Алчни крале

5. Йеспер

Йеспер имаше чувството, че дрехите му са пълни с бълхи. Винаги когато идваха в Кацата, далече от убежището на Черното було, носеха костюми от Комедия Брута — наметалата, воалите, маските, а понякога и рогата, с които туристи и местни криеха самоличността си, за да се порадват безметежно на насладите, които Кацата предлагаше.

Тук обаче, по кротките улици и канали на университетския квартал, Господин Ален и Сивото дяволче биха привлекли твърде много внимание, затова, щом стигнаха края на Източната дъга, двамата с Вилан зарязаха костюмите. А и откровено казано, Йеспер не би искал да се види с баща си за пръв път от години с ококорена маска на лицето и широко оранжево наметало, нито дори с обичайното си кичозно облекло от Кацата. Затова се беше облякъл възможно най-скромно. Вилан му беше заел няколко крюге за карирано сако втора употреба и скучна сива жилетка. Не изглеждаше особено благонадежден в тези ужасни дрехи, но пък студентите рядко разполагаха с много пари.

Усети, че отново посяга към револверите си, жаден да докосне хладните перлени дръжки. Онзи смотан адвокат беше накарал салонния управител да ги заключи в сейфа на Облачния клуб. Каз уж беше обещал, че ще си ги върнат при случай, но едва ли щеше да е толкова спокоен и хладнокръвен, ако някой беше свил неговия бастун. „Ти сам ги заложи като последния глупак“ — напомни си Йеспер. Направил го беше за Иней. А честно казано, и заради Каз — да му покаже, че е готов на всякаква саможертва, стига това да оправи нещата между тях. Не че Каз остана особено впечатлен.

„Стига де — утеши се той, — и без това не би могъл да дойдеш тук с револверите на кръста.“ Студентите и преподавателите не се разхождаха по коридорите на университета, въоръжени до зъби. Макар че противното сигурно би раздвижило малко скуката тук. Пък и не беше съвсем невъоръжен — затъкнал бе едно жалко пистолетче на кръста си под сакото. Така де, намираха се в Кетердам и не беше изключено цялата тази история с баща му да е капан. Точно затова Каз и Матиас ги следваха отдалече. Не че ги беше видял и за миг и това би трябвало да е добър знак, но все пак се радваше, че Вилан предложи да го придружи. Каз се съгласи неохотно, и то само защото на Вилан му трябваха разни неща, за да довърши работата си върху гъгрицата.

Минаваха покрай студентски кафенета и книжарници с витрини, претъпкани с учебници, мастило и хартия. Бяха на няма и три километра от врявата на Кацата, но сякаш бяха минали по мост, отвел ги в друга страна. Тук нямаше групички моряци, слезли току-що на брега след дълго плаване и зажаднели за побоища, или туристи, които се блъскат нетърпеливо по улиците. Не, тук хората ти правеха път да минеш и си говореха тихо. Нямаше и викачи, които те подканят да влезеш в игрална зала или бордей. Дюкяните по кривите улички продаваха лекарства и подвързваха книги, а по ъглите нямаше момичета и момчета, които предлагат услугите си на улицата, защото не са ги взели в бордеите на Западната дъга.

Йеспер спря под един навес и вдиша дълбоко през носа.

— Какво? — попита Вилан.

— Тук мирише толкова хубаво.

Скъп тютюн, ранен дъжд, още неизсъхнал по паветата, сини облаци от зюмбюли в сандъчетата на прозорците. Не миришеше на урина, повръщано, евтин парфюм или гниещ боклук. Дори вездесъщата воня на въглищен дим не се усещаше толкова силно.

— Нарочно ли се бавиш? — попита Вилан.

— Не — изпръхтя Йеспер, после провеси рамене. — Добре де, малко.

Роти бе отнесъл бележка до хотела, където беше отседнал човекът, представящ се за баща на Йеспер, за да уговорят време и място за срещата. Йеспер би предпочел да отиде лично, но ако баща му наистина беше в Кетердам, не беше изключено някой да го използва за стръв. По-добре да се срещнат посред бял ден и на неутрална територия. Университетът им се бе сторил най-подходящ за целта, далече от опасностите на Кацата и обичайните ловни полета на Йеспер.

