Алчни крале

24. Йеспер

Йеспер спря в основата на витото стълбище, пооправи ризата си и изтри как да е кръвта от сцепената си устна, макар че на този етап всички преструвки май бяха станали излишни. Баща му не беше глупав и безумната история, която Вилан беше съчинил, за да прикрие грешките на Йеспер, едва ли го бе заблудила за дълго. Така де, видял беше раните им, чул беше за провалените им планове. Знаеше, че не са нито студенти, нито невинни жертви на измама. Въпросът беше какво ще прави Йеспер сега.

„Затвори очи и се моли наказателният взвод да стреля точно“ — помисли си мрачно той.

— Йеспер.

Завъртя се на пета. Иней стоеше на крачка зад него. Не я беше чул да приближава, но това беше нормално. „Каза ли на Иней, че заради теб едва не умря от ножа на Оомен?“ Е, днес явно му беше ден за извинения, така че…

— Иней, съжалявам…

— Не искам да ми се извиняваш, Йеспер. Имаш си слабо място. Всички имаме.

— Твоето какво е?

— Компанията, в която се движа — каза тя с лека усмивка.

— Ти дори не знаеш какво съм направил.

— Кажи ми тогава.

Йеспер заби поглед в обувките си. Бяха ужасно ожулени.

— Бях затънал до ушите в дългове към Пека Ролинс. Биячите му ме притиснаха и аз… аз им казах, че напускам града, но ще се върна с много пари. За Ледения палат не съм споменавал, кълна се.

— Било е достатъчно за Пека Ролинс да нареди мозайката и да подготви засада. — Иней въздъхна. — И оттогава Каз те наказва.

Йеспер сви рамене.

— Сигурно го заслужавам.

— Знаеш ли, че на сулийски няма дума за „съжалявам“?

— А какво казваш, като настъпиш някого по крака?

— Не стъпвам по хорските крака.

— Знаеш за какво те питам.

— Нищо не казваме. Знаем, че не е било нарочно. Живеем натясно, постоянно на път. Нямаме време да се извиняваме за дреболии. Но когато някой наистина стъпи накриво, когато допуснем грешка, не се извиняваме. Обещаваме да се поправим.

— Обещавам.

— Мати ен шева йелу. Тази постъпка няма да има ехо. Означава, че няма да повторим същата грешка, няма да вредим повече.

— Повече няма да правя така, че да те мушкат с ножове.

— Намушкаха ме, защото свалих гарда. Ти си предал отряда.

— Не исках да…

— Щеше да е по-добре, ако ни беше предал съзнателно, Йеспер. Не искам да ми се извиняваш, докато не си готов да обещаеш, че повече няма да допуснеш същата грешка.

Йеспер се залюля леко на пети.

— Не знам как да направя това.

— Има рана в теб и игралните маси, заровете, картите… те ти действат като лекарство. Оправят нещата за известно време. Само че в действителност са отрова, Йеспер. И всеки път, когато влезеш в казиното, отпиваш още една глътка от отровата. Ще трябва да намериш друго лекарство за раната си. — Сложи ръка на гърдите му. — Отнасяш се към болката си, сякаш е въображаема. Ако разбереш, че е истинска, тогава ще се излекуваш.

Рана? Йеспер отвори уста да отрече, но нещо го спря. Постоянно губеше на игралната маса, забъркваше се във всякакви неприятности, но въпреки това се смяташе за късметлия. Веселяк, отворен. От онези готини пичове, които всеки иска за компания. Ами ако през цялото време е блъфирал? Ако е заблуждавал сам себе си? „Сърдит и уплашен“ — така го беше нарекъл фйерданецът. Какво виждаха в него Матиас и Иней, което самият той не виждаше?

— Аз такова… ще се опитам. — Повече от това не можеше да обещае в момента. Взе ръцете й и я целуна по кокалчетата. — Може да мине известно време, преди да произнеса искрено онези думи. — Ухили се накриво. — И не само защото не говоря сулийски.

— Зная — каза тя. — Но обещай да си помислиш. — Хвърли поглед към апартамента. — Просто му кажи истината, Йеспер. И за двама ви ще е добре да се изясните.

