Алчни крале

23. Вилан

„Ще умра и с мен ще умре надеждата й за спасение. Никой няма да помни, че Мария Хендрикс е съществувала.“ Вилан отчаяно искаше да бъде смел, но му беше студено, целият беше натъртен, а имаше и по-лошо — заобиколен бе от най-храбрите хора, които познаваше, и те до един изглеждаха уплашени.

Придвижваха се бавно по каналите, спираха под мостове и в дълбоките сенки, изчакваха отрядите на градската стража да изтрополят над тях или да ги подминат с лодките си. А тази нощ сякаш цялата стража беше полазила града до последния човек — лодките им патрулираха бавно по каналите със силни фенери на носовете. Нещо се беше променило след изпълнението при моста Гоедмед. Градът беше оживял, обзет от гняв.

— Гришаните… — понечила бе да повдигне темата Нина, но Каз я прекъсна веднага.

— Или са на сигурно място в посолството, или вече не можем да им помогнем. Те могат и сами да се защитят. А ние трябва да се покрием.

Нина не възрази и в този момент Вилан усети колко точно са загазили. Вместо да спори, тя просто скри лице в шепи и се умълча.

— Те ще се справят, спокойно — каза Иней и я прегърна през раменете. — Той също ще се справи. — Но движенията й бяха предпазливи, а по дрехите й имаше кръв.

С това разговорите приключиха. Каз и Роти рядко натискаха веслата, колкото да насочат лодката към поредния тих и тесен канал, оставяха течението да ги носи. Докато не свърнаха зад един завой близо до Шоонщраат и Каз не нареди да спрат. Двамата с Роти насочиха лодката към брега зад прикритието на един амбулантен съд. Каквото и да продаваше плаващият магазин, сега павилионите му бяха здраво заключени да пазят стоката.

Малко по-нататък отряд от градската стража налази един мост, а две от лодките им преграждаха канала отдолу.

— Правят блокади — рече Каз.

Зарязаха лодката и продължиха пеша.

Вилан знаеше, че отиват към друга тайна квартира, но Каз го беше заявил съвсем категорично — вече нямаше безопасни места за тях в Кетердам. Къде биха могли да се скрият? Пека Ролинс и Ван Ек се бяха съюзили, а заедно двамата контролираха половината град. Щяха да заловят Вилан. И тогава какво? Никой нямаше да повярва, че той е синът на Ян ван Ек. Вилан може и да беше в немилост, но като син на едър търговец имаше права, недостъпни за един шуански престъпник. В Адската порта ли щяха да го хвърлят? Или баща му щеше да му уреди смъртна присъда?

Отдалечаваха се от Кацата и промишления квартал. Тук патрулите бяха по-нарядко. Явно градската стража беше съсредоточила усилията си върху средищата на престъпността в Кетердам. Въпреки това групичката им се движеше на прибежки, по тесни улички, за чието съществуване Вилан не подозираше, минаваха напряко през изоставени дюкяни и приземните етажи на празни кооперации, за да стигнат до поредната тясна уличка. Сякаш Каз имаше в главата си тайна карта на забравените места в Кетердам.

Дали Йеспер щеше да ги чака там, в тайната квартира? Или лежеше ранен на пода в гробницата, самичък и изоставен? Не, това Вилан нямаше да го повярва. Колкото по-лоши бяха шансовете за успех, толкова по-упорито се сражаваше Йеспер. Сети се как бе умолявал Колм. „Знам, че те разочаровах. Дай ми още един шанс.“ Колко пъти Вилан бе отправял, кажи-речи, същите думи към своя баща, с надеждата поне този път да спази негласното обещание? Йеспер трябваше да оцелее. Всички те трябваше да оцелеят.

Спомни си първата си среща със стрелеца. Тогава Йеспер му се стори като същество от друг свят, облечен в жълто-зелено, крачката му — дълга и отскоклива, сякаш всяко движение се изливаше от бутилка с тясно гърло.

Когато се озова за пръв път в Кацата, в онази своя първа нощ там, Вилан обикаляше по улиците, измръзнал до кости, убеден, че всеки миг ще го ограбят. Накрая, когато кожата му започна да посинява, а пръстите му изгубиха чувствителността си, Вилан събра кураж и се приближи към някакъв мъж, който пушеше лула на стъпалата пред една къща.

— Знаете ли къде мога да наема стая?

— Ей там пише, че имат свободни места — каза той и махна към отсрещния тротоар. — Ти какво, сляп ли си?

— Явно не съм го видял — изломоти Вилан.

Пансионът беше мръсен, но евтин, а това беше най-важното. Остави десет крюге за стая, плати допълнително за топла баня. Знаеше, че трябва да си пести парите, но ако се разболееше още първата нощ, парите щяха да са последният му проблем. Изкъпа се набързо в малката баня в дъното на коридора. Водата наистина беше топла, но Вилан се чувстваше уязвим така — да седи гол в коритото без ключалка на вратата. Изтри се с малкия пешкир, изцеди колкото можа дрехите си, но те пак бях влажни, когато ги облече.

