Алчни крале

18. Каз

Влязоха в къщата по-лесно от очакваното и това изправи Каз на нокти. Възможно ли беше да е надценил Ван Ек? „Човекът мисли като търговец — напомни си той, стисна бастуна под мишница и се спусна по улука. — Вярва, че може да си купи безопасност с пари.“

Най-лесният подход беше през прозорците на последния етаж, докъдето се стигаше само от покрива. На Вилан не му беше по силите нито да се покатери, нито да се спусне, затова Каз щеше да влезе пръв и да го пусне през някой от по-ниските етажи.

— Два здрави крака, а има нужда от стълба — измърмори той и не обърна внимание на спазъма в собствения си крак.

Вилан не беше най-добрият партньор за удар, но познаваше къщата и навиците на баща си, което можеше да се окаже решаващо в случай на неприятни изненади, освен това най-добре знаеше как да се оправи със златната киселина. Каз се сети за Иней върху покрива на Бартерната църква високо над градските светлинки. „Остави ме да си свърша работата, както аз си знам.“ Хубаво. Ще ги остави всеки да си свърши работата. Нина едва ли щеше да се затрудни със своята задача, а Иней изглеждаше сигурна, че ще мине по изпънатия между силозите кабел без предпазна мрежа и още невъзстановена напълно след последното си изпитание. „А дали би ти казала, ако се страхува? Показвал ли си някога съпричастие и разбиране към нечий страх?“

Каз побърза да прогони тази мисъл. Щом Иней не се съмняваше в способностите си, значи и той не трябваше да се съмнява. Освен това, ако искаха да отмъкнат печата на Ван Ек за безценните бежанци на Нина, Каз си имаше достатъчно свои проблеми, за които да мисли.

За щастие, охранителната система на Ван Ек не беше сред тях. Благодарение на Иней знаеше, че ключалките са шулерова направа. Гадни копеленца бяха тези ключалки, но разбил ли си една, други няма да ти се опънат. Беше се сприятелил преди време с един ключар от Клокщраат, който вярваше отвъд всяко съмнение, че Каз е син на богат търговец с безценна колекция от кутийки за енфие. В резултат на тази дружба Каз пръв разбираше как кетердамските богаташи охраняват собствеността си. Веднъж беше чул Хюбрехт Морен, майстор крадец от най-висок клас, да се пени за красотата на качествената ключалка, докато изливаше в гърлото си поредната халба тъмно пиво във Вранския клуб.

— Ключалката е като жена — говореше замаяно той. — Трябва да я съблазниш и тя сама ще ти издаде тайните си.

Морен беше от приятелчетата на Пер Хаскел и обичаше да говори за доброто старо време и големите удари, особено ако това му спестяваше необходимостта да се хване на работа в настоящето. А онова за ключалките и жените беше от класическия вид банални мъдрости, които пенсии като него си мряха да изричат. Естествено, че ключалката е като жена. Или като мъж, или като каквото друго ти хрумне — ако искаш да го разбереш, трябва да го разглобиш и да видиш как работи. А следващата крачка е да го овладееш толкова добре, че да го сглобиш в първоначалния му вид.

Ключалката на прозореца щракна послушно под натиска на шперцовете му. Каз плъзна крилото и се вмъкна вътре. В малките стайчета на последния етаж живееше прислугата, но в момента целият персонал на Ван Ек беше зает с гостите му долу. Част от най-богатите членове на Съвета на търговците си пълнеха търбусите в трапезарията на първия етаж, слушаха тъжната история на Ван Ек за похищението на сина му и се възмущаваха хорово от влиянието на бандите в Кацата. Ако се съдеше по миризмата, шунката беше съществена част от менюто.

Каз отвори вратата, придвижи се на пръсти до стълбището и продължи предпазливо към втория етаж. Познаваше къщата на Ван Ек от времето, когато с Иней бяха отмъкнали масленото платно на ДеКапел, а и по принцип обичаше да се връща към сгради и бизнес начинания, които е имал повод да опознае преди. Сякаш, връщайки се, поставяше печата си върху мястото, затвърждаваше претенцията си над него. „Знаем си тайните — сякаш казваше къщата сега. — Радвам се да те видя отново.“

Пазач стоеше на пост пред стаята на Алис в края на застлания с килим коридор. Каз си погледна часовника. Чу се тих пукот и през прозореца в дъното на коридора се разля светлина. Вилан поне беше точен, ако не друго. Пазачът отиде да погледне какво става и Каз свърна по коридора в обратната посока.