— Като си помисля за това и имам чувството, че скачам от прозорец — каза Йеспер и се поколеба. — Ти би ли казала истината на родителите си? Би ли им казала за всичко сторено, за всичко… което си преживяла?

— Не знам — призна Иней. — Но бих дала всичко да имах тази дилема.

Йеспер откри баща си в лилавата дневна, стиснал чаша кафе в големите си лапи. Разчистил беше съдовете и ги беше натрупал върху сребърния поднос.

— Не е нужно да чистиш след нас, тате.

— Някой трябва да го направи. — Отпи от кафето. — Седни, Йес.

Йеспер не искаше да сяда. Нетърпимият сърбеж обхващаше цялото му тяло. Идеше му да хукне презглава към Кацата и да влети в първата игрална зала, която му се изпречи пред погледа. Ако не смяташе, че ще го застрелят или арестуват по пътя, сигурно щеше да го направи. Седна. Иней беше оставила на масата неизползваните шишенца с химическа гъгрица. Той взе едно и започна да върти нервно запушалката му.

Баща му се облегна назад и впери в него строг поглед. Силната утринна светлина открояваше всяка бръчка и луничка по лицето му.

— Не си станал жертва на измама, нали? Онова шуанско хлапе излъга, за да ти отърве кожата. Всички излъгаха.

Йеспер остави шишенцето и преплете здраво пръсти. „И за двама ви ще е по-добре да се изясните.“ Йеспер не беше сигурен, че Иней е права за това, но вече нямаше друг избор.

— Измами имаше много и аз обикновено бях активната страна. Много битки и побоища, обикновено бях на печелившата страна. Много игри на карти. — Заби поглед в ноктите на ръката си. — Най-често бях на губещата страна.

— Заемът, който ти дадох, за да продължиш образованието си?

— Задлъжнях на лоши хора. Губех на масите, но продължих да играя. Продължих да губя и да вземам пари назаем. Мислех, че ще намеря начин да изплувам.

— Защо просто не спря?

Напуши го смях. Беше се умолявал да спре, крещял си бе да престане.

— Не става така. — „Има рана в теб.“ — Аз поне не мога така. Не знам защо.

Колм притисна основата на носа си. Изглеждаше уморен до смърт — същият човек, който работеше на полето от изгрев до залез, без да се оплаче.

— Сбърках, като ти разреших да дойдеш тук.

— Тате…

— Знаех, че фермерската работа не ти е по сърце. Исках да ти осигуря по-добър живот.

— Тогава защо не ме изпрати в Равка? — избълва Йеспер, преди да се е усетил.

Кафето се разля по чинийката в ръката на Колм.

— Дума да не става!

— Защо?

— Защо да изпращам сина си в чужда страна, да се бие и да умре в чужди войни?

И тогава един спомен връхлетя Йеспер като конски къч. Прашният мъж пак стоеше на прага им. Момичето беше с него, момичето, което беше живо, защото майката на Йеспер беше умряла. Прашният искаше Йеспер да тръгне с тях.

— Леони е зова. И тя има дарбата — казал бе той. — На запад, отвъд границата, има учители. Може те да им помогнат, да ги обучат.

— Йеспер няма дарбата — отсече Колм.

— Но майка му…

— Няма я. А ти нямаш право да идваш тук.

— Сигурен ли си? Провериха ли го?

— Ако пак стъпиш на земята ми, ще те застрелям между очите като последния крадец. Вървете си. Тук никой няма дарбата и никой не я иска.

И затръшна вратата в лицето на прашния. Стоеше като окаменял и дишаше трудно.

— Какво искаха, тате?

— Нищо.

— Аз зова ли съм? — попита Йеспер. — Гриша ли съм?

— Повече да не си изрекъл тези думи в къщата. Никога.

— Но…

— Точно това уби майка ти, не разбираш ли? Затова вече не е с нас. — Гласът му стържеше свирепо, сивите му очи бяха като камък. — Няма да отнесе и теб. — После раменете му се сгърбиха и той продължи бавно, сякаш някой изтръгваше думите от него една по една: — Ти искаш ли да тръгнеш с тях? Ще ти разреша. Ако това искаш. Няма да ти се разсърдя.

