Алчни крале

28. Йеспер

Йеспер никога не беше виждал Каз в такова състояние — счупен нос, сцепена устна, едното око отекло и затворено. Държеше се за кръста като човек със счупени ребра, а когато се закашля и вдигна кърпичка пред устата си, Йеспер зърна кървавата храчка, преди Каз да върне кърпичката в джоба си. Куцаше по-зле от всякога, но още се държеше на крака, а Аника и Пим бяха с него. В Ребрата бяха оставили малоброен, но тежковъоръжен отряд, в случай че Пека чуе за преврата и реши да заграби от територията им.

— Вси светии! — възкликна Йеспер. — Май е минало добре, а?

— Горе-долу по план.

Матиас поклати глава с нещо средно между възхищение и изумление.

— Колко живота имаш, демджин?

— Още един, надявам се.

Каз беше успял да смъкне палтото и ризата си и стоеше, облегнал ръце на мивката в банята.

— Светци, нека ти помогнем — каза Нина.

Каз хвана със зъби края на една превръзка и отпра по-малко парче.

— Няма нужда. Работете с Колм.

— Какво не му е наред, проклетника му с проклетник — изръмжа Нина, докато се връщаха в дневната да повторят за пореден път историята, която Колм щеше да използва за прикритие.

— Същото, което по принцип не му е наред — отвърна Йеспер. — Той е Каз Брекер.

По някое време Иней се вмъкна в стаята и връчи бележка на Каз. Беше късно следобед и слънцето грееше ярко в прозорците на апартамента.

— Ще дойдат ли? — попита Нина.

Иней кимна.

— Дадох писмото ти на пазача при централния вход и това явно свърши работа, защото ме заведоха право при двама от членовете на Триумвирата.

— Кои? — попита Каз.

— Женя Сафина и Зоя Назяленски.

Вилан внезапно изправи гръб.

— Шивачката? Тя е в посолството?

Каз вдигна вежда.

— Интересно, че си забравила да споменеш за това, Нина.

— В онзи момент нямаше значение.

— Как ли пък не! — повиши глас Вилан.

Йеспер се изненада. В началото не личеше Вилан да негодува, че носи чуждо лице, даже напротив — явно нямаше нищо против да се разграничи и по този начин от баща си. Но после нещата се промениха — след посещението им в „Света Хилде“. И след като Йеспер целуна Кювей.

Нина примижа.

— Вилан, мислех, че ще дойдеш с нас в Равка. Щях да те запозная с Женя веднага, щом се качим на кораба.

— Всички знаем кому е вярна Нина — отбеляза Каз.

— Не казах на Триумвирата за Кювей — тросна се тя.

Бегла усмивка раздвижи лицето на Каз.

— Да де, нали това казах. — После се обърна към Иней. — Обясни ли им нашите условия?

— Да, след час ще дойдат в къпалнята на хотела. Предупредих ги да внимават и че никой не трябва да ги види.

— Да се надяваме, че ще се справят — рече Каз.

— Справят се с управлението на цяла страна — каза намусено Нина. — Все ще се справят с няколко прости инструкции.

— Не е ли опасно да се движат на открито по улиците? — попита Вилан.

— Бих казал, че тези двете са единствените Гриша, които могат да се движат свободно в Кетердам — отвърна Каз. — Дори ако шуаните са събрали кураж да подновят лова си, едва ли ще започнат с най-високопоставените гришани в Равка. — Обърна се към Нина. — Женя ще може ли да върне лицето на Вилан?

— Не знам — поклати глава тя. — Носи титлата Първа шивачка и безспорно е най-талантливата, но без парем…

Не беше нужно да обяснява. Единствено благодарение на парем Нина беше успяла да превърне Вилан в Кювей. И все пак Женя Сафина беше легенда. Не всичко беше изгубено.

— Каз — рече Вилан. Усукваше нервно крайчеца на ризата си. — Ако тя се съгласи да опита…

Каз кимна.

— Но ще трябва да внимаваш двойно повече до търга. Баща ти не би допуснал да си покажеш мутрата и да провалиш пиеската, която изнася на Търговския съвет и градската стража. По-добре да изчакаме с трансформацията до след…

— Не — прекъсна го Вилан. — Омръзна ми да бъда някой друг.

Каз сви рамене, но Йеспер остана с чувството, че е получил точно онова, което иска. По някаква случайност този път неговите желания съвпадаха с желанието на Вилан.

