Алчни крале

4. Иней

Иней лежеше по корем с протегнати напред ръце и се гърчеше като червей в мрака. Макар да бе гладувала през последните дни, вентилационната шахта пак й беше тясна. Не виждаше къде отива, само се издърпваше упорито напред с върховете на пръстите си.

Беше се събудила по някое време след битката на Велгелюк. Нямаше представа колко дълго е била в безсъзнание, нито къде се намира. Помнеше, че падна от голяма височина, когато един от вихротворците на Ван Ек я изпусна, преди друг да я сграбчи на метри от земята — помнеше стоманената хватка на силни ръце, как въздухът брули лицето й, сивото небе наоколо, а накрая и болката от удара в главата. Събуди се в мрак, главата още я болеше. Китките и глезените й бяха вързани, имаше превръзка на очите. За миг се върна години назад — беше на четиринайсет в трюма на роботърговски кораб, уплашена и сама. Насили се да вдиша. Не знаеше къде е, но не беше на кораб — не усещаше полюшването на вълни, не чуваше скърцането на платна. Подът под нея не се люлееше.

Къде ли я е затворил Ван Ек? В склад или в нечия къща? Като нищо може да я е извел от Керч. Нямаше значение. Тя беше Иней Гафа и нямаше да трепери като заек в примка. „Където и да съм, просто ще трябва да се измъкна.“

Търка лице в стената, докато не смъкна превръзката от очите си. Стаята беше тъмна като в рог, не се чуваше друго, освен собственото й учестено дишане. Паниката надигна отново глава. Иней знаеше как да я надвие — съсредоточи се върху дишането си, навътре през носа, навън през устата, а мислите си събра в молитва към светците. Представи си ги как идват при нея, как проверяват въжетата на китките й и разтриват изтръпналите й ръце. Страх я бе, естествено, да се залъгва в противното би било загуба на време. Много отдавна, след едно лошо падане, баща й бе казал, че само глупавите хора са безстрашни. „Срещаме се със страха — казал бе той. — Поздравяваме този неканен гост и се вслушваме в думите му. Дойде ли страхът, значи нещо ще се случи.“

Иней определено възнамеряваше нещо да се случи. Въпреки болката в главата тя обходи пълзешком стаята, за да придобие представа за размерите й. После опря гръб на стената, успя да се изправи на крака и пое покрай нея с подскоци и влачене, опипа я за врата или прозорци. А после чу нечии стъпки и се хвърли на пода, но не й остана време да върне превръзката на очите си. След това пазачите й я вързаха по-здраво. Но това нямаше значение, защото Иней вече бе открила вентилационния отвор. Оставаше да се освободи някак от въжетата. Каз лесно би се справил на тъмно, а навярно и под вода дори.

Успяваше да огледа добре стаята само когато й носеха храна, защото тогава внасяха фенер. Първо чуваше как ключове се превърташ в няколко ключалки, как вратата се отваря широко, как оставят поднос на масата. После сваляха внимателно превръзката от очите й — Бажан никога не бързаше излишно, нито проявяваше грубост. Не му беше в природата. А вероятно не беше и по силите на нежните му музикантски ръце.

На подноса никога нямаше прибори, разбира се. Ван Ек не би й дал и лъжица, но Иней не пропускаше възможност да огледа всеки сантиметър от голата стая в търсене на нещо, което да й подскаже къде я държат и как би могла да избяга. Мисията изглеждаше почти невъзможна — циментен под с купчина одеяла, в които да се сгушва нощем, празни лавици по стените, маса и стол, където се хранеше. Прозорци нямаше, а само мирисът на влажна сол във въздуха говореше, че може би не са далече от Кетердам.

Бажан развързваше китките й, после ги връзваше отново пред тялото й, така че да се нахрани. Не че Иней ядеше много — откакто откри шахтата, хапваше колкото да поддържа силите си и нито залък повече. Макар че тази вечер, когато Бажан и пазачите донесоха подноса с храна, стомахът й изръмжа гръмовно при апетитната миризма на наденичките и кашата. Зави й се свят и когато се опита да седне, събори подноса и белите керамични съдове се разбиха на пода. Вечерята й вдигаше пара на купчинка, а Иней се строполи тромаво до нея. Поне не заби лице в попарата.