Йеспер беше на десет тогава. Представи си как баща му остава сам във фермата, как всеки ден се прибира от полето в празна къща, всяка вечер седи сам на масата и няма кой да му прави прегорели бисквити.

— Не — каза той. — Не искам да ходя с тях. Искам да остана с теб.

Сега Йеспер скочи от стола и тръгна из стаята. Напред-назад. Не го свърташе на едно място. Трябваше да се махне оттук. Задушаваше се. Болеше го сърцето. И главата. Вина, обич и негодувание се бяха оплели на кълбо в душата му, но опиташе ли се да разплете възлите, те се заплитаха още повече. Срамуваше се заради кашата, която беше забъркал, заради неприятностите, които беше докарал на баща си. Но беше и гневен. А как би могъл да се гневи на баща си? На човека, който го обичаше най-много на света, който се бе трудил цял живот да го осигури, човека, заради когото Йеспер би се изправил на пътя на куршума без колебание?

„Тази постъпка няма да има ехо.“

— Аз ще… ще намеря начин да оправя нещата, тате. Искам да бъда по-добър човек, по-добър син.

— Не съм те възпитал да ставаш комарджия, Йеспер. И още по-малко да ставаш престъпник.

Йеспер се засмя горчиво.

— Обичам те, тате. Обичам те с цялото си лъжливо, крадливо и недостойно сърце, но иначе — да, точно това направи.

— Какво? — изплю Колм.

— Научи ме да лъжа.

— За да те опазя.

Йеспер поклати глава.

— Имах дарба. Ти не ми позволи да я използвам и сгреши.

Колм удари с юмрук по масата.

— Не е дарба това. Проклятие е. Щеше да те убие така, както уби майка ти.

Голяма полза от истината, няма що. Йеспер тръгна към вратата. Ако не се махнеше от това място, щеше да се побърка и толкова.

— Аз пак умирам, тате. Но по-бавно.

Вървеше по коридора. Не знаеше къде да отиде, какво да направи. „Иди в Кацата. Не е нужно да припарваш до Дъгата. Все ще има игра някъде в покрайнините. Никой няма да те види.“ Да бе, тъмнокож земец, висок колкото дърво със скромни амбиции и с награда за главата му — никакъв шанс да го забележат. Сети се какво беше казал Кювей за гришаните — как се разболявали, ако дълго не използват силата си. Е, той не беше болен физически. Но ако Матиас е бил прав и Йеспер страдаше от друг вид болест? Ако цялата тази потисната сила в него напираше да се излее някъде?

Подмина отворена врата и бързо се върна назад. Вилан седеше пред бяло лакирано пиано в ъгъла и натискаше умърлушено един и същ клавиш.

— Харесва ми — каза Йеспер. — Страхотен ритъм. Направо ти иде да затанцуваш.

Вилан вдигна поглед и Йеспер влезе в стаята, размахал неспокойно ръце. Обиколи я набързо, като оглеждаше мебелировката — лилави копринени тапети с мотив от сребърни рибки, сребърни полилеи, шкаф, зад чиято витрина се кипреха ръчно изработени стъклени корабчета.

— Светци, това място е ужасно.

Вилан сви рамене и натисна друг клавиш. Йеспер се облегна на пианото.

— Искаш ли да се махнем оттук?

Вилан вдигна глава да го погледне. Замисли се, после кимна.

Йеспер изправи гръб.

— Сериозно?

Вилан не отклони поглед. Нещо в стаята се промени внезапно, сякаш самият въздух стана взривоопасен.

Вилан стана от пейката пред пианото. Пристъпи към Йеспер. Очите му бяха златни, ясни и светли. На Йеспер му липсваше синьото, дългите мигли, рижите къдрици. Вилан по неволя се бе сдобил с нова външност, но какво пък, Йеспер харесваше и нея. А и имаше ли значение как изглежда, щом го гледаше по този начин — главата кривната леко и тази бегла усмивка? Изглеждаше почти… смел. Какво се бе променило? Боял се е, че Йеспер няма да се измъкне жив от онази каша на Черното було? Или се радваше, че самият той е оцелял? Не че го интересуваше особено. Имаше нужда нещо да му отвлече вниманието, и то му се бе сервирало на тепсия.