— В къпалнята няма ли да има гости на хотела? — попита Йеспер.

— Накарах управата да я резервира за господин Ритвелд — обясни Нина. — Той е много срамежлив и не обича да се съблича пред други хора.

Йеспер изпъшка.

— Би ли ми спестила представата как баща ми се съблича, моля?

— Ох, прощавай — каза тя. — Забравих, че има ципи между пръстите на краката. Толкова е неловко.

— Нина и Матиас ще останат тук — рече Каз.

— Но аз непременно трябва да присъствам — възрази Нина.

— Ти равкийка ли си? Или член на този отряд?

— И двете.

— Именно. Преговорите ще са достатъчно трудни и без двамата с Матиас да мътите водата.

Поспориха, но накрая Нина се съгласи да остане в апартамента, ако Иней отиде на срещата вместо нея.

Но Иней поклати глава.

— Предпочитам да не го правя.

— Защо? — попита Нина. — Някой трябва да следи какви ги върши Каз.

— И смяташ, че аз мога?

— Трябва да опитаме поне.

— Обичам те, Нина, но равкийското правителство има много грехове заради отношението си към моя народ. Не искам да си разменям любезности с негови високопоставени представители. — Йеспер никога не се беше замислял за това, а ако се съдеше по смутеното изражение на Нина, същото важеше и за нея. Иней я прегърна силно. — Хайде. Ще накараме Колм да ни поръча нещо екзотично за ядене.

— Това е отговорът ти на всичко.

— А ти оплакваш ли се? — попита Иней.

— Просто изтъквам една от причините да те обичам толкова много.

Двете излязоха под ръка да намерят Колм, но Нина се въсеше и хапеше долната си устна. Вече бе свикнала Матиас да критикува родината й, но явно болеше повече, когато критиките идваха от Иней. Йеспер би могъл да й обясни, че е възможно хем да обичаш нещо, хем да виждаш ясно недостатъците му. Поне се надяваше, че е така, иначе излизаше, че той не е наред с главата.

Разделиха се на групи да се подготвят за срещата с равкийците и Йеспер излезе след Вилан в коридора.

— Хей!

Вилан се направи, че не го чува, и продължи напред.

Йеспер се затича да го изпревари и му препречи пътя.

— Слушай — каза той, като вървеше заднишком, — онова нещо с Кювей не е нищо. — После пробва пак: — Няма такова нещо като нещо с Кювей.

— Не ми дължиш обяснение. Съжалявам, че ви прекъснах.

— Чакай бе! Не е така. Кювей седеше на пианото. Беше разбираема грешка.

Вилан спря на място.

— Взел си го за мен?

— Да! — каза Йеспер. — Виждаш ли? Просто една голяма грешка…

Златните очи на Вилан замятаха искри.

— Ти сериозно ли не ни различаваш?

— Аз… такова, обикновено ви различавам, обаче…

— Изобщо не си приличаме — заяви с възмущение Вилан. — И той изобщо не е толкова добър в науките, колкото се прави! Половината му тетрадки са пълни с драсканици. Рисунчици. Твои предимно. А и те не струват.

— Сериозно? Рисува мен?

Вилан завъртя очи.

— Остави. И можеш да целуваш когото си искаш, Йеспер.

— Така и правя. Възможно най-редовно.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв. Няма проблем, просто исках да ти дам това. — И тикна в ръката му малко овално платно. — Взех го, когато бяхме в „Света Хилде“. Може да свърши работа, ако Женя се съгласи да ти върне старата физиономия.

Вилан сведе поглед към рисунката.

— На майка ми ли е?

— Взех го от стаята с картините й.

Миниатюра без рамка, освен онази, на която беше опънато платното — портрет на Вилан като малък, на седем-осем години. Вилан стисна силно ръбчето на рисунката.

— Така ме е запомнила. Не видя как пораствам. — Свъси вежди. — Портретът е стар. Не знам дали ще свърши работа.

— Пак си си ти — каза Йеспер. — Същите къдрици. Същата малка вдлъбнатина от тревога между веждите.

— И си го взел само защото си смятал, че един ден може да влезе в работа?

— Казах ти. Харесвам глупавото ти лице.

Вилан наведе глава и прибра портрета в джоба си.

— Благодаря.

