Алчни крале

36. Йеспер

Съветът на приливите се беше появил с гръм и трясък, а Йеспер си мислеше за Комедия Брута. И как иначе? Нима Каз не беше спретнал точно това — пиеска с онова паленце Кювей в главната роля?

Мислеше си и за Вилан, който най-после имаше шанс да отмъсти за майка си, мислеше и за своя баща, който чакаше в пекарната. Съжаляваше за караницата. Според Иней щяло да се отрази добре и на двама им, ако си кажат истината, но Йеспер не беше толкова сигурен. Той обичаше кръчмарските сбивания и шумните разправии, но острите думи, които бе разменил с баща си, тежаха в стомаха му като прокиснала попара. Толкова отдавна премълчаваха някои неща, че когато най-после ги изрекоха на глас, беше като развалено заклинание — не проклятие, а бяла магия, от онези, които пазят всички на завет, под стъклен похлупак. Докато някой глупак не решеше да използва хубавия стъклен купол за учебно стрелбище. Някой глупак като него.

Веднага, щом приливниците поеха по пътеката между пейките, Йеспер се отдели незабелязано от земската делегация и се отправи към палеца на Гезен. Вървеше бавно и с гръб към стражите покрай стените, уж си търси по-добро място, от което да се наслади на суматохата.

Стигна до арката към палеца и свърна към централния вход на катедралата, уж с намерение да излезе.

— Върнете се, моля — каза един от стражите, любезен към чуждестранния гост, макар да точеше врат като всички останали към централната пътека и приливниците. — Не може да се минава през централния вход.

— Не се чувствам добре — каза Йеспер със земски акцент и се хвана за стомаха. — Моля да ме пуснете.

— Боя се, че не мога, сър.

Сър! Явно стражите можеха да бъдат учтиви, стига да нямат насреща си плъх от Кацата.

— Не разбирате — каза Йеспер. — Трябва да се облекча веднага, спешно. Снощи вечерях в един ресторант… „Гърнето на Стен“?

Стражът примижа.

— Защо ви е трябвало да ходите там?

— Беше в един пътеводител.

Всъщност беше сред най-лошите ресторанти в Кетердам и най-евтините. Понеже работеше денонощно и на народни цени, „Гърнето“ беше сред много малкото неща, които свързваха негодниците от Кацата и стражите от градската. Благодарение на Стен и буламачите в гърнето му някой редовно се оплакваше от стомашни проблеми.

Стражът поклати глава и даде знак на колегите си при арката. Един от тях дотича веднага.

— Този беден човечец е ходил при Стен. Ако го пусна да излезе отпред, капитанът със сигурност ще го види. Ще го изведеш ли през параклиса?

— Защо, по дяволите, си ходил да ядеш там? — попита другият страж.

— Шефът не ми плаша много — каза Йеспер.

— Защо ли ми звучи познато — поклати глава стражът и му махна към арката.

Съпричастие, другарство. „Трябва по-често да се преструвам на турист — помисли си Йеспер. — Готините ми жилетки ще хващат прах в гардероба, вярно, но щом чужбински дрехи и малко акцент превръщат гаднярите от стражата в любезни гидове, какво пък.“

Минаваха под арката и Йеспер забърса с поглед спиралното стълбище, вградено в масивния зид. То водеше към галерията горе, а оттам се откриваше отличен изглед към подиума. Обещали бяха на Кювей, че няма да го пуснат самичък в клетката на лъвовете, и макар хлапето да беше истинска беля, Йеспер смяташе да изпълни обещанието си.

Погледна си дискретно часовника, докато вървяха към параклисите в края на палеца. В четири камбани Иней щеше да го чака при купола на портокаловия параклис и да му спусне пушката.

— Оххх — изохка Йеспер с надежда стражът да ускори крачка. — Не знам дали ще устискам.

Онзи изсумтя с отвращение и тръгна по-бързо.

— Какво яде при Стен, приятел?

— Специалитетът на заведението.

— Никога не си поръчвай специалитета. Само претоплят каквото е останало от предния ден. — Стигнаха до параклиса и стражът продължи: — Ще ти отключа тази врата. През улицата има кафене.

— Благодаря — каза Йеспер, стисна го в хватка през гушата и увеличи постепенно натиска, докато тялото му не се отпусна. После свали кожените върви, които беше увил около китките си като гривни, стегна с тях ръцете на стража зад гърба, а устата му запуши с триъгълната кърпа, която носеше около врата си. Накрая изтърколи тялото зад олтара. — Приятни сънища!

Жал му беше за човечеца. Не толкова, че да го събуди и развърже, но все пак.

Чу бумтеж откъм катедралата и погледна натам. Палецът на комплекса беше леко издигнат спрямо катедралата, затова не видя друго, освен главите на хората, седнали на последните редове, но по всички личеше, че приливниците са спретнали истинско шоу. Погледна си отново часовника и тръгна към стълбището.

Някой го сграбчи за яката и го дръпна силно назад.

Йеспер се стовари с цялата си тежест на пода. Нападателят стоеше в основата на стълбището и го гледаше от горе надолу със златни очи.

