Алчни крале

26. Каз

Каз седя на онова кресло часове, отговаряше на въпросите им и подреждаше пъзела. Вече виждаше окончателната форма на плана, необходимите стъпки по подготовката, безбройните спънки и рискове. Беше чудовищен план, чудовищно налудничав, но само такъв план можеше да доведе до успех.

Йоханус Ритвелд. Казал им бе една частична истина. Йоханус Ритвелд не съществуваше. Каз го беше сглобил от второто име на Йорди и фамилията им, създал беше самоличността на измисления фермер не сега, а преди години.

Не беше сигурен защо купи родната си ферма, нито защо продължи да търгува и да придобива собственост от името на Ритвелд. Готвел е Йоханус Ритвелд за свой вариант на Якоб Херцун? Измислена, но иначе почтена личност, като онази, която Пека Ролинс беше сътворил, за да пързаля с лекота наивните гълъбчета? Или го е направил със смътната идея да възкреси така семейството, което беше изгубил? И имаше ли значение всъщност? Йоханус Ритвелд съществуваше на хартия и в банковите тефтери, а Колм Фейхи беше идеален за ролята.

Когато събранието най-после се разтури, кафето беше изстинало и наближаваше пладне. Въпреки ярката светлина, която струеше през прозорците, другите щяха да затворят очи за час-два. Той не можеше да си позволи този лукс. „Ние не спираме.“ Цялото тяло го болеше от изтощение. Кракът му вече не пулсираше, затова пък болката се беше разпростряла по цялата му дължина.

Отлично знаеше, че постъпва глупаво, че е малко вероятно да се върне жив от Ребрата. От години Каз живееше и оцеляваше така — лъжливи ходове и удари по фланга. Защо да атакуваш проблема директно, когато можеш да подходиш другояче? Винаги имаше друг ъгъл, невидима точка за упражняване на натиск. Невидима за всеки друг, освен за него. А сега се канеше да разбие стената с глава, право напред като вол, впрегнат в рало. Най-вероятно щяха да го пребият почти до смърт и да го завлекат право при Пека Ролинс. Но беше вкарал хората си в капан и ако трябваше да прегризе лапата си, за да ги измъкне, значи точно това щеше да направи.

Но първо трябваше да намери Иней. Откри я в разточително обзаведената баня, цялата в бяло и златно. Седеше пред тоалетката и режеше хотелските хавлии за превръзки.

Мина покрай нея, съблече палтото си и го метна върху мивката до ваната.

— Трябва да ми помогнеш с маршрута до Ребрата.

— Идвам с теб.

— Знаеш, че трябва да отида сам при тях — каза той. — Без подкрепление, което да изтълкуват като проява на слабост.

Завъртя кранчетата и след няколко гъргорещи стенания от чучура потече гореща вода. Като си вземе парите и стане безобразно богат, може да инсталира течаща топла вода в Ребрата, помисли си той.

— Но не мога да стигна дотам по улиците.

— Изобщо не трябва да ходиш.

Каз свали ръкавиците си, потопи ръце във водата, наплиска лицето си, после прокара пръсти през косата.

— Или ми кажи най-добрия маршрут, или сам ще си го измисля.

Би предпочел да ходи, вместо да се катери. Всъщност би предпочел да го закарат дотам във файтон. Но тръгнеше ли по улиците на Кацата, щяха да го арестуват, преди да е наближил Ребрата. А и трябваше да подходи отвисоко, иначе целият план отиваше по дяволите.

Извади от джоба на палтото си туристическата карта на Кетердам, която беше намерил в салона на апартамента. Не беше достатъчно детайлна, но хубавите карти на града бяха останали на Черното було.

Разгънаха картата до ваната и Иней се зае да начертае маршрут по покривите и най-добрите места, където Каз да прекоси каналите.

В един момент тя забоде пръст в картата.

— Оттук е по-бързо, но и по-стръмно.

— Ще мина по по-дългия път — каза той.

Искаше мислите му да са фокусирани върху предстоящия сблъсък и незабележимото придвижване, а не върху голямата вероятност да се пребие при всяка следваща крачка.

Когато реши, че е запомнил маршрута, Каз прибра картата и извади друг лист от джоба си. Лист с бледозеления печат на банка „Геменс“. Връчи го на Иней.

— Какво е това? — попита тя и плъзна поглед по съдържанието. — Не може да е… — Прокара пръсти по текста, сякаш очакваше думите да изчезнат. — Договорът ми — прошепна накрая.

— Не искам да дължиш нищо на Пер Хаскел. Или на мен.