— Пак заповядай — каза Йеспер и се поколеба. — Ако си тръгнал към къпалнята долу, може да дойда с теб. Ако искаш де.

Вилан кимна енергично.

— Много бих искал.

Доброто настроение на Йеспер трая само до асансьора. Там ги чакаше Каз и докато се спускаха към третия етаж, нервите му се опънаха на нова сметка. Това като нищо можеше да се окаже капан, а Каз не беше във форма да се бие.

Донякъде Йеспер се надяваше равкийците да отхвърлят налудничавия план. Това щеше да осуети замисъла на Каз, а дори всички да се озоват в Адската порта или да увиснат от бесилото, поне баща му би имал шанс да се измъкне от кашата. Часове наред Колм беше седял с Нина и Каз, репетирал бе търпеливо ролята си, издържал беше без възражения безкрайните им въпроси и различните сценарии, които разиграваха. Само че Колм не беше актьор, а лъжите му се удаваха толкова, колкото балетът се удаваше на Йеспер. Но пък Нина щеше да е с него. Това можеше да промени нещата.

Вратата на асансьора се отвори и те тръгнаха по поредния коридор в лилаво и бяло. Шумът на течаща вода ги отведе до помещение с голям кръгъл басейн в средата, обграден с колонада от арки. Зад арките се виждаха още басейни, ниши и островчета, а всяка твърда повърхност беше облицована с лъскави плочки в морскосин цвят. Виж, с това Йеспер лесно би могъл да свикне — басейни с гореща вода, фонтанчета, които танцуват и бърборят като гости на празненство, купчини пухкави хавлии и сапуни със сладък аромат. Този бълбукаш рай трябваше да е в Кацата, където хората да му се радват подобаващо, а не тук, в сърцето на скучния финансов квартал.

Уж трябваше да се срещнат само с двама членове на Триумвирата, но до басейна стояха трима души. Йеспер се досети, че едноокото момиче с кафтан в червено и синьо е Женя Сафина, значи потресаващата красавица с гъста абаносова коса беше Зоя Назяленски. Придружаваше ги мъж на двайсетина години с лисиче лице, синьо-зелен редингот, кафяви кожени ръкавици и забележителен комплект земски револвери около ханша. Ако тези хора бяха типични представители на Равка, може би Йеспер наистина трябваше да посети родината им.

— Казахме на Гриша да дойдат сами — започна направо Каз.

— Боя се, че това не е възможно — отвърна мъжът. — Зоя, разбира се, е опитен боец, но редките таланти на Женя са безполезни при физическа конфронтация. Аз, от друга страна, съм полезен при всякакъв вид конфронтация, макар определено да си падам по физическата.

Каз присви очи.

— Щормхунд.

— Той ме позна! — възкликна доволно Щормхунд и сръга с лакът Женя. — Казах ти, че съм известен.

Зоя изсумтя с раздразнение.

— Благодаря ти. Сега ще стане двойно по-непоносим.

— Щормхунд е упълномощен да преговаря от страна на равкийския трон — каза Женя.

— Един пират? — попита Йеспер.

— Капер — поправи го Щормхунд. — Нали не очаквате царят лично да участва в някакъв си търг.

— И защо не?

— Защото може и да загуби. А никак не изглежда добре, когато царете губят.

Йеспер не можеше да повярва, че си говори със самия Щормхунд. Каперът беше легенда. Беше минавал през безброй блокади в помощ на равкийците, а циркулираше упорит слух, че…

— Вярно ли е, че имаш летящ кораб? — избълва Йеспер.

— Не.

— О!

— Имам няколко.

— Вземи ме със себе си.

Каз обаче не се забавляваше и грам.

— Равкийският цар ти позволява да договаряш от негово име държавни въпроси? — попита скептично той.

— От време на време — каза Щормхунд. — Най-вече когато са замесени съмнителни персонажи. Вие имате сериозна репутация, господин Брекер.

— Ти също.

— Вярно. Нека се съгласим, че и двамата сме си извоювали правото имената ни да се спрягат в неприятен контекст. Царят няма да въвлече слепешката страната си във вашите козни. В писмото си Нина твърди, че държите Кювей Юл-Бо. Искам потвърждение на това, както и да чуя плана ви в подробности.

— Добре — кимна Каз. — Нека говорим в зимната градина. Предпочитам да не се потя като прасе. — Когато останалите понечиха да ги последват, Каз спря и погледна през рамо. — Само аз и каперът.