Облечен беше различно, а не както го помнеше Йеспер от Западната дъга, когато онзи беше излязъл от Къщата на бялата роза. Сега войникът кергууд беше с омачкана униформа в маслинов цвят, която се изпъваше до скъсване върху огромните му плещи. Копчетата бяха излъскани до блясък, а черната му коса — прибрана назад в стегната опашка. Вратът му беше дебел като телешки бут. Този тип беше живо оръжие и му личеше.

— Наконтил си се, гледам — успя да изграчи Йеспер през свирещи дробове.

Шуанецът вдиша дълбоко, ноздрите му потрепнаха, после се усмихна.

Йеспер запълзя заднишком. Войникът тръгна след него. Поне да беше взел оръжието на стража, мамка му, прокле се Йеспер наум. Малкият пистолет не ставаше за стрелба от разстояние, но пак щеше да е по-добре от нищо срещу този надвиснал гигант.

Йеспер скочи на крака и хукна назад към катедралата. Ако стигнеше там… е, ще трябва да обяснява това-онова, но поне щеше да се отърве от шуанеца. Той не би го нападнал насред търга. Нали?

Никога нямаше да научи отговора на този въпрос. Войникът го връхлетя в гръб и го събори на пода. Катедралата изглеждаше недостижимо далече, врявата от търга и Съвета на приливите отскачаше във високите каменни стени. „Постъпките и тяхното ехо“ — помисли си несвързано Йеспер, докато онзи го обръщаше по гръб.

Гърчеше се като риба на сухо, хлъзгава и кльощава. Риба на строга диета. Успя да се отскубне от гиганта, скочи отново на крака, но въпреки размерите си войникът се оказа бърз. Метна Йеспер към една стена и той изскимтя от болка. Сигурно беше пукнал някое ребро. „Нищо, раздвижва черния дроб.“

Само глупости се раждаха в главата му и нищо чудно. Този вол, дето го размяташе насам-натам, беше като природно бедствие.

Видя как гигантът свива пръсти в юмрук и се засилва да го фрасне. Пръстите му отразиха светлината като метал. „Майко мила, този има метални кокалчета — осъзна с ужас Йеспер. — Не обикновен бокс, а метал, вграден в плътта му.“

Хвърли се наляво в последния възможен момент. Юмрукът се стовари с гръмотевичен трясък върху стената.

— Хлъзгав — каза войникът на керчски със силен акцент. И отново вдиша дълбоко с разширени ноздри.

„Запомнил е миризмата ми — помисли си Йеспер. — От онзи ден на Дъгата. Не му пука дали стражите ще го видят, търсил ме е и сега ме намери.“

Войникът изтегли ръка назад за нов юмручен удар. Явно искаше Йеспер да изпадне в безсъзнание и после… какво? Ще разбие с един удар вратата на параклиса и ще го понесе по улиците като чувал със зърно? Или ще го предаде на някое от крилатите си приятелчета?

„Поне няма да разочаровам никого повече.“ Щяха да го натъпчат с парем. Може би щеше да оцелее достатъчно дълго, за да направи на шуаните нова партида кергууд.

Метна се надясно. Юмрукът на гиганта издълба още един кратер в стената на църквата.

Лицето на войника се разкриви от ярост. Стисна Йеспер за гърлото и изтегли ръка за един последен удар.

Различни образи се скупчиха в главата на Йеспер в рамките на част от секундата. Смачканата шапка на баща му. Лъскавите перлени дръжки на револверите му. Иней с гръб изправен като стрела. „Не искам извинение.“ Вилан седи на масата в гробницата и си гризе нокътя. „Всякакъв вид захар — каза той, а после… — дръжте я далече от пот, кръв и слюнка.“

Химическата гъгрица. Иней беше оставила неизползваните шишенца на масата в хотелския апартамент. А той бе взел несъзнателно едно от тях и го бе въртял в ръце, докато се караше с баща си. Сега Йеспер бръкна в джоба на панталоните си и пръстите му се сключиха около стъкленото шишенце.

— Парем! — изхъхри той. Само тази шуанска дума знаеше.

Войникът застина с юмрук във въздуха и кривна глава.

„Винаги удряй където мишокът не гледа.“

Йеспер се направи, че отваря уста, за да пъхне нещо в нея.

Войникът се ококори, охлаби хватката си около гърлото на Йеспер и се опита да хване ръката му. Издаде някакъв звук, пръхтене може би, или искаше да каже нещо. Не че имаше значение. Важното бе, че е отворил уста. С другата си ръка Йеспер строши стъкленицата в зъбите му.

Гигантът отскочи назад. Острите стъкълца се бяха забили в устните му и по брадичката, течеше му кръв. Йеспер изтри трескаво ръка в ризата си. Дано не се беше порязал. Самата мисъл гъгрицата да навлезе през рана в тялото му, го изпълваше с див ужас. Само че нищо особено не се случи. Войникът само се ядоса още повече. Изръмжа, стисна Йеспер за раменете и го отлепи от пода. „Ох, светци, май ще ме довърши още тук, а другарчетата му ще духат супата.“ Стисна масивните ръце на гиганта в опит да се измъкне от хватката му.