Още една половинчата истина. Вече бе измислил стотина начина да я обвърже към себе си, да я задържи в Кетердам. Но Иней достатъчно дълго бе живяла в оковите на един или друг дълг, а присъствието й тук беше пагубно и за двама им. По-добре да си тръгне.

— Но как? — попита тя. — Парите…

— Уредих го. — Ликвидирал бе всичките си активи, използвал бе всичките си спестявания до последния престъпен цент.

Иней притисна плика с документа до гърдите си, върху сърцето.

— Не знам как да ти благодаря, Каз.

— Да бе. Убеден съм, че сулийците имат поне десетина поговорки за такъв случай.

— Още никой не е измислил думи за такъв случай.

— Ако свърша на бесилото, може да кажеш няколко топли думи над трупа ми. Изчакай до шест камбани. Ако не се върна дотогава, опитай се да изведеш хората от града.

— Каз…

— В зида зад Вранския клуб има една по-светла тухла. Извади я и ще намериш двайсет хиляди крюге. Не е много, но ще стигне да подкупиш няколко стражи. — Знаеше, че е малко вероятно да се измъкнат от града и че вината е негова. — Ако си сама, ще имаш по-добър шанс. И още по-добър, ако тръгнеш веднага.

Иней присви очи.

— Ще се престоря, че не си го казал. Те са ми приятели. Никъде няма да ходя.

— Кажи ми за Дуняша — смени темата той.

— Оръжията й бяха от най-високо качество. — Иней взе ножиците от тоалетката и започна да реже на ивици поредната хавлия. — Мисля, че тя може да е моята сянка.

— Бая солидна сянка ще да е, щом мята ножове.

— Сулийците вярват, че ако постъпиш зле, даваш живот на сянката си. Всеки грях й дава сили, докато не стане по-силна от теб.

— Ако беше вярно, значи моята сянка щеше да потопи цял Кетердам в мрак.

— Може би — каза Иней и вдигна тъмните си очи към неговите. — А може би ти си нечия сянка.

— Говориш за Пека.

— Какво ще стане, ако се върнеш от Ребрата? Ако търгът мине по план и всичко свърши благополучно?

— Ще си получиш кораба и бъдещето.

— А ти?

— Ще си развявам байрака, докато късметът ми не се обърне. Ще използвам печалбата от удара да изградя империя.

— А след това?

— Кой знае? Ще я изравня със земята?

— Това ли те прави различен от Ролинс? Че не оставяш нищо след себе си?

— Аз не съм нито Пека Ролинс, нито неговата сянка. Не продавам момичета в бордеи. Не вземам парите на безпомощни хлапета с измама.

— Помисли си за игралната зала във Вранския, Каз. — Гласът й беше нежен, търпелив… Тогава защо му идеше да подпали нещо? — Помисли си за всеки рекет, манипулирана игра на карти и обир, които си планирал и извършил. Всички онези мъже и жени заслужавали ли са да станат твои жертви?

— Невинаги получаваш заслуженото, Иней. Ако беше така…

— Брат ти получи ли си заслуженото?

— Не! — Отговор рязък и готов, но и кух отвътре.

Защо беше нарекъл Йеспер с името на брат си? Погледнеше ли назад, виждаше Йорди през очите на малкия Каз, виждаше го смел, умен, непогрешим, благороден рицар, надвит от дракон, преоблечен като търговец. Но ако го погледнеше от сегашната си гледна точка? Какво щеше да види тогава? Мишок? Поредното малоумно гълъбче, решило да забогатее по бързия начин? Облегна ръце на мивката. Вече не беше ядосан. Само уморен.

— Били сме глупави идиоти.

— Били сте деца. Не е имало кой да ви защити.

— А теб кой те е защитавал?

— Баща ми. Майка ми. Те биха направили всичко да ме опазят от онези роботърговци.

— Да, и роботърговците щяха да ги убият.

— Е, значи съм извадила късмет, че мама и тате не бяха там.

Как можеше да гледа на света по този начин? След всичко преживяно?

— На четиринайсет са те продали в бордей и ти смяташ, че си извадила късмет?

— Мама и татко ме обичаха. Обичат ме. Вярвам в това. — Каз я видя в огледалото да се приближава. Черната й коса беше като мастилено петно на фона на белите плочки. Иней спря на педя зад него. — Ти ме защитаваш, Каз.

— Фактът, че кървиш през превръзките, говори за друго.

Тя погледна надолу. Червено петно беше избило през хавлиената превръзка на рамото й. Иней я подръпна несръчно.

— Нина ще трябва да ми помогне.