Зоя тръсна фантастичната си черна грива и каза:

— Ние сме Триумвиратът. Не приемаме заповеди от керчски улични плъхове с лоша подстрижка.

— Мога да го перифразирам и като въпрос, ако така няма да ти роша перушината — отвърна Каз.

— Ах, ти нахално…

— Зоя — прекъсна я кротко Щормхунд. — Нека не се караме с новите си приятели отсега. Дори не са имали шанс да ни измамят още. Водете, господин Брекер.

— Каз — обади се Вилан. — Дали не би…

— Договаряй се сам, търговче. Време е да се научиш как става. — И изчезна заедно с Щормхунд в коридора.

Щом стъпките им заглъхнаха, настана тишина. Вилан се изкашля и звукът отскочи от облицованите в синьо плочки като пролетно конче, пуснато на воля в кошарата. Женя изглеждаше заинтригувана. Зоя скръсти ръце и попита:

— Е?

— Мадам… — пробва Вилан. — Госпожице Женя…

Женя се усмихна и белезите подръпнаха ъгълчето на устата й.

— Ох, ама много е сладък.

— Винаги се заплесваш по уличните котки и кучета — изсумтя Зоя.

— Ти си момчето, което Нина е прекроила да прилича на Кювей — каза Женя. — Чудиш се дали бих мога да обърна процеса?

— Да — каза Вилан и в тази кратка дума се събра цяло море от надежда. — Но нямам какво да ви предложа в замяна.

Женя завъртя кехлибареното си око.

— Вие, хора, само за пари мислите.

— Казва жената с банкрутиралата държавна хазна — измърмори Йеспер.

— Я пак? — сопна се Зоя.

— А, нищо. Казвам само, че Керч е морално банкрутирала държава.

Зоя го претегли с поглед, сякаш се чудеше дали да не го хвърли в басейна и да го свари жив.

— Щом предпочиташ да си губиш времето и дарбата с този нещастен народ, давай. Светците са ми свидетели, че местните имат нужда от подобрение.

— Зоя…

— Искам да намеря някоя тъмна стая с дълбок басейн и да се кисна, докато не измия от себе си тоя град — продължи да се пени тя.

— Гледай да не се удавиш — извика й Женя, а после добави заговорнически: — Като нищо ще се удави, за да ми натрие носа. — После огледа преценяващо Вилан. — Трудно ще е. Ако те познавах преди промените…

— Ето — побърза да каже Вилан. — Имам портрет. Стар е, но…

Женя взе миниатюрата.

— Както и това — подаде й Вилан плаката, който баща му беше разлепил из града с обещание за награда.

— Хм — каза Женя. — Ще ми трябва повече светлина.

Тръгнаха из къпалнята, надничаха в различните помещения, калната баня, млечната, имаше и една силно затоплена стая с облицовка от кехлибар. Накрая се спряха на хладна бяла стая — имаше големи прозорци на едната стена и вана с миризлива кал до другата.

— Намери стол и ми донеси чантата от централното помещение. До басейна, при кърпите. Тежка е.

— Донесли сте си чантата? — попита Вилан.

— Сулийското момиче го предложи — обясни Женя.

— Същата стока като Зоя — измърмори Йеспер, когато с Вилан тръгнаха към големия басейн. — Дай й да заповядва.

— Но с по-добър слух! — извика след тях Женя.

Йеспер взе чантата. Приличаше повече на кутия с множество отделения и красива златна закопчалка отгоре. Върнаха се в стаята с калната вана и Женя махна на Вилан да седне близо до прозореца, където светлината беше най-силна. Повдигна с два пръста главата му и взе да я оглежда от всички страни.

Йеспер остави чантата на пода.

— Какво гледаш? — попита той.

— Шевовете.

— Шевовете?

— Колкото и умела да е една шивачка, погледнеш ли отблизо работата й, шевовете винаги си личат — мястото, където свършва едно нещо и започва друго. Търся очертанията на първоначалната структура. Портретът определено помага.

— Не знам защо ми е толкова притеснено — каза Вилан.

— Може би защото те е страх, че ще оплеска работата и ще те превърне в невестулка с къдрици — подхвърли Йеспер.

Женя вдигна червената си като пламък вежда.

— Или белка.