Онази нощ Вилан лежа буден на тънкия като хартия матрак, взираше се в тавана и слушаше звуците на пансиона. В родния му квартал нощите бяха толкова тихи, че се чуваше плискането на водата в канала. А тук… тук сякаш беше пладне, а не посред нощ. През мръсните прозорци се лееше музика. Хора говореха, смееха се, блъскаха врати. Двойката в стаята над него си спретна скандал. А двойката в стаята под него се занимаваше с други неща.

Вилан вдигна ръка да докосне отеклата си шия. „Ако само можех да позвъня за чаша чай.“ И точно тогава изпадна в паника. Още колко можеше да падне? Собственият му баща беше поръчал да го убият. Парите му бяха на свършване, а матракът под него вонеше на химикалите, с които съдържателят се беше опитал да убие бълхите. Би трябвало да обмисля план и отмъщение дори, да си събере мислите, да разпредели малкото си ресурси. А какво правеше той? Идеше му да ревне, че не може да звънне на прислугата за чай. Да, беше нещастен в дома на баща си, но никога нищо не му беше липсвало. Топла храна, чисти дрехи. Никога не се беше налагало да полага усилия, да се труди. Прислугата го правеше вместо него. Оцеляването в Кацата изискваше умения, които Вилан не притежаваше.

Лежеше и търсеше някакво обяснение за случилото се. Може би Мигсон и Приор са действали по своя инициатива, а баща му не е имал нищо общо. Да, така трябва да е било. Или пък Мигсон и Приор са разтълкували неправилно нарежданията на баща му. Всичко е било една ужасна грешка. Стана и бръкна в джоба на блажното си палто. Документите му за записване в музикалната академия още бяха там.

Още щом извади дебелия плик, Вилан разбра, че баща му е виновен. Пликът беше подгизнал и вонеше на канал, но цветът му не се беше променил. Нямаше петна от мастило, пропили се от документите вътре. Въпреки това Вилан отвори плика. Листата бяха залепнали един за друг, но той ги отдели внимателно до последния. Празни. Баща му дори не си беше направил труда да сложи в плика някакви стари и непотребни документи, някоя чернова. Знаел е, че Вилан няма дори да отвори плика. И че глупавият му наивен син никога не би заподозрял баща си в измама. „Толкова съм жалък.“

Остана в стаята си два дни, не смееше да излезе. Но на третата сутрин гладът и миризмата на пържени картофки от улицата долу го изкараха навън. Купи си хартиена кесия с картофки и ги нападна веднага, изгълта ги на няколко хапки, нищо, че му пареха на устата. А после събра смелост да се поразходи.

Парите щяха да му стигнат за още седмица в пансиона и за по-малко, ако искаше да се храни. Трябваше да си намери някаква работа, но нямаше идея откъде да започне. Не беше нито достатъчно голям, нито достатъчно силен да се глави в складовете или корабостроителниците. А за по-лека работа трябваше да чете. Дали пък в игралните зали и дори в къщите на насладите не търсеха музиканти? Флейтата още беше у него. Мина няколко пъти по Източната дъга, дръзна да навлезе и в по-добре осветените пресечки. Когато започна да се стъмва, пое назад към пансиона, напълно отчаян. Мъжът с лулата пак седеше пред къщата и пушеше. Този тип май никога не напускаше любимото си място.

— Търся си работа — каза му Вилан. — Познавате ли някого, който търси хора?

Мъжът го погледна през облак от дим.

— Млада топчица сладолед като тебе ще изкара добри пари на Западната дъга.

— За почтена работа питам.

Мъжът се разсмя, чак се закашля от смях, но накрая все пак насочи Вилан на юг към работилниците за щавене на кожа.

Там, срещу нищожна надница, Вилан смесваше бои и чистеше резервоарите. Другите работници бяха предимно жени и деца, както и няколко кльощави момчета като него. Почти не говореха, твърде уморени и болни от химикалите. Имаха сили само да си свършат работата и да си вземат платата. Не им даваха ръкавици и маски и Вилан бързо стигна до извода, че ще умре от отравяне в най-скоро време, което си имаше и добри страни — поне нямаше да се чуди къде да се дене по-нататък с малкото пари, които изкарваше.

Един следобед чу бригадира на бояджиите да се оплаква, че губят твърде много материал заради изпаренията, понеже бойлерите прегрявали. Псуваше като каруцар колко пари бил дал да ги оправят, а полза — никаква.

Вилан се поколеба, а после събра смелост и предложи да сипят морска вода в резервоарите.

— И защо да правя такова нещо, мамка му? — викна бригадирът.

