Алчни крале

16. Йеспер

Когато Нина и Матиас влетяха в гробницата, Йеспер толкова им се зарадва, че му се прииска да скочи от масата и да затанцува валс и с двамата. Вече час се опитваше да обясни на Кювей как ще стигнат до посолството и у него се зараждаше сериозното подозрение, че хлапето нарочно се прави на тъпо. Сигурно защото му харесваха нелепите жестове, с които Йеспер придружаваше всяко изречение.

— Може ли да повториш последното? — каза проклетникът и се наведе по-близо през масата.

— Нина — изохка Йеспер, — би ли помогнала, моля?

— Слава на светците — каза Иней и стана от масата, където с Вилан и Каз се опитваха да сглобят нещо полезно от купчината въжета и джаджи, които Каз беше отмъкнал от Зиркойския цирк. Вече два часа Вилан се опитваше да преработи мрежата така, че да послужи на Иней при силозите — идеята беше да прикрепи към краищата й намагнитизирани щипки, за да прилепнат здраво към металните стени.

— Защо го гледаш постоянно? — попита Кювей. — Аз изглеждам като него. Гледай мен.

— Не го гледам бе — възрази Йеспер. — Просто… интересно ми е какво правят.

Колкото по-скоро Кювей се качеше на кораба, толкова по-добре. В гробницата започваше да става пренаселено.

— Свързахте ли се с бежанците? — попита Иней и разчисти единия ъгъл на масата, за да седнат.

— Всичко мина като по вода — каза Нина. — Ако не броим, че счупихме няколко прозореца и едва не ни застреляха.

Каз вдигна глава с внезапен интерес.

— Големи неприятности в Малката Равка? — попита Йеспер.

— Чак пък големи. Справихме се — отвърна Нина. — Кажете ми, че има нещо за ядене.

— Гладна си? — възкликна Иней.

Всички я погледнаха втренчено, тя повдигна широките си поли в реверанс и каза:

— Да, да, Нина Зеник е гладна. Ще ми дадете ли да ям нещо, или ще трябва да сготвя някого от вас?

— Не ставай смешна — каза Йеспер. — Ти не можеш да готвиш.

Иней вече ровеше из оскъдните им хранителни запаси и редеше пред Нина осолена треска, сушено месо и стари бисквити.

— Какво стана в кръчмата? — попита Каз.

— Бежанците се крият в посолството — каза Матиас. — Срещнахме се със…

— С водача им — прекъсна го Нина. — Ще чакат да им пратим съобщение. — Натика две бисквити в устата си. — Ужасни са.

— По-бавно — каза Матиас. — Ще се задавиш.

— Струва си рискът — изломоти тя и се опита да преглътне.

— За стари бисквити?

— Представям си, че са кекс. Кога потегля корабът?

— Спряхме се на един, който потегля за Ос Кърво, натоварен с меласа. По график ще напусне пристанището в единайсет камбани — каза Иней. — Спехт работи по документите.

— Чудно — каза Нина, после извади от джоба си намачкан лист хартия и го заглади върху масата. От листа ги гледаше портрет на Матиас. — Трябва да се махнем от града по най-бързия начин.

— Мамка му! — каза Йеспер. — Обаче Каз и Вилан го водят. — И махна към стената, където бяха залепили другите обяви — за Йеспер, Каз, Иней. Ван Ек още не беше дръзнал да разлепи лицето на Кювей Юл-Бо из цял Кетердам, но трябваше да поддържа преструвката, че издирва сина си, затова имаше и плакат, който предлагаше награда за онзи, който му върне Вилан ван Ек жив и здрав. Вилан беше нарисуван със старото си лице, разбира се, макар че, ако питаха Йеспер, приликата беше в най-добрия случай приблизителна. Само Нина не висеше на стената. Тя никога не се беше срещала лично с Ван Ек и макар връзката й с Утайките да не беше тайна за никого, възможно бе търговецът да не подозира за участието й в тази история.

Матиас се приближи до стената да разгледа обявите.

— Сто хиляди крюге! — прочете той и погледна с вдигнати вежди към Каз. — Как ли пък да струваш толкова!

Намек за усмивка разтегли устните на Каз.

— Пазарът определя цената.

— Да му се не види и пазарът — каза Йеспер. — За мен предлагат само трийсет хиляди.

— Животът ви е изложен на опасност — каза Вилан. — А вие се държите сякаш е някакво състезание!

