14. Вилан

Вилан не се беше возил на толкова голям ферибот, откакто се опита да напусне града преди половин година, и споменът за онзи катастрофален опит го преследваше неумолимо. Нищо чудно впрочем. И тогава, и сега баща му беше в центъра на събитията. Само че днешната баржа беше много по-различна от онази. Тази изминаваше пазарния маршрут два пъти дневно. На идване беше натоварена със зеленчуци, животни и каквото друго фермерите караха за продан към градските пазарища. Когато беше малък, Вилан си мислеше, че всичко идва от Кетердам, но много бързо разбра, че макар градът да предлага богато разнообразие от продукти, много малък процент от тях са произведени тук. Екзотичните си стоки — манго, питая, малките ароматни ананаси и прочие — Кетердам внасяше от Южните колонии. За по-обикновените неща градът разчиташе на фермите в покрайнините си.

Йеспер и Вилан се качиха на баржата по обратния й път, на излизане от Кетердам. В тази посока баржата возеше имигранти, току-що слезли на пристанищата, и работници, решили да сменят градските манифактури с работа на полето. Уви, бяха се качили късно, всички пейки бяха заети и Йеспер моментално се нацупи.

— Защо да не се качим на белендската линия? — оплакал се бе той преди няколко часа. — Тя минава покрай Олендаал. Лодките по пазарната линия са мръсни и никога няма къде да седне човек.

— Защото на белендската линия ще биете на очи. Тук, в града, никой няма да ви погледне втори път… освен ако Йеспер не се нагизди с някоя от особено шарените си жилетки. Но не се сещам за друга причина шуанец и земец да пътуват из провинцията, освен че си търсят работа във ферма.

Вилан не се беше замислял колко ще бие на очи с новата си външност извън пределите на града. Но тайничко си отдъхна, когато Каз не разреши да се качат на белендската линия. Да, щяха да пътуват по-удобно, но спомените щяха да му дойдат в повече, особено днес, когато най-после щеше да види къде е погребана майка му.

— Йеспер — продължил бе Каз, — дръж си револверите скрити и очите отворени на четири. Ван Ек сигурно е разпратил хора да наблюдават основните транспортни възли, а нямаме време да подготвим фалшиви документи за Вилан. Аз ще взема корозива от една корабостроителница на Империум. Вашата основна задача е да намерите каменоломната и да вземете другия материал, който ни трябва за златната киселина. До „Света Хилде“ ще отидете само ако ви остане време.

Вилан усети, че е вирнал брадичка, а онова къкрещо и инатливо чувство взема надмощие.

— Трябва да го направя. Никога не съм ходил на гроба на майка си. Няма да напусна Керч, преди да съм се сбогувал с нея.

— На нея не й пука дали ще се сбогуваш, повярвай ми.

— Как можеш да говориш така? Помисли за собствените си родители!

— На мен Кетердам ми е майка. Родила ме е в пристанището. Печалбата ми е баща. Него почитам ежедневно. Да сте се върнали преди мръкване, или хич не се връщайте, ясно? Важи и за двама ви. Трябва ми отряд, а не сантиментални ревльовци. — И даде на Вилан парите за пътя. — Гледай ти да купиш билетите. Не искам Йеспер да свърне към някое казино за едно завъртане на рулетката.

— Тая песен взе да остарява — измърмори Йеспер.

— Ами научи нов припев.

Йеспер само поклати глава, но си личеше, че от думите на Каз го е заболяло. Сега Вилан погледна към него — облегнат на парапета и вдигнал лице със затворени очи към пролетното слънце.

— Не трябва ли да внимаваме повече? — попита Вилан, прикрил лице зад вдигнатата яка на палтото си.

Разминали се бяха на косъм с двама стражи на качване.

— Вече сме извън града. Спокойно.

Вилан хвърли поглед през рамо.

— Уплаших се, че ще претърсят лодката.

Йеспер отвори едното си око и каза:

— И да забавят трафика? Ван Ек вече създава проблеми на пристанищата. Ако задръсти и речния трафик, ще има бунтове.

— Защо?

— Ами, огледай се. Фермите имат нужда от работници. Фабриките също. Търпението на Керч си има граници, дори заради похитено богаташко синче. Търговията си иска своето.

Вилан положи усилие да се успокои, даже разкопча грозното палто от груботъкан плат, което Каз му беше осигурил.

— Той откъде взема всички тези дрехи и униформи, между другото? Има гигантски гардероб някъде или какво?

— Ела насам.

Вилан се приближи предпазливо. Йеспер посегна към яката му, обърна я и я издърпа, колкото Вилан да я види, ако завърти глава. В основата й беше прикачена синя панделка.

— Това е нещо като етикет, с който актьорите бележат костюмите си — обясни Йеспер. — Този е бил на… Йозеп Кикерт. О, знам го, добър е. Гледах го в „Лудия се жени“.

— Значи са театрални костюми?

Йеспер нагласи яката и бръсна с пръсти тила на Вилан.

— Да. Каз си има начин да влиза тайно в гардеробната на Държавната опера. Прави го от години. Оттам взема каквото му трябва и винаги го връща, след като приключим с удара. Така, ако градската стража претърси Ребрата, няма да намери фалшиви униформи или ливреи.

Звучи логично, помисли си Вилан. Загледа се в слънчевите зайчета по водата, после сведе очи към парапета и каза:

— Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен днес.

— Каз никога не би те пуснал сам. Освен това съм ти задължен. Ти дойде с мен в университета да се срещна с баща си, а после се намеси, когато той взе да задава твърде много въпроси.

— Не обичам да лъжа.

Йеспер опря лакти на парапета и се загледа в обраслите с трева брегове на широкия канал.

— Тогава защо го направи?

Вилан нямаше представа защо е измислил онази луда история как бил подмамил Йеспер да инвестира в съмнителна сделка. Отворил беше уста, без дори да знае какво ще излезе оттам. Но просто не издържаше да гледа повече Йеспер — самоуверения, вечно усмихнат Йеспер — с онази безпомощна физиономия, нито ужасната смесица от надежда и страх в очите на Колм Фейхи, докато чакаше отговор от сина си. Всичко това твърде много му напомняше за собствения му баща от времето, когато все още се надяваше, че Вилан може да бъде излекуван или поправен. Не искаше да види как тревогата в очите на господин Фейхи прераства в гняв.

