Алчни крале

35. Иней

Иней видя как ръката на Дуняша замахва скорострелно, чу звук като от птиче крило, после усети нещо да отскача от рамото й. Улови сребърната звезда, преди да падне на покрива. Този път беше дошла подготвена. Йеспер й беше помогнал да пришие под туниката и ризата си парчета от твърдия плат на един от матраците в хотелския апартамент. Стрелецът се оказа неочаквано сръчен с иглата — явно беше кърпил редовно ризи и чорапи като дете във фермата и ръцете му ще помнеха как се прави — а Иней нямаше намерение Бялото острие да я надупчи отново като игленик.

Скочи напред и се засили към противничката си, летеше по релефа на покрива, който познаваше като дланта на ръката си. Метна звездата, но Дуняша я избегна с лекота.

— Няма начин да ме нараниш със собствените ми оръжия — каза тя, сякаш мъмреше малко дете.

Но Иней не държеше да я уцели, а само да отклони вниманието й. Замахна, уж хвърля нож от своите, и когато Дуняша реагира на движението й, Иней се оттласна от едно метално ребро вдясно от себе си и прелетя покрай момичето. Приземи се приклекнала ниско, с ножове в ръце, и резна прасеца й.

Изправи се моментално и отскочи назад зад друго ребро на металната конструкция, без да изпуска от поглед Дуняша. Но тя само се разсмя.

— Упорита си, Привидение, и това ме радва. Вече не помня кога някой пръв ми е пускал кръв.

После скочи на свой ред върху металното ребро на покривната конструкция. Двете стояха една срещу друга с ножове в ръцете. Наемничката нападна бързо и ниско, но този път Иней пренебрегна инстинктите, които бе усвоила така старателно по улиците на Кетердам. Вместо това реагира като акробатка. Когато люлката лети към теб, не се дърпаш от пътя й, а я пресрещаш.

Наведе се да избегне удара и се озова близо до Дуняша, толкова близо, все едно двете танцуваха в прегръдките си, и използва движението на противничката си да наруши равновесието й. А после замахна на свой ред и поряза другия й прасец.

Този път Дуняша изсъска.

„Нещо не се смееш вече“ — помисли си Иней.

Наемничката се завъртя на пръсти като кинжал върху острието си. И да усещаше болка, с нищо не го показа. Държеше два ножа със закривено острие, описваше ритмични дъги с тях и дебнеше.

Иней разбра, че няма как да скъси отново разстоянието, без да се наниже на ножовете. „Значи трябва да нарушиш ритъма им“ — каза си тя. Отстъпи заднишком по реброто, увличайки Дуняша в преследване, докато не мерна сянката на един висок шпил зад себе си. Направи лъжливо движение надясно и Дуняша се хвърли напред. Вместо да приклекне, за да възстанови равновесието си, Иней пропадна надясно, прибра моментално ножовете си, сграбчи шпила с една ръка и инерцията я завъртя от другата му страна. Сега шпилът се намираше между двете. Дуняша изпръхтя с раздразнение, когато кинжалите й удариха в метала.

Иней се придвижваше напряко на ребрата, прескачаше от едно към следващото, стигна до най-широката метална подпора, после хукна по нея, следвайки изгърбената извивка на купола. Все едно тичаше по перката на исполинско морско създание.

Дуняша я последва с характерната си бързина и изящество въпреки кървящите рани на прасците.

— Чак до караваната ли ще бягаш, Привидение? Знаеш, че е само въпрос на време всичко това да приключи и да бъде въздадена справедливост.

— Справедливост?

— Ти си убийца и крадла. А аз съм избрана да прочистя този свят от хора като теб. Може и да ми плаща престъпник, но никога не съм отнемала живота на невинни.

Невинни. Тази дума уцели нещо в Иней, някакъв фалшив акорд. Тя беше ли невинна? Съжаляваше за отнетия живот, но пак би убила, за да спаси себе си и приятелите си. Крала бе. Помагала бе на Каз да мами добри и лоши хора. Можеше ли да каже, че не е имала никакъв друг избор?

Дуняша я настигаше, косата й пламтеше като огън на фона на синьото небе, кожата й бяла почти като дрехите, които носеше. Някъде далече под краката им търгът в катедралата продължаваше, участниците нямаха представа за битката, която се водеше над главите им. Тук, горе, слънцето грееше ярко като новоизсечена монета, вятърът метеше с тих стон ребрата и кулите на покрива. „Невинност.“ Невинността беше лукс и Иней не мислеше, че светиите държат на нея.

Извади отново ножовете си. „Свети Владимир, света Алина, пазете ме.“

— Прекрасни оръжия — каза Дуняша и извади от каниите на кръста си два ножа с дълги прави остриета. — Ще използвам костта от пищяла ти за дръжка на новия си нож. За теб ще е чест да ми служиш в смъртта си.