Не знаеше дали иска да завари тук баща си, или някой самозванец. Добре де, далеч по-приятна беше мисълта, че в края на този път го чака сбиване, а не срамът, че се е издънил ужасно, но да изрече това на глас беше като да се катери по бесилка от прогнили дъски. Затова каза само:

— Винаги съм харесвал тази част от града.

— Баща ми също я харесва. Той високо цени образованието.

— По-високо от парите?

Вилан сви рамене, загледан в една витрина, където бяха изложени ръчно рисувани глобуси.

— Знанието не е знак за божествено благоволение. За разлика от просперитета.

Йеспер го стрелна с бърз поглед. Още не можеше да свикне, че гласът на Вилан излиза от устата на Кювей. Това му причиняваше умствено разногледство, сякаш е посегнал да вземе чаша вино, а е отпил от нея вода.

— Баща ти наистина ли е толкова набожен, или цялата тая история с Гезен и прочие е само извинение да смъква по две кожи от гърба на клиентите си?

— Не само на клиентите си, повярвай ми.

— Също на разбойници и канални плъхове от Кацата?

Вилан нагласи по-удобно презрамката на раницата си.

— Според него Кацата отклонява хората от честния труд и води до развала.

— Може и да е прав — каза Йеспер. Понякога се чудеше какво би станало, ако не беше излязъл с новите си приятелчета от университета през онази нощ, ако не беше влязъл в игралната зала и не беше завъртял Колелото на Макер. Уж трябваше да е безобидно забавление. И беше точно това за всички останали. Ала животът на Йеспер се разцепи като дънер на две неравни половинки — времето му преди да посегне към колелото и всички дни след това. — Кацата се храни с хора.

— Може би — каза замислено Вилан. — Но бизнесът си е бизнес. Игралните зали и бордеите просто задоволяват наличното търсене. Дават работа. Плащат данъци.

— Я виж ти какво момченце от Кацата се извъди. Все едно чета от учебника на шефа.

На всеки няколко години се пръкваше някой реформатор, наумил си да прочисти Кацата и да заличи лошата репутация на Кетердам. Печатаха се памфлети и започваше пропагандна война между съдържателите на казина и бордеи от едната страна на фронта и търговците реформатори в черните си костюми от другата. В крайна сметка всичко отново се свеждаше до пари. Заведенията по Източната и Западната дъга реализираха сериозни печалби и част от тези пари отиваха право в градската хазна под формата на данъци.

Вилан подръпна отново презрамката на раницата си. Беше се прегънала в горната част.

— Ако питаш мен, не е по-различно от това да заложиш цяло състояние на товар коприна или юрда. Само дето шансовете ти за печалба се подобряват значително, когато познаваш пазара и си в състояние да му влияеш.

— Слушам те внимателно, търговче. — По-добрите шансове за печалба винаги представляваха интерес за Йеспер. — Коя е най-голямата печалба или загуба на баща ти от една сделка?

— Не знам. Той отдавна спря да говори с мен по работа.

Йеспер се поколеба. Ян ван Ек се беше отнесъл отвратително със сина си, трижди проклетия му глупак, но Йеспер трябваше да си признае, че го гложди любопитство за предполагаемото „заболяване“ на Вилан. Любопитно му бе какво вижда той, когато се опитва да чете, защо уравненията и сметките му се удават с лекота, но не и буквите и изреченията. Вместо това каза:

— Чудя се дали близостта на Кацата прави търговците толкова строги и стиснати. Черните им дрехи, сдържаността, месо само два пъти в седмицата, бира вместо бренди. Сигурно се опитват да компенсират нашата разгулност.

— Да балансират нещата?

— Ми да. Само си представи как бихме се развихрили, ако никой не дърпаше юздите на града. Шампанско на закуска. Голи оргии в Борсата.

Вилан издаде смутен звук, нещо като грак на настинала птица, и взе да гледа насам и натам, навсякъде, освен към Йеспер. Толкова лесно беше да го засрамиш, чудно направо, макар че тук, в университетското градче, Кацата нямаше място. Мръсотията можеше да си стои там, между Източната и Западната дъга. Откровено казано, Йеспер харесваше студентския квартал какъвто си беше — чист, тих, ухаещ на книги и цветя.

— Не е нужно да идваш — каза той, защото чувстваше, че е редно да го каже. — Вече напазарува каквото ти трябваше. Може да ни изчакаш на сигурно място в някое кафене.

— Ти това ли искаш?

