Алчни крале

39. Нина

Нина съблече роклята и махна тежкия гумен корем, стегнат върху туниката й, а Роти отлепи фалшивата брада и смъкна палтото си. Овързаха всичко това на стегнат пакет и Нина го метна в канала веднага щом се качиха на баржата за напитки, закотвена под моста Зенц.

— Прав ти път — каза тя, когато дрехите и коремът потънаха под водата.

— Да ти имам майчинския инстинкт — подхвърли Каз, излязъл иззад щайгите с вино.

— Къде е Иней?

— Добре съм — обади се Иней иззад него. — Но Кювей…

— Пак кървиш — отбеляза Нина, докато минаваше заедно с тях зад натрупаните нависоко щайги. Трафикът по канала беше намалял значително, но нямаше смисъл да поемат излишни рискове. — Какво е станало с очите ти?

— Бих те пратила да питаш Бялото острие, но… — Иней сви рамене.

— Надявам се да е страдала.

— Нина!

— Какво? Не може и двете да сме милостиви и ведри.

Намираха се в нещо като гнездо между щайгите с вино и каменната арка на моста. Носилката с тялото на Кювей лежеше върху маса, стъкмена от щайги. Женя инжектираше нещо в ръката му под погледите на Зоя и някакъв мъж, който трябваше да е Щормхунд, реши Нина.

— Как е той? — попита тя.

— И да има пулс, не го напипвам — отговори Женя. — Отровата е свършила своето.

Твърде добре, може би. Според Женя отровата щяла да забави пулса и дишането му до степен Кювей да изглежда мъртъв. Само дето той наистина изглеждаше мъртъв. Нина си даваше сметка, че смъртта на Кювей би отстранила угрозата, надвиснала над света понастоящем, но знаеше също, че ако някой друг разкрие тайната на парем, Кювей би бил ключът към създаването на антидот. Бяха го измъкнали от Ледения палат с риск за живота си. А после бяха направили и невъзможното да му осигурят спокоен живот в Равка и възможност да продължи работата си под надзора на Гриша. Кювей беше тяхната надежда.

Освен това беше момче, което заслужаваше да живее без мишена на гърба си.

— Противоотровата? — попита Нина и погледна спринцовката в ръката на Женя.

— Инжектира му втора доза — обади се Каз.

Женя провери отново за пулс и дишане. Всички я наблюдаваха, затаили дъх. Тя поклати глава.

— Зоя — каза Щормхунд с тон на човек, свикнал да раздава заповеди.

Зоя въздъхна и нави ръкави.

— Разкопчай му ризата.

— Какво правите? — попита Каз, докато Женя разкопчаваше останалите копчета. Гърдите на Кювей бяха тесни, ребрата му се брояха, оплискани със свинската кръв от восъчния мехур.

— Или ще събудя сърцето му, или ще го изпържа отвътре навън — каза Зоя. — Дръпнете се.

Дръпнаха се, доколкото го позволяваше тясното пространство.

— Тя какво точно има предвид? — обърна се Каз към Нина.

— Не съм сигурна — призна тя.

Зоя бе протегнала ръце напред, затворила очи. Въздухът изведнъж стана студен и влажен.

Иней вдиша дълбоко.

— Мирише на буря.

Зоя отвори очи, събра ръце като за молитва и енергично разтърка длани.

Нина усети как атмосферното налягане пада рязко, въздухът придоби металически вкус.

— Май… май призовава светкавица.

— Безопасно ли е? — попита Иней.

— Ни най-малко — каза Щормхунд.

— Преди правила ли го е? — попита Каз.

— За тази цел? Виждал съм я да го прави два пъти. Свърши отлична работа. Единият път.

Гласът му й беше познат отнякъде и Нина реши, че със сигурност са се срещали и преди.

— Готови? — попита Зоя.

Женя натика парче плат, сгънато няколко пъти, между зъбите на Кювей и отстъпи назад. Нина потръпна, разбрала какво е предназначението на нагънатия плат — момчето да не си отхапе езика.

— Искрено се надявам да не сгреши — измърмори Нина.

— Кювей би се надявал на същото, ако беше в съзнание — рече Каз.

— Не е лесно — обади се Щормхунд. — Светкавиците се контролират трудно. Истината е, че Зоя рискува и собствения си живот.

— Не останах с впечатлението, че е жертвоготовна — подхвърли Каз.

— Значи те чака изненада — отвърнаха в хор Нина и Щормхунд.

Ето пак — онова зловещо усещане, че се познават отнякъде.

Роти стискаше очи, за да не гледа. Иней мърдаше устни, несъмнено в молитва.

Бледо синкаво сияние припука между дланите на Зоя. Тя си пое дълбоко дъх и удари гърдите на Кювей.

Цялото му тяло се изви на дъга, толкова рязко, че е чудо как гръбнакът му не се счупи. После тялото се стовари отново на носилката. Очите му не се отвориха. Гърдите му не се раздвижиха.