— Никога няма да ти служа — каза Иней.

Дуняша нападна.

Иней се стремеше да стои близо до нея, да я лиши от предимството на по-дългите ръце. Сега беше по-силна от онази първа среща на кабела, отпочинала, нахранена. Но пак беше момиче, усвоило боя с ножове на улицата, а не обучено в кулите на незнаен шуански манастир.

Реагира бавно на един от ударите на Дуняша и това бе първата й грешка. Плати за нея с дълбока рана на левия бицепс. Острието проби подплатата и потъна в плътта й, ръката й стана бавна и слаба. Втората й грешка бе един удар отдолу, в който вложи твърде много сила. Инерцията я тласна напред и ножът на Дуняша се плъзна по ребрата й. Раната беше плитка, но можеше да е много по-лошо.

Пренебрегна болката и се фокусира върху противничката си. Сети се за думите на Каз. „Открий издайниците й. Всеки ги има.“ Само че движенията на Дуняша изглеждаха непредсказуеми. Служеше си еднакво умело и с двете ръце, използваше в еднаква степен и двата си крака и винаги изчакваше до последния момент, преди да удари, без да издава по никакъв начин намеренията си. Беше изключителна.

— Уморяваш ли се вече, Привидение?

Иней не отговори, пазеше силите си. Дишането на кехлибареното момиче беше леко и чисто, а нейното се ускоряваше. Не беше кой знае какво, но пак даваше предимство на Дуняша. И тогава го забеляза — едва доловимо затаяване на дъха преди поредния замах. Затаяване и нов замах. Дишането беше издайникът й. Вдишваше дълбоко и после затаяваше дъх за миг, преди да нападне.

Ето пак. Иней се наведе наляво, замахна на свой ред и я резна по хълбока. И пак контраатакува и по ръката на Дуняша потече кръв.

Иней продължи да отстъпва, да чака. Наемничката явно обичаше да прикрива основната си атака с други движения — размахани артистично ножове с цел отвличане на вниманието и други такива. Това затрудняваше Иней, но… ето пак. Дълбоко вдишване и затаяване. Иней клекна рязко, описа широка дъга с левия си крак и подкоси наемничката. По-добър шанс от този едва ли щеше да има. Скочи на крака и използва своята възходяща инерция и низходящото движение на Дуняша да забие ножа си под кожения нагръдник на момичето.

Кръв обля ръката й, преди да издърпа ножа. Дуняша ахна изненадано. Гледаше я право в очите, притиснала ръка към гърдите си. После присви очи. Нямаше страх там, а само силно негодувание, сякаш Иней й е развалила важно празненство.

— Току-що проля царска кръв — изсъска Дуняша. — Не си достойна за такъв дар.

На Иней почти й дожаля за нея. Явно Дуняша искрено вярваше, че е законната наследница на Ланцови, а може и да беше такава наистина. Но нима всички момиченца не си мечтаеха за това? Че един ден ще се събудят принцеси? Или че са благословени с вълшебни сили или величава орис? Може би имаше хора, които наистина живееха така, като в мечтите. Може би това момиче беше едно от тях. „А ние, останалите?“ Обикновените, незначителни, невидими момичета? „Ние се научаваме да държим главите си високо вдигнати, сякаш носим корона. Да изтръгваме вълшебство от обикновеното.“ Така оцеляваш, когато не си избраният, когато във вените ти не тече царска кръв. Дори когато светът не ти дължи нищо, ти си вземаш своето.

Иней вдигна вежда и бавно изтри царската кръв в панталона си.

Дуняша изръмжа и се хвърли напред, сечеше и мушкаше с една ръка, а с другата притискаше раната на гърдите си в опит да намали кървенето. Явно я бяха научили да се бие и с една ръка. „Но никога не се е налагало да се бие ранена — осъзна Иней. — Може би монасите са пропуснали този урок.“ И сега, когато беше ранена, издайникът й си личеше още по-ясно.

Наближаваха върха на основното метално ребро. Тук спираловидната украса от ковано желязо между ребрата беше отслабена на места от ръждата и стихиите, но Иней познаваше отлично терена и избягваше с лекота атаките на Дуняша, отскачаше наляво и надясно, печелеше малки победи, порязване тук, мушване там. Беше война на изтощение, а наемничката бързо губеше кръв.

— По-добра си, отколкото мислех — каза задъхано Дуняша и изненада Иней с признанието си.

Болка прибулваше очите й, ръката върху гръдната кост беше цялата в кръв. И въпреки това гърбът й беше изправен, а равновесието — отлично, сега, когато двете стояха на няколко стъпки една от друга върху високото метално ребро на църковния покрив.