— Така ще повишите точката на кипене — отвърна Вилан. Вече съжаляваше, че изобщо се е обадил. — Боята ще трябва да се загрее повече, за да кипне, и така ще губите по-малко от изпарения. Ще трябва да промените малко формулата обаче, защото солта се натрупва бързо, и да чистите по-често резервоарите заради корозията.

Бригадирът изплю струйка юрда на пода и му обърна гръб. Но на следващата седмица пробваха да сипят морска вода в един от резервоарите. След няколко дни добавиха солена вода във всичките, а бригадирът започна да се допитва до Вилан за това и онова. Може ли да се направи нещо, така че червената боя да не вкоравява кожите? Как да намалят времето за обработка и съхнене? Може ли Вилан да забърка някаква смола, така че боите да не пускат? Седмица по-късно Вилан стоеше при резервоара с дървеното гребло в ръце, замаян от боите и с насълзени очи, и се чудеше дали да не си поиска повишение заради идеите, които даваше на бригадира, когато едно момче се приближи до него. Висок и слаб младеж с кафява земска кожа, който изобщо не би трябвало да е тук, в бояджийския цех. Не само заради яркозелената си карирана жилетка и жълтите панталони, а и защото излъчваше радост на вълни, сякаш отвратителната и воняща щавачница е най-прекрасното място на света, сякаш е дошъл тук на купон, който е чакал от дълго време. Нямаше грам излишна тлъстина по себе си, а дългото му тяло беше сглобено някак хлабаво, сякаш ставите му не познаваха обичайните ограничения. Бригадирът на бояджиите се сърдеше, когато външни хора идват в цеха му, но на това момче не каза нищо, сигурно заради револверите на кръста му, а само докосна с уважение шапката си и побърза да се отдалечи.

Замаян от боите, Вилан не разсъждаваше ясно, но няколко мисли все пак се оформиха в главата му. Първата бе, че момчето има най-съвършено оформените устни на света. Втората — че баща му е изпратил нов наемник да го убие. Стисна здраво дървената лопата. Момчето наистина ли щеше да го застреля посред бял ден? Хората правеха ли такива неща?

Момчето каза:

— Чувам, че се оправяш с химията.

— Какво? Ъъъ… да. Малко — успя да смотолеви Вилан.

— Малко?

Обзе го внезапното убеждение, че следващият му отговор ще е изключително важен, съдбоносен дори.

— Учил съм химия.

Вземал бе уроци по математика и естествени науки и беше залягал усърдно над тях с надеждата те да компенсират някак другите му неуспехи.

Момчето му подаде сгънат лист хартия.

— Щом е така, като ти свърши смяната довечера, ела на този адрес. Може да имаме работа за теб. — А после се огледа, сякаш чак сега забелязваше резервоарите и прежълтелите работници, които се трудеха до тях. — Истинска работа.

Вилан се взираше в листа, буквите танцуваха в неразгадаема плетеница пред очите му.

— Аз… не зная къде е това.

Момчето въздъхна нетърпеливо.

— Не си оттук, а? — Вилан поклати глава. — Добре. Ще дойда да те взема, понеже очевидно си нямам друга работа, освен да развеждам новоизлюпени гражданчета из Кетердам. Вилан, нали?

Вилан кимна.

— Вилан чий?

— Вилан… Хендрикс.

— Разбираш ли от взривни вещества, Вилан Хендрикс?

— Взривни?

— Бомби бе, бум, тряс и прочие.

Вилан съвсем се сащиса, знаеше само, че е важно да се прави на сведущ.

— О, да — каза той с цялото самочувствие, което успя да изстърже от себе си.

Момчето го огледа скептично.

— Ще видим. Ще те чакам отвън в шест камбани. И без пищаци, че ще си имаме неприятности.

— Да, естествено.

Момчето завъртя сивите си очи и измърмори под нос:

— Каз май съвсем се е побъркал.

След края на смяната в щавачницата Йеспер заведе Вилан в един магазин за стръв в Кацата. Вилан сигурно би се чувствал неловко заради омачканите си дрехи — нямаше други, — но парализиращият страх, че това е някакъв сложен капан, заложен от баща му, не оставяше място за такива банални тревоги. В задната стаичка на магазинчето за стръв Вилан се запозна с Каз и Иней. Обясниха, че им трябвали светлинни бомби, както и нещо по-силничко. Вилан отказа.

Същата вечер се прибра в пансиона и там го чакаше първото писмо. Единственото, което успя да разчете, беше името на подателя — Ян ван Ек.

Лежа буден цялата нощ, сигурен, че всеки момент Приор ще влети през вратата и ще сключи месести ръце около врата му. Не можеше да избяга — парите едва му стигаха да си плаща наема, какво остава да си купи билет до друго място. А и какво щеше да прави в провинцията? Никой нямаше да го наеме за селскостопански работник. На следващия ден отиде да говори с Каз, а вечерта сглоби първата си бомба за Утайките. Знаеше, че прави нещо незаконно, но за няколко часа изкара повече пари, отколкото за седмица в щавачницата.