— Висим от часове в тази гробница, търговче. Място не мога да си намеря от скука.

— Може би трябва всички да отидем в Равка — каза Нина и почука с пръст обявлението за Иней. — Вече не е безопасно да оставате тук.

— Идеята не е лоша — рече Каз.

Иней го стрелна с поглед.

— Склонен си да отидеш в Равка?

— За нищо на света. Аз ще остана тук и ще си кротувам. Искам да видя с очите си как животът на Ван Ек ще се разпадне, когато чукът се стовари отгоре му.

— Но ти би могла да дойдеш — обърна се Нина към Иней. — Както и ти, Йеспер. Може да вземем и Колм.

Йеспер си помисли за баща си в първокласния хотел. Сигурно беше изтъркал килима в стаята си от ходене напред-назад. Едва преди два дни го беше видял за последно да изчезва между надгробните плочи, когато пратиха Роти да го откара в града, но му се струваше много по-отдавна. Оттогава Йеспер едва не стана жертва на шуанските ловци на Гриша и се сдоби с награда за главата си. Но ако си свършеха работата тази нощ, баща му щеше да остане в неведение за неприятностите му.

— Забрави — поклати глава той. — Искам тате да си получи парите по най-бързия начин и да си хване кораб за Новий Зем. Съня си загубих от тревоги и няма да си отдъхна, докато той не стигне жив и здрав във фермата. Не, ние ще се крием в хотела му, докато машинациите на Ван Ек не бъдат разкрити и пазарът на захарта не полудее.

— Иней? — каза Нина.

Всички погледнаха към Привидението. Всички, освен Йеспер. Той наблюдаваше Каз, искаше да види реакцията му при перспективата Иней да напусне града завинаги. Но нищо по лицето му не се промени, слушаше ги безразлично, сякаш обсъждаха по кое време да сервираш вечерята.

Иней поклати глава.

— Когато отида в Равка, ще е с мой собствен кораб, направляван от мой екипаж.

Йеспер вдигна високо вежди.

— Ти пък кога стана мореплавател? И кой нормален човек ще иска да пътува с кораб повече от крайно необходимото?

Иней се усмихна.

— Чувала съм, че този град подлудява хората.

Каз извади часовника си от джоба на жилетката.

— Наближава осем камбани. Тази вечер Ван Ек събира търговския съвет в дома си.

— Дали ще се съгласят да включат още ресурси в издирването на Вилан? — попита Нина.

— Вероятно. Но това вече не ни засяга. Важното е, че шумът и движението от толкова гости в къщата ще осигурят нужното прикритие, така че двамата с Вилан да отмъкнем печата от сейфа. В същото време Нина и Иней ще ударят Сладкия риф. Пазачите патрулират около комплекса със силозите постоянно и една обиколка отнема приблизително дванайсет минути. Винаги оставят хора на портата, така че внимавайте на влизане. — Той остави на масата малко, добре запечатано шишенце. — Това е екстракт от кафе. Кювей, Нина, Йеспер, искам от вас да се напарфюмирате добре с това нещо. Ако шуанските войници наистина надушват Гриша, това би могло да ги обърка.

— Кафе? — попита Кювей, издърпа корковата тапа на шишенцето и подуши предпазливо.

— Умно — каза Йеспер. — Случвало се е да внасяме контрабандно юрда и подправки в чували с мляно кафе, за да не ги надушат кучетата на градската стража. Обърква им обонянието.

Нина взе шишенцето и мацна щедро количество от екстракта зад ушите си и по вътрешната страна на китките.

— Да се надяваме, че ще обърка и кергууд.

— Сега за бежанците — продължи Каз. — Колко са?

— По-малко от очакваното. Петнайсет, плюс… ъъъ… двама души от посолството. Седемнайсет общо.

— Да не забравяме теб, Матиас, Вилан и Кювей. Двайсет и един. Спехт ще се нуждае от точната бройка, за да фалшифицира писмото от Ван Ек.

— Аз оставам — каза Вилан.

Йеспер преплете пръсти, за да не размаха ръце.

— Така ли?

— Втори път няма да бягам от града заради баща си.

— Защо всички толкова държите да останете в тая клоака? — изръмжа Нина.

Йеспер се наклони назад със стола си, загледан в Каз. Той не изглеждаше изненадан, че Вилан е променил решението си.