„Не. Не мога да го направя сам.“ Йеспер сви рамене. Не знаеше какво го чака в университета и не беше сигурен, че иска Вилан да стане свидетел на предстоящото. Баща му рядко се гневеше, но нима не би се разгневил сега? И какво обяснение би могъл да му даде Йеспер? Лъгал го бе, застрашил беше прехраната му, фермата, в която баща му беше вложил целия си живот. И за какво? За купчина димящи лайна.

От друга страна, мисълта да се изправи пред баща си сам го изпълваше с бездънен ужас. Иней би го разбрала. Не че Йеспер заслужаваше съчувствието й, но у нея имаше нещо стабилно, което със сигурност би разпознало и успокоило собствените му страхове. Надявал се бе, че Каз ще предложи да дойде с него. Но когато се разделиха на път към университета, Каз само го стрелна с един от тъмните си погледи. Посланието беше повече от ясно — каквото си надробил, това ще сърбаш. Каз още го наказваше заради онази засада, която едва не беше сложила без време край на фйерданския им удар, и явно саможертвата с револверите не стигаше Йеспер да си спечели отново благоволението му. Макар че Каз и „блага воля“ често изглеждаха несъвместими поначало.

Сърцето му ускори хода си, когато минаха под голямата каменна арка и стъпиха във вътрешния двор на Боексплейн. Университетът се помещаваше в няколко сгради, построени около успоредни участъци на Боекканал и свързани от Моста на говорителите, където хората се срещаха било за дълбокомислена дискусия, било да изпият по халба бира, в зависимост от деня на седмицата. Но Боексплейн беше сърцето на университета — четири библиотеки с общ двор и прочутия Академичен фонтан. Йеспер не бе стъпвал тук близо две години. Така и не се беше отписал официално от университета. Дори лекциите не беше зарязал отведнъж и съзнателно. Просто започна да прекарва все повече време на Източната дъга, докато един ден не осъзна, че Кацата се е превърнала в негов дом.

Но дори краткият му престой в университета се оказа достатъчен да се влюби в Боексплейн. Не че си падаше много по четенето. Обичаше приказките, но не го свърташе на едно място, а учебниците не можеха да задържат вниманието му. А на Боексплейн имаше толкова много неща, които да го разсейват. Вдигнеше ли глава от страниците, погледът му се отплесваше по оловните прозорци с кантове от цветно стъкло, по портите от ковано желязо с фигурки на книги и кораби, по фонтана в средата на двора с брадатия професор, и най-вече по водоливниците — гротескни крилати статуи с плоски академични шапки и каменни дракони, които клюмат над книги. Явно строителите на университета са били наясно с факта, че не всички студенти си падат по тихите размишления — мисъл, която много му допадаше.

Но когато влязоха в двора сега, Йеспер не се заплесна по водоливниците, нито наостри уши за плисъка на фонтана. Цялото му внимание се съсредоточи върху човека, който стоеше близо до източната стена, зяпаше прозорците от цветно стъкло и държеше смачкана шапка в ръце. Облякъл е най-хубавия си костюм, трепна Йеспер и от тази мисъл го заболя. Сресал е грижливо назад червената си келска коса, започнала да побелява по слепоочията. Колм Фейхи приличаше на фермер, който отива на църква. На човек, който няма място тук. Каз, а и всеки друг в Кацата, от пръв поглед би го набелязал като лесна плячка.

Гърлото на Йеспер беше сухо като шкурка.

— Тате — изграчи той.

Баща му обърна рязко глава и Йеспер събра сили да посрещне следващото. Каквито и обиди, какъвто и гняв да излееше баща му върху него, щяха да са заслужени. Но се оказа напълно неподготвен за пълната с облекчение широка усмивка, която разполови обветреното лице на баща му. Все едно го простреляха право в сърцето.

— Йес! — извика баща му. Йеспер осъзна, че тича през двора, а после се озова в прегръдките на татко си и той го стисна толкова силно, че ребрата му изпукаха. — Светци, мислех, че си мъртъв. Казаха, че вече не учиш тук, че просто си изчезнал, без да се обадиш… Боях се, че си станал жертва на бандитите в това забравено от светците място.

— Жив съм, тате — изохка той. — Но ако не ме пуснеш, това може и да се промени.

Баща му го пусна през смях, хвана го за раменете с големите си лапи и го отдалечи на ръка разстояние.