Влезе в старата стая на Вилан, обзаведена понастоящем за новото бебе. На светлината от уличните лампи се виждаше красив стенопис с морски мотиви. Плетеното бебешко кошче имаше формата на малка платноходка с все флагчетата и капитанския рул. Ван Ек явно наистина се вълнуваше за новия си наследник.

Каз отключи прозореца и го отвори широко, после закрепи въжената стълба за перваза, спусна я навън и зачака. Чу силно тупване и примижа — явно Вилан бе успял все пак да се прехвърли през градинския зид. Дано само не е счупил междувременно контейнерите със златна киселина, прогаряйки дупка в себе си и в розовите храсти. След миг се чу тежко дишане и Вилан се появи иззад ъгъла, тромав като уплашена гъска. Спря под прозореца, нагласи внимателно раницата си и започна да се катери по въжената стълба, която се люлееше странично под непохватните му крайници. Каз му помогна да се прехвърли през перваза, после издърпа стълбата и затвори прозореца. Щяха да се измъкнат по същия път.

Вилан плъзна ококорен поглед из детската стая, но не каза нищо, само поклати глава. Каз надникна в коридора. Пазачът се беше върнал на поста си пред стаята на Алис.

— Е? — обърна се шепнешком той към Вилан.

— Използвах бавногорящ фитил — отвърна хлапето. — Трудно е да се прецени кога ще изгори докрай.

Секундите се точеха мъчително. А после най-сетне се чу втори пукот. Пазачът се върна при прозореца, а Каз даде знак на Вилан да тръгнат по коридора. Отключи без бавене вратата на кабинета и двамата хлътнаха вътре — всичко това в рамките на броени секунди.

Когато се вмъкна преди време в къщата за платното на ДеКапел, Каз остана изненадан от разточителното обзавеждане в кабинета на Ван Ек. Очаквал бе характерната сдържаност на керчските търговци, а завари ламперия с тежка дърворезба, предимно лаврови клонки, стол с размерите на трон, тапициран с алено кадифе, и огромно писалище от полирано скъпо дърво.

— Зад картината — прошепна Вилан и посочи портрет на мъж, вероятно един от предците на Ван Ек.

— И кой точно член на великото ви родословно дърво трябва да е този?

— Мартин ван Ек, прапрадядо ми. Бил е корабен капитан. Пръв е акостирал при Иймс Чин и е навлязъл навътре в сушата по реката. Върнал се натоварен с подправки, купил втори кораб с печалбата и така, по думите на баща ми, поставил началото на фамилното богатство.

— И ще вземе дейно участие в края му. — Каз разтръска една свещулка и зеленото сияние изпълни стаята. — Доста си приличате впрочем — каза той, загледан в изпитото лице, високото чело и строгите сини очи.

Вилан сви рамене.

— Ако не броим червената коса, съм се метнал на баща си във всичко. И на неговия баща и на всички мъже от рода Ван Ек. Допреди да се сдобия с новото си лице.

Хванаха картината от двете страни и я свалиха на пода.

— Виж се само — припя Каз, вперил поглед в сейфа на Ван Ек.

Думата беше крайно неподходяща, защото „сейфът“ приличаше повече на трезор, стоманена врата, вградена в стената, която на свой ред беше подсилена със стомана. Ключалката беше керчска направа и напълно непозната за Каз — поредица от механизми с парола от случайни числа, която може да бъде променяна ежедневно. Трябваше ти поне час да я разбиеш. Но щом не можеш да отвориш една врата, просто си правиш нова.

Звук на силни гласове долетя откъм долния етаж. Явно търговиите спореха за нещо, при това доста разпалено. При други обстоятелства Каз с радост би подслушал разговора им.

— Хайде — каза той. — Часовникът тиктака.

Вилан извади два буркана от раницата си. Сами по себе си не бяха нищо особено, но хлапето твърдеше, че смесят ли веднъж съдържанието им, новото съединение може да прояде всичко, освен бурканите от балсово стъкло.

Вилан си пое дълбоко дъх и протегна бурканите далече от тялото си.

— Дръпни се — каза той и внимателно изля съдържанието на единия буркан в другия. Нищо особено не се случи.

— Е? — рече Каз.

— Дръпни се, моля те.