— Знаел си — каза Йеспер, сглобявайки със закъснение пъзела. — Знаел си, че майката на Вилан е жива.

— Майката на Вилан е жива?! — възкликна Нина.

— Иначе защо ще ви позволявам да ходите в Олендаал? — попита Каз.

Вилан примигна.

— Знаел си, че лъжа за каменоломната.

Йеспер се ядоса. Едно беше Каз да се бъзика с него, но Вилан не беше като другите от бандата. Макар да беше случил на ужасен баща, Вилан не беше позволил нито на него, нито на Кетердам да го озлобят. Хлапето още вярваше, че хората могат да постъпват почтено. Йеспер посочи Каз с пръст.

— Не трябваше да го пращаш така в „Света Хилде“. Без да му кажеш за майка му. Жестоко е.

— И необходимо.

Вилан стисна юмруци.

— Защо?

— Защото ти все още си затваряше очите за баща си. За истината.

— Можеше да ми кажеш.

— Ти беше гневен, но гневът не трае дълго, изхабява се. Исках да предизвикам чувството ти за справедливост.

Вилан скръсти ръце.

— Е, получи се.

Каз отпусна ръце върху бастуна си.

— Става късно, така че спрете да циврите за бедния Вилан и се фокусирайте върху непосредствените си задачи. Матиас, Йеспер и Кювей ще тръгнат за посолството в девет камбани и половина. Ще се приближите откъм канала. Йеспер, ти си висок, мургав и се набиваш на очи…

— Тоест прекрасен.

— Тоест трябва да си отваряш очите на четири.

— Великолепието винаги върви с висока цена.

— По-сериозно, ако обичаш — сряза го Каз с глас като ръждиво острие.

Наистина ли се тревожеше за него? По-скоро се тревожеше Йеспер да не прецака работата.

— Искам да действате бързо — продължи Каз — и да заведете всички на доковете, но не преди десет камбани. Няма нужда да висите на кея и да привличате излишно внимание. Ще се срещнем на Трето пристанище, котвено място петнайсет. Корабът се казва „Верадер“. Пътува по курс до Равка няколко пъти годишно. — С тези думи Каз се изправи. — Опичайте си акъла и не вдигайте излишен шум. Ако Ван Ек усети какво сме намислили, всичко отива на вятъра.

— И се пазете — добави Иней. — Искам да празнуваме всички заедно, когато корабът напусне пристанището.

Йеспер искаше същото. Искаше всички да видят утрото след тази нощ живи и здрави.

— Шампанско ще има ли?

Нина облизваше пръстите си, довършила бисквитите.

— Аз ще съм там, значи ще е достатъчно пенливо.

Не им оставаше нищо друго, освен да приключат с опаковането на екипировката. Без многословни сбогувания.

Йеспер се приближи до Вилан, който прибираше разни неща в раницата си, и се престори, че търси нещо сред купчината карти и документи.

Поколеба се, накрая каза:

— Може да останеш с мен и баща ми. Ако искаш. В хотела. Ако ти трябва място да изчакаш събитията.

— Сериозно?

— Ми да — каза Йеспер и вдигна рамене. Жестът не му идваше отвътре. — Иней и Каз също трябва да дойдат, ако питаш мен. Не може да се пръснем из целия град и да чакаме справедливото възмездие.

— А след това? Когато баща ти си получи парите и изплати кредита към банката, ти ще се върнеш ли в Новий Зем?

— Би трябвало.

Вилан чакаше. Но Йеспер нямаше готов отговор, който да му предложи. Ако се върнеше във фермата, щеше да е на цяло море разстояние от изкушенията на Кетердам и Кацата. Но това не беше гаранция, че няма да се забърка в други неприятности. А и ще е богат, много богат. Дори след като изплатяха кредита, щяха да му останат повече от три милиона крюге. Вдигна отново рамене.

— Каз е по плановете.

— Да — кимна Вилан, но по лицето му се изписа разочарование.

— Ами ти? Сигурно вече си планирал бъдещето си в детайли?

— Не съм. Знам само, че ще измъкна майка ми от онова място и ще се опитам да й дам всички възможни удобства, да си създадем нов живот заедно. — После кимна към обявите на стената. — Ти наистина ли искаш това? Да бъдеш престъпник? Да живееш от един удар до следващия, от една битка до следващата, да рискуваш живота си всеки божи ден?