— Не е смешно — каза Вилан.

Беше стиснал толкова силно ръце в скута си, че кокалчетата му се белееха.

— Добре — каза Женя. — Мога да опитам, но не обещавам нищо. Нина се е справила безупречно. Имате късмет, че съм толкова добра.

Йеспер се усмихна.

— Приличаш ми на нея.

— Сигурно имаш предвид, че тя ти прилича на мен.

Женя разтвори чантата си. Вътре имаше всякакви неща, много повече от онези, които Нина държеше в своята — капсули с боя, бурканчета с цветна пудра и десетки стъклени съдинки с нещо като прозрачно желе.

— Това са клетки — обясни Женя. — За толкова сложна задача трябва да работя с човешка тъкан.

— Изобщо не е отвратително — каза Йеспер.

— Може да е и по-зле. Познавах една жена, която втриваше в лицето си плацента от кит за подмладяване. Хич няма да ти казвам какво правеше с маймунската слюнка.

— Човешката тъкан изглежда страхотно — поправи се Йеспер.

— И още как.

Женя нави ръкавите си. Белезите покриваха не само лицето й, а и ръцете. Йеспер не можеше да си представи що за оръжие може да причини такива щети.

— Зяпаш — каза тя, без да го поглежда.

Йеспер подскочи и страните му се сгорещиха.

— Съжалявам, извинявай.

— Няма нищо. Хората обичат да гледат. Е, невинаги е било така. Веднага след нападението никой не смееше да ме погледне.

Йеспер беше чувал, че са я изтезавали по време на равкийската гражданска война, но това не беше тема за любезен разговор.

— Сега пък не знам накъде да гледам — призна той.

— Гледай където искаш. Но пази тишина, за да не оплескам лицето на това бедно момче. — Вдигна глава да погледне ужасения Вилан. — Шегувам се. Но ти наистина не трябва да мърдаш. Процесът е бавен, затова се запаси с търпение.

Права беше. Работеше толкова бавно, че Йеспер не забелязваше никакъв напредък. Женя допираше пръсти под очите на Вилан или върху клепачите му, после отстъпваше крачка назад да прецени резултата, който, ако питаха Йеспер, си беше нулев. После посягаше към някое шишенце в чантата, омокряше върховете на пръстите си, докосваше пак лицето на Вилан и отстъпваше назад. Йеспер скоро се разсея. Тръгна из стаята, топна пръст в калната вана, моментално съжали и тръгна да търси пешкир. Погледна към Вилан от разстояние и видя, че нещо наистина се е променило.

— Получава се! — възкликна той.

Женя го погледна изпод вежди.

— А ти какво очакваше.

Шивачката спираше от време на време да се разкърши и подаваше на Вилан огледало да прецени кое е станало добре и кое се нуждае от още промяна. След час ирисите на Вилан бяха сини, формата на очите му беше променена.

— Челото му трябва да е по-тясно — каза Йеспер, който надничаше над рамото на Женя. — Съвсем малко. И миглите му бяха по-дълги.

— Не знаех, че си забелязал — измърмори Вилан.

Йеспер се ухили.

— О, забелязах аз.

— А, добре, изчервява се — каза Женя. — Това е отлично за кръвоснабдяването.

— Обучавате ли фабрикатори в Малкия дворец? — попита Вилан.

Йеспер се намръщи. Защо му трябваше на Вилан да подхваща тази тема?

— Разбира се. В дворцовия комплекс има училище.

— А ако учениците ви са прехвърлили ученическата възраст? — не миряса Вилан.

— Възрастта няма значение — каза Женя. — Алина Старкова откри силата си на седемнайсет, а тя… тя беше една от най-силните Гриша в историята. — Побутна лявата ноздра на Вилан. — С децата е по-лесно, то това важи за всякакъв вид обучение. Те по-бързо научават чужди езици. По-лесно усвояват математиката.

— И не ги е страх — тихо добави Вилан. — Не знаят, че имат ограничения, докато някой друг не им го каже. — Срещна погледа на Йеспер над рамото на Женя, сякаш предизвикваше и него, и себе си, после каза: — Аз не мога да чета. — Кожата му моментално стана на петна, но гласът му не трепна.

Женя сви рамене и каза:

— Защото никой не е отделил достатъчно време да те научи. Много от селяните в Равка не могат да четат.