— Мога да се закълна, че си пораснал с цяла стъпка.

Йеспер приведе глава.

— Половин стъпка. Ъъъ… това е Вилан — каза той, като премина от земски на керчски.

У дома говореха и на двата езика, родния на майка му и езика на търговията. Майчиният келски на баща му се чуваше само в редките случаи, когато Колм беше в настроение за песни.

— Приятно ми е да се запознаем. Говорите ли керчски? — каза баща му бавно и на висок глас. В първия миг Йеспер се почуди, после се усети — Вилан носеше лицето на шуанец.

— Тате! — каза той и усети, че почервенява от смущение. — Той говори керчски отлично.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, господин Фейхи — каза Вилан.

Слава на светците за излъсканите му маниери!

— Тъй, тъй. Ти също ли си студент, момко?

— Аз… имам известни академични познания — отвърна несръчно Вилан.

Йеспер нямаше представа как да запълни неловката тишина, която последва. Не знаеше какво да очаква от срещата с баща си, но размяната на учтивости определено не присъстваше сред опциите.

Вилан се изкашля.

— Гладен ли сте, господин Фейхи?

— И още как — отвърна с признателност бащата на Йеспер.

Вилан ръгна Йеспер с лакът.

— Да идем да обядваме някъде?

— Да обядваме — каза Йеспер, сякаш за пръв път чуваше глагола. — Да, да обядваме. Обядът е нещо чудесно, нали така?

Не просто чудесно, а истинско чудо. Ще хапнат. Ще си говорят. Може и да пийнат. Светци, дано пийнат.

— Йеспер, първо ми кажи какво става, моля те. Получих уведомление от банка „Геменс“. Падежът по кредита наближава, а от писмото ти бях останал с впечатлението, че проблемът е временен. И защо си прекъснал образованието си?

— Тате — започна Йеспер. — Аз… работата е там, че…

Изстрел прогърмя в ограденото пространство на вътрешния двор. Йеспер дръпна баща си назад миг преди куршум да отскочи от паважа в краката им сред облаче прах. А после започна истинска престрелка. Изстрелите отекваха в стените на сградите и беше трудно да се прецени откъде идват.

— Какво, в името на вси светии…

Йеспер сграбчи баща си за ръкава и го повлече към прикритието на някакъв вход. Погледна наляво да сграбчи и Вилан, но търговчето вече подтичваше приведено край тях. „Браво на него — помисли си Йеспер, когато стигнаха до прикритието на каменната стряха. — Но пък човек бързо се учи, когато попадне в престрелка.“ Проточи врат да погледне към покривите, но бързо се дръпна, подплашен от нов залп изстрели. Някъде вляво и над тях прозвуча друга стрелба. Дано това означаваше, че Матиас и Каз са се включили в престрелката.

— Светци! — ахна баща му. — Този град е по-зле, отколкото пише в пътеводителите!

— Тате, не е заради града — каза Йеспер и измъкна малкия пистолет изпод сакото си. — Стрелят по мен. Или по нас. Трудно е да се каже.

— Че кой ще стреля по теб?

Йеспер и Вилан се спогледаха. Ян ван Ек? Конкурентна банда, която им има зъб? Пека Ролинс или някой друг, комуто Йеспер дължи пари?

— Списъкът с потенциални ухажори е дълъг. Трябва да се махнем оттук, преди да са се представили лично.

— Разбойници?

Йеспер знаеше, че има голям шанс да го надупчат обилно, затова се опита да сдържи широката си усмивка.

— Нещо такова.

Надникна иззад прикритието си, стреля два пъти, после се дръпна бързо назад при поредния залп.

— Вилан, кажи ми, че в раницата ти има и друго, освен писалки, мастило и неща за гъгрицата.

— Имам две светлинни бомби и едно ново нещо, което спретнах за по-голям… ъъъ… ефект.

— Бомби? — попита бащата на Йеспер.

Мигаше бързо като човек, който се отърсва от кошмар.

Йеспер сви безпомощно рамене.

— Нещо като научни експерименти?

— Каква е бройката на противника? — попита Вилан.

— Я се виж само. Задаваш все правилните въпроси. Трудно е да се каже. Някъде по покривите са, а единственият изход оттук е през арката. Ще трябва да пресечем целия двор, докато онези ни обстрелват от високо. Дори да успеем някак, подозирам, че от другата страна на арката ни чакат още, освен ако Каз и Матиас не са успели някак да ни прочистят път за измъкване.