— Честно ли?

Той знаеше, че Вилан едва ли ще хареса отговора.

— Време е — подкани ги Каз от прага.

— Да, това искам — каза накрая Йеспер. Вилан преметна раницата на рамо и без да мисли, Йеспер посегна да оправи презрамката. И не дръпна ръка. — Но не само това.

— Тръгвайте — изстърга Каз.

„Ще му счупя тоя бастун в главата.“ Йеспер пусна презрамката.

— Никакви оплаквачки.

— Никакви погребения — тихо отвърна Вилан. После тръгна с бърза крачка към входа и двамата с Каз излязоха.

Беше ред на Нина и Иней. Нина се беше скрила в един от страничните проходи да съблече нелепата фйерданска носия и сега се появи в далеч по-практично облекло — панталон, дълга риза и палто отгоре, всичко по равкийската мода. Доста се бе позабавила с преобличането, сигурно защото беше дръпнала Матиас след себе си в прохода. А предвид разрошената коса и зачервените бузки…

— Обсъждали сте удара? — не се стърпя Йеспер.

— Уча Матиас как да се забавлява. Той е схватлив ученик впрочем. Много се старае.

— Нина… — предупредително изръмжа Матиас.

— Има проблеми с дисциплината обаче. Трябва да поработим допълнително след часовете, за да ги отстраним.

Иней тикна шишенце с кафеен екстракт в ръцете на Йеспер.

— Нали ще внимаваш, Йес? Бъди по-предпазлив, моля те.

— Умея да съм предпазлив толкоз, колкото Матиас умее да се забавлява.

— Много добре си се забавлявам аз — рече Матиас.

— Много добре, наистина — съгласи се Йеспер.

Искаше да им каже още неща, най-вече на Иней, но не пред другите. „А може би никога“ — призна си той неохотно. Дължеше на Иней извинение. От глупост ги беше изложил на риск, заради него им бяха спретнали онази засада на Пето пристанище, преди да отплават за работата в Ледения палат, и тази негова грешка едва не бе коствала живота на Привидението. На как се извинява човек за такова нещо, мамка му? „Прощавай, че заради мен те намушкаха и едва не умря. Кой иска гофрети?“

Преди да е казал каквото и да било, Иней го млясна по бузата, Нина посочи многозначително плакатите на стената, а той остана да чака в гробницата до девет камбани и половина в компанията на намусения Кювей и Матиас, който само крачеше напред-назад като животно в клетка.

Кювей се зае да подреди за пореден път тетрадките в раницата си.

Йеспер седна на масата.

— Сериозно ли ти трябват всичките?

— Да — каза Кювей. — Ти бил ли си в Равка?

„Горкото хлапе го е страх“ — помисли си Йеспер.

— Не, но ти ще си с Нина и Матиас.

Кювей хвърли поглед на Матиас и прошепна:

— Той е много суров.

Йеспер се разсмя.

— Е, не е най-приятната компания, но си има и добри качества.

— Чувам те, Фейхи — изръмжа Матиас.

— Браво. Не ми се искаше да викам.

— Изобщо ли не се тревожиш за другите? — попита Матиас.

— Тревожа се, естествено. Но всички отдавна не носим пеленки. Вече е късно да се тревожим. На крачка сме от забавната част — каза той и потупа револверите си. — Ще се развихрим, пич.

— Или ще умрем. И ти като мен знаеш, че Нина не е в най-добрата си форма.

— Не е и нужно за този удар. Идеята, уви, е изобщо да не влизаме в битка.

Матиас спря да крачи и се тръсна на един стол от другата страна на масата.

— Какво стана при къщата на езерото?

Йеспер заглади ъгълчето на една от картите.

— Не съм сигурен, но Нина май задуши онзи тип до смърт с облак прах.

— Не разбирам — каза Матиас. — Облак прах? Днес направи нещо подобно с парченца от кости. Не можеше да прави такива неща преди да вземе парем. Смята, че промяната е временна, закъснял ефект от дрогата, но… — Обърна се към Кювей. — Парем може ли да промени силата на Гриша? Да я преобразува някак? Да я унищожи?

Кювей дърпаше неспокойно закопчалката на раницата си.

— Предполагам, че е възможно. Тя оцеля след абстиненцията. Това се случва много рядко, а ние знаем съвсем малко и за дрогата, и за гришанската сила.