Каз нямаше никакво намерение да казва това. Имаше всяко намерение да я освободи от себе си, да я пусне.

— Може аз да ти помогна.

Тя вдигна рязко очи и погледите им се сблъскаха в огледалото. Беше нащрек, сякаш преценяваше противник. „Мога да ти помогна.“ Тези бяха първите думи, които Иней му беше казала — в салона на Менажерията, цялата в цикламени коприни и тежък грим. Беше му помогнала. И едва не го беше унищожила. Защо не я остави да довърши започнатото?

Кранчето капеше. Капките цопваха без ритъм в умивалника. Не беше сигурен какво очаква да чуе от нея. „Кажи й да се махне — настоя едно гласче в главата му. — Помоли я да остане.“

Но Иней не каза нищо. Вместо това взе превръзките и ножицата от тоалетната масичка и ги остави на плота до умивалника. После се подпря с длани на плота и седна отгоре му без усилие.

Сега очите им бяха на едно ниво. Каз направи крачка към нея и замръзна, неспособен да помръдне повече. Не можеше да го направи, абсурд. Имаше чувството, че разстоянието помежду им се е стопило напълно. Или пък е дълго десетки километри.

Тя посегна към ножиците, грациозна както винаги, и му ги подаде с дръжките напред. Металът беше студен на пипане, твърд и успокоителен. Каз направи още половин крачка и се озова между коленете й.

— Откъде ще започнем? — попита тя.

Парата от горещата вода беше накъдрила още повече фините къдрици около лицето й.

Наистина ли ще направя това, питаше се Каз.

Кимна към превръзката под лакътя на дясната й ръка. По-добре да не говори. Ръкавиците му лежаха захвърлени от другата страна на умивалника, черни върху светлия мрамор. Приличаха на мъртви животинки.

Каз се фокусира върху ножиците. Металът студенееше в ръцете му, нямаше нищо общо с допира на кожа. Трябваше да овладее треперенето си, иначе рискуваше да я пореже.

„Мога да надвия това“ — каза си той. Все едно вадиш оръжие срещу някого, нищо повече. Насилието беше лесно.

Плъзна внимателно острието под превръзката на ръката й. Хавлията беше доста по-плътна от обикновен бинт, но пък ножиците бяха остри. Едно клъцване и превръзката се отдели от дълбоката прободна рана. Каз я захвърли настрана.

Взе чиста превръзка и остана да стои така, събираше кураж.

Иней повдигна ръката си. Той уви внимателно бялата хавлиена ивица под лакътя. Бръсна неволно с кокалчета кожата й и се вцепени. Сякаш го порази светкавица, вкопа го в пода.

Сърцето му не би трябвало да издава този звук. Може би изобщо няма да стигне до Ребрата. Защото това ще го убие, преди да е тръгнал. Принуди ръцете си да се раздвижат, уви превръзката веднъж, после още веднъж. Готово.

Сети се да вдиша. Знаеше, че трябва да продължи с превръзката на рамото й, но още не беше готов, затова кимна към лявата й ръка. Превръзката там беше съвсем чиста и добре стегната, но Иней не каза нищо, само протегна ръката си.

Този път се оказа малко по-лесно. Каз го направи бавно и методично, ножиците, после превръзката, колебанието. Но се справи. Готово.

Мълчаха, уловени във водовъртеж от тишина, не се докосваха, нищо че Каз стоеше между коленете й. Очите на Иней бяха големи и тъмни, изгубени планети, черни луни.

Превръзката на рамото й беше прекарана два пъти под мишницата и вързана близо до ставата. Каз се наведе леко напред, но ъгълът беше неудобен. Нямаше как да подпъхне ножиците под хавлията. Налагаше се да си помогне с другата ръка, да повдигне ръбчето на превръзката.

„Не.“ В стаята беше твърде светло. Усещаше гърдите си като стиснат юмрук. „Престани.“

Пъхна два пръста под превръзката.

Заля го погнуса. Водата студенееше по краката му. Цялото му тяло беше изтръпнало от студа и усилието, но пак усещаше как гниещата плът на Йорди поддава под пръстите му. „Срамът изяжда хората отвътре.“ Сега той се давеше в срам. Давеше се в кетердамското пристанище. Причерня му.

— И за мен не е лесно. — Гласът й беше нисък и стабилен, гласът, който Веднъж вече го беше измъкнал от ада. — Дори сега, ако момче ми се усмихне на улицата или Йеспер ме прегърне през кръста, сякаш съм на косъм да изчезна. — Стаята се разлюля пред погледа му. Каз се хвана за гласа й като удавник за сламка. — Живея със страх, че ще видя на улицата някой от нейните… не, от моите клиенти. Дълго време ми се привиждаха навсякъде. Но понякога си мисля, че най-лошото не е онова, което те ми сториха.