Писмата от баща му продължиха да пристигат, веднъж, понякога и два пъти седмично. Вилан не знаеше какво да мисли за това. Заплаха ли бяха? Или баща му просто искаше да го дразни? Държеше ги на купчинка под дюшека си и понякога му се струваше, че нощем мастилото се просмуква през тънкия дюшек и се влива в сърцето му като черна отрова.

Но колкото повече време минаваше и колкото повече поръчки изпълняваше Вилан за Каз, толкова по-малко се страхуваше. Щеше да изкара достатъчно пари, да се махне от града и повече никога да не изрече името Ван Ек. А ако той решеше да му види сметката преди това… по това Вилан не можеше да стори нищо така или иначе. Дрехите му се бяха окъсали и толкова беше отслабнал, че се наложи да пробие нова дупка в колана си. Но по-скоро би се продал в бордеите на Западната дъга, отколкото да моли баща си за милост.

Тогава Вилан още не го знаеше, но Каз е бил наясно с истинската му самоличност от самото начало. Мръсните ръце проучваше всеки новопоявил се в Кацата и бързо бе сложил Вилан под протекцията на Утайките, сигурен, че един ден синчето на едър търговец ще му бъде от полза.

Вилан не хранеше илюзии за мотивацията на Каз, но знаеше също, че никога не би оцелял без неговата помощ. А и Каз пет пари не даваше дали Вилан може да чете. Да, дразнеха го и Каз, и другите, но му бяха дали шанс да се докаже. Ценяха нещата, които можеше да прави, а не го наказваха за онези, които не можеше.

Искрено бе вярвал, че Каз е в състояние да съсипе баща му, да му отмъсти вместо Вилан — и с негова помощ — за онова, което Ван Ек беше сторил на майка му. Вярвал бе, че въпреки богатството и връзките на Ван Ек този отряд — неговият отряд — има силите да го надвие. Сега обаче… сега отново имаше чувството, че баща му си прави с него жестока шега.

Отдавна бе минало полунощ, когато стигнаха до финансовия квартал, един от най-богаташките квартали на Кетердам, недалече от Борсата и кметството. По тези улици присъствието на баща му беше още по-осезаемо и Вилан се чудеше защо Каз ги е довел тук. Свърнаха в една пресечка към задната част на голямо здание. Вратата беше подпряна да не се затвори. От другата й страна имаше спирално стълбище около металната клетка на голям асансьор. Роти остана при входа, вероятно на пост, а останалите се набутаха в асансьора. Вратата му се затвори с дрънчене и те поеха бавно нагоре цели петнайсет етажа до последния. Озоваха се в коридор с лакиран паркет и високи тавани в бледолилаво.

„Това е хотел — осъзна Вилан. — Влезли сме през входа на прислугата, а асансьорът е за доставки.“

Каз почука на широка двойна врата от светло дърво. Отвори им Колм Фейхи, облечен с дълга до пода нощна риза и наметнал палто на раменете си. Да, намираха се в хотел „Гелдренер“.

— Другите са вътре — каза напрегнато Колм.

Не зададе нито един въпрос, само им посочи банята и си наля чаша чай, докато те оставяха следи от кал по лилавите килими. Матиас видя Нина, скочи от гигантското патладжанено канапе и я награби.

— Тръгнахме към Сладкия риф, но не можахме да минем през блокадите — каза той и я пусна да стъпи на пода. — Боях се, че е станало най-лошото.

А после всички взеха да се прегръщат и Вилан с ужас усети сълзи да пълнят очите му. Примигна да ги разкара. Това оставаше — Йеспер да го види как реве. Пак. Стрелецът беше покрит със сажди и миришеше на горски пожар, но иначе очите му светеха доволно като след всяка битка. Вилан не искаше много — само да стои възможно най-близо до него и да знае, че Йеспер е добре и в безопасност.

Чак сега си даваше сметка колко много държи на тези хлапета. Баща му би се присмял високомерно, разбира се — банда крадци и негодници, един бивш войник, сега дезертьор, и един картоиграч, който постоянно губи. Но те бяха първите му приятели, единствените му приятели, и ако можеше да избира между хиляда момчета и момичета, пак щеше да избере тези.

Само Каз стоеше настрана и се взираше мълчаливо през прозореца към тъмните улици в ниското.

— Каз — извика го Нина, — ти може и да не се радваш, че сме живи, но ние се радваме, че ти си жив. Ела тук!

— Остави го — тихо каза Иней.

— Светци, Привидение! — възкликна Йеспер. — Ти кървиш.

— Да повикам ли лекар? — предложи Колм.

— Не! — отговориха всички в хор.

— Че как — измърмори Колм. — Поне кафе да поръчам?

— Да, моля — отвърна Нина.