— Не сте разпорили достатъчно Гриша за да решите гатанката?

Думите сами излязоха от устата на Йеспер. Не би трябвало да ги изрича, не беше справедливо. Кювей и баща му също бяха Гриша и не биха могли да прекратят експериментите, които правителството им провеждаше.

— Сърдиш ми се? — попита Кювей.

Йеспер се усмихна.

— Аз рядко се сърдя, не ми е в природата.

— Да бе — изсумтя Матиас. — Сърдит и уплашен.

Йеспер претегли с поглед едрия фйерданец.

— Какво рече?

— Йеспер е много смел — обади се с негодувание Кювей.

— Благодаря, хлапе, време беше някой да го забележи. — Йеспер протегна крака и ги кръстоса при глезените. — Искаш да ми кажеш нещо ли, Матиас?

— Защо няма да отидеш в Равка?

— Баща ми…

— Баща ти ще мине и без нас тази нощ. А и щом си толкова загрижен за него, защо днес не отиде в хотела му?

— Не виждам защо това да те засяга, Матиас. Гледай си твоята работа.

— Знам какво е да се срамуваш от себе си и от постъпките си.

— Сериозно ли искаш да говорим за това, дрюскеле? Ловец на вещици, нали така се превежда? Аз не се срамувам. Предпазлив съм. Благодарение на хора като теб светът е опасно място за хора като мен. Винаги е било така и няма признаци нещата да се променят в скоро време.

Кювей се пресегна да го докосне по ръката. Умолителен жест, също като погледа в очите му.

— Разбери. Моля те. Онова, което направихме с татко… Опитвахме се да оправим нещата, да намерим начин гришаните да… — Сниши разтворената си длан, сякаш натискаше нещо.

— Да потиснат силата си? — предположи Матиас.

— Да. Точно. Да се крият по-лесно. Ако не използват силата си, Гриша се разболяват. Остаряват, уморяват се бързо, губят апетит. Шу така разпознават гришаните, които живеят в тайна.

— Аз не използвам силата си — каза Йеспер. — И въпреки това… — Вдигна ръка и започна да изброява на пръсти. — Първо, веднъж се хванах на бас и изядох цяло корито с гофрети, напоени в ябълков сироп, и пак не ми стигнаха. Второ, енергия никога не ми е липсвала. Трето, не съм боледувал и един ден в живота си.

— Сериозно? — каза Матиас. — Има много видове болести.

Йеспер отпусна ръце върху револверите си. Фйерданецът определено си търсеше белята тази вечер.

Кювей отвори раницата си и извади тенекиена кутийка с обикновена юрда, от онази, която се продаваше навсякъде в Кетердам.

— Юрдата е стимулант, маха умората. Баща ми смята… смяташе, че тя може да ни помогне. Ако се намери правилната формула, гришаните ще запазят здравето си дори да не използват своята сила.

— Обаче не се е получило точно така, нали? — каза Йеспер. Добре де, може и да беше мъничко сърдит.

— Тестовете не протекоха по план. После някой в лабораторията се е разприказвал. Правителството разбрало и решило да използва парем за друго нещо. — Поклати глава и посочи към раницата си. — Сега аз се опитвам да си спомня експериментите на татко.

— Затова ли постоянно дращиш в онези тетрадки?

— Водя си дневник.

— Трябва да е много интересен. Ден първи — вися в гробница. Ден втори — пак вися в гробница.

Матиас не му обърна внимание, вместо това попита Кювей:

— И има ли някакъв резултат?

Кювей се намръщи.

— Слаб. Така мисля. Ако имам истинска лаборатория и работя с други учени, може и повече да успея. Аз не съм като татко. Той беше фабрикатор. Аз съм огнетворец. Това не е силата ми.

— А в какво е силата ти? — попита Йеспер.

Кювей го погледна замислено, после се намръщи.

— Така и не разбрах. В Шу Хан ние живеем в страх. Не се чувствах у дома там.

Виж, това Йеспер можеше да разбере. Взе кутийката с юрда и я отвори. Качествена стока с отличен аромат, изсушените цветове не бяха натрошени, нито яркият им оранжев цвят беше избелял.

— Значи вярваш, че ако ти дадат лаборатория и работиш с фабрикатори, би могъл да повториш експериментите на баща си и да откриеш противоотрова?

— Надявам се — каза Кювей.

— На какъв принцип ще действа?