Бажан поклати глава. Тъмната му копринена коса беше вчесана грижливо.

— Слаба си, защото не се храниш. Господин Ван Ек рече, че трябва да те храня насила, ако се наложи.

— Пробвай — каза тя, погледна го от пода и се озъби. — Ще ти е трудно да даваш уроци по пиано с отхапани пръсти.

Но Бажан само се засмя. Бели зъби, хубава усмивка. После й помогна заедно с един от пазачите да седне на стола и прати да донесат нов поднос.

Ван Ек не би могъл да избере по-добре тъмничарите й. Бажан беше сулиец и само с няколко години по-голям от Иней, с гъста черна коса, която се закъдряше около яката, и лъскави черни очи с толкова дълги ресници, че да трепеш мухи с тях. Обяснил бе, че е учител по музика на договор при Ван Ек, и Иней се запита с кой акъл търговецът е вкарал такъв красавец в дома си, при положение че новата му съпруга беше младо момиче, наполовина на неговите години. Или беше адски самоуверен, или много глупав. „Ван Ек измами Каз — напомни си тя. — Значи глупостта му удря тавана.“

Щом почистиха храната от пода — направи го един от пазачите, разбира се, Бажан не се занимаваше с такива неща, — и новият поднос пристигна, Бажан се облегна на стената. Иней загреба с пръсти от кашата един-два пъти.

— Трябва да ядеш повече — поклати глава Бажан. — Ако си малко по-послушна и отговаряш на въпросите му, ще видиш, че Ван Ек е разумен човек.

— Разумен лъжец, измамник и похитител — каза тя и веднага се срита мислено, задето изобщо е отговорила.

Бажан очевидно беше доволен. Всеки път ставаше така — тя ровеше из храната си, а той се опитваше да я разприказва, уж за обикновени неща, но все вмъкваше по някой въпрос за Каз и Утайките. И всеки път, щом тя му отговореше, глупакът се усмихваше доволно, сякаш е извоювал голяма победа. За жалост, колкото по-малко се хранеше Иней, толкова по-слаба ставаше и толкова по-трудно й бе да контролира реакциите си.

— Предвид компанията, в която се движиш, лъжите и измамите би трябвало да са точка в полза на господин Ван Ек.

— Шеврати — изрече ясно Иней. „Незнайковец.“ Често наричаше Каз така. Сега си помисли за Йеспер с неговите пистолети, за Нина, която можеше да убие човек само с махване на ръката, за Каз, който разбиваше всякакви ключалки, без да сваля ръкавиците си. Побойници. Крадци. Убийци. И всеки от тях струваше повече от хиляда като Ян ван Ек.

„Къде са тогава?“ Въпросът я жегна дълбоко, намерил някакво слабо място в душата й. „Къде е Каз?“ Не искаше да се вглежда твърде отблизо в този въпрос. Каз бе, над всичко останало, прагматичен. Защо му е да я спасява, щом можеше да покаже среден пръст на Ван Ек и да потърси друг кандидат-купувач за най-ценния заложник на света.

Бажан сбърчи нос.

— Нека не говорим на сулийски. Това ме натъжава.

Облечен беше с копринени панталони и елегантно сако. На ревера му беше закачена брошка — малка златна лира с лаврови листа и мъничък рубин, знак както за професията му, така и за дома, където служеше по договор.

Иней знаеше, че не бива да говори с него, но не се сдържа — все пак чуждите тайни бяха нейната специалност.

— Какви инструменти преподаваш? — попита тя. — Арфа? Пиано?

— Да, също флейта и пеене за дамите.

— И добре ли пее Алис ван Ек?

Бажан се усмихна лениво.

— Отлично, откакто аз я обучавам. Под мое ръководство ученичките ми усвояват богато разнообразие от приятни за ухото звуци.

Иней завъртя очи. Беше досущ като момчетата, с които тя беше отраснала — глава, пълна с глупости, и уста, пълна с празни приказки.

— Вързана съм и ме чакат изтезания или нещо по-лошо. Ти сериозно ли флиртуваш с мен?