Женя провери за пулс.

— Нищо.

Зоя свъси вежди и плесна отново с длани. По съвършеното й чело избиваха капчици пот.

— Напълно ли сме сигурни, че го искаме жив?

Никой не й отговори, а тя продължи да трие длани и въздухът между тях бавно посиня.

— Каква изобщо е целта на това упражнение? — попита Иней.

— От шока сърцето му би трябвало да влезе в ритъм — отговори Женя. — А топлината би следвало да ускори разграждането на отровата.

— Или да го убие — рече Каз.

— Или да го убие — призна Женя.

— Сега — каза решително Зоя.

Нина не беше сигурна дали Зоя толкова държи да върне Кювей към живот, или просто мрази да губи.

Зоя плесна с отворени длани гърдите на Кювей. Тялото му се изви като млада клонка под напора на немилостив вятър, после се срина отново на носилката.

Кювей ахна и рязко отвори очи. Понечи да се надигне и да изплюе парчето плат.

— Слава на светците! — каза Нина.

— Слава на мен — поправи я Зоя.

Женя пристъпи към носилката и Кювей се ококори в пристъп на паника.

— Шшш — каза Нина и побърза да се приближи. Кювей познаваше Женя и Зоя само като членове на равкийската делегация. Имаше нужда да види приятелско лице. — Всичко е наред. Жив си. И в безопасност.

Иней застана до нея, извади парчето плат от устата му и приглади косата му назад.

— В безопасност си — повтори тя.

— Търгът…

— Свърши.

— Шуаните?

Ужас се четеше в златните му очи и Нина си даде сметка колко уплашен е бил.

— Видяха те как умря — успокои го Нина. — Всички видяха. Представители на всички държави видяха как те прострелват в сърцето. Лекарят и персоналът в болницата ще потвърдят смъртта ти.

— Тялото…

— Довечера гробарите ще го приберат — рече Каз. — Свърши се.

Кювей се отпусна на носилката, скри с лакът очите си и избухна в сълзи. Нина го погали нежно.

— Знам какво ти е, хлапе.

Зоя сложи ръце на кръста си.

— Някой няма ли да ми благодари, както и на Женя, в този ред на мисли, за малкото чудо, което сътворихме?

— Благодаря ви, че едва не убихте, а после съживихте най-ценния заложник на света, за да го използвате оттук насетне за своите си цели — рече Каз. — А сега тръгвайте. Улиците са пусти, а вие трябва да стигнете до промишления квартал.

Зоя присви красивите си сини очи.

— Що не ни дойдеш на гости в Равка, Брекер. Хем ще те научим на маниери.

— Ще го имам предвид. Когато ме изгорят на Жетварската баржа, категорично бих искал хората да ме запомнят като вежлив.

— Ти ще дойдеш с нас, Нина, нали? — настоя Женя.

Нина поклати глава.

— Имаме да довършим някои неща, а и Кювей е твърде слаб да върви.

Зоя стисна устни.

— Само не забравяй кому си вярна. — И с тези думи се прехвърли на кея, последвана от Женя и Щормхунд.

Каперът се обърна към баржата и погледна право към Нина. Очите му бяха със странен цвят, а чертите на лицето му не си пасваха добре.

— В случай че се колебаеш, знай, че ти и твоят фйердански приятел сте добре дошли в Равка. Можем само да гадаем с още колко парем разполагат шуаните и колко войници кергууд са създали. Втора армия има нужда от талантите ти.

Нина се поколеба.

— Аз не… Не съм каквато бях.

— Ти си воин — твърдо каза Зоя. — И Гриша. Ще се радваме да дойдеш при нас.

Нина зяпна невярващо. Зоя да похвали някого?

— Равка ви благодари за усилията — каза Щормхунд на сбогуване. — Короната също.

Махна веднъж. В светлината на късния следобед и слънцето, което грееше в гърба му, изведнъж й заприлича не толкова на капер, колкото на… Е, това беше невъзможно и глупаво, разбира се.

— Трябва да се върна в църквата — рече Каз. — Не знам как ще постъпи Съветът с Вилан.

— Върви — каза Нина. — Ние ще изчакаме тук Матиас.

— Отваряйте си очите — предупреди я Каз. — Матиас да не се показва до мръкване. После знаете къде да идете.

Прехвърли се на кея и тръгна към Бартерната църква.

Нина не знаеше как ще подейства виното на Кювей, затова му даде да пие вода и му заръча да си почива.

— Страх ме е да затворя очи — призна той.

Нина току поглеждаше към улицата над ръба на канала.

— Матиас много се забави. Дали лекарят не му е създал грижи?

Но после го видя да крачи към нея през празния площад и да маха за поздрав. Скочи на кея, хукна към него и се хвърли в обятията му.

— Друсйе — прошепна той в косата й. — Добре си.

