Алчни крале

37. Каз

Каз стоеше до Кювей, когато куршумът го уцели, и пръв му се притече на помощ. Тук-там из катедралата отекваха изстрели, вероятно паникьосани стражи натискаха спусъка, без да му мислят много. Коленичи до Кювей, прикри лявата си ръка и заби спринцовка в ръката му. Кръв имаше навсякъде. Йелен Радмакер беше паднал на подиума и крещеше, че е прострелян. Не беше прострелян.

Каз се развика за лекар. Дребният плешив човечец стоеше като истукан до Вилан край подиума и се блещеше ужасе`н. Матиас го стисна за лакътя и го повлече към тях.

Хората още се блъскаха към изхода. Равкийските войници се бяха счепкали с фйерданите, докато Щормхунд, Зоя и Женя бързаха да излязат от църквата. Членовете на Търговския съвет бяха обградили Ван Ек заедно с неколцина от градската. Подлецът никъде нямаше да иде.

След миг Каз видя Иней и Йеспер да си пробиват път през тълпата, която задръстваше централната пътека. Огледа изтръпнал Иней. Имаше кръв тук-там по дрехите, очите й бяха зачервени и подути, но иначе изглеждаше добре.

— Кювей… — каза тя.

— В момента не можем да му помогнем — рече Каз.

— Вилан! — възкликна Йеспер при вида на раните и синините му. — Светии, всичко това истинско ли е?

— Аника и Кеег са го поступали.

— Исках да е убедително — каза Вилан.

— Възхищавам се на усърдието ти — рече Каз. — Йеспер, остани при Вилан. Ще искат да го разпитат.

— Добре съм — каза Вилан, макар устната му да беше толкова подута, че трудно се разбираше какво говори.

Каз кимна леко на Матиас, докато двама стражи слагаха Кювей на носилка. Вместо да си пробият път през навалицата в катедралата, поеха към кутрето на Гезен и изхода в края му. Матиас тръгна след тях, повлякъл лекаря. Не биваше да остават никакви съмнения относно смъртта на Кювей.

Каз и Иней тръгнаха след тях, но под свода на арката Иней спря и погледна през рамо. Каз проследи погледа й до Ван Ек, обграден от разгневени съветници. Търговецът гледаше право към нея. Каз си спомни какво му бе казала Иней на моста Гоедмед. „Ще се видим пак, но само веднъж.“ Адамовата ябълка на Ван Ек подскачаше нервно, значи и той си мислеше за същото. Иней се поклони едва доловимо.

Хукнаха по кутрето и влетяха в параклиса. Само че вратата към улицата и канала беше заключена, а тази зад тях се затвори с трясък. Пека Ролинс се облегна на нея в компанията на четирима от своите Грошове.

— Точно навреме — подхвърли Каз.

— Сигурно си предвидил и това, копеленце коварно.

— Знаех, че този път няма да ме пуснеш толкова лесно.

— Съвсем вярно — кимна Ролинс. — Когато дойде при мен да ми искаш пари, трябваше да те изкормя, и теб, и приятелите ти. И да си спестя куп неприятности. Глупаво постъпих тогава. — Ролинс започна да съблича сакото си. — Признавам, че не ти показах нужното уважение, хлапе, но сега ще се поправя. Поздравления. Ще те пребия до смърт със собствената ти тояжка и няма да съжалявам за изгубеното време.

Иней извади ножовете си.

— А, не, малката — вдигна ръка Ролинс. — Това е между мен и дребното парвеню.

Каз кимна на Иней.

— Прав е. Отдавна трябваше да си поговорим.

Ролинс се засмя. Разкопча копчетата и нави ръкавите си.

— Времето за приказки свърши, хлапе. Ти си млад, но аз размахвам юмруци отпреди да си се родил.

Каз не помръдваше, подпрян на бастуна си.

— Не ща да се бия с теб, Ролинс. Мисля да ти предложа сделка.

— Ааа, честна сделка в Бартерната църква. Вече ми струваш много пари с дивотиите си и ми навлече куп неприятности. Не виждам какво можеш да ми предложиш, честно. А трябва да е нещо по-хубаво от удоволствието да те убия с голи ръце.