Бажан цъкна с език.

— Господин Ван Ек ще се споразумее с твоя господин Брекер. Ван Ек е бизнесмен. Доколкото разбирам, просто защитава интересите си. Не мога да си представя защо би прибягнал до изтезания.

— Ако теб те връзваха и ти слагаха превръзка на очите, въображението ти можеше и да се развихри.

А ако познаваше Каз, нямаше да е толкова сигурен, че ще се стигне до размяна на заложници.

През дългите часове, които прекарваше сама в килията си, Иней се стараеше да си почива и да мисли за бягство, но мислите й неизменно се връщаха към Каз и другите. Ван Ек искаше да я размени за Кювей Юл-Бо, шуанския младеж, когото бяха измъкнали от най-опасната крепост на света. Единствен той би могъл да възстанови бащината си формула за синтезиране на юрда парем, а евентуалният му откуп би осигурил на Каз всичко, за което си е мечтал някога — парите и престижа, за да заеме полагащото му се място сред босовете в Кацата, и шанса да отмъсти на Пека Ролинс за смъртта на брат си. Фактите се редяха един до друг, цяла армия от съмнения срещу крехката надежда, която Иней се опитваше да опази жива.

Действията на Каз бяха лесно предсказуеми — ще продаде Кювей скъпо и прескъпо, после ще си намери нов паяк да се катери по стените на Кацата и да краде за него тайни. А и нали Иней лично му беше казала, че смята да напусне Кетердам веднага, щом си вземат парите. „Остани с мен.“ Това й беше казал той, но дали е било искрено? Каква стойност имаше нейният живот в сравнение с милионите, които би могъл да вземе за Кювей? Нина не би позволила на Каз да я зареже. Би се борила докрай за нея, дори ако още водеше собствената си битка с парем. Матиас щеше да я подкрепи безрезервно със своето голямо и честно сърце. А Йеспер… Йеспер никога не би навредил на Иней съзнателно, но беше притиснат до стената — парите му трябваха да откупи фермата на баща си. Щеше да направи всичко по силите си, но не непременно за нея. Пък и без Каз какъв шанс имаха останалите да надвият Ван Ек? Можеха ли да се мерят с ресурсите му, с безцеремонната му решимост? „Аз мога — повтаряше си тя. — Може да не съм гениална като Каз, но съм едно опасно момиче.“

Ван Ек й изпращаше Бажан ежедневно, младокът се държеше приятелски и щеше да е приятна компания, ако не се опитваше да измъкне неусетно от нея тайните квартири на Каз. Самият Ван Ек не идваше, сигурно защото си даваше сметка, че Каз следи изкъсо всяко негово движение. Или защото вярваше, че Иней ще е по-склонна да се разприказва пред сулийски младеж, отколкото пред хитър търговец. Ала тази вечер нещо се бе променило.

Обикновено Бажан си тръгваше щом станеше ясно, че Иней няма да хапне нищо повече — усмихваше се за довиждане, покланяше се леко и излизаше от килията й, изпълнил дълга си до следващата сутрин. Тази вечер явно имаше други планове.

Дори когато Иней избута чинията с вързаните си ръце, той попита, вместо да си тръгне:

— Кога за последно си виждала семейството си?

„Нов подход.“

— Да не би Ван Ек да ти е предложил награда, ако измъкнеш информация от мен?

— Просто питам.

— А аз съм просто пленница. Или те е заплашил с наказание?

Бажан стрелна с поглед пазачите и каза тихо:

— Ван Ек може да те върне при семейството ти. Може да откупи договора ти от Пер Хаскел. Това не би го затруднило финансово.

— Идеята твоя ли е, или на господаря ти?

— Има ли значение? — попита Бажан. Имаше някаква неотложност в тона му, която изправи Иней на нокти. „Когато се появи страхът, нещо ще се случи.“ Но откъде идваше страхът на Бажан — страх го беше от Ван Ек или се боеше за нея? — Можеш да махнеш за сбогом на Утайките — продължи той, — на Пер Хаскел и на онзи ужасен Каз Брекер. Ван Ек лесно ще ти уреди транспорт до Равка, ще плати пътните разноски и прочие.