— Добре съм, я. А ти защо се забави толкова?

— Мислех, че никога няма да те намеря в бурята.

Нина се дръпна да го погледне.

— Да не си спрял в някоя кръчма по пътя?

Матиас обхвана с ръка брадичката й.

— Не — каза той, а после я целуна.

— Матиас!

— Зле ли се справих?

— Не, справи се великолепно. Но обикновено аз налитам да те целувам.

— Трябва да променим това — каза той, после отпусна тежестта си в ръцете й.

— Матиас?

— Няма нищо. Имах нужда да те видя още веднъж.

— Матиас… о, светци! — Сакото, което той държеше сгънато в ръка, падна и Нина видя огнестрелната рана в стомаха му. Ризата му беше напоена с кръв. — Помощ! — писна тя. — Някой да помогне!

Но улиците бяха празни. Вратите — залостени. Прозорците — затворени.

— Иней! — извика тя.

Беше твърде тежък. Нина се отпусна заедно с него на паветата, положи нежно главата му в скута си. Иней тичаше към тях.

— Какво е станало? — попита тя.

— Прострелян е. О, светци, Матиас, кой ти стори това?

Имаха толкова много врагове.

— Няма значение — каза той. Дишането му беше накъсано, странно. — Исках да те видя още веднъж. Да ти кажа…

— Доведи Кювей — каза Нина на Иней. — Или Каз. Той има парем. Донеси ми парем, Иней. Мога да го спася. Мога да го оправя.

Можеше ли? Дори да вземеше дрогата, щеше ли силата й да се върне каквато беше преди? Но можеше да опита. Трябваше да опита.

Матиас стисна ръката й с неочаквана сила. Ръцете и на двама им бяха мокри от кръвта му.

— Не, Нина.

— Ще се преборя пак. Ще те изцеля, а после ще се преборя отново.

— Не си струва рискът.

— Всеки риск си струва! — каза тя. — Матиас…

— Трябва да спасиш другите.

— Кои други? — попита отчаяно тя.

— Другите дрюскеле. Закълни се, че ще се опиташ да им помогнеш да прогледнат.

— Ще идем заедно, Матиас. Ще бъдем шпиони. Женя ще ни прекрои и ще идем заедно във Фйерда. А аз ще нося грозни плетени жилетки.

— Върни се у дома в Равка, Нина. Там ще си свободна, както ти приляга. И ще бъдеш боец както винаги. Само бъди милостива към моите хора. Все трябва да има фйердани, които си струва да спасиш. Обещай ми.

— Обещавам — промълви тя, повече ридание, отколкото дума.

— Създаден съм да те пазя. Дори в смъртта ще намеря начин. — Стисна по-силно ръката й. — Погреби ме, за да ида при Дйел. Погреби ме, за да пусна корени и да последвам водата на север.

— Обещавам, Матиас. Обещавам да те заведа у дома.

— Нина — каза той и притисна ръката й към сърцето си. — Аз вече съм си у дома.

Светлината в очите му угасна. Гърдите му утихнаха под дланта й.

Нина изпищя, вой, изтръгнал се от черния кладенец, където сърцето й биеше допреди миг. Потърси трескаво пулса му, светлината и силата, които го правеха Матиас. „Ако още имах силата си. Ако никога не бях вземала парем. Ако сега имах парем.“ Усети реката около себе си, черните води на скръбта. Пресегна се в студеното.

Гърдите на Матиас се надигнаха, тялото му потрепна.

— Върни се при мен — прошепна тя. — Върни се.

Можеше да го направи. Можеше да му даде нов живот, роден от дълбоката вода. Той не беше обикновен човек. Беше Матиас, нейният храбър фйерданец.

— Върни се! — настоя тя.

Той вдиша. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му грееха черни.

— Матиас — прошепна тя. — Кажи името ми.

— Нина.

Гласът му, красивият му глас. Същият беше. Нина стисна силно ръката му, търсеше своя Матиас в черния поглед. Но очите на нейния Матиас бяха светли и чисти, с цвета на северен лед. Не такива…

Иней бе коленичила до нея.

— Пусни го, Нина.

— Не мога.

Иней я прегърна през раменете.

— Пусни го да иде при своя бог.

— Той трябва да е тук, с мен.

Нина погали студената му буза. Сигурно имаш начин да промени това, да оправи нещата. Заедно бяха постигали и невъзможното.

— Ще се срещнете в следващия живот — каза Иней. — Но само ако преминеш през болката в този.

Бяха сродни души, бойци, обречени да се бият от двете страни на барикадата, да се открият един друг и да се изгубят твърде бързо. Нина не можеше да го задържи тук. Не и такъв.

— До следващия живот тогава — прошепна тя. — Върви. — Очите му се затвориха отново. — Фарвел — каза тя на фйердански. — Сбогом. И нека Дйел те пази, докато не се съберем отново.