— Става въпрос за келския принц.

— Три етажа истински рай, най-доброто казино на Източната дъга. Какво, заложил си бомба?

— Не, говорех за малкия келски принц — отвърна Каз. Ролинс замръзна. — Обича сладкиши, рижав е като татко си. И не се грижи много добре за играчките си.

Каз бръкна в джоба на сакото си и извади малко плюшено лъвче. Жълтото беше избеляло, гривата — раздърпана… и изцапана с кал. Каз разтвори пръсти и лъвчето тупна на пода.

Ролинс го гледаше втренчено.

— Какво е това? — прошепна едва чуто той. А после, сякаш най-после дошъл на себе си, ревна: — Какво е това!

— Знаеш какво е, Ролинс. Нали самият ти се похвали колко много си приличате с Ван Ек? Трудолюбиви мъже, които съграждат, за да оставят нещо след себе си. Но каква полза от всичко това, ако няма на кого да го оставиш? И аз логично се запитах за кого точно съграждаш ти.

Ролинс стисна юмруци, мускулите по месестите му ръце се раздвижиха, двойната му гуша се разтресе.

— Ще те убия, Брекер. Ще убия всичко, което обичаш.

Сега беше ред на Каз да се разсмее.

— Номерът е да не обичаш нищо, Ролинс. Заплашвай ме колкото искаш. Изкорми ме тук и сега. Но няма начин да намериш сина си, преди да е станало късно. Или искаш да ти го доставя на прага с прерязано гърло и в най-хубавото му костюмче?

— Ти, нещастен канален боклук! — изръмжа Ролинс. — Какво искаш от мен, проклет да си?

Каз усети как доброто му настроение си отива, как се открехва черната врата в сърцето му.

— Искам да си спомниш.

— Какво да си спомня?

— Преди седем години измами две момчета от юга. Глупави селянчета. Взе ни под крилото си, спечели доверието ни, гощаваше ни с яхния заедно с фалшивата си съпруга и фалшивата си дъщеря. А после ни взе парите. Взе ни всичко… Не се сещаш? Защото далеч не сме били единствените, нали? По колко такива измами годишно организираш? Колко глупави гълъбчета си оскубал оттогава?

— Нямаш право да… — започна гневно Пека, дишаше тежко и неравномерно, а очите му постоянно се свеждаха към плюшеното лъвче.

— Спокойно. Момчето е живо. Засега. — Каз наблюдаваше втренчено лицето му. — Нека ти помогна. По онова време се подвизаваше под името Якоб Херцун. Назначи брат ми като куриер. Държеше кафене и въртеше търговия с акции оттам.

— Срещу парка — реагира светкавично Пека. — Онзи с черешовите дървета.

— Точно така.

— Беше много отдавна, момче.

— Ти ни отне всичко, озовахме се на улицата. А после умряхме. Всеки по свой начин. И само един от нас възкръсна.

— И това ли е било през цялото време? Затова ли ме гледаш на кръв с тези твои очи на акула? — Пека поклати глава. — Били сте две гълъбчета и се е случило да ви оскубя. Ако не бях аз, щеше да е някой друг.

Тъмната врата се отвори малко по-широко. Каз искаше да мине през нея. Винаги щеше да е половин човек. Йорди никога нямаше да се върне. Но ако не друго, поне Ролинс можеше да изпита от първа ръка чувството за пълна безпомощност, което бяха познали те.

— Е, значи си извадил много лош късмет, че точно ти си се „случил“ — изсъска той. — Лош късмет и за теб, и за сина ти.

— Блъфираш.

Каз се усмихна.

— Зарових сина ти — каза той бавно, с наслаждение. — Погребах го жив на две метра под земята в едно каменисто поле. Чувах го как плаче и вика татко си. „Тате, тате!“ По-сладък звук не бях чувал никога.

— Каз… — обади се Иней пребледняла.

Това нямаше да му прости.

Ролинс се хвърли към него, сграбчи го за реверите и го блъсна силно в стената на параклиса. Каз не реагира. Ролинс се потеше като прасе, лицето му беше посиняло от отчаяние и страх. Каз го изпиваше с поглед. Искаше да запамети всяка секунда.