Сега сви рамене.

— Става ми навик да те спасявам. Като един вид упражнение.

Йеспер избухна в смях, а Вилан погледна уплашено през рамо. Сега вече със сигурност щяха да привлекат вниманието.

Но веселието на Йеспер не трая дълго. Той се размърда край парапета, разтърка с ръка тила си, после взе да мачка ръба на меката шапка. Беше в постоянно движение като хилав часовников механизъм, захранван от невидима енергия. Само дето часовниците бяха простички механизми, за разлика от пружинките и колелцата, които задвижваха Йеспер. Тях Вилан още не можеше да разгадае.

Накрая Йеспер каза:

— Днес трябваше да ида да го видя.

Вилан знаеше, че говори за баща си.

— Защо не отиде?

— Защото нямам представа какво да му кажа.

— За истината и дума не може да става, така ли?

— Да речем, че предпочитам да я заобиколя.

Вилан се загледа отново във водата. Започнал бе да мисли за Йеспер като за човек безстрашен, но може би да си храбър не беше същото като да не се страхуваш.

— Не може вечно да бягаш от това.

— О, само гледай.

Още един чифлик се изниза покрай тях, бял силует в леката утринна мъгла, с широки лехи от лалета и кремове в нивите наоколо. Може би Йеспер наистина би могъл да продължи така. Да бяга. Ако Каз и занапред им осигуряваше големи удари и невероятни приключения, може би Йеспер би могъл винаги да е на една крачка пред съдбата.

— Трябваше да купя цветя — каза Вилан. — Или нещо друго, което да й занеса.

— Може да наберем по пътя — каза Йеспер и Вилан усети настървението, с което дангалакът се хвана за тази смяна на темата. — Помниш ли я?

Вилан поклати глава.

— Помня косата й. На вълни в най-красивия червено-златист цвят.

— Като твоята, значи — каза Йеспер. — Преди.

Вилан усети как страните му се сгорещяват без видима причина. Така де, Йеспер просто изтъкваше простичък факт. Изкашля се и продължи:

— Обичаше изкуството и музиката. Помня как седя до нея пред рояла. Но може и да е било с някоя от бавачките. — Вилан вдигна рамене. — А после тя се разболя и замина за провинцията, където въздухът бил добър за дробовете й. Повече не я видях.

— А погребението?

— Баща ми каза, че са я погребали в болницата. И толкоз. Спря да говори за нея. Казваше, че нямало смисъл да се връщаш към миналото. Не знам. Мисля, че я е обичал истински. Караха се постоянно, често заради мен, но помня, че имаха и добри моменти, смееха се много.

— Трудно ми е да си представя как баща ти се смее. Или да се усмихва дори. Е, освен ако не потрива ръце и не се киска над купчина злато.

— Той не е толкова лош.

— Опита се да те убие.

— Не, унищожи кораба ни. Евентуалната ми смърт при корабокрушението щеше да е допълнителен бонус.

Това не беше съвсем вярно, разбира се. Йеспер не беше единственият, който бягаше на крачка пред демоните си.

— Е, значи си напълно прав — каза Йеспер. — Той изобщо не е лош. Сигурно има основателни причини да крие от теб къде е погребана майка ти.

Вилан подръпна един конец от разшития подгъв на ръкава си.

— Вината не беше само негова. Помня, че беше тъжен през повечето време. Тъжен и отнесен. А скоро след това стана ясно, че аз не съм… че не отговарям на очакванията му.

— На колко си бил тогава?

— Осем, може би… Научил се бях да крия проблема си.

— Как?

Бегла усмивка разтегли устните на Вилан.

— Той ми четеше или молех някоя от бавачките и запомнях всичко. Дори знаех кога точно да отгръщам страницата.

— Колко си можел да наизустиш?

— О, много. Един вид превръщах думите в музика, като песни в главата си. И сега го правя понякога. Казвам, че не мога да разчета нечий почерк и моля да ми прочетат написаното на глас. Превръщам го в мелодия и то си стои в главата ми, докато не ми потрябва.

— Това умение май няма как да се приложи в казиното. В броенето на карти.

— Може и да може. Но няма да го направя.

— Какъв пропилян талант!

— Точно пък ти ще ми говориш за пропилени таланти.

Йеспер се навъси.

— Хайде да се насладим на пейзажа.

Нямаше много за гледане. Вилан изведнъж си даде сметка колко е уморен. Не беше свикнал да живее в постоянен страх, да прескача от една тревога към следващата.

Прииска му се да разкаже на Йеспер как е започнало всичко това. Щеше ли да намери облекчение, ако извадеше наяве онази срамна история? Но дълбоко в себе си предпочиташе Йеспер и другите да вярват, че е избягал от дома на баща си с ясното намерение да се установи в Кацата, че сам е избрал този начин на живот.

Вилан растеше и с всеки изминал ден Ян ван Ек му даваше все по-ясно да разбере, че за него няма място в дома му, особено след като Алис се появи в живота им. Не го искаше в къщата си, но явно и не знаеше къде да го дене. И току подхвърляше по нещо обидно, всяка реплика по-остра от предишната.

„Няма как да те изпратя в семинарията, защото не можеш да четеш.“

„Никъде не мога да те дам за чирак, защото ще стане ясно, че си дефектен.“

„Ти си като бързо разваляща се храна. Дори на рафта в килера не мога да те сложа, защото ще се развониш.“

А после, преди половин година, баща му го извика в кабинета си.

— Осигурих ти място в музикалното училище в Беленд. Погрижил съм се там да те чака твой личен секретар, който ще се занимава с кореспонденцията и другите неща, които не са ти по силите. Всичко това е нелепо прахосване на пари и време, но съм длъжен да го преглътна.

— Колко ще остана там? — попита Вилан.

Баща му сви рамене.

— Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син. О, не ме гледай като сритано пале, Вилан. Не съм жесток с теб, а откровен. Така е най-добре и за двама ни. Ти ще си спестиш обречените усилия да поемеш задълженията, които ти се полагат като мой наследник, а аз ще си спестя неудобството от провала ти.