— Благодаря — каза Иней. Думата прозвуча фалшиво в ушите й.

— Няма нищо срамно да срещнеш достоен противник. Означава, че има още какво да научиш, безценно напомняне за необходимостта от смирение.

Момичето сведе глава и прибра ножа си. После сложи юмрук върху сърцето си за поздрав.

Иней чакаше настръхнала. Тази сериозно ли говореше? Битките в Кацата не свършваха така, но наемничката явно имаше свой кодекс. Иней не държеше да я убива, колкото и бездушна да изглеждаше в този момент.

— Приемам смирението — каза Дуняша със сведена глава. — Сега ти ще се научиш, че някои са родени да служат. А други — да управляват.

С тези думи Дуняша вдигна рязко глава. Разтвори шепа и духна силно.

Иней зърна облаче червен прах, дръпна се моментално, но все пак закъсня. Очите й пламнаха. Какво беше това, по дяволите? Не че имаше значение. Не виждаше нищо, нищичко. Чу звук от острие, което напуска канията и разсича въздуха. Припна заднишком по реброто с риск да стъпи накриво.

Опита се да изтрие праха от очите си, по лицето й се стичаха сълзи. Виждаше Дуняша като неясен силует. Иней протегна ножа си напред в опит да увеличи разстоянието помежду им и наемничката поряза ръката й под лакътя. Ножът изпадна от пръстите на Иней и издрънча на покрива. „Света Алина, пази ме.“

Но може би светците бяха избрали Дуняша за свой съсъд. Въпреки молитвите и покаянието на Иней може би това беше денят да плати за греховете си.

„Не съжалявам“ — осъзна тя. Предпочела бе да живее свободно като убийца, вместо да угасне бавно като робиня, и не можеше да съжалява за това. Щеше да отиде при своите светци готова и с надеждата да я приемат.

Следващият удар поряза кокалчетата на ръката й. Иней отстъпи още крачка назад, но знаеше, че пътят й за отстъпление свършва. Още няколко крачки и щеше да падне през ръба.

— Казах ти, Привидение. Аз съм безстрашна. В жилите ми тече силата на всички царици и завоеватели преди мен.

Кракът на Иней се закачи леко в ръба на една от декоративните метални спирали и тя изведнъж разбра. Не притежаваше обучението и образованието на противничката си, нито хубави дрехи като нейните. Никога нямаше да е толкова безмилостна и не искаше да бъде. Но познаваше този град отвън и отвътре. Той беше източникът на страданията й, теренът, където бе доказала силата си. Харесва и или не, Кетердам — бруталният, мръсен, безнадежден Кетердам — се беше превърнал в неин дом. И тя щеше да го защити. Познаваше покривите му, както познаваше скърцащото стълбище на Ребрата или паветата и тесните улички на Дъгите. Познаваше всеки сантиметър от този град, носеше картата му в сърцето си.

— Момичето, което не знае що е страх — изрече задъхано тя към силуета на Дуняша.

Тя се поклони и каза:

— Сбогом, Привидение.

— Значи ще научиш какво е страх сега, в мига преди смъртта си.

Иней отстъпи настрани и застана на един крак, а ботушът на Дуняша пропадна през отслабения участък на декоративната решетка.

Ако не кървеше, наемничката сигурно би внимавала повече къде стъпва. Ако не беше толкова устремена и нетърпелива да нанесе смъртоносния удар, може би щеше да запази равновесие.

Вместо това политна напред. Иней я гледаше през завеса от сълзи. Дуняша увисна за миг, тъмен силует на фона на небето, изпънала крака да намери опора, протегнала ръце в нищото като танцьорка, изпънала снага за скок, с широко отворени очи и провиснала от изненада уста. Дори сега, в последния си миг, приличаше на момиче от вълшебна приказка, орисано за велики дела. Царица без милост, статуетка от слонова кост и кехлибар.

Пропадна без звук, дисциплинирана до последно.

Иней надникна предпазливо през ръба. Далече долу хората пищяха. Тялото на наемничката лежеше като бял цвят сред разливаща се червена поляна.

— Дано отнесеш и нещо добро в следващия си живот — промълви Иней.

Трябваше да тръгва. Сирената още не беше прозвучала, но Иней знаеше, че изостава от графика. Йеспер вече я чакаше. Хукна по покрива на катедралата и свърна по палеца на Гезен към параклиса. Грабна катераческото въже и пушката на Йеспер — беше ги скрила до едно от металните ребра на конструкцията. Покатери се по купола и надникна с главата надолу в портокаловия параклис. Дано не беше закъсняла твърде много. Но Йеспер не се виждаше никакъв.

Проточи врат да огледа празния параклис.

Трябваше да открие Йеспер по най-бързия начин. Защото тази нощ Кювей Юл-Бо трябваше да умре.