Колм поръча кафе, гофрети и бутилка бренди и докато чакаха, Нина ги прати да търсят ножица, за да нареже хотелските хавлии за превръзки. Щом откриха ножица, Нина заведе Иней в банята да се погрижи за раните й.

На вратата се почука, всички се напрегнаха, но напразно. Носеха им храната. Колм отвори на сервитьорката, поздрави я и учтиво настоя, че може и сам да се оправи с количката. Явно не искаше момичето да види странните му посетители. Веднага, щом вратата се затвори, Йеспер скочи да му помогне с отрупания сребърен поднос и чиниите от толкова фин порцелан, че прозираше. Вилан отдавна не беше ял в такива чинии. Със закъснение си даде сметка, че Йеспер е облякъл риза на баща си — беше му широка в раменете, а китките му стърчаха от ръкавите.

— Какво е това място впрочем? — попита Вилан, като оглеждаше просторната стая, декорирана в оттенъци на лилавото.

— Май се нарича апартамент Кетердам — отвърна Колм и се почеса по тила. — Значително по-изискан е от стаята, която бях наел в университетския квартал.

Нина и Иней излязоха от банята. Нина напълни една чиния с храна и се тръсна до Матиас на дивана. Сгъна на две една гофрета и отхапа гигантска хапка, а пръстите на краката й се сгърчиха от удоволствие.

— Ще прощаваш, Матиас — каза тя с пълна уста, — обаче реших да избягам с бащата на Йеспер. Той се грижи подобаващо за хранителните ми нужди.

Иней беше свалила туниката си и носеше само подплатената жилетка. Ръцете й бяха голи, ако не броим нарязаните на ивици хавлии около едното рамо и под лактите. Превръзки стягаха също дясното й бедро и левия прасец.

— Как пострада така? — попита я Йеспер и подаде на баща си чаша кафе върху изящна чинийка.

Иней приседна на облегалката на едно кресло до Кювей, който седеше на пода.

— Запознах се с едно момиче.

Йеспер се просна на по-малкото канапе, а Вилан седна на другото кресло и закрепи на коляно чиния с гофрети. В трапезарията на апартамента от другата страна на портала имаше голяма маса с хубави столове, но явно никой не проявяваше интерес към тях. Само Колм беше седнал там с чашата кафе и бутилката бренди. Каз остана на мястото си и Вилан започна да се чуди какво толкова вижда през прозореца, че не може да откъсне поглед от него.

— Е — каза Йеспер и си сложи захар в кафето, — ако не броим новата приятелка на Иней, някой ще ми каже ли какво, по дяволите, стана?

— Ами, да видим — започна Нина. — Иней падна от двайсетия етаж.

— Ние пък пробихме голяма дупка в пода и паднахме върху масата в трапезарията на баща ми — добави Вилан.

— Нина може да вдига мъртвите — каза Иней.

Чашата на Матиас изтрака в чинийката си. Изглеждаха нелепо в голямата му ръка.

— Не ги „вдигам“. Е, стават, вярно е, но не възкръсват или нещо такова. Така мисля. Не съм много сигурна.

— Ама вие сериозно ли? — попита Йеспер.

Иней кимна.

— Не мога да го обясня, обаче го видях с очите си.

Матиас беше намръщил чело.

— В равкийския квартал ти успя да призовеш онези парченца кост.

Йеспер сръбна от кафето си.

— Ами при езерната къща? Там призова облак прах, нали така?

— Какъв прах? — попита Иней.

— Тя не просто уби пазача. Задави го с прах.

— До езерната къща на Хендрикс има фамилно гробище — каза Вилан, спомнил си оградения участък до западната стена. — Може онзи прах да е бил… от кости? Човешки останки?

Нина остави чинията си.

— Направо ми съсипа апетита. — После пак си взе чинията. — Почти.

— Ти затова ме попита дали парем променя силата на Гриша — обърна се Кювей към Матиас.

Нина го погледна втренчено.

— Променя ли я?

— Не знам. Ти взе дрогата само веднъж. Издържа периода след това. Рядко се случва.

— Каква късметлийка съм само.

— Много ли е зле? — попита Матиас.

Нина събра няколко трохи от скута си и ги върна в чинията.

— Ако трябва да цитирам един русоляв мускуляга, противоестествено е. — Въпреки закачката доброто й настроение отпреди малко си беше отишло. Сега Нина изглеждаше тъжна.

— А може и да не е — каза Матиас. — Нали Корпоралките уж са орденът на живите и мъртвите?

— Силата на Гриша не би трябвало да работи по този начин.

— Нина — нежно каза Иней, — парем те отведе до прага на смъртта. Може би си донесла нещо със себе си оттам.

— Егати и сувенира, няма що.

— Или пък Дйел е угасил една светлинка и е запалил друга — каза Матиас.

Нина го стрелна с кос поглед.

— Теб да не са те фраснали по главата?

Той се пресегна да хване ръката й. Вилан остана с усещането, че се натрапва на нещо лично.