— Кажи ми къде е той, Брекер. — Удари го отново в стената. — Кажи ми!

— Най-обикновена размяна, Ролинс. Достатъчно е да кажеш на глас името на брат ми и синчето ти ще живее.

— Брекер…

— Кажи името на брат ми — повтори Каз. — Или да ти подскажа още малко? Покани ни в една къща на Зелверщраат. „Съпругата“ ти ни свири на пиано. Казваше се Маргит. Имаше куче със сребриста козина, а дъщеря ти се казваше Саския. С червена панделка на плитката. Виждаш ли? Аз си спомням. Помня всичко. Не е трудно.

Ролинс го пусна, прокара пръсти през оредяващата си коса и започна да крачи из параклиса.

— Две момчета — каза трескаво той, напрягайки паметта си. Завъртя се на пета към Каз и го посочи с пръст. — Спомних си. Две момчета от Лиж. Имахте пари в банката. Брат ти си мечтаеше да стане трейдър на ценни книжа, после да се захване с търговия и да натрупа богатство. Точно като всеки втори глупак, който слиза от ферибота в Кацата.

— Точно така. Поредните двама идиоти, които да измамиш. А сега ми кажи името му.

— Каз и… — Ролинс стисна с ръце главата си. Крачеше из параклиса, напред-назад, напред-назад, дишаше тежко, сякаш беше пробягал през целия град. — Каз и… — Обърна се да го погледне. — Мога да те направя богат, Брекер.

— Сам мога да се направя богат.

— Мога да ти поднеса Кацата на тепсия, да ти осигуря влияние, за което не си си мечтал. Каквото поискаш.

— Върни брат ми от мъртвите.

— Брат ти беше глупак и ти го знаеш! Беше като всеки друг мишок, който си мисли, че може да надхитри системата, и търси начин да забогатее набързо. Не можеш да измамиш честен човек, Брекер. Знаеш го!

„Алчността е моето средство за давление.“ Беше научил този урок от Пека Ролинс и урокът беше добър. С Йорди наистина са били глупави. Може би един ден Каз щеше да му прости, че не е бил идеалният брат, когото обичаше толкова много. Сигурно би могъл да му прости един ден, че е бил поредното лековерно и наивно момче, което вярва, че хората са добри по принцип. Но на Ролинс нямаше да прости никога.

— Кажи ми къде е той, Брекер! — изрева в лицето му Ролинс. — Къде е синът ми, казвай!

— Как се казваше брат ми? Изречи името му както го правят илюзионистите на Източната дъга — като заклинание. Искаш си момчето? Какво право има синът ти да запази своя безценен приятен живот? С какво е по-различен от мен и брат ми?

— Не знам как се е казвал брат ти. Не знам! Не помня! По онова време си създавах репутация. Реших да изкарам малко пари. Мислех, че двамата ще се помотаете още седмица в града, а после ще се върнете в провинцията.

— Не е вярно. Изобщо не си се замислил какво ще стане с нас.

— Моля те, Каз — прошепна Иней. — Не прави това. Не бъди такъв.

Ролинс простена.

— Умолявам те…

— Сериозно?

— Копеле гадно!

Каз си погледна часовника.

— Изгубихме толкова време в приказки, а малкото ти момченце се мъчи в мрака.

Пека хвърли поглед към своите хора. Потри с ръце лицето си. После бавно и тежко, сякаш надмогвайки възраженията на всяко мускулче в тялото си, падна на колене.

Каз видя как Лъвските грошове клатят глави. В Кацата слабостта не печелеше уважение, без значение колко е основателна.

— Умолявам те, Брекер. Само него си имам. Позволи ми да отида при него. Позволи ми да го спася.

Каз сведе поглед към Пека Ролинс, Якоб Херцун, коленичил най-после пред него, разплакан, зачервен, страдащ. „Тухла по тухла.“

Все беше някакво начало.

— Синът ти е в южния ъгъл на полето Тармакер, на три километра западно от Апелброек. Отбелязал съм мястото с черно флагче. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш навреме.