— Много хора отделиха от времето си да ме учат. Използваха всякакви подходи. Не са ми липсвали възможности, напротив. Но просто не мога.

Йеспер виждаше напрежението по лицето му, знаеше какво усилие му струва да изрече тези думи и се почувства като последния страхливец.

— Въпреки това се справяш добре, струва ми се — каза Женя. — Ако не броим компанията, в която се движиш — улични пройдохи и стрелци.

Вилан вдигна вежди — предизвикваше Йеспер да разкрие своя проблем, но той само стисна устни. „Това не е дарба. А проклятие.“ Отиде при прозореца, развил внезапен и дълбок интерес към улиците долу. „Точно това уби майка ти, разбираш ли?“

Женя работеше упорито, караше Вилан да се гледа в огледалото и да я насочва. Йеспер ги наблюдава известно време, после се качи на последния етаж да види как се справя баща му и да вземе чаша чай за Женя и кафе за Вилан. Когато се върна в стаята с калната вана, едва не изпусна чашите.

Вилан седеше под светлината на късния следобед, истинският Вилан, момчето, което Йеспер беше видял в щавачницата, изгубеният принц, събудил се в грешната приказка.

— Е? — попита Женя.

Вилан въртеше нервно едно копче на ризата си.

— Това е той — каза Йеспер. — Нашето търговче беглец с жълто около устата.

Женя се протегна и каза:

— Това е добре. Защото, ако се наложи да издържа още минута на тази смрад, може и да полудея. — Видно бе, че е уморена, но лицето й грееше, кехлибареното й око излъчваше щастие на вълни. Така изглеждаха Гриша, когато използваха силата си. — Добре ще е да го погледна още веднъж утре сутринта, но сега трябва да се върна в посолството. А до утре… само светците знаят — каза тя и сви рамене.

До утре търгът щеше да е обявен и всичко щеше да се промени.

Вилан й благодари многословно и не спря да й благодари, докато тя не го избута през вратата и не тръгна да търси Зоя.

Йеспер и Вилан се качиха в асансьора и потеглиха към последния етаж в мълчание. Йеспер надникна в голямата спалня на апартамента — баща му беше заспал върху кувертюрата и похъркваше доволно. На леглото до него бяха разпилени листа. Йеспер ги събра на купчина — търговски документи с цените на юрда от последните години, списъци с площите обработваема земя в близост до големите градове на Новий Зем.

„Не е нужно да разчистваш след нас, тате.“

„Някой трябва да го направи.“

Върна се в дневната и завари Вилан да пали лампите.

— Гладен ли си? — попита хлапето.

— Умирам от глад — каза Йеспер. — Но тате е заспал, а не знам дали ние можем да позвъним за храна. — Кривна глава настрани, вперил поглед във Вилан. — Ти да не си я накарал да те разкраси?

Вилан поаленя.

— Или пък ти си забравил колко съм красив — каза той и Йеспер вдигна вежда. — Добре де, мъничко.

Застана до Йеспер при прозореца. Смрачаваше се и уличните лампи грееха в стройни редици покрай каналите. Градската стража патрулираше по улиците, а Дъгите се къпеха в обичайните си звуци и светлина. Още колко можеха да останат тук, в хотела? Дали кергууд не бяха излезли отново на лов, дали не обикаляха къщите, където Гриша работеха по договор? Дали не свиваха обръч около посолството? Или около хотела, в този ред на мисли. Можеха ли да надушат гришан от петнайсет етажа разстояние?

От време на време фойерверки разцъфваха над Дъгите. Нищо чудно. Йеспер отлично разбираше Кацата. Апетитът й беше неутолим, апетит за пари, врява, насилие, сласт. Кацата беше тежък чревоугодник, а Пека Ролинс й беше обещал Каз и хората му.

— Знам защо направи онова долу — каза Йеспер. — Не беше необходимо да й казваш, че не можеш да четеш.

Вилан извади миниатюрата от джоба си и я подпря на масичката до канапето. Сериозните сини очи на малкия Вилан ги погледнаха от овалното платно.

— Знаеш ли, че Каз беше първият, на когото казах за… за състоянието си?

— Намерил си на кого да кажеш.

— Знам. Имах чувството, че ще се задавя с думите. Сигурен бях, че ще ми се изсмее, и умирах от страх. Но той не го направи. Да разкрия тайната си на Каз, да се противопоставя на баща си… това освободи нещо в мен. И сега, всеки път, когато говоря за това, когато го казвам на нов човек, ставам една идея по-свободен.