Това предложение ли беше, или заплаха? Нима Ван Ек е открил родителите й? Малко вероятно. Сулийците бяха в постоянно движение и не обичаха разни непознати да им задават въпроси. Но ако Ван Ек е изпратил свои хора да обикалят из Равка и да разправят, че са чували за изгубено сулийско момиче? Момиче, изчезнало в една хладна сутрин заедно с отлива?

— Какво знае Ван Ек за семейството ми? — попита тя. Гневът й набираше сила.

— Знае, че си далече от дома. Знае и какви са били условията на договора ти с Менажерията.

— Значи знае, че бях робиня. Готов ли е да подаде официално оплакване срещу Леля Хелеен?

— Аз… не мисля, че…

— Естествено. Ван Ек пет пари не дава, че ме купиха и продаваха като бала с памук. Не, той просто търси слабо място, за да ме използва срещу Каз.

Но следващият въпрос на Бажан я свари неподготвена:

— Майка ти прави ли питки на тиган?

Иней свъси чело.

— Разбира се. — Питките на тиган бяха основна храна за сулийците. Самата Иней можеше да замеси и опече такъв хляб и насън.

— С розмарин?

— С копър, когато имахме. — Знаеше какво прави Бажан, опитваше се да събуди носталгията й. Но беше толкова гладна, а споменът — толкова силен, че стомахът й изръмжа по своя воля. Беше като пред очите й дори сега — майка й пали огъня, меси тестото с обиграни движения, после оформя питката и я мята в нагорещения тиган.

— Приятелите ти няма да дойдат — каза Бажан. — Време е да помислиш за себе си, как да оцелееш. Може да се върнеш у дома при родителите си преди лятото да е свършило. Ван Ек ще ти помогне, ако му позволиш.

Алармените системи на Иней биеха тревога. Всичко това беше толкова прозрачно. Под чара, хубавите очи и лесните обещания на Бажан се криеше страх. И въпреки това, някъде зад врявата на съмненията й, Иней чуваше тихия глас на друга камбанка, която напяваше „ами ако?“ Ами ако си позволеше да потърси утеха, ако зарежеше преструвката, че е достатъчно силна да надмогне изгубеното? Ами ако просто позволи на Ван Ек да я качи на кораб за дома? Да вкуси отново от питката, още топла от тигана, да види панделките, вплетени в плитката на майка й, копринени панделки с цвета на зрели кайсии.

Но не беше толкова глупава, разбира се. Учила се бе от най-добрия. „По-добре страшна истина, отколкото миловидна лъжа.“ Каз никога не й беше предлагал щастие и сега Иней не можеше да приеме на доверие чуждите обещания. Страданията й не са били напусто. Светците неслучайно я бяха довели в Кетердам. Вече знаеше защо се е озовала тук — да поведе кораб на лов за роботърговци, мисия, която да придаде значение на всичко преживяно. Нямаше да предаде тази цел, нито приятелите си, заради някаква неизпълнима мечта, изпълзяла от миналото.

Изсъска срещу Бажан, животински звук, който уплаши момчето.

— Кажи на Ван Ек да уважи старите си сделки, преди да предлага нови — каза тя. — А сега се махай.

След тези думи Бажан избяга досущ като добре облечен плъх, а Иней разбра, че е време да действа. Промяната в поведението на Бажан не вещаеше нищо добро. „Трябва да се измъкна оттук — помисли си тя, — преди този подлизурко да ме е подмамил със спомени и съчувствие.“ Може би Каз и другите наистина щяха да дойдат за нея, но Иней нямаше време да ги чака.

След като Бажан и пазачите се ометоха, тя измъкна парченцето от счупената паница, което беше скрила под въжетата на глезените си, и се хвана на работа. Да, краката й наистина се подгънаха от слабост, когато Бажан пристигна с онази апетитна каша, но не толкова, че да припадне. Нарочно бе съборила подноса от масата. Ако Ван Ек наистина я е проучил добре, щеше да каже на Бажан, че Привидението никога не пада. И още по-малко така, тромаво и без грам грация на педя от разсипаната храна, така че лесно да свие остро парче от счупената паница и да го пъхне под въжетата си.