Черните петна пред очите му се отляха. Водата — също. Стоеше в банята на хотелски апартамент. Притискаше пръсти в рамото на Иней. Усещаше изящните мускули под кожата й. Пулсът биеше уплашено в меката вдлъбнатина под линията на челюстта й. Очите й бяха затворени. Ресниците й чернееха. Той се тресеше от нерви, а тя се бе вкаменила. Каз знаеше, че трябва да каже нещо, но думите не стигаха до устата му.

— Леля Хелеен невинаги беше жестока — продължи Иней. — Понякога прегръщаше момичетата, притискаше ги към гърдите си, а после те ощипваше толкова силно, че да ти стане рана. Никога не знаеш дали ще те целуне, или ще те шамароса. Днес си най-доброто й момиче, а утре ще те повика в кабинета си да ти каже, че те продава на някакви мъже, които е срещнала на улицата. И ти падаш на колене и я молиш да те задържи. — Тих звук излетя от гърлото на Иней, смях почти. — Когато Нина ме прегърна за пръв път, подскочих. — Очите й се отвориха. Тя го погледна. Каз чуваше капещото кранче, виждаше плитката й, преметната през рамото. — Продължавай — каза тихо тя, сякаш го молеше да подхване отново прекъсната история.

Дали можеше да продължи обаче? Но щом тя бе успяла да изрече онези думи, значи и той беше длъжен поне да опита.

Погледна ножиците в ръката си. После повдигна превръзката. Вече не докосваше кожата й и това му донесе утеха и съжаление. Пъхна едното острие на ножицата в пролуката и сряза превръзката. Не се докосваха, но топлината на тялото й го изгаряше като треска.

Превръзката падна на пода.

Каз посегна с дясната си ръка да вземе дълга ивица от нарязаната хавлия. Трябваше да се наведе още напред, за да я прекара през гърба й. Бяха толкова близо един до друг. Очите му се впиваха в мидата на ухото й, в къдрицата, прибрана зад него, и в бързия пулс при гърлото. Жива, жива, жива.

„И за мен не е лесно.“

Прехвърли превръзката зад гърба й. „Отстъпи назад.“ Не отстъпи. Стоеше като истукан, чуваше собственото си дишане, нейното, странен ритъм на самотна мелодия. Бяха съвсем сами в банята.

Погнусата вилнееше, крещеше му да избяга, но имаше и друго, друга нужда. Смятал бе, че познава от първа ръка езика на болката, но тази болка беше нова. Болеше го да стои така, толкова близо до прегръдката. „И за мен не е лесно.“ Преживяла бе ужасни неща, а той се оказваше слабият. Как да й обясни какво се случваше в душата му всеки път, когато Нина я прегърнеше, когато Йеспер я хванеше под ръка, какво е да стои на прага или облегнат на някоя стена и да знае, че по-близо от това не може да пристъпи. „Но сега съм тук, нали“ — помисли си свирепо той. Носил я бе на ръце, сражавал се бе рамо до рамо с нея, цели нощи бяха лежали по корем на пусия пред някой склад или богаташка къща. Това сега беше различно. Каз беше уплашен до смърт, гадеше му се от напрежение, лепнеше от пот, но беше тук. Гледаше втренчено пулса на гърлото й, доказателство, че сърцето й бие. Сърце в надпревара с неговото. Премести поглед към влажната извивка на шията й, към меката тъмна кожа. Искаше да… Искаше.

Преди дори да е разбрал какво иска, Каз наведе глава. Иней вдиша рязко. Устните му спряха на милиметри от топлото местенце в основата на шията й, при рамото. Чакаше. „Кажи ми да спра. Отблъсни ме.“

Иней издиша.

— Продължавай — каза отново тя. Довърши приказката.

Едно последно движение и устните му бръснаха кожата й — топла, гладка, влажна от пот. Желание се разля като вълна по тялото му, хилядите образи, които бе кътал като съкровище, представи, промъкнали се през задната вратичка — как тъмната й коса пада разплетена, неговата ръка обгръща талията й, устните й се разтварят и прошепват името му.

А после всичко това изчезна. Той се давеше в пристанището. Ръцете и краката на Иней бяха ръце и крака на труп. Очите й бяха мъртви и втренчени. Погнуса и копнеж го разкъсваха отвътре.

Залитна назад и болката в крака го прониза. Устата му гореше. Стаята се люлееше. Той се подпря на стената, не можеше да диша. Иней скочи на крака. Той вдигна ръка да я спре.