Усмивката на Вилан се разшири. Веждите му се вдигнаха. И това ако не беше покана…

— Какво пък — измърмори Йеспер.

Скъси разстоянието помежду им и взе лицето му в шепи. Наведе глава бавно, целуна го леко, само бръсна устните му със своите, даваше му възможност да се дръпне. Но Вилан не го направи. Тъкмо обратното.

Йеспер усещаше топлината на тялото му до своето. Плъзна ръка на тила му, жаден за още.

Алчен за още, за нещо. Прииска му се да целуне Вилан още когато го видя за пръв път да бърка онези химикали в отвратителната щавачница — влажни от жегата червеникави къдрици и кожа толкова деликатна, че ще се ожули, ако я духнеш по-силно. Сякаш се бе озовал по невнимание в грешната приказка, принц, превърнал се в просяк. Оттогава Йеспер не можеше да реши кое иска повече — да дразни галеното търговче до изчервяване или да го придърпа в някой тих ъгъл и да види какво ще стане. Но в Ледения палат нещо се промени, празното любопитство прерасна в нещо повече, нещо, което се роди от неочакваната смелост на Вилан, от широкия му щедър поглед към света. Нещо, заради което Йеспер се чувстваше като хвърчило на дълга връв — излита нависоко, а после го дърпат надолу. И това му харесваше.

Къде беше онова чувство сега? Заля го разочарование.

„В мен ли е проблемът? — помисли си той. — Занемарил съм уменията си?“ Притисна се във Вилан, целуна го истински, търсеше отчаяно онова издигане и пропадане, онова лудешко усещане за безразсъдство. Залитнаха към клавиатурата на пианото. Чу се тих, фалшив акорд. „Колко на място — помисли си той. А после: — Щом мога да мисля за метафори в такъв момент, значи нещо определено не е наред.“

Отстъпи, дръпна ръце, чувстваше се толкова неловко, че изгуби ума и дума. Какво казва човек след ужасна целувка? Никога не бе имал повод да се чуди.

И точно тогава видя Кювей да стои на прага, ококорен, с провиснала уста, шашнат.

— Какво? — попита Йеспер. — Шуаните не се ли целуват преди пладне?

— Няма откъде да знам — отвърна горчиво Кювей.

Само дето не беше Кювей. Не беше Кювей!

— Ох, светци — изпъшка Йеспер. Не Кювей стоеше на прага, а Вилан ван Ек, обещаващият бомбаджия, странното богаташко хлапе. А това означаваше, че Йеспер току-що е целунал…

Истинският Кювей натисна същия глупав клавиш на пианото и се ухили безсрамно през гъстите си черни ресници.

Йеспер се завъртя на пета към вратата.

— Вилан…

— Каз ни вика в дневната.

— Аз…

Но Вилан си тръгна. Йеспер зяпаше празната врата. Как е могъл да допусне такава грешка? Вилан беше по-висок от Кювей, лицето му беше по-тясно. Ако не беше толкова вбесен и объркан след сбиването с Каз и спора с баща си, Йеспер никога не би ги объркал. Съсипал бе всичко.

Ръгна обвинително с пръст Кювей.

— Да беше казал нещо!

Кювей вдигна рамене.

— Ти беше много смел на Черното було. И щом всички вероятно ще умрем…

— Мамка му! — изръмжа Йеспер и тръгна към вратата.

— Много хубаво се целуваш — извика след него Кювей.

Йеспер се обърна.

— Я да те питам нещо. Колко добре разбираш керчски? Честно?

— Доста добре.

— Хубаво, тогава дано разбереш точно какво имам предвид. Ти, пич, си голяма беля. Не си струваш неприятностите.

Кювей се усмихна широко, видимо доволен от себе си.

— Според Каз, струвам много в момента. Йеспер завъртя очи към тавана.

— Един дол дренки сте.