Дълго стърга с острия ръб по въжетата около китките си, толкова дълго и усилено, че пръстите й се разкървавиха, но накрая все пак освободи ръцете си, после развърза въжето на глезените си и тръгна опипом към вентилационната шахта. Бажан и пазачите щяха да се върнат чак на сутринта. Значи разполагаше с цялата нощ да се измъкне от това място и да си плюе на петите.

Проходът беше много тесен, въздухът тежеше от странни миризми, а тъмнината бе толкова непрогледна, че успешно заместваше превръзката на очите й. Иней нямаше представа къде ще я отведе вентилационната шахта. До изхода й можеше да има няколко крачки или километър. До сутринта трябваше да се е махнала оттук, иначе щяха да намерят увисналата решетка на шахтата и да разберат отвъд всяко съмнение как е избягала затворничката.

„Да видим как ще ме измъкнете от шахтата обаче“ — помисли си мрачно тя. Дълбоко се съмняваше, че някой от охраната на Ван Ек ще се побере в прохода. Най-много да намерят някое слабичко момче от кухнята и да го намажат с лой.

Придвижи се още педя напред. Колко ли разстояние беше изминала вече? Дори въздух не можеше да си поеме дълбоко — шахтата стягаше гърдите й като корсет. Като нищо килията й можеше да е на последния етаж. Като нищо можеше да подаде глава през изходния отвор на шахтата и да види някоя кетердамска улица далече под себе си. С това Иней можеше да се справи. Но ако шахтата нямаше изход? Ако беше зазидана в другия си край? Тогава ще трябва да пролази на заден ход цялото изминато разстояние и да върже въжетата около глезените и китките си, преди похитителите да са разбрали какво е направила. Не. Невъзможно. Точно тази нощ нямаше да извади чак толкова лош късмет.

„По-бързо“ — каза си тя. Пот избиваше по челото й. Трудно бе да пренебрегне представата как цялата сграда се свива около нея, притиска я от всички страни, изцежда последния й дъх. Не би могла да планира по-нататъшните си действия, преди да е стигнала до другия край на шахтата и да е разбрала колко далеч ще трябва да отиде, за да се измъкне от хората на Ван Ек.

А после го усети — едва доловимо въздушно течение, полъх по влажното й чело. Прошепна бърза благодарствена молитва. Явно някъде напред имаше отвор. Пое си бавно въздух през носа, какво щеше да усети — миризма на въглищен дим или на влажна зеленина някъде в провинцията? Продължи предпазливо напред, докато пръстите й не напипаха решетката на вентилационен отвор. Не се процеждаше светлина, което би трябвало да е добър знак. Явно в помещението от другата стана нямаше хора. Ами ако я държаха в имението на Ван Ек? Светци… Ами ако се пльосне право върху заспалия търговец? Заслуша се за някакъв издайнически звук — хъркане, бавно дишане на спящ човек. Нищо не чу.

Ножовете й липсваха много, липсваше й окуражителната им тежест. Дали още бяха у Ван Ек? Или ги е продал? Хвърлил ги е в морето? Въпреки това изреди имената им — Пьотр, Мария, Анастасия, Лизбета, свети Владимир, света Алина — и намери кураж във всяка прошепната дума. После разклати решетката и я бутна силно. Тя поддаде, но вместо да се разлюлее на пантите си, се откачи напълно. Иней понечи да я хване, но не успя и решетестият капак издрънча на пода.

Иней зачака, сърцето се блъскаше в гърдите й. Мина минута. Още една. Никой не се появи. Стаята беше празна. Може би цялата сграда беше празна. Ван Ек не би я оставил без охрана, значи хората му вероятно стояха на пост отвън. Иней лесно щеше да се промъкне между тях. Ако не друго, сега поне знаеше приблизителното разстояние до пода.

Следващото падане нямаше да е от грациозните. Провря се през отвора с главата напред и опря длани в стената. Продължи така и когато ръбът опря в ханша й и тялото й започна да губи опора, Иней се остави на инерцията, като се сви на кълбо и вдигна ръце да защити главата и врата си.