„Отнасям се към теб така, както ще се отнесе светът.“ Все това повтаряше баща му. Кой друг би бил толкова откровен с него? Кой друг би го обичал толкова, че да му каже истината? Вилан имаше и щастливи спомени с него — как му чете приказки за гори, пълни с вещици, и реки, които говорят. Ян ван Ек се беше постарал да отгледа достоен син и щом не е успял, значи вината е на Вилан. Да, сигурно изглеждал жесток отстрани, казваше той, но защитавал не само себе си и империята Ван Ек, а и самия Вилан.

И всичко, което казваше, звучеше логично. Не би могъл да повери богатството си на Вилан, защото щял да бъде лесна плячка за всеки мошеник. Не би могъл да го изпрати в университет, защото там щял да стане за посмешище. „Така е най-добре и за двама ни.“ Бащиният ад беше неприятен, но не той, а логиката му преследваше Вилан — онзи практичен, нетърпящ възражение глас, който проговаряше в главата му при всеки опит да усвои нещо ново или да се пробва отново с четенето.

Заболя го, че го отпращат така, но Вилан все още хранеше надежда. Перспективата да живее в Беленд изглеждаше направо вълшебна. Не знаеше много за него, освен че е вторият най-стар град в Керч и се намира на брега на река Дроомбелд. Там щеше да е далече от баща си и неговия приятелски кръг. Ван Ек беше често срещано име и в Беленд, толкова далече от столицата, никой нямаше да свърже фамилията му с кетердамските търговци.

Баща му му връчи запечатан плик и малка пачка пари за пътни разноски.

— Това са ти документите за записването и достатъчно пари да стигнеш до Беленд. Като стигнеш там, накарай секретаря си да отиде при касиера на академията. Отворил съм сметка на твое име. Уредил съм ти и придружители за речната баржа.

Вилан усети как се изчервява от смущение.

— Мога да стигна до Беленд.

— Никога не си пътувал извън Кетердам сам и точно сега няма да започваш. Мигсон и Приор имат да ми свършат една работа в Беленд и ти ще пътуваш с тях. Ще те изпратят до академията и ще изчакат да се настаниш. Ясно ли е?

Ясно му беше. Дори на лодка не можеше да се качи сам.

Но стигнеше ли в Беленд, нещата щяха да се променят. Вилан събра малко багаж в един куфар, дрехи и няколко други неща, които щяха да му трябват, преди сандъците му да пристигнат в пансиона на академията. Взе и ноти с любимата си музика. Ако проумяваше буквите толкова лесно, колкото нотите, проблемите му нямаше да съществуват. След като баща му спря да му чете, Вилан намери приказки в музиката, истории, които се разгръщаха под пръстите му — той ги пишеше сам с всяка изсвирена нота. Прибра флейтата си в раницата, ако му се досвири по време на пътуването.

Сбогува се с Алис набързо, като избягваше да я поглежда в очите. Тя беше добро момиче, но точно в това беше проблемът — разликата им беше само няколко години. Вилан не разбираше как баща му може да се разхожда по улиците под ръка с нея, без да се черви от срам. Но Алис май нямаше нищо против, защото край нея баща му се превръщаше в човека, когото Вилан помнеше от детството си — мил, щедър, търпелив.

Дори и сега Вилан не можеше да посочи точния момент, когато баща му се беше отказал от него. Промяната бе настъпила постепенно. Търпението му беше излиняло като златен слой върху друг, неблагороден метал, и когато това стана, Ян ван Ек се превърна в различен човек — груб, суров и нервен.

— Дойдох да ти кажа довиждане и да ти пожелая всичко най-хубаво — каза Вилан на Алис.

Тя седеше в салона си, а териерът дремеше в краката й.

— Защо, заминаваш ли? — попита тя, след като вдигна очи от пошивката си и видя раницата му.

Подгъваше пердета. Керчските жени, дори богатите, не се занимаваха с лекомислени неща като бродерия и гоблени. Гезен предпочиташе да го почитат с дейности, от които има практическа полза.

— Отивам в музикалното училище в Беленд.

— О, това е чудесно! — извика Алис. — Провинцията толкова ми липсва. Чистият въздух ще ти хареса и ще си намериш много приятели. — После остави пердето и го целуна и по двете бузи. — Ще се върнеш за празниците, нали?

— Вероятно — каза Вилан, макар да знаеше, че няма да се върне.

Баща му искаше от него да изчезне, значи така и щеше да стане.

— Ще замесим питата заедно — каза Алис. — Ти ще ми разкажеш за приключенията си, а скоро ще си имаме и ново приятелче в игрите. — И потупа с щастлива усмивка корема си.

В първия миг Вилан не разбра какво има предвид, а после само стоеше като истукан, стискаше дръжката на куфара си, кимаше с глава и се усмихваше механично, докато Алис дрънкаше за предстоящите празници. Беше бременна. Затова баща му го отпращаше. Ян ван Ек щеше да се сдобие с нов наследник, достоен. И Вилан вече не му трябваше. Той щеше да изчезне от полезрението на Кетердам, да си намери работа другаде и след време никой няма да вдигне вежда дори когато детето на Алис започне да се готви за наследник на империята Ван Ек.

„Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син.“ Явно не е било поредната обида.

Мигсон и Приор пристигнаха в осем камбани да вземат Вилан. Никой не излезе да го изпрати, вратата на бащиния му кабинет си остана затворена. Вилан стисна зъби и не почука. Нямаше да се моли за огризки от обичта му, както териерът на Алис се молеше за лакомства.

Хората на баща му бяха облечени в тъмни костюми като всички търговци и почти не говореха по пътя към доковете. Купиха билети за белендската линия, а щом се качиха на ферибота и седнаха, Мигсон отвори вестник, а Приор се облегна назад, нагласи шапката над челото си и притвори очи. Вилан нямаше представа дали е заспал, или го наблюдава изпод клепачи като някой сънлив гущер.

Почти нямаше други пътници толкова късно вечерта. Някои дремеха в задушната каюта, други вечеряха с храната, която си бяха донесли — кифли с шунка и термоси с кафе, стиснати между коленете.