— Има и друг изход от Боексплейн — каза Вилан. — Но пак ще трябва да пресечем площада. — И посочи към врата под каменна арка, увенчана с някакво рогато чудовище, което гризеше молив.

— Читалнята ли? — Йеспер прецени на око разстоянието. — Добре. Тръгвате на три. Аз ще ви прикривам.

— Йеспер…

— Тате, ще ти обясня всичко, кълна се, но сега не е време за приказки. Стига ти да знаеш, че сме в кофти ситуация, а аз съм експерт по такива ситуации. — И беше вярно. Йеспер усещаше как се пробужда, как отърсва от раменете си тревогите, които го съпътстваха неотклонно, откакто бе разбрал, че баща му е в Кетердам. Чувстваше се свободен и опасен като светкавица, която се търкаля над прерията. — Имай ми доверие, тате.

— Добре, момче. Добре.

Но Йеспер можеше да се закълне, че е чул неизреченото „засега“. Видя как Вилан разкършва рамене. Търговчето още беше новак в тези изпълнения. Дано само Йеспер не станеше причина всички да загинат.

— Едно, две…

На три започна да стреля. Изскочи на двора и се претърколи към фонтана за прикритие. Хвърлил се бе слепешката, но сега бързо различи силуетите по покривите. Целеше се по инстинкт, стреляше при всеки намек за движение, без да мисли излишно. Нямаше нужда да ги убива, достатъчно беше да ги уплаши и да осигури малко време за Вилан и баща си.

Куршум уцели статуята на фонтана и раздроби на парченца ръката на професора. Тези не си играеха с амунициите.

Йеспер презареди, надигна се и стреля.

— Светци! — извика той, когато остра болка прониза рамото му. Много мразеше да го раняват. Смъкна се зад каменното корито на фонтана. Раздвижи ръка да прецени щетите. Нищо особено, но болеше зверски, а новото му карирано сако се напояваше с кръв. — „Ето затова няма смисъл да се обличаш като свестен човек“ — промърмори той. Видя силуетите на покрива да се раздвижват. Щяха да заобиколят и да го хванат на мушка.

— Йеспер! — Гласът на Вилан. Мамка му! Досега трябваше да се е разкарал. — Йеспер, на два часа.

Той вдигна поглед и видя нещо да се издига в небето. Прицели се, без да мисли, и стреля. Въздухът избухна.

— Влез във водата! — извика Вилан.

Йеспер се прехвърли през ръба на фонтана и миг по-късно въздухът пламна с ослепителен блясък. Когато събра смелост да надигне глава, Йеспер видя, че всяка открита повърхност в двора и градините е надупчена и от малките кратери излиза дим. Онези на покрива пищяха. Що за бомба бе възпламенил Вилан, да му се не види?

Надяваше се Матиас и Каз да не са пострадали, но сега нямаше време да мисли за това. Хукна към вратата под гризящото молив чудовище. Вилан и баща му вече го чакаха вътре и затръшнаха вратата след него.

— Помагайте — каза Йеспер. — Трябва да я барикадираме.

Човекът зад бюрото беше облечен със сива преподавателска роба. Ноздрите му толкова се бяха разширили от възмущение, че Йеспер като нищо можеше да пропадне всмукан в някоя от тях.

— Млади човече…

Йеспер насочи пистолета си към гърдите му.

— Мърдай.

— Йеспер! — възкликна баща му.

— Спокойно, тате. Хората в Кетердам постоянно се сочат с пистолети. То си е нещо като здрависване.

— Вярно ли е? — попита баща му.

Човекът със сивата роба стана неохотно от стола си, двамата младежи избутаха бюрото до вратата.

— Напълно — отговори Вилан.

— Категорично не е — възрази преподавателят.

Йеспер им махна отривисто.

— Зависи от квартала. Хайде.

Хукнаха по централната пътека на читалнята между дълги маси, осветени от лампи с извити вратлета. Студенти бяха наклякали покрай стените и под столовете и сигурно си мислеха, че всеки миг ще умрат.

— Няма страшно, народе! — извика Йеспер. — Малко стрелба по мишени в двора, нищо повече.

— Насам — каза Вилан и ги поведе към някаква врата, цялата изписана със сложни завъртулки.