— Недей.

Тя стоеше на фона в бяло и златно като позлатена икона.

— Какво е станало с теб, Каз? Какво е станало с брат ти?

— Няма значение.

— Кажи ми, моля те.

„Кажи й“ — обади се един глас в него. „Кажи й всичко.“ Но той не знаеше нито как да започне, нито откъде. И защо да го прави? За да намери чрез нея прошка за престъпленията си? Не му трябваше съжалението й. Нямаше нужда да й обяснява каквото и да било, а само да се отърве от нея по един или друг начин.

— Питаш какво ми е сторил Пека? — изръмжа той и гласът му отекна в плочките. — А защо да не ти кажа какво сторих аз, когато открих жената, която се преструваше на негова съпруга, и момичето, което се преструваше на негова дъщеря? Или какво сполетя момчето, което ни подмами в схемата му с механичните си кученца? Да, тази история е хубава. Казваше се Филип. Открих го на Келщраат, ограбваше гълъбчета с „тука има, тука нема“. Изтезавах го два дни и накрая го изхвърли кървящ в една уличка, след като натиках в гърлото му ключе за механична играчка. — Видя как Иней трепна. Пренебрегна болката в сърцето си и продължи: — Точно така. Чиновниците в банката, които бяха снесли на Пека за нас. Фалшивият адвокат. Човекът, който ме черпеше с горещ шоколад във фалшивия офис на Херцун. Унищожих ги всичките, един по един, тухла по тухла. И Ролинс ще е последният. Тези неща не се отмиват с молитви, Привидение. Мен не ме чака покой, нито прошка, нито в този живот, нито в следващия.

Иней поклати глава. Как беше възможно да го гледа така след всичко, което й беше казал? Защо не го мразеше?

— Прошка не се иска, Каз. Тя се заслужава.

— Ти към това ли се стремиш? Ще си заслужиш прошката, като ловиш роботърговци?

— Да. Като ловя роботърговци. Като съсипя бизнеса на всички, които печелят от тази търговия, включително босовете от Кацата. Като стана нещо повече от следващия Пека Ролинс.

Не беше възможно. Това „повече“ не съществуваше. Такава беше простата истина, макар Иней да не я виждаше. Тя беше по-силна от него, много по-силна. Съхраняваше вярата и добротата си напук на света, който протягаше към тях алчните си ръце.

Очите му се плъзгаха по лицето й по познатия начин — гладно и жадно, нетърпеливи да си откраднат по някой детайл, защото Каз си беше такъв — крадец. Правите тъмни вежди, наситеното кафяво на очите й, формата на устните. Той не заслужаваше покой, не заслужаваше прошка, но ако щеше да се мре днес, може би имаше нещичко, което е заслужил — да я запомни, нея, твърде ярка и светла за боклук като него, да я запомни и да отнесе този спомен със себе си от другата страна.

Мина покрай нея, грабна ръкавиците си от плота на умивалника и ги нахлузи. Облече палтото си, оправи вратовръзката в огледалото, прихвана бастуна под мишница. Като ще се мре, поне да е със стил.

Когато се обърна да я погледне, беше готов.

— Каквото и да се случи с мен, гледай да оцелееш. Купи си кораб, радвай се на отмъщението, изрежи името си в костите им. Но първо гледай да се измъкнеш жива от кашата, в която ни забърках.

— Не го прави.

Иней застана пред него.

— Ако не го направя, това ще е краят. Няма да има измъкване. Няма да си вземем парите. Няма да остане нищо.

— Нищо — повтори тя.

— Търси издайниците на Дуняша.

— Какво?

— Всеки боец си има издайници — следа от старо нараняване или как смъква леко рамо, преди да удари.

— Аз имам ли издайник?

— Изправяш рамене, сякаш излизаш на сцената и очакваш публиката да впери погледи в теб.

Тя сякаш се засегна от думите му.

— А твоите издайници?

Каз се замисли за онзи миг на Велгелюк, който едва не му беше струвал всичко.

— Аз съм сакат. Това е моят издайник. Никой не е достатъчно умен да се оглежда за другите неща, които ме издават.

— Не отивай в Ребрата, Каз. Ще измислим друг начин.

— Дръпни се, Привидение.

— Каз…

— Ако някога си ме обичала поне малко, не тръгвай след мен.

Мина покрай нея и излезе от банята. Нямаше право да мисли за други варианти, нито какво би могъл да загуби. А Иней грешеше за едно. Каз отлично знаеше какво иска да остави след себе си на този свят.

Хаос.