— Благодарен съм, че си жива — каза Матиас. — Благодарен съм, че седиш до мен. Благодарен съм, че ядеш.

Тя облегна глава на рамото му.

— Ти си за предпочитане пред гофретите, Матиас Хелвар.

Нещо като усмивка разтегна устните на фйерданеца.

— Нека не изричаме неща, които не са верни, любима.

На вратата се почука тихо. Всички моментално посегнаха към оръжията си. Колм седеше като вкаменен на стола.

Каз му даде знак да остане на мястото си и тръгна безшумно към вратата. Надникна през шпионката.

— Спехт — каза той.

Всички си отдъхнаха, а той отвори вратата, размени няколко тихи думи със Спехт под напрегнатите им погледи, после бившият моряк кимна и изчезна към асансьора.

— От този етаж може ли да се стигне до часовниковата кула? — обърна се Каз към Колм.

— В дъното на коридора — отвърна той. — Не съм се качвал. Стълбището е много стръмно.

Каз излезе, без да каже и дума повече. Останалите се спогледаха, после тръгнаха след него, изнизаха се покрай Колм, който ги гледаше разтревожено.

В коридора Вилан си даде сметка, че целият етаж е декориран в хармония с луксозния апартамент. Ако щеше да умира, не искаше да прекара точно тук последната нощ от живота си.

Изкачиха се в колона по витото желязно стълбище на часовниковата кула и излязоха през капандурата в горния му край. Помещението беше голямо и студено, заето почти изцяло от механизма на гигантския часовник. От четирите му страни се откриваше гледка към града и сивото небе на зазоряване.

На юг, откъм острова на Черното було, се издигаше дим. На североизток се виждаше Гелдканал, както и лодки на пожарната и градската стража в района на бащината му къща. Сети се за сащисаната физиономия на баща си, когато с Каз се стовариха върху масата в трапезарията. Ако не беше толкова уплашен, сигурно щеше да избухне в смях. „Срамът изяжда човек отвътре.“ Да бяха подпалили цялата къща.

В далечината пристанищата гъмжаха от лодки и фургони на градската стража. Целият град сякаш се беше изринал в лилаво.

— Спехт каза, че са затворили пристанищата и са спрели фериботите — обясни Каз. — Запечатват града. Никой няма да влиза и да излиза от Кетердам.

— Да бе, абсурд — каза Иней. — Хората ще се разбунтуват.

— Но няма да обвинят Ван Ек, за блокадата.

Вилан усети как стомахът му се надига.

— Ще обвинят нас.

Йеспер поклати глава.

— Дори да изкарат на улицата и последния страж, пак нямат достатъчно хора да затворят града и да го претърсят основно.

— Смяташ ли? — попита Каз. — Погледни пак.

Йеспер се приближи към западния прозорец, където стоеше Каз.

— Вси светии и леля ти Ева! — възкликна той.

— Какво? — повиши глас Вилан, когато всички се струпаха при прозореца.

Тълпа от хора се движеше на изток от Кацата през квартал Зелвер.

— Бунт? — попита Иней.

— По-скоро парад — отвърна Каз.

— Защо стражата не ги спира? — попита Вилан.

Множеството минаваше необезпокоявано по мостовете и през барикадите.

— Сигурно защото баща ти така е наредил — рече Каз.

Навалицата наближаваше и Вилан чу песни и барабани.

Наистина звучеше като парад. Минаха по моста Зелвер, източиха се покрай хотела и продължиха към площада пред Борсата. Вилан позна хората най-отпред — бандата на Пека Ролинс, предвождана от някакъв тип с лъвска кожа и фалшива златна корона, прикрепена към гривата.

— Чайките — каза Иней и посочи хората зад Лъвските грошове. — А онова там са Лидитата.

— Остриетата на Харли — каза Йеспер. — И Черните шипове.

— Всички банди — заключи Каз.

— Но какво означава това? — попита Кювей. — Защо са с лилави панделки?

Всички членове на банди долу носеха лилава ивица над лакътя си.

— Мобилизирали са ги — обясни Каз. — Спехт каза, че вече всички в Кацата знаят. Добрата новина е, че ни искат живи. Всички нас, дори Матиас. Лошата е, че са обявили награда за шуанските близнаци, които пътуват с нас, и лицето на Кювей — и на Вилан — вече също краси стените на града.

— И Търговският съвет се е съгласил с тази лудост? — попита Матиас. — Ами ако започнат да стрелят, ако избухнат безредици?

— Няма. Ролинс знае какво прави. Ако градската стража се беше опитала да затвори Кацата, бандите щяха да се обърнат срещу тях. Сега им помагат в официално качество, а Ван Ек разполага с две армии. И ни притиска до стената.

Иней си пое шумно дъх.

— Какво? — попита отново Вилан, но и сам разбра, щом погледна надолу към площада.