Вилан знаеше, че няма да заспи, затова излезе от голямата кабина и отиде на носа. Зимният въздух хапеше неприятно, вятърът носеше силна воня от кланиците в покрайнините на Кетердам. От миризмата му се повдигна, но той стисна зъби и не се върна в кабината. Скоро светлините на града щяха да се стопят и фериботът щеше да навлезе в провинцията. Жалко че не пътуваха през деня. Хубаво би било да види вятърните мелници, изправили снага като бдителни стражи над нивите, и овцете по пасищата. Вилан въздъхна, потръпна въпреки палтото си и нагласи по-удобно презрамката на раницата. Добре би било да поспи малко. Така ще се събуди рано на следващата сутрин и ще види изгрева.

Обърна се и подскочи стреснато. Мигсон и Приор стояха на крачка от него.

— Извинете — каза Вилан, — аз…

А после Приор го стисна за гърлото.

Вилан извика. Е, опита се да извика, но от гърлото му излезе само кудкудякане. Задраска с пръсти по ръцете на Приор, но хватката му беше желязна, а натискът — безмилостен. Мъжът беше висок и месест, толкова по-едър от него, че Вилан усети как стъпалата му се отлепят от палубата, когато онзи го притисна към парапета.

Лицето на Приор беше безразлично, отегчено почти, и Вилан разбра, че никога няма да стигне до академията в Беленд. Че музикалното училище никога не е влизало в плановете на баща му. Не е наемал секретар. Не е отварял сметка. Никой не го чакаше там. А документите за записване в джоба му сигурно бяха някаква стара кореспонденция от кабинета на баща му. Ван Ек знаеше, че Вилан не би могъл да ги прочете. Не, Вилан щеше да изчезне буквално. Точно това е искал баща му от доста време насам и сега беше наел тези мъже да му свършат мръсната работа. Баща му, който му беше чел приказки преди лягане и му беше носил чай от лайка, когато се разболя от онази лоша треска. „Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син.“ Баща му щеше да го заличи от счетоводните си тефтери като сгрешена сметка, като отписан разход. И балансът отново щеше да му излезе.

Черни петна затанцуваха пред очите му. Стори му се, че чува музика.

— Ей, вие там? Какво става?

Гласът идваше сякаш от много далече. Приор отпусна хватката си едва доловимо. Вилан усети палубата под пръстите на краката си.

— А, нищо — каза Мигсон и се обърна към непознатия. — Хванахме този тип да рови в багажа на пътниците.

Вилан издаде задавен звук.

— Ами аз да… да повикам ли градската стража? В кабината има двама офицери.

— Вече казахме на капитана — обясни Мигсон. — Още на следващата спирка ще го предадем на стражата.

— Е, радвам се, че сте проявили такава бдителност, момчета — каза непознатият и се обърна да си ходи.

Фериботът се разлюля леко. Вилан знаеше, че трябва да направи нещо сега, веднага. Бутна Приор с всички сили, а после, преди куражът да го е напуснал, се метна през парапета и цопна в мътните води на канала.

Плуваше трескаво. Още беше замаян, гърлото го болеше ужасно. А после чу силен плисък и с ужас разбра, че един от убийците се е хвърлил след него. Така де, ако Вилан се появеше жив и здрав някъде, наемниците нямаше да си получат платата.

Намали темпото в полза на тишината, опитваше се да мисли. Вместо да се отправи към брега, както настояваше замръзващото му тяло, той се гмурна под една пазарска баржа, изскочи от другата й страна и заплува успоредно с нея за прикритие. Раницата го дърпаше надолу, но сърце не му даваше да я захвърли. „Нещата ми — мислеше си трескаво той. — Флейтата ми.“ Не спря да плува дори когато въздухът задра в дробовете му, а крайниците му изтръпнаха. Трябваше да продължи напред, да увеличи разстоянието между себе си и бащините си наемници.

Уви, много скоро силите му свършиха и той си даде сметка, че вече не плува, а само дращи по водата на едно място. Ако не стигнеше до брега, щеше да се удави. Свърна кучешката към сенките на някакъв мост, изпълзя от канала и се сви на топка, мокър и треперещ във вледеняващия студ. Гърлото го дереше при всяко преглъщане, а всеки плисък го изпълваше с подновен ужас и с представата как Приор идва да довърши започнатото.

Трябваше да измисли някакъв план, но мислите се щураха накъсани в главата му. Бръкна в джобовете на панталона си. Парите, които Ван Ек му беше дал, още бяха там. Мокри, разбира се, но щяха да изсъхнат. Къде би могъл да отиде обаче? Парите нямаше да му стигнат да се скрие достатъчно навътре в провинцията, а ако баща му изпратеше хора да го търсят, лесно щяха да му хванат дирите. Не, трябваше да отиде на място, където баща му не би се сетил да го търси. Крайниците му тежаха като олово, студът отстъпваше пред дълбоко изтощение. Боеше се, че затвори ли очи, повече никога няма да ги отвори отново.

Накрая просто стана и тръгна. Пое на север през града, по-далече от кланиците, мина по улиците на тих жилищен квартал, където живееха дребни търговци, и продължи нататък. Улиците ставаха все по-криви и тесни, толкова тесни, че скоро сградите надвиснаха над главата му. Въпреки късния час навсякъде светеше — прозорците, витрините. Музика звучеше от порутени кафенета, в пресечките се виждаха притиснати тела.

— Някой да не те е напляскал, хлапе? — извика му от една пейка старец с липсващи зъби.

— О, аз с удоволствие ще го напляскам! — пропя жена, облегнала се на едно стълбище.

Попаднал бе в Кацата. Вилан беше роден в Кетердам и смяташе, че познава града, но никога не беше идвал тук. Никой не би му позволил да дойде. Не беше му хрумвало да поиска разрешение. Баща му наричаше Кацата „мръсна дупка на пороци и богохулство“ и „срам за града“. Вилан беше чувал, че е лабиринт от тъмни улички и тайни проходи. Място, където местните обличаха костюми и вършеха мръсотии, където чужденците се стичаха в търсене на забранени удоволствия, където хората идваха и си отиваха като морски прилив. Идеалното място да изчезнеш.

И наистина се оказа така… докато не пристигна първото писмо от баща му.

* * *

Вилан се стресна — Йеспер го дърпаше за ръкава.

— Тук слизаме, търговче. Живни малко.

Слязоха на празния док при Олендаал, изкачиха се по насипа и се озоваха на заспал селски път.