— Не, недейте — развика се професорът и хукна след тях, развял сивата си роба. — Там се пазят редките книги!

— Искаш ли пак да се здрависаме? — попита Йеспер, после добави: — Обещавам да не стреляме без нужда. — Побутна нежно баща си. — Нагоре по стълбите.

— Йеспер? — чу се глас изпод най-близката маса.

Хубаво русо момиче клечеше на пода и го гледаше от долу нагоре.

— Маделейн? — каза Йеспер. — Маделейн Мишо?

— Каза, че ще ме заведеш на закуска!

— Наложи се да замина за Фйерда.

— Фйерда?

Йеспер забърза по стълбите след Вилан, но след миг се върна няколко стъпала надолу и подаде глава да надникне в читалнята.

— Ако оцелея, ще ти купя гофрети.

— Нямаш пари да я черпиш гофрети — изръмжа Вилан.

— Мълчи бе. В библиотека сме.

Докато още ходеше на лекции, Йеспер не бе имал повод да влиза в хранилището за редки книги. Тишината тук бе толкова дълбока, все едно си под вода. Ръкописи бяха изложени зад осветени стъклени витрини, редки карти висяха на стените.

Един вихротворец в син кафтан стоеше в ъгъла с вдигнати ръце, но се сгърчи, щом ги видя да влизат.

— Шуанец! — писна младежът при вида на Вилан. — Няма да дойда с теб. По-скоро сам ще се убия!

Бащата на Йеспер вдигна ръце, все едно успокоява кон.

— Полека, младежо.

— Само минаваме — каза Йеспер и побутна отново баща си.

— След мен — каза Вилан.

— Какво дири вихротворец в хранилището за редки книги? — попита Йеспер, докато тичаха през лабиринта от рафтове и стъклени витрини.

Тук-там студенти и преподаватели притискаха уплашено гърбове в лавиците.

— Заради влажността. Въздухът трябва да е сух, за да се запазят ръкописите.

— Да му имам работата. Всъщност никак не е зле, като си помислиш.

Стигнаха до западната външна стена и Вилан спря пред карта на Равка. Огледа се и като видя, че никой не ги гледа, натисна символа, който бележеше столицата — Ос Олта. Равка сякаш се разцепи на две по протежение на Безморието и отзад се показа тесен проход, през който да се проврат с рамото напред.

— Води към втория етаж на една печатница — каза Вилан, докато се придвижваха странично през прохода. — Оттук професорите стигат напряко до домовете си, без да се занимават с ядосани студенти.

— Ядосани? — попита бащата на Йеспер. — Всички студенти ли носят пищови?

— Не, но има отколешна традиция да се бунтуват заради оценки.

Картата врата се затвори с приплъзване и тримата продължиха опипом в мрака.

— Не че намирам кусури — прошепна Йеспер на Вилан, — но не очаквах да познаваш хранилището за редки книги като дланта на ръката си.

— Тук се срещах за уроците си с един от преподавателите, когато баща ми още вярваше, че… Учителят ми разказваше всякакви интересни неща. А и аз винаги съм обичал картите. Надписите са кратки и понякога ми беше по-лесно да… Така разбрах за прохода.

— Май твърде много те подценявам, Вилан. Ще трябва да се коригирам в най-скоро време.

Кратка пауза, после Йеспер чу гласа на Вилан няколко стъпала над себе си:

— Тогава ще ми е много по-трудно да те изненадвам.

Йеспер се ухили, но нещо не беше съвсем наред. Откъм хранилището долитаха викове. Бяха се измъкнали на косъм, рамото му кървеше, бягството им беше направо легендарно… а той живееше точно за такива моменти. Би трябвало да се тресе от вълнение. Е, вълнуваше се, тръпката ускоряваше кръвта му, но имаше и нещо друго — някакво студено и непознато усещане, което му отнемаше радостта. Една мисъл не му даваше мира: „Татко можеше да пострада. Можеше да умре“. Йеспер беше свикнал разни хора да стрелят по него. Даже би се засегнал, ако престанеха да стрелят. Това беше различно обаче. Баща му не беше застанал доброволно на пътя на куршумите. Нямаше да е тук, ако не беше Йеспер. Синът, предал за пореден път доверието му.

„Това му е проблемът на Кетердам — мислеше си той, докато се препъваха в мрака. — Доверчивостта, особено зле насочената, лесно може да те убие.“