— Ще изчисти ли тялото от парем? — попита Матиас.

— Да. Ще изтегли дрогата — кимна Кювей. — Но дори ако създадем противоотровата, как ще я приложим?

— Ще трябва да се приближиш достатъчно, за да я инжектираш или да принудиш човека да я глътне — каза Матиас.

— А влезеш ли му в обсега, свършен си — довърши Йеспер.

Йеспер извади едно цветче от юрда и го завъртя между пръстите си. Рано или късно някой щеше да създаде своя версия на юрда парем и когато това станеше, всяко от тези цветчета щеше да струва скъпо и прескъпо. Ако се съсредоточеше върху цветчето, можеше да усети как то се разпада на съставните си елементи. Не че виждаше нещо, по-скоро долавяше смътно различните миниатюрни частици материя, които изграждаха цялото.

Върна цветчето в кутията. Като малък обичаше да се излежава в нивите на татко си. Точно тогава откри, че може да изцеди цвета на юрда листенце по листенце. Един следобед толкова му доскуча, че изписа мръсна дума в едно от пасищата. Баща му адски много се ядоса. От страх, разбира се. Толкова крещя на Йеспер, че прегракна, а после се тръсна на един стол, седеше и го гледаше мълчаливо, стиснал чаша в големите си ръце. За да не се вижда, че треперят. Отначало Йеспер реши, че баща му се е ядосал заради мръсната дума, но проблемът, оказа се, изобщо не е бил в нея.

— Йес — каза накрая баща му, — повече никога не прави така. Обещай ми. Майка ти имаше същия дар. Нищо добро няма да излезе от него. Носи нещастие.

— Обещавам — побърза да каже Йеспер.

Искаше да оправи нещата, още не можеше да повярва, че търпеливият му и спокоен баща е изпаднал в такава ярост. Но в главата му се въртеше друго: „Мама не изглеждаше нещастна“.

Всъщност майка му умееше да се радва на живота. Родена в Новий Зем, тя беше много тъмна, с наситеношоколадова кожа и толкова висока, че баща му вдигаше глава, за да я погледне в очите. Преди Йеспер да порасне достатъчно, за да ходи на нивата с татко си, прекарваше времето у дома, с нея. С радост й помагаше в домакинските задачи — пране, готвене, цепене на дърва.

— Как е моята земя? — питаше тя всеки ден, щом баща му се прибереше от полето, и по-късно Йеспер научи, че фермата е на нейно име, сватбен подарък от баща му, който бе ухажвал Адити Хили близо година, преди тя да го удостои с вниманието си.

— Цъфти — отговаряше той и я целуваше по бузата. — Също като теб, любов моя.

Колм все му обещаваше, че вечерта ще си поиграят и ще го научи да дялка фигурки от дърво, но така и не спази обещанието си — вечеряше, а после заспиваше пред огнището с ботушите на краката, подметките им оранжеви от юрдата. Йеспер и майка му издърпваха с общи усилия и през тих смях ботушите от краката на татко Колм, завиваха го с одеяло и се залавяха с вечерните си задачи. Вдигаха масата, прибираха прането от простора, после майка му го слагаше в леглото. Без значение колко работа я чакаше, колко животни трябваше да нагледа и колко кошници да поправи, майка му никога не се уморяваше, беше пълна с енергия точно като него. И винаги намираше време да му прочете приказка преди лягане или да го приспи с тиха песен.

Именно тя го беше научила да язди кон, да слага стръв на въдица, да чисти риба, да скубе пъдпъдък, да пали огън с две нищо и никакви пръчки, както и да вари хубав чай. Научи го и да стреля. Първо с детска пушка с топчета, която си беше повече играчка, отколкото оръжие, а после с пистолети и истинска пушка.

— Всеки може да стреля — казваше му тя. — Но не всеки може да се прицели.

Научи го как да стреля от голямо разстояние, как да намира дирите на животно в шубрака, обясни му за шегите, които слънцето си прави с очите на стрелеца, също и за вятъра — как да съобразява прицела си със силата и посоката му. Научи го да стреля тичешком и от конски гръб. Майка му можеше всичко.

Освен явните уроци, имаше и тайни. Понякога се прибираха вкъщи късно и не оставаше време да се приготви вечеря. Тогава тя сваряваше вода, без да пали печката, и само с поглед караше тестото да втаса. Виждал я бе да маха петна от дрехи с лек жест, освен това сама правеше барут, като извличаше селитрата от дъното на отдавна пресъхнало езеро близо до фермата.