Приземи се що-годе прилично и без да се нарани. Подът беше циментов като онзи в килията й, но пътьом, докато се превърташе при падането, Иней закачи нещо солидно. Надигна се и опипа препятствието. Тапицирано бе с кадифе. Продължи бавно нататък и напипа още един предмет със същата форма. „Седалки — осъзна тя. — Това е театрална зала.“

В Кацата имаше много театри и мюзикхолове. Нима бе толкова близо до дома? Или я държаха в някой от по-изисканите оперни театри по протежение на Капака?

Движеше се бавно с протегнати ръце и скоро стигна до стена, вероятно в задната част на театралната зала. Тръгна опипом покрай нея с надеждата да открие прозорец, врата или поне друг отвор на вентилационна шахта. Накрая пръстите й откриха касата на врата, после и кръглата дръжка на бравата. Не поддаде. Заключено беше. Иней я разтърси предпазливо.

Светлина окъпа залата. Иней залепи гръб във вратата и присви очи.

— Ако сте искали да би разведа, госпожице Гафа, просто трябваше да ме помолите — каза Ян Ван Ек.

Стоеше на сцената на овехтял театър, образ и подобие на сериозен търговец със строг черен костюм. Зелените кадифени седалки бяха проядени от молци. Завесите край сцената висяха окъсани. Никой не си беше направил труда да махне декора на последното представление. Операционна зала, излязла от кошмарите на уплашено дете — непропорционално големи триони и чукове висяха на стените. Иней позна декора, разбира се — от „Лудия и лекаря“, една от по-кратките пиеси на Комедия Брута.

Пазачи стояха покрай стените на залата, а Бажан пристъпяше от крак на крак до Ван Ек и кършеше пръсти. Дали нарочно не са оставили капака на вентилационната шахта отключен? За да я изкушат? Нима Ван Ек я е разигравал през цялото време?

— Доведете я тук — каза Ван Ек на пазачите.

Иней не се поколеба. Скочи върху тясната облегалка на най-близкия стол и пое с подскоци към сцената, от ред на ред, докато охраната се бореше със седалките. Метна се на сцената, подмина сащисания Ван Ек, размина се на косъм с двама пазачи, сграбчи едно от сценичните въжета и се покатери по него, като се надяваше да издържи тежестта й. Стигнеше ли до края му, все щеше да се скрие някак между таванските греди и да стигне до покрива.

— Срежете въжето! — извика спокойно Ван Ек.

Иней ускори. Напредваше. Уви, миг по-късно видя лице над себе си. Един от пазачите на Ван Ек, с нож в ръката. Мъжът сряза въжето. Иней полетя към сцената, свила колене да омекоти удара. Преди да се е изправила, трима пазачи я затиснаха към пода.

— Сериозно, госпожице Гафа — каза напевно Ван Ек. — Запознати сме с талантите ви. Наистина ли смятахте, че няма да взема предпазни мерки? — Не изчака отговор. — Няма да се измъкнете оттук без моя помощ или съдействие от господин Брекер. А понеже той явно не бърза да се появи, вероятно е време да обмислите другите си варианти.

Иней мълчеше.

Ван Ек преплете пръсти зад гърба си. С Вилан определено си приличаха, осъзна Иней, и я побиха тръпки.

— Целият град жужи от слухове за парем. Пристигна делегация от фйердански дрюскеле. А днес два шуански бойни кораба хвърлиха котва в Трето пристанище. Дадох на Брекер седем дни да договори връщането ви, но всички тези хора търсят Кювей Юл-Бо и аз трябва да го изведа от града, преди да са го намерили.

„Два шуански бойни кораба.“ Значи това беше промяната. Времето притискаше Ван Ек. Дали Бажан е знаел за това, или просто е доловил промяната в настроението на господаря си?

— Надявах се, че Бажан го бива и за нещо друго, освен да тормози жена ми с безкрайни етюди за пиано — продължи Ван Ек. — Но по всичко личи, че сега се налага да преговарям с вас. Къде държи Каз Брекер момчето?

— Откъде бих могла да знам?