Йеспер се огледа.

— Това място ми напомня за дома. Ниви, докъдето ти стига погледът, чист въздух и пълна тишина, ако не броиш пчелите. — Потръпна. — Отвратително.

Вървяха и беряха цветя покрай пътя. Докато стигнаха до главната улица, вече имаха голям букет.

— И сега какво, ще питаме къде е каменоломната? — каза Йеспер.

Вилан се изкашля.

— Не. Ще питаме къде е селският магазин.

— Но ти каза на Каз, че минералът…

— Има го във всички бои и емайлови покрития. Просто ми трябваше правдоподобно извинение да дойда в Олендаал.

— Вилан ван Ек, ти си излъгал Каз Брекер! — Йеспер притисна длан към гърдите си. — И ти се е разминало! Даваш ли уроци?

На Вилан му стана приятно… докато не си представи как Каз разкрива малката му измама. Почувства се като онзи път, когато си пийна бренди, за да го опита на вкус, и после си повърна вечерята върху обувките.

Откриха селския магазин на главната улица и купиха необходимото. На излизане някакъв мъж, товарещ стока на каруца, им махна.

— Момчета, търсите ли работа? — попита той, но ентусиазмът му бързо увехна. — Макар че, като ви гледам, няма да изкарате цял ден на полето.

— Ще се изненадаш — каза Йеспер. — Главихме се за една работа в „Света Хилде“.

Вилан чакаше напрегнат, но мъжът само кимна.

— За ремонта на болницата?

— Да — отвърна без грам колебание Йеспер.

— Приятелят ти май не е от приказливите.

— Шуанец — рече Йеспер и сви рамене.

Мъжът изсумтя нещо в знак на съгласие и каза:

— Качвайте се. Аз отивам в каменоломната. Ще ви хвърля до портите. Цветята за какво са?

— Той си има момиче в „Света Хилде“.

— Сериозно? Егати и момичето.

— Нали? Има ужасен вкус за фусти.

Вилан се замисли дали да не бутне Йеспер от каруцата.

От двете страни на черния път се редяха ниви с пшеница и ечемик, равна земя с по някоя плевня и вятърна мелница на хоризонта. Каруцата се движеше бързо. „Твърде бързо“ — помисли си Вилан, когато пропаднаха в поредния дълбок коловоз, и изгрухтя.

— От дъждовете е — обясни фермерът. — Още не са посипали пътя с пясък.

— Няма проблем — каза Йеспер и примижа при следващото силно друсване. — Не държа особено на далака си.

Фермерът се разсмя.

— Нищо бе, полезно е! Раздвижва черния дроб!

Вилан се хвана за хълбока. По-добре да беше изритал Йеспер от каруцата и сам да беше скочил след него. За техен късмет след има-няма километър каруцата забави ход пред две каменни колони в началото на дълга, посипана с чакъл алея.

— Аз съм дотук — каза фермерът. — Нататък не отивам и пари да ми дават. Голяма мъка. Когато вятърът духа откъм болницата, даже от пътя се чуват смях и писъци.

Йеспер и Вилан се спогледаха.

— Да не казваш, че има духове? — попита Йеспер.

— Хич не бих се изненадал.

Благодариха му и слязоха от каруцата.

— Като приключите тук, продължете още три километра по пътя — каза им каруцарят. — Имам едни ниви, дето трябва да се обърнат. По пет крюге на ден и ще спите в плевнята, вместо на полето.

— Звучи обещаващо — каза Йеспер и му махна, но щом свърнаха по чакълестата алея към църквата, изсумтя и добави: — Ще се върнем пеша. Май си натъртих ребро.

Изчакаха каруцата да се скрие от погледа, после съблякоха палтата си, махнаха шапките и скриха всичко зад един пън. Отдолу, по предложение на Каз, бяха с тъмни костюми.

— Кажете, че ви праща Корнелис Смеет — обяснил бе той. — По заръка на Ван Ек, уж да проверите дали се грижат добре за гроба на съпругата му.

— Защо? — попитал бе Вилан.

— Защото, ако кажеш, че си син на Ван Ек, никой няма да ти повярва.

Покрай алеята се редяха тополи, а щом изкачиха нанагорнището, видяха и самата църква — три етажа от бял камък с изящно стълбище към сводеста врата. Чакълът отпред беше чист и заравнен, отстрани имаше подрязани живи плетове.

— Не ми прилича на църква — каза Йеспер.

— Може преди да е било манастир или училище — предположи Вилан. Чакълът хрущеше под обувките му. — Йеспер, ти помниш ли майка си?

Виждал бе всякакви усмивки върху лицето на Йеспер, но тази сега беше нова — бавна и свидна като печеливша ръка карти.

— Да — каза накрая той. — Тя ме научи да стрелям.

Вилан искаше да му зададе още куп въпроси, но колкото повече наближаваха църквата, толкова по-безредни ставаха мислите му. Вляво от зданието имаше беседка, обрасла с цъфнала глициния, и сладкият аромат на лилавите цветчета пропиваше пролетния въздух. Вдясно, от другата страна на полянката около църквата, се издигаха порта от ковано желязо и ограда около гробището. В центъра му имаше висока каменна фигура на жена — вероятно на света Хилде, предположи Вилан.

— Това трябва да е гробището — каза той, стиснал до болка букета от полски цветя.

„Какво правя тук?“ Дежурният въпрос. И дежурната липса на отговор. Каз е бил прав. Това беше глупаво и сантиментално. Каква полза да застане пред надгробна плоча с майчиното му име? Дори не би могъл да го прочете. Но пък така или иначе бяха тук…

— Йеспер… — започна той, но в същия миг жена със сиви работни дрехи се появи иззад ъгъла. Буташе ръчна количка, натоварена с пръст.

— Гоед морген — извика им тя. — Мога ли да ви помогна?

— Добрутро и на вас — рече с усмивка Йеспер. — Прашат ни от канцеларията на Корнелис Смеет.

Жената свъси вежди и Вилан побърза да поясни:

— От името на почитаемия съветник Ян ван Ек.

Жената явно не забеляза пресекването в гласа му, защото челото й се заглади и усмивка разтегли лицето й. Бузите й бяха кръгли и румени.