Пека скочи на крака и започна да раздава заповеди:

— Тичай да кажеш на момчетата да приготвят конете. И ми намерете лекар.

— Чумата…

— Онзи, който е на повикване в Изумрудения дворец. Лично го измъкнете от болницата, ако трябва. — Заби пръст в гърдите на Каз. — Ще си платиш за това, Брекер. Ще плащаш дълго. Страданието ти няма да има край.

Каз го погледна в очите.

— Страданието е като всичко друго. Ако живееш с него достатъчно дълго, започваш да харесваш вкуса му.

— Хайде — каза Ролинс и разтърси дръжката на заключената врата. — Къде е проклетият ключ?

Един от Грошовете побърза да отключи, но Каз забеляза мигновената му неохота. Още тази нощ мълвата щеше да плъзне из Кацата — как Пека Ролинс е коленичил пред него. Пека също го знаеше. Явно обичаше сина си достатъчно, за да заложи на карта гордостта и репутацията си. Това все би трябвало да означава нещо, помисли си Каз. За някой друг сигурно би означавало.

Вратата към улицата се отвори и онези излетяха навън.

Иней седна тежко на пода и скри лице в шепи.

— Ще стигне ли навреме?

— За какво?

— За да… — Тя вдигна рязко глава да го погледне. Тази изненада щеше да му липсва. — Не си го направил. Не си заровил детето.

— Дори не съм го виждал.

— Но лъвчето?

— Предположих. Пека се гордее със своите Лъвски грошове. Хлапето сигурно има стотина плюшени лъвчета и голям дървен лъв, който да язди.

— Как изобщо разбра, че има дете?

— Сетих се в къщата на Ван Ек. Ролинс дрънкаше за наследството, което съграждал. Знаех, че има къща в провинцията и често отсъства от града. Дотогава смятах, че крие там любовницата си, но след всичките му приказки онази вечер се замислих.

— А защо реши, че има син? А не дъщеря? И това ли беше предположение?

— Нещо такова, но базирано на факти. Ролинс кръсти новото си казино „Келския принц“. На малко червенокосо момче, очевидно. А кое дете не обича сладкиши?

Иней поклати глава.

— Какво ще намери в полето?

— Нищо. Скоро хората му ще докладват, че момчето е живо и здраво и се занимава с каквото там правят разглезените синчета, когато татковците им са далече. Но преди това Пека ще копае няколко часа, ще се върти в кръг и ще проклина и майчиното си мляко. Важното е друго — че няма да е тук, за да подкрепи твърденията на Ван Ек. Бързо ще се разчуе, че е напуснал града по спешност и е взел лекар със себе си.

Иней го гледаше в очите и бързо нареждаше мозайката.

— Местата, където се появи „болестта“.

— Келския принц. Изумрудения дворец. Сладкия дюкян. Всичките са на Пека Ролинс. Ще ги затворят и ще бъдат под карантина със седмици. Нищо чудно властите да затворят и други негови заведения като предпазна мярка, ако сметнат, че заразата се разпространява от персонала му. Ще му трябва поне година да се възстанови финансово, може и по-дълго, ако паниката се проточи. Разбира се, ако Съветът реши, че е помогнал в учредяването на фалшивия консорциум, може и да не подновят лиценза на заведенията му.

— Съдбата има план за всички нас — тихо каза Иней.

— Но понякога има нужда от малко помощ.

Иней се намръщи.

— С Нина не избрахте ли четири места на Дъгите? За заразата?

Каз подръпна маншетите си.

— Четвъртото беше Менажерията.

И тогава тя се усмихна. Очите й бяха зачервени, по бузите й имаше петна от някакъв прах. Усмивка, за която Каз би убил.

Погледна си часовника.

— Трябва да тръгваме. Още не е приключило.

Подаде й ръка. В ръкавица. Иней издиша бавно и на пресекулки, после хвана ръката му и се надигна като дим над огън. Но не го пусна.

— Ти показа милост, Каз. Беше по-добрият човек.

Ето пак, търсеше почтеност там, където такава нямаше.

— Иней, мога да убия сина на Пека само веднъж. — Бутна вратата с бастуна си. — Но сега той ще си представя смъртта му хиляди пъти.