Появила се бе и последната групичка — предвождаше ги старец с шапка с перо, а хората отзад кряскаха с всички сили — като врани. Утайките, бандата на Каз. Бяха се обърнали срещу него.

Йеспер удари с юмрук в стената.

— Неблагодарници такива!

Каз мълчеше и гледаше как навалицата се изнизва покрай хотела, рояци в ярки дрехи, които си крещяха обиди и дюдюкаха сякаш е някакъв празник. Врявата се чуваше дори след като парадът се скри от погледа им. Като нищо щяха да маршируват чак до кметството.

— Какво ще стане сега? — попита Кювей.

— Всички стражи и бандити в града ще ни търсят, докато не ни намерят — отвърна Каз. — Няма начин да напуснем града. Особено с теб.

— Не може ли да чакаме? — попита Кювей. — Тук? При господин Фейхи?

— Да чакаме какво? — попита Каз. — Някой да ни спаси?

Йеспер облегна чело на стъклото.

— Баща ми. Ще задържат и него. Ще го обвинят, че укрива бегълци от закона.

— Не — каза изведнъж Кювей. — Не! Дайте ме на Ван Ек.

— Абсурд — излая Нина.

Момчето размаха отривисто ръце.

— Вие ме спасихте от фйерданите. Ако не ме предадете сега, така или иначе пак ще ме хванат.

— И всичко това ще е било за нищо? — повиши глас Вилан, изненадан от гнева си. — Рисковете, които поехме? Ударът срещу Ледения палат? Цената, която Иней и Нина платиха, за да ни измъкнат?

— Но ако аз се предам на Ван Ек, вие ще сте свободни — настоя Кювей.

— Не става така, хлапе — поклати глава Йеспер. — Пека има шанс да извади Каз от играта, при това с подкрепата на всички банди в Кацата, а Ван Ек за нищо на света няма да ни остави на мира, като знае на какво сме способни. Вече не става въпрос за теб.

Кювей изпъшка, плъзна гръб по стената и седна на пода. После хвърли жален поглед на Нина.

— Трябваше да ме убиеш в Ледения палат.

Нина сви рамене.

— Да, но тогава Каз щеше да убие мен, Матиас щеше да убие Каз и щеше да стане голяма каша.

— Не е за вярване, че се измъкнахме от Ледения палат, а сега сме затворници в собствения си град — каза Вилан. Не беше редно и толкова.

— О, да — кимна Йеспер. — Този път ни изпържиха здраво.

Каз нарисува с пръст кръг на прозореца. Кожената ръкавица изскърца неприятно по стъклото.

— Не съвсем — каза той. — Мога да ви отърва поне от градската стража.

— Не — каза Иней.

— Ще се предам.

— Но Кювей… — започна Нина.

— Градската стража не знае нищо за Кювей. Те си мислят, че търсят Вилан. Ще им кажа, че Вилан е мъртъв. Че аз съм го убил.

— Да не си се побъркал? — възкликна Йеспер.

— Каз — рече Иней. — Ще те пратят на бесилката.

— Първо ще трябва да ме осъдят.

— Това никога няма да стане — поклати глава Матиас. — Ще изгниеш в затвора. Ван Ек няма да те допусне до съдебната зала, като знае какви може да ги наговориш.

— Мислиш ли, че в Кетердам има килия, от която не мога да изляза?

— Ван Ек знае, че си добър с шперцовете — обади се гневно Иней. — Ще се погрижи да те убият на път към затвора.

— Това е нелепо — каза Йеспер. — Няма да се жертваш заради нас. Нито ти, нито някой друг. Ще се разделим. По двойки. Ще намерим начин да минем през блокадата и ще се скрием някъде на село.

— Това е моят град — рече Каз. — Няма да бягам от него с подвита опашка.

Йеспер вдигна отчаяно ръце.

— Твоят град, казваш? Та ти се отказа от всичко, Каз. Отказа се от дела си във Вранския клуб и Пето пристанище. Вече нямаш банда. Дори да избягаш от затвора, Ван Ек и Ролинс пак ще насъскат градската стража и половината Каца по петите ти. Не можеш да се сражаваш с всички.

— Само гледай.

— По дяволите, Каз! Помниш ли какво ми повтаряше ежедневно? Раздадат ли ти губеща ръка, значи е време да станеш от масата.

— Давам ви възможност да се измъкнете. Не я пропилявайте.

— Защо се държиш с нас като с банда страхливци?

Каз се обърна да го погледне.

— Ти предложи да бягаме, Йеспер. Искаш и аз да побягна, за да не се чувстваш толкова зле. Уж много обичаш битките, а винаги пръв отваряш дума за бягство.

— Защото искам да живея!

— За какво? — попита Каз, очите му горяха. — За да изиграеш още някое раздаване на масите? За да разочароваш отново баща си и да предадеш приятелите си? Каза ли на Колм, че заради теб ще загуби фермата си? На Иней, че заради теб едва не умря от ножа на Оомен? Че за малко всички да умрем тогава?