— А, да. Разбира се. Но съм малко изненадана, честно казано. Господин Ван Ек е изключително щедър към нас, но рядко го виждаме. Всичко е наред, надявам се?

— Напълно! — каза Вилан.

— Нова политика, нищо повече — допълни Йеспер. — Чудят се каква работа да ни измислят.

— Винаги е така. — Жената пак се усмихна. — Виждам, че носите цветя.

Вилан сведе поглед към букета. Стори му се някак малък и опърпан.

— Ние… да.

Жената изтри ръце в безформената си престилка и каза:

— Хайде, ще ви заведа при нея.

Но вместо да поеме към гробището, тръгна към входа на зданието. Йеспер вдигна рамене и двамата я последваха. Качваха се по стълбите към вратата, когато студени тръпки полазиха по гръбнака на Вилан.

— Йеспер — прошепна той. — Прозорците са с решетки.

— Палави монаси? — отвърна тихо Йеспер, но на лицето му нямаше усмивка.

Фоайето беше с висок таван, а подът беше облицован с чисти бели плочки с ръчно рисувани сини лалета. Такава църква Вилан не беше виждал. И беше толкова тихо, че да ти спре сърцето. В ъгъла имаше голямо писалище, а на плота му се кипреше ваза с клонки от глицинията, която цъфтеше навън. Вилан вдиша дълбоко. Ароматът го успокои.

Жената отключи един висок шкаф, пълен с папки, и измъкна една доста дебела.

— Ето, Мария Хендрикс. Както виждате, всичко е наред. Може да погледнете какво сме вписали, а ние ще я подготвим. Ако ни уведомите навреме следващия път, няма да чакате.

Вилан съумя някак да кимне. Ледена пот избиваше по цялото му тяло.

Жената извади голяма връзка с ключове от шкафа и отключи една от бледосините врати по протежение на фоайето. Вилан я чу как заключва от другата страна. Остави букетчето на бюрото. Тънките стъбълца бяха пречупени. Явно ги е стискал твърде силно.

— Какво е това място? — каза той. — И какво имаше предвид, че щяла да я „подготви“? — Сърцето му прескачаше в гърдите като развален метроном.

Йеспер разгръщаше папката и плъзгаше очи по страниците.

Вилан погледна над рамото му и усети неудържим пристъп на безнадеждна, задушаваща паника. Думите бяха безсмислени драсканици, черна маса от дългокраки паяци. Не можеше да диша.

— Йеспер, моля те — изграчи той. — Прочети ми какво пише.

— Извинявай — стресна се Йеспер. — Съвсем забравих, че… Виж…

Вилан го гледаше втренчено в лицето, но не разбираше какво вижда там — тъга, може би, объркване?

— Вилан… мисля, че майка ти е жива.

— Не е възможно!

— Баща ти е уредил да я затворят.

Вилан поклати глава. Не можеше да бъде.

— Тя се разболя. Инфекция на дробовете…

— Тук пише, че е дал показания. Твърди, че съпругата му страда от истерия, параноя и мания за преследване.

— Не може да е жива. Той… той се ожени повторно. Ами Алис?

— Изглежда е убедил съда, че майка ти е луда, и е използвал това като основание да получи развод. Това не е църква, Вилан. Това е лудница.

„Света Хилде.“ Баща му изпращаше пари на институцията ежегодно, но не като вид благотворителност. „Плаща за издръжката й. И за мълчанието на персонала.“ Зави му се свят, помещението се завъртя около него.

Йеспер го завлече до стола зад бюрото и натисна раменете му надолу.

— Сложи глава между коленете си и гледай към пода. Дишай.

Вилан вдиша, после издиша, вперил поглед в изящните сини лалета, затворени в белите керамични плочки.

— Какво друго пише?

— Трябва да се овладееш, иначе ще разберат, че нещо не е наред.

— Какво друго пише?!

Йеспер въздъхна шумно и отново разлисти папката.

— Кучият му син — изсъска той след малко. — Има копие от пълномощно.

Вилан не отделяше поглед от белите плочки.

— Какво? Какво пише в пълномощното?

Йеспер започна да чете:

— „Този документ, под всевиждащия поглед на Гезен и в съгласие с човешките закони, приети и спазвани от съдилищата на Керч и неговия Съвет на търговиите, удостоверява прехвърлянето на правото за разпореждане с цялата собственост, движима и недвижима, на Мария Хендрикс към Ян ван Ек, която той да управлява по свое усмотрение, докато Мария Хендрикс не бъде обявена за способна да управлява отново собствените си дела.“

— Прехвърляне на цялата собственост — повтори Вилан.

„Какво правя тук? Какво правя аз тук? Какво прави тя тук?“

Ключът се превъртя в ключалката на бледосинята врата и жената — медицинската сестра, поправи се мислено Вилан — се появи във фоайето, като приглаждаше престилката на униформата си.

— Готови сме — каза тя. — Днес е доста кротка. Вие добре ли сте?

— На приятеля ми му прилоша малко. От слънцето сигурно. По цял ден висим в канцеларията на господин Смеет и не сме свикнали. Дали ще може чаша вода?

— Разбира се! — каза сестрата. — Горкичкият, наистина изглежда зле.

И се скри отново зад вратата, като не пропусна да заключи. „Внимава пациентите да не избягат.“

Йеспер клекна пред Вилан и сложи ръце на раменете му.

— Чуй ме. Трябва да се стегнеш. Ще можеш ли? Или искаш да си тръгнем? Ще й кажа, че не ти е добре. Или може само аз да вляза и… Или да дойдем друг път…

Вилан си пое дълбоко въздух през носа. Не можеше да проумее случващото се, да осмисли причините, последствията. „Значи ще караш стъпка по стъпка.“ На тази техника го беше научил един от частните учители с надеждата така Вилан да преодолее страха си при вида на цяла страница печатен текст. Тогава техниката не сработи, сигурно защото баща му му висеше на главата, но по-късно Вилан я прилагаше редовно за други неща. „Стъпка по стъпка. Стани.“ Той стана. „Добре си.“

— Добре съм — каза на глас. — Оставаме.

Само в това беше напълно сигурен.