— Защо да плащам за нещо, което мога да си направя сама, че и по-добре? — казваше тя. — Но няма да казваме на татко, нали?

А когато Йеспер я питаше защо да не му казват, тя казваше, че татко Колм си имал достатъчно грижи на главата, та да се притеснява и за нея. Но татко пак се притесняваше, особено когато някой от земенските й приятели идваше във фермата да търси помощ или лечение.

— Мислиш, че роботърговците няма да те намерят тук? — попита я той една вечер. Крачеше напред-назад из дървената къща, а Йеспер се беше завил презглава с одеялата и се преструваше, че спи. — Ако се разчуе, че тук живее Гриша…

— Не знам дали ще се разчуе — каза Адити и махна с ръка. Ръцете й бяха красиви, изящни. — Знам обаче, че не мога да променя себе си и че ако мога да помогна на хората с дарбата си, значи съм длъжна да го направя.

— Ами синът ни? На него нищо ли не дължиш? Основното ти задължение е да не се излагаш на опасност, за да не те загубим.

Тогава майка му обхвана в шепи лицето на Колм, нежно и с цялата си любов.

— Що за майка бих била, ако крия своите таланти от детето си? Ако позволя на страха да направлява живота ми? Ти знаеше каква съм, когато ме помоли да избера теб, Колм. Не искай от мен да бъда нещо по-малко.

И ядът на баща му се разсея без следа.

— Знам, но се побърквам при мисълта, че може да те загубя.

Тя се засмя и го целуна.

— Тогава ме дръж близо до себе си — каза тя и му намигна. С това спорът им приключи. До следващия.

Оказа се, че баща му е грешал. Не роботърговци им отнеха Адити.

Една нощ Йеспер се събуди от нечии гласове, подаде глава над завивките и видя майка си да облича палто върху дългата нощна риза и да отива за шапката и ботушите. Беше на седем тогава, дребничък за възрастта си, но достатъчно голям да знае, че най-интересните разговори се случват, след като той си легне. Някакъв земец стоеше на прага с прашни дрехи за езда, а бащата на Йеспер тъкмо казваше:

— Посред нощ е. Толкова ли не може да почака до сутринта?

— Ако Йес лежеше болен, дали би задавал този въпрос? — обади се майка му.

— Адити…

Тя целуна Колм по ризата, после награби Йеспер с все завивките.

— Будно ли е малкото ми зайче?

— Не — каза той.

— Е, значи сънуваш тогава. — Върна го в леглото, зави го и го целуна по бузките и челото. — Заспивай, малко зайче, а утре сутрин ще се видим.

Но така и не се прибра на следващия ден, а когато рано заранта на по-следващия на вратата се почука, не беше майка му, а същият прашен земец.

Колм грабна сина си и изхвърча от къщата. Нахлупи шапка на главата си, сложи Йеспер на седлото пред себе си и пришпори коня в галоп. Яхнал прашен кон, прашният мъж препускаше пред тях, прекосиха километри обработваема земя и най-после спряха пред бяла фермерска къща в края на нивите с юрда. Беше много по-хубава от тяхното дървено бунгало, на два етажа и със стъкла на прозорците.

На вратата ги чакаше жена, по-набита от майка му, но иначе висока като нея, косата й събрана на плитки около главата. Махна им да влизат и каза:

— Горе е.

Години по-късно, когато се опита да подреди мозайката на случилото се през онези ужасни дни, Йеспер осъзна, че спомените му се свеждат до дреболии — полираното дюшеме на фермерската къща, гладко почти като коприна под пръстите му, зачервените от плач очи на едрата жена, и момичето — само няколко години по-голямо от Йеспер и с плитки като майка си. Детето пило вода от кладенец, изкопан твърде близо до една от мините. Кладенецът би трябвало да е закован, но вместо това само бяха отнесли ведрото, без дори да махнат макарата и старото въже. Момичето и приятелките й вързали за въжето едно от канчетата, в които си носели обяд, и извадили вода от кладенеца, студена и бистра като утро. Същата вечер и трите деца се почувствали зле. Две починали. Но майката на Йеспер беше спасила третото, дъщерята на едрата жена.

Адити седнала на леглото й, подушила металното канче и положила ръце върху горещата кожа на трескавото дете.