— Със сигурност знаете тайните квартири на Утайките. Брекер е маниак на тема подготовка и без съмнение има скривалища из целия град.

— Ако го познаваше толкова добре, щеше да знаеш, че никога не би завел Кювей на място, което аз бих могла да ти издам.

— Не вярвам в това.

— Вярвай в каквото щеш. Подозирам, че твоят шуански учен отдавна е напуснал пределите на Кетердам.

— Все щях да чуя нещо, ако е така. Имам шпиони навсякъде.

— Явно не навсякъде.

Бажан изкриви устни.

Ван Ек поклати уморено глава.

— Качете я на масата.

Иней знаеше, че е безсмислено да се бори, но въпреки това го направи. Или трябваше да се бори, или да се предаде без бой на ужаса, когато пазачите я проснаха на масата и затиснаха ръцете и краката й. Чак сега Иней видя, че на една странична масичка са подредени инструменти, които нямаха нищо общо с несъразмерно големите чукове и триони от декора. Истински хирургически инструменти, скалпели, триони и клампи, които зловещо отразяваха светлината.

— Вие сте Привидението, госпожице Гафа, истинска легенда в Кацата. Събирате тайните на съдии, съветници, крадци и убийци. Едва ли има нещо в този град, което вие не знаете. А сега ми кажете къде са тайните квартири на господин Брекер.

— Не мога да ти кажа каквото не знам.

Ван Ек въздъхна.

— Запомнете, че се опитах да бъда любезен. — После се обърна към един от пазачите, едър мъж с остър нос. — Предпочитам да не се проточва излишно. Оставям на теб да избереш подхода.

Пазачът плъзна бавно ръка над инструментите, сякаш се чудеше кое изтезание би било най-ефикасно. Иней усети как куражът й бие отбой, а дишането й се накъсва панически. „Когато страхът дойде, нещо ще се промени.“

Бажан се наведе над нея, пребледнял, уплашен.

— Моля те да му кажеш. Брекер не заслужава да те осакатят заради него. Кажи му каквото знаеш.

— Знам само, че хора като вас не заслужават въздуха, който дишат.

Бажан сякаш се засегна.

— Държах се добре с теб. Не съм някакво чудовище.

— Да, ти си човек, който стои отстрани, бездейства и се гордее с почтеността си, докато чудовищата вършат своето. Ако не друго, чудовищата поне имат зъби и гръбнак.

— Не е справедливо!

Иней не можеше да повярва на ушите си. Що за мекушав глупак би търсил одобрението й в момент като този.

— Ако още вярваш в справедливостта, значи си извадил голям късмет с живота си дотук. Дръпни се от пътя на чудовището, Бажан. Да приключваме. — Пазачът с острия нос пристъпи към масата. Нещо лъщеше в ръката му. Иней се пресегна към онова тихо местенце в себе си, позволило й да издържи цяла година в Менажерията, година, чиито нощи бяха белязани от болка и унижение, а дните — от побои и по-лоши неща. — Хайде — подкани го тя с глас като стомана.

— Момент — каза Ван Ек. Претегляше я с поглед, сякаш четеше счетоводен тефтер и се опитваше да изчисли баланса. Кривна глава настрани и каза: — Счупи й краката.

Дотук с куража й. Започна да се мята в напразен опит да се освободи от хватката на пазачите.

— Аха — кимна Ван Ек. — Така си и знаех.

Остроносият пазач избра дълго парче тежка тръба.

— Не — спря го Ван Ек. — Нека счупването не е чисто. Използвай чука. Раздроби костта. — Лицето му надвисна над нея, очите му бяха сини и ясни. Очите на Вилан, но без неговата доброта. — Никой няма да те сглоби, след като приключа с теб, госпожице Гафа. Ще трябва да си изплатиш дълга, като просиш дребни монети на Източната дъга и всяка вечер се връщаш пълзешком в Ребрата, ако Брекер не те изгони оттам, разбира се.

— Недей.

Не знаеше кого умолява — Ван Ек или себе си. Не знаеше кого мрази повече в този момент.

Пазачът взе един стоманен чук.

Иней се гърчеше на масата, цялата лепнеше от пот. Надушваше миризмата на собствения си страх.