Когато сестрата се върна, той взе чашата, благодари й и пи. После с Йеспер я последваха през бледосинята врата. Вилан не намери сили да събере смачканите полски цветя, пръснати по бюрото. „Стъпка по стъпка.“

Минаха покрай заключени врати, покрай нещо като гимнастически салон. Отнякъде долетя стенание. В една просторна стая две жени играеха настолна игра.

„Майка ми е мъртва. Мъртва е.“ Но знаеше, че не е вярно. Знаеше.

Накрая сестрата ги отведе до остъклена веранда от западната страна на сградата, обляна от топлите лъчи на следобедното слънце. През остъклението се виждаше зелената морава, както и гробището отвъд. Хубаво помещение с излъскани до блясък плочки. До прозореца имаше статив с платно и наченки на пейзаж. И тогава един спомен го заля — майка му стои пред статив в задната градина на къщата им, от боите мирише на ленено масло, чисти четки в празна чаша, погледът й зареян преценяващо към навеса за лодки и канала отзад.

— Тя рисува — каза Вилан с равен глас.

— О, постоянно — отвърна бодро сестрата. — Чудесна художничка е нашата Мария.

Жена седеше на инвалидна количка, провесила сънливо глава, тесните й рамене наметнати с одеяло. Имаше бръчки по лицето, косата й беше с повехнал кехлибарен цвят, прошарена на места. „Моята коса би била такава — осъзна Вилан, — ако изсветлее на слънце.“ Заля го облекчение. Тази жена беше твърде стара, не можеше да е майка му. Но после тя вдигна глава и отвори очи. И те бяха с ясния лешников цвят, който Вилан помнеше, непроменени, несломени.

— Имате посетители, госпожице Хендрикс.

Устните й се раздвижиха, но Вилан не чу какво казва.

Погледна ги с ясен поглед. А после изражението й се разколеба, изгуби концентрацията си.

— Аз… познаваме ли се?

Гърлото му се стегна болезнено. „Щеше ли да ме познаеш — зачуди се той, — ако още изглеждах като сина ти?“ Успя да поклати глава.

— Да, срещали сме се… но беше много отдавна — каза той. — Бях малко дете тогава.

Тя си затананика тихо и зарея поглед към моравата навън.

Вилан се обърна безпомощно към Йеспер. Не беше готов за това. Неговата майка беше мъртва, отдавна погребана в земята, прах при прахта.

Йеспер го хвана нежно за ръката и го поведе към инвалидната количка.

— Имаме един час, преди да тръгнем обратно — тихо каза той. — Поговори с нея.

— За какво?

— Помниш ли какво каза на Каз? Че не знаем какво ни чака зад ъгъла? И че имаме само настоящето? — После се обърна и отиде при сестрата, която прибираше боите. — Простете, госпожице… за свой срам не запомних името ви…

Тя се усмихна, бузите й — румени и кръгли като захаросани ябълки.

— Бетйе.

— Прекрасно име за прекрасно момиче. Господин Смеет заръча да разгледам вашето чудесно заведение. Дали не бихте ме развели набързо?

Тя се поколеба и хвърли поглед към Вилан.

— Не се безпокойте за нас — успя да изграчи той с глас, който прозвуча твърде силно и фалшиво в собствените му уши. — Просто ще й задам няколко рутинни въпроса. Част от новата ни политика.

Сестрата удостои Йеспер с широка усмивка.

— Е, тогава ще ви разведа да разгледате.

Вилан впери очи в майка си, мислите му препускаха сред врява от дисхармонични акорди. Бяха й отрязали косата къса. Опитваше се да си я представи по-млада, в хубавата тъмна рокля на търговска съпруга, с бяла якичка от плетена дантела, косата й гъста и ярка, сплетена на сложна прическа от камериерката.

— Здравей — промълви той.

— За парите ми ли си дошъл? Аз нямам пари.

— И аз — отрони Вилан.

Не разпознаваше майка си в тази жена и все пак… имаше нещо в начина, по който килваше глава настрани, в стойката й, в изправения гръб. Сякаш седеше пред пианото.

— Обичаш ли музиката? — попита той.

Тя кимна.

— Да, но тук няма много музика.

Вилан измъкна флейтата изпод ризата си. Пътувал бе така цял ден, прибрал я до сърцето си като някаква тайна. Беше поела топлината на тялото му. Смятал бе да посвири с нея на гроба на майка си като последния идиот. Каз би си умрял от смях.

Първите няколко ноти прозвучаха неуверено, но после той овладя дишането си. Подхвана мелодия, простичка песен, една от първите, които беше научил. За миг му се стори, че жената в инвалидната количка се опитва да си спомни къде я е чувала. А после тя просто затвори очи и се заслуша.

Когато песента свърши, тя каза:

— Изсвири нещо весело.

И Вилан изсвири един келски рил, после и моряшка песничка, по-подходяща за простонародните музикални инструменти. И продължи, свиреше песен след песен, всичко, което му дойде наум, но само веселите. Тя не говореше, само потропваше от време на време в ритъм с мелодията, а устните й се движеха, сякаш знаеше текста.

Накрая Вилан свали флейтата от устата си.

— От колко време си тук?

Тя мълчеше.

Той се наведе напред и се взря питащо в празните лешникови очи.

— Какво са ти направили?

Тя посегна и сложи ръка на бузата му. Дланта й беше хладна и суха.

— Какво са ти направили?

Вилан не можа да прецени дали думите й са въпрос, или просто повтаря механично неговия.

Гърлото му се стегна болезнено, но той храбро преглътна сълзите.

Вратата се отвори широко.

— Е, добре ли мина визитата? — попита сестрата и влезе.

Вилан побърза да скрие флейтата в пазвата си.

— О, да — каза той. — Всичко изглежда наред.

— Вие двамата не сте ли много младички за такава работа? — каза тя и се обърна с усмивка към Йеспер.

— Същото може да се каже и за вас — отвърна той. — Знаете как е, най-трудоемките задачи се възлагат на новаците.

— Ще дойдете ли пак скоро?

Йеспер й намигна.

— Никога не се знае. — После се обърна към Вилан. — Фериботът няма да ни чака, колега.

— Кажете довиждане, госпожице Хендрикс! — повиши глас сестрата.