Онзи го разтърси. После се разкашля, големите му гърди се раздуха, разтърси Йеспер отново, по-слабо този път.

И тогава Йеспер разбра — войникът не разтърсваше него, а просто се тресеше.

Гърлено съскане изскочи от устата на гиганта, звук като от яйца, които чупиш в нагорещен тиган. Розова пяна изби по устата му, разпенена кръв и слюнка, която потече по брадичката му. Йеспер се дръпна колкото можа назад.

Онзи издаде проточен стон. Пусна Йеспер и той заотстъпва панически, неспособен да откъсне поглед от гиганта. Войникът дишаше тежко, сгърчен, сетне се преви на две и струя розова жлъчка се разплиска по стената.

— Пак не ме уцели — каза Йеспер, макар че не му беше до шеги. Самият той щеше всеки миг да повърне.

Гигантът се килна настрани и падна на пода, неподвижен като отсечен дъб.

Йеспер стоеше и зяпаше великанската му снага. А после дойде на себе си. Колко време беше изгубил? Хукна обратно към параклисите в края на палеца.

Иней се появи с бърза крачка, преди още да е наближил вратата. Пропуснал беше срещата. Иней не би тръгнала да го търси, ако не смяташе, че е закъсал.

— Йеспер, къде…

— Пушката — прекъсна я той.

Тя я свали от рамото си без повече приказки. Йеспер я грабна от ръцете й и хукна обратно към катедралата. Само да стигнеше до галерията горе…

Вой на сирена. Абсурд, нямаше да успее. Щеше да провали приятелите си за пореден път. „Каква полза от стрелец без оръжие?“ Каква полза от Йеспер, ако не успееше сега? Щяха да си останат в капана на града. Щяха да ги хвърлят в затвора и най-вероятно да ги екзекутират. Кювей щеше да стане собственост на онзи, който предложи най-много пари. Парем щеше да се развилнее на воля, а всички гришани по света щяха да се превърнат в ценна плячка. Във Фйерда, на Скитащия остров, в Новий Зем. Зова щяха да изчезнат мобилизирани на военна служба, погълнати от проклетата дрога.

Сирената виеше ли, виеше. Крясъци кънтяха в катедралата. Хората тичаха към централния вход, а скоро щяха да хукнат и към палеца в търсене на друг изход.

„Всеки може да стреля, но не всеки може да се цели. — Гласът на майка му. — Ние сме зова. Ти и аз.“

Невъзможно. Дори не виждаше Кювей оттук… а никой, абсолютно никой не можеше да стреля иззад ъгъл.

Но Йеспер познаваше добре разположението на катедралата. Знаеше, че от централната пътека между пейките до мястото на Кювей върху подиума изстрелът би бил по права линия. В ума си ясно виждаше второто копче на ризата му.

„Невъзможно.“

Всеки куршум имаше само една траектория.

Освен ако не го насочваш в движение.

„Не всеки може да се цели.“

— Йеспер? — прошепна зад него Иней.

Той вдигна пушката си. Обикновено оръжие, но той беше внесъл някои промени. Имаше само един патрон вътре — смесица от гума и восък. Нямаше да убие, но можеше да нарани сериозно. И точно това щеше да се случи, ако Йеспер не уцелеше — някой щеше да пострада. Ако не стреляше обаче, много хора щяха да пострадат. „Мамицата му! — помисли си той. — Ако не уцеля Кювей, дано поне извадя едното око на Ван Ек.“

Работил бе при оръжейници, сам си бе правил мунициите. Познаваше оръжията си по-добре и от правилата на рулетката. Съсредоточи се върху патрона, докато не усети и най-малките му частици. Може би и той беше такъв. Патрон в затвор, който с години чака някой да му даде посока.

„Всеки може да стреля.“

— Иней — каза той, — ако ти е останала някоя молитва в резерв, сега е моментът да я кажеш.

И стреля.

Сякаш времето се забави. Усети отката на пушката, експлозивната инерция на куршума. Насочи волята си към восъчната капсулка и я придърпа наляво, докато гърмежът още звънтеше в ушите му. Усети как куршумът променя посоката си и се съсредоточи върху онова копче, второто от горе надолу, малко дървено кръгче, зашито с конец.

„Това не е дарба, а проклятие.“ Само че, в интерес на истината, животът му беше пълен с благословии. Баща му. Майка му. Иней. Нина. Матиас, който го води през разкаляния канал. Каз… дори суровият Каз, с всичките си недостатъци, му беше дал дом и семейство при Утайките, без които Кетердам щеше да го глътне с все парцалите. И Вилан. Вилан, който беше разбрал преди него, че силата му също може да бъде благословия.

— Какво направи? — попита Иней.

Може би нищо. Може би невъзможното. Но пък Йеспер открай време си падаше по високите залози с нищожен шанс за успех.

Вдигна рамене.

— Каквото правя винаги. Стрелях.