— Не — каза тя. — Не!

Остроносият претегли чука в ръце. Ван Ек кимна. Пазачът плавно вдигна инструмента.

Чукът се вдигна до най-високата си точка, голямата му глава отразяваше светлините и приличаше на мъртва луна. Иней го гледаше неотклонно, после чу припукването на лагерния огън и видя оранжевите панделки в плитката на майка си.

— Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш! — изпищя тя. Думите се откъснаха от някакво дълбоко място в нея, гласът й излезе писклив и крехък. — Ще съм безполезна за него!

Ван Ек вдигна ръка. Чукът се спусна.

Иней го усети как бръсна панталона й, преди да се стовари върху плота на масата на косъм от прасеца й. Целият ъгъл се откърши под силата на удара.

„Кракът ми — помисли си тя, тресеше се цялата, — това можеше да е кракът ми.“ Усети металически вкус в устата си. Беше си прехапала езика. „Светците да ме пазят. Светците да ме пазят.“

— Това е интересен аргумент — каза замислено Ван Ек. Чукна с пръст по устните си. — Добре обмислете кому дължите лоялност, госпожице Гафа. Утре вечер може и да не съм толкова отстъпчив.

Иней не можеше да контролира дишането си. „Ще те разпоря от горе до долу — закле се тя мълчаливо. — Ще изтръгна жалкото ти сърце от гърдите.“ Беше гадна мисъл, противна. Но и неустоима. Дали светците щяха да я накажат за такова нещо? Биха ли простили убийство, продиктувано не от нуждата да оцелееш, а от нетърпима омраза? „Не ми пука — каза си тя, докато пазачите сваляха треперещото й тяло от масата. — Ако трябва, ще се кая до края на дните си, но ще убия това чудовище.“

Повлякоха я през фоайето на изоставения театър, оттам по един коридор до килията, вероятно бивша гримьорна или стая за реквизит. Вързаха ръцете и краката й.

Бажан се приближи да сложи превръзката на очите й.

— Съжалявам — прошепна той, — не знаех, че той смята да…

— Кадема мехим.

Бажан трепна силно.

— Не казвай това.

Сулийците си бяха близки, лоялни. Нямаха друг избор в свят, където си нямат своя земя и където са толкова малко. Зъбите й тракаха неудържимо, но тя се насили да каже:

— Ти си сам. Така, както ти ми обърна гръб, така и те ще ти обърнат гръб.

Това беше най-лошата сулийска клетва, която те лишаваше от гостоприемството на предците в отвъдното и обричаше духа ти да се скита без дом.

Бажан пребледня.

— Не вярвам в тези неща.

— Ще повярваш.

Той нагласи превръзката на очите й. Иней чу как вратата се затваря.

Лежеше по хълбок, рамото и тазът й се впиваха в твърдия под, чакаше треморът да отмине.

Когато се озова в Менажерията, в началото вярваше, че някой ще дойде да я спаси. Семейството й ще я открие. Или някой от правораздавателната система на Кетердам. Герой от приказките, които майка й разказваше. Мъже идваха, но не за да я освободят, и постепенно надеждата й повехна като листо на жарко слънце, а на нейно място покълна горчиво примирение.

Каз я беше спасил от онази безнадеждност и оттогава двамата се спасяваха постоянно, натрупвайки дълг, който не брояха. Сега Иней лежеше в тъмното и си даваше сметка, че въпреки всичките си съмнения отново е вярвала, че Каз ще я спаси, че ще загърби алчността и демоните си, за да й подаде ръка. Вече не беше толкова сигурна. Ван Ек не беше отложил изтезанието само заради логиката в аргумента й, а и защото беше доловил истината в гласа й. „Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш.“ Не можеше да се преструва, че тези думи са били плод на умна стратегия или дори на животинска хитрост. Свършили бяха своето, защото съдържаха в себе си истината. Магия от най-грозния вид.

„Утре вечер може и да не съм толкова отстъпчив.“ Дали изпълнението тази вечер е имало за цел да я уплаши? Или Ван Ек ще изпълни заканата си? И ако Каз наистина дойде за нея, какво ще завари?