Вилан извади от джоба си пипета от балсово стъкло, изтегли малко количество от течността и я изля на струйка по стоманената врата на сейфа. Металът моментално започна да се топи. Разнесе се силен пукот в малката стая. Въздухът замириса силно на метал и двамата покриха с ръкави лицата си.

— Бутилирани неприятности — поклати глава Каз, без да крие удивлението си.

Вилан продължи да накапва от киселината по стоманената врата и дупката постепенно се разширяваше.

— Малко по-бързо, ако обичаш — рече Каз, след като си погледна часовника.

— Ако изтърва и една капка от това чудо, ще прогори дупка в пода и ще падне върху гостите на баща ми.

— Добре. Не бързай тогава.

Киселината поглъщаше метала експлозивно, припламваше за кратко, но продължаваше да действа дори след като изчерпеше първоначалната си сила. Дано не проядеше твърде много от стената, след като с Вилан изчезнат. Каз нямаше нищо против кабинета да се стовари върху Ван Ек и гостите му, но не и преди неговият отряд да е приключил със задачите си за тази нощ.

Най-сетне дупката стана достатъчно голяма да провреш ръка. Каз пъхна свещулката в отвора и видя счетоводен тефтер, пачки крюге и малка кадифена кесийка. Бръкна да извади кесийката и примижа, когато ръката му закачи за миг ръба на дупката. Стоманата още беше нажежена.

Изтръска съдържанието на кесийката в дланта си — масивен златен пръстен с червената лаврова клонка и инициалите на Ван Ек.

Прибра пръстена в джоба си, после извади две пачки от сейфа и даде едната на Вилан. Едва не се разсмя при вида на изражението му.

— Това притеснява ли те, търговче?

— Не ми харесва мисълта, че съм обикновен крадец.

— След всичко, което Ван Ек ти е сторил?

— Да.

— Да ти имам стремежа към справедливо възмездие. Нали си даваш сметка, че крадем собствените ти пари?

— Йеспер каза същото, но аз съм сигурен, че баща ми ме е отписал от завещанието си веднага, щом Алис е забременяла.

— Това не значи, че нямаш право над богатството му.

— Не му искам парите. Просто искам той да не разполага с тях.

— Да обърнеш гръб на лукса е рядък лукс — подхвърли Каз и натика парите в джобовете си.

— И как бих могъл аз да управлявам империя? — каза Вилан и метна пипетата в сейфа. — Не мога да чета счетоводни документи, фактури. Не мога да напиша ордер. Баща ми греши за много неща, но за това е прав. Опитам ли се, ще стана за посмешище.

— Ами просто ще плащаш на някого да го върши вместо теб.

— Ти би ли го направил? — попита Вилан и вирна брадичка. — Би ли поверил някому делата си, тайните, с които да те унищожи?

„Да — помисли си без колебание Каз. — Има един човек, на когото бих се доверил безрезервно. Един човек, който никога не би използвал слабостите ми срещу мен.“

Разлисти набързо счетоводния тефтер.

— Когато хората видят сакат да върви по улицата и да се подпира на бастун, какво изпитват? — попита той.

Вилан отклони поглед. Хората винаги правеха така, когато Каз споменеше недъга си, сякаш смятаха, че той не знае какъв е и как го вижда светът.

— Изпитват жалост. А какво си мислят, когато видят мен да вървя по улицата?

Вилан се подсмихна.

— Мислят си, че ще е добре да минат на отсрещния тротоар.

Каз върна тефтера в сейфа.

— Ти не си слаб, защото не можеш да четеш. Слаб си, защото те е страх, че хората ще видят слабостта ти. Позволяваш на срама да решава вместо теб. Помогни ми с картината.

Закачиха портрета над сейфа със зейналата дупка. Мартин ван Ек ги гледаше намръщено.

— Помисли върху това, Вилан — продължи Каз, докато нагласяваше рамката. — Срамът е онова, което пълни моите джобове. Пак той пълни Кацата с идиоти, които се крият зад маски, за да задоволят тайно желанията си. Хората издържат и на най-силната болка. Но срамът е онова, което ги изяжда отвътре.

— Добре казано — обади се глас откъм ъгъла.

Каз и Вилан се завъртяха. Лампите грейнаха ярко, окъпаха стаята в силна светлина и една фигура се отдели от ниша в стената отсреща — Пека Ролинс със самодоволна усмивка на червендалестото си лице и в компанията на глутница Лъвски грошове, въоръжени до зъби с пистолети, палки и бойни брадви.

— Каз Брекер — подигра му се Ролинс. — Крадецът философ.