Раменете на Йеспер увиснаха, но той не отстъпи.

— Направих грешка. Допуснах слабостта ми към хазарта да подложи крак на добрите ми намерения, но в името на вси светии, Каз, още колко ще трябва да плащам, за да ми простиш?

— И как според теб изглежда прошката ми, Йорди?

— Кой, по дяволите, е Йорди?

За част от секундата лицето на Каз се вкамени, в тъмното на очите му се мерна объркване и дори страх… появи се и изчезна толкова бързо, че Вилан го отдаде на въображението си.

— Какво искаш от мен? — изръмжа Каз с безразлична и сурова както винаги физиономия. — Доверието ми? Имаше го и го разби на малки парченца, защото не можеш да си затваряш голямата уста.

— Веднъж! Един път! Колко пъти съм ти пазил гърба в битка? Колко пъти съм бил на ниво? Това за нищо ли не се брои? — Йеспер вдигна ръце. — Не мога да споря с теб. Никой не може да спечели в спор с теб.

— Точно така. Не можеш да спечелиш. Мислиш се за картоиграч, но си роден да губиш. Битки. Карти. Момчета. Момичета. Играеш, докато не загубиш, затова поне веднъж в живота си обърни гръб и си плюй на петите.

Йеспер замахна пръв. Каз се наведе надясно да избегне удара, после двамата се сборичкаха. Полетяха към стената, удариха си главите, разделиха се за миг, после си налетяха отново, размахали юмруци.

Вилан се обърна да погледне Иней, очакваше поне тя да се намеси, после към Матиас, който би трябвало да скочи и да ги разтърве. Някой трябваше да направи нещо, но останалите само се отдръпнаха назад да им отворят място. Единствено Кювей изглеждаше уплашен.

Йеспер и Каз си разменяха удари, залитаха, удряха се в часовниковия механизъм, отскачаха. Не беше бой, а кръчмарско сбиване — никаква грация, само грозна размяна на юмруци и лакти.

— В името на Гезен и делата му, някой да ги спре! — викна отчаяно Вилан.

— Йеспер още не го е застрелял — каза Нина.

— Каз не използва бастуна си — добави Иней.

— И смятате, че не могат да се убият един друг с голи ръце?

И двамата кървяха — Йеспер от сцепена устна, а Каз от аркада на веждата. Ризата на Йеспер се беше вдигнала наполовина на главата му, а единият ръкав на Каз се беше отпрал.

Капакът на капандурата се вдигна и главата на Колм Фейхи се появи в отвора. Румените му страни бяха станали още по-червени.

— Йеспер Люелин Фейхи, престани веднага! — ревна той.

Йеспер и Каз се стреснаха едновременно, а после, за изумление на Вилан, отстъпиха и виновно сведоха очи.

— Какво става тук? — викна Колм. — Мислех, че сте приятели.

Йеспер прокара ръка по тила си. Очевидно му се щеше да потъне в пода.

— Ние… ъъъ… спорехме за нещо.

— Това и аз го виждам. Проявих завидно търпение с цялата тази история, Йеспер, но вече съм на границата. Да си слязъл, докато преброя до десет, иначе така ще ти нашаря задника, че две седмици няма да можеш да седнеш.

С тези думи Колм заслиза по витото стълбище. Мълчанието се проточи.

А после Нина се изкиска.

— Яко си го загазил, Йес.

Той се намръщи.

— Матиас, Нина позволи на Корнелис Смеет да я хване за задника.

Нина рязко спря да се смее.

— Ще ти обърна зъбите с хастара навън.

— Това е физически невъзможно.

— Вдигам мъртвите, пич. Сериозно ли ще ми казваш какво мога и не мога?

Иней кривна глава настрани.

— Йеспер Люелин Фейхи? — каза тя с тежко ударение на втората дума.

— Млъкни — сопна се той. — Името се предава в семейството.

Иней се поклони тържествено.

— Както кажеш, Люелин.

— Каз? — погледна го предпазливо Йеспер.

Но Каз бе вперил невиждащ поглед в нищото, физиономия, която Вилан познаваше.

— Това да не е?… — попита тихо той.

— Лицето му, когато замисля нещо? — каза Йеспер.

Матиас кимна.

— Без съмнение.

— Зная как да го направим — бавно рече Каз. — Как да измъкнем Кювей от града, да изведем гришаните, да си вземем парите, да надвием Ван Ек и да накажем подобаващо онзи кучи син Пека Ролинс.

Нина вдигна вежди.

— Само толкова?

— Как? — попита Иней.

— Досега играхме по свирката на Ван Ек. Криехме се. Край с това. Ще си спретнем едно малко наддаване, търг. — Обърна се да ги погледне. Очите му светеха празни и черни като на акула. — И понеже Кювей няма търпение да се жертва, ще продадем него.