До обяд на следващия ден треската преминала, очите на детето се избистрили. Привечер то седнало в леглото и казало, че е гладно. Адити се усмихнала и припаднала.

— Явно не е внимавала достатъчно, докато е изтегляла отровата — обясни прашният мъж. — Поела е твърде много в себе си. И преди съм виждал да става така със зова. — „Зова.“ Означаваше „благословен“. С тази дума майка му наричаше Гриша. „Ние сме зова — казваше на Йеспер тя и с лек жест караше цвете да разцъфти. — Ти и аз.“

Нямаше кого да повикат, за да изцели нея. Йеспер не знаеше как. Ако Адити беше в съзнание, ако беше малко по-силна, сигурно би могла сама да си помогне. Но тя лежеше, потънала в неестествено дълбок сън, а дишането й ставаше все по-плитко и затруднено.

Йеспер заспа, притиснал буза в ръката на майка си, убеден, че тя ще се събуди всеки миг, ще го погали и ще попита: „Какво правиш тук, малко зайче?“ Но не го събуди това, а хлиповете на баща му.

Отнесоха я във фермата и я погребаха под едно черешово дърво, което тъкмо започваше да цъфти. Дървото му се стори прекалено красиво за толкова тъжен ден и дори сега, видеше ли бледорозови цветове на витрина или бродирани върху нечия рокля, образът събуждаше отколешна меланхолия. Връщаха го към мириса на прясно изкопана земя, към шума на вятъра в полетата, към песента на баща му, тъжна и самотна, събрала в себе си келска тъга, която Йеспер разбираше, без да знае думите.

Когато песента свърши и последните тонове излетяха между черешовите клони, Йеспер попита:

— Мама вещица ли беше?

Колм сложи обсипаната си с лунички ръка върху рамото на сина си и го притегли към себе си.

— Тя беше царица, Йес — каза той. — Тя беше нашата царица.

Същата вечер Йеспер приготви вечеря — прегорели бисквити и водниста супа, но баща му изяде всичко, после му чете от своята келска книга на светците, докато лампите не догоряха, а болката в гърдите на Йеспер не се охлаби достатъчно, за да направи място на съня. И така продължиха нещата оттогава насетне — двамата се грижеха един за друг, работеха на полето, сушаха юрда през лятото и се опитваха да изкарат фермата на печалба. Но по някаква причина това не се оказа достатъчно.

И никога нямаше да е достатъчно, осъзна той. Никога не би могъл да се върне към онзи живот. Не му беше по мярка. Може би, ако не беше починала тогава, майка му щеше да го научи как да канализира мъчителната си енергия, как да използва силата си, вместо да я крие. Може би Йеспер щеше да замине за Равка и да се включи във Втора армия. Или пък щеше въпреки всичко да се озове тук, в Кетердам.

Изтри пръсти в панталона си да махне жълтото петно от юрдата и затвори кутията.

— Земците не използват само цветовете — каза той. — Помня, че майка ми киснеше стъбла от юрда в козе мляко. Даваше ми да пия, когато съм бил на полето.

— Защо? — попита Матиас.

— Като противодействие на полена, който съм вдишвал цял ден. Толкова много юрда не е полезна за едно дете, а аз си бях достатъчно енергичен и без нея.

— Стъблата? — повтори Кювей. — Тях обикновено ги изхвърлят.

— В стъблата има нещо като мляко. Земците го извличат и правят от него мехлем. Втриват го в нослетата и венците на бебетата, когато палят юрдените полета. — Йеспер потропваше с пръсти по капака на тенекиената кутия. Една мисъл се оформяше в главата му. Дали пък противоотровата за юрда парем не се криеше в самото растение? Той не разбираше от химия, не беше умен като Вилан и не беше обучен за фабрикатор. Но беше син на майка си. — Ами ако от млякото може да се направи нещо, което да балансира ефекта на юрда парем? Пак ще остане проблемът с прилагането на противоотро…

И точно тогава прозорецът се строши. Йеспер извади револверите си моментално, а Матиас бутна Кювей на пода и вдигна пушката си. Примъкнаха се до стената и Йеспер надникна през счупеното цветно стъкло на прозореца. В мрака на гробището танцуваха фенери, а онези движещи се силуети трябваше да са на хора… на много хора.

— Ако призраците не са се сдобили с плът — каза той, — значи си имаме компания.