Йеспер гледаше как един ферибот изчезва под моста Зенц. Палубата му беше полупразна.

— Аз не се срамувам, че съм Гриша.

Вилан взе миниатюрата и прокара палец по ръба й. Мълчеше, но беше видно, че иска да каже нещо.

— Давай — подкани го Йеспер. — Имаш нещо наум, кажи го и да се свършва.

Вилан вдигна очи да го погледне. Очи бистри и сини, каквито Йеспер ги помнеше. Бистри и сини като високопланинско езеро, като безкрайното земско небе. Женя се беше справила отлично със задачата си.

— Ами, не мога да те разбера, това е. Аз цял живот крия нещо, което не мога да правя. А ти бягаш от прекрасните неща, които можеш да правиш. Защо?

Йеспер сви рамене с раздразнение. Беше се ядосал на баща си заради същото, но сега незнайно защо мина в отбранителна позиция. Правилно или грешно, решението беше негово и нямаше връщане назад.

— Знам кой съм, в какво ме бива, какво мога и какво не мога. Аз съм просто… какъвто съм. Страхотен стрелец и лош комарджия. Защо това да не е достатъчно?

— За мен? Или за теб?

— Не ми го избивай на философия, търговче.

— Йес, мислил съм за това…

— Мислил си си за мен? Късно нощем? С какво съм облечен?

— Мислил съм за силата ти — каза Вилан и се изчерви на нова сметка. — Хрумвало ли ти е, че именно гришанските ти способности са отчасти причината да си толкова добър стрелец?

— Вилан, много си сладък, обаче дъските ти хлопат, пич.

— Може и така да е. Но съм те виждал как въздействаш на метала. Виждал съм те да го насочваш. Ами ако насочваш и куршумите? И затова никога не пропускаш?

Йеспер поклати глава. Стреляше добре, защото беше израснал на границата, защото разбираше от оръжия, защото майка му го беше научила как да държи стабилно пушката, да прочисти ума си и да усети мишената. Майка му. Фабрикаторката. Гришанката, нищо че никога не използваше тази дума. „Не, абсурд. Не става така.“ Или пък точно така ставаше?

Отърси се от тази мисъл. Имаше нужда да се раздвижи. Толкова силна нужда, че подпалваше кожата му.

— Защо ти трябва да говориш такива неща? Защо просто не караш… знам ли, по лесния начин.

— Защото няма лесен начин — отвърна Вилан простичко и открито, както правеше винаги. Никой в Кацата не говореше така. — Правиш се, че всичко е наред. Живееш за следващия купон и следващата битка. Не спираш. Страх те е, че спреш ли, нещо лошо ще се случи. Какво?

Йеспер отново сви рамене. Подръпна ризата си, бръсна с палци дръжките на револверите. В такива моменти, когато се чувстваше разпилян и на тръни, ръцете му сякаш се сдобиваха със свой собствен живот. Цялото тяло го сърбеше. Трябваше да се махне от тази стая.

Вилан сложи ръка на рамото му.

— Спри.

Йеспер не знаеше дали иска да се дръпне, или да придърпа хлапето към себе си.

— Просто спри — каза Вилан. — Дишай.

Гледаше го в очите и Йеспер не можеше да откъсне поглед от това синьо като бистра вода. Спря да мърда, вдиша, после издиша.

— Пак — каза Вилан и когато Йеспер отвори уста да си поеме въздух, се наведе напред и го целуна.

Умът на Йеспер се опразни. Вече не мислеше какво се е случило преди и какво ще се случи в бъдеще. Съществуваше само този миг, устните на Вилан върху неговите, а после и фините кости на тила му, копринените къдрици, които Йеспер сграбчи в шепа да го придърпа към себе си. Ето тази целувка чакаше. Целувка като пушечен изстрел. Като пожар в прерията. Като завъртането на рулетка. Усещаше как се блъска сърцето в гърдите му — или беше сърцето на Вилан? — а в главата му нямаше място за друго, освен за едно щастливо и стреснато възклицание.

Накрая, бавно и неизбежно, се разделиха.

— Вилан — каза Йеспер и погледна в безкрайното синьо на очите му, — искрено се надявам да не умрем.