Устните на Мария се раздвижиха и този път Вилан беше достатъчно близо да чуе шепота. „Ван Ек.“

* * *

На излизане от болницата сестрата и Йеспер не спряха да си приказват. Вилан вървеше след тях. Сърцето го болеше. Какво й беше сторил баща му? Тя наистина ли беше луда? Или Ван Ек е подкупил когото трябва, за да я обявят за такава? Или я е дрогирал, за да замъгли ума й? Йеспер хвърли разтревожен поглед през рамо към него, докато сестрата бърбореше.

Почти бяха стигнали до бледосинята врата, когато сестрата попита:

— Искате ли да видите рисунките й?

Вилан спря на място. Кимна.

— Това би било изключително интересно, благодаря — каза Йеспер.

Жената ги поведе обратно и след малко отвори вратата на нещо като килер.

Краката на Вилан се подкосиха и той побърза да се опре на стената. Сестрата не забеляза нищо, не спираше да бърбори.

— Боите са скъпи, разбира се, но пък рисуването й носи такава наслада. Тези са последните. Два пъти годишно се налага да ги изхвърляме. Няма къде да ги държим.

Писък напираше в гърлото на Вилан. Килерът беше претъпкан с картини — пейзажи, предимно от парка около болницата, едно окъпано в светлосенки езеро… и почти навсякъде лицето на малко момче с червени къдри и сини очи.

Явно бе издал някакъв звук, защото сестрата се обърна да го погледне.

— Олеле — каза жената на Йеспер, — приятелят ви пак е пребледнял. Дали да не пийне нещо ободряващо?

— Не, не, благодаря ви — каза Йеспер и прегърна Вилан през раменете. — Наистина трябва да тръгваме. Визитата беше изключително полезна.

Вилан не разбра кога са минали по алеята между тополите, нито кога са взели дрехите си иззад пъна при главния път.

Наближаваха доковете, когато най-после събра сили да каже:

— Тя знае какво й е сторил баща ми. Знае, че не е имал право да й отнема парите, живота. — Беше изрекла името му. Своето име. Ван Ек. Не беше Мария Хендрикс, а Мария ван Ек, съпруга и майка, лишена от идентичността и богатството си. — Помниш ли като ти казах, че той не е толкова лош?

Краката му се подгънаха и Вилан седна насред пътя. Не му пукаше. Сълзите напираха и той не можеше да ги спре. Грозни, накъсани хлипове раздираха гърдите му. Не искаше да плаче пред Йеспер, но нищо не можеше да направи, нито за сълзите, нито за каквото и да било. Сви колене към гърдите си и зарови лице в шепи, сякаш, стига да положи нужното усилие, би могъл да изчезне.

Усети как Йеспер го стисна за ръката.

— Спокойно, всичко е наред.

— Не, не е наред.

— Прав си, не е. Отвратително е и аз с радост бих вързал баща ти насред някоя нива да го изядат мършоядите.

Вилан поклати глава.

— Не разбираш. Аз съм виновен. Заради мен е станало всичко. Той е искал нова съпруга. Искал е наследник. Истински наследник, а не идиот, който с мъка разчита собственото си име. — Беше на осем, когато отпратиха майка му. Което даваше отговор на един въпрос — кога точно баща му се е отказал от него. Било е тогава.

— Хей — каза Йеспер и го разтърси. — Хей! Баща ти е можел да постъпи и другояче, когато е разбрал, че не можеш да четеш. Можел е, знам ли, да каже, че си сляп или имаш проблеми със зрението. Или още по-добре, можел е да се зарадва, че синът му е гений.

— Не съм гений.

— Ти си глупав за много неща, Вилан, но не си тъп. И ако пак те чуя да се наричаш идиот, ще кажа на Матиас, че си се опитал да целунеш Нина. С език.

Вилан изтри нос в ръкава си.

— Той никога няма да го повярва.

— Тогава ще кажа на Нина, че си се опитал да целунеш Матиас. С език. — После въздъхна. — Виж, Вилан. Нормалните хора не затварят съпругите си в лудница. Не лишават от наследство синовете си само защото не отговарят на очакванията им. Мислиш ли, че моят баща е искал дете като мен? Ти нямаш нищо общо. Виновен е баща ти, защото е луд за връзване, облечен с готин костюм.

Вилан притисна длани към подутите си очи.

— Всичко, което казваш, е вярно, но не ми помага.

Йеспер го разтърси отново за рамото.

— Добре, а това ще помогне ли? Каз ще съсипе баща ти, ще го сравни със земята.

Вилан отвори уста да каже, че това също не помага, но се поколеба. Каз Брекер беше най-бруталният и отмъстителен човек, когото Вилан познаваше… и се беше заклел да унищожи Ян ван Ек. Тази мисъл се разля като хладна вода по отколешното изгарящо чувство за срам и безпомощност. Нищо не можеше да върне времето назад за него и за майка му, да. Но Каз можеше да съсипе живота на виновника. А Вилан щеше да се сдобие с много пари. И тогава ще дойде за майка си, ще я измъкне от това място. И двамата ще отидат някъде далече, някъде, където е топло. Ще й купи пиано, на което да свири, и бои, за да рисува красивите пейзажи наоколо, огрени от жарко слънце сред хор от птичи песни. Биха могли да отидат в Новий Зем. Или другаде. Където поискат. Вилан вдигна глава и избърса сълзите си.

— Всъщност това доста помага.

Йеспер се ухили.

— Така си и помислих. Но ако не се качим на ферибота за Кетердам, справедливото възмездие ще отиде по дяволите.

Вилан стана, обзет от внезапно нетърпение да се върне в града и да помогне на Каз. Беше заминал за Ледения палат неохотно. Помагал бе на Каз с половин сърце. Защото през цялото време вярваше, че заслужава презрението на баща си. И защото някъде дълбоко в себе си явно се е надявал да си върне някак благоразположението му. Сега, днес, вече можеше да си признае това. Е, Ван Ек можеше да си завре благоразположението където слънце не грее. Да видим какво ще остане от него, когато Каз Брекер си свърши работата.

— Хайде — каза той. — Крайно време е да откраднем всичките пари на баща ми.

— Те не са ли твои пари по право?

— Добре де, време е да си върнем моите пари.

И двамата хукнаха напред.

— Леле, справедливото възмездие е хубаво нещо — каза Йеспер. — Раздвижва черния дроб!

Загрузка...