дръзне да го предизвика, и бе жънал печалбата от смелостта си. Лесно бе надвил конкуренцията, повечето бяха слабаци, а появеше ли се някой по-дързък — толкова по-добре, заради разнообразието и вълнението. Подчинил бе Кацата на капризите си, написа правилата на играта по свой вкус и ги пренаписваше, когато му скимне.

Но съществата, оцелели в града, който той беше създал, бяха съвсем нов вид мизерници и точно в това беше проблемът — Брекер, безценното му Привидение и прогнилата му свита от дребни негодници. Безстрашна порода от хищници, диви котки, гладни за отмъщение, а не за пари.

„Обичаш ли живота, Ролинс?“

Да, обичаше го, много даже, и възнамеряваше да живее още дълго.

Ще си брои парите. Ще отгледа сина си. Ще си намери добра жена, или две, или десет. А привечер, когато остава насаме с уискито си, ще вдига наздравица за себеподобните си, за другите архитекти на разрушението, с чиято помощ на сцената се бяха появили Брекер и неговият отряд. Ще пие за здравето на тези нещастници, но най-вече за глупавите, които още не знаеха каква беля се задава.