Алчни крале

22. Нина

Чу ги, преди да ги види. Преместила се бе между втория и третия силоз да държи под око Иней и караулката.

Иней се бе покатерила по първия силоз като пъргаво паяче, толкова бързо, че на Нина й се зави свят само като я гледаше. При ръба на покрива я изгуби от поглед и нямаше представа дали се е справила с капандурата. Но явно бе срещнала някакви затруднения, било с кабела, било с гъгрицата, защото не се появи при първия сигнал на Нина. При втория обаче пристъпи през ръба на силоза.

От мястото на Нина кабелът не се виждаше в тъмното и Иней сякаш ходеше по въздуха, спокойно, с премерени крачки. Опа… олюля се леко. Не, оправи се, слава на светците. Сърцето на Нина щеше да изскочи. Обзе я нелепото усещане, че ако отклони и за миг поглед от приятелката си, Иней ще падне, сякаш само вярата и концентрацията на Нина я държаха на невидимия кабел.

Когато Иней най-после стъпи на втория силоз, в гърлото на Нина се надигна победоносен вик, но тя стисна устни и се задоволи с кратък тихичък танц. А после зачака пазачите да се появят в западния участък на периметъра. Спряха за няколко минути при караулката, после подновиха обиколката си. Нина тъкмо щеше да сигнализира на Иней, когато чу някой да се смее силно. Пазачите също го чуха и застанаха нащрек. Един от тях хукна да запали сигнален фенер на покрива на караулката — сигналът щеше да повика подкрепления в случай на неприятности. И преди бяха избухвали бунтове в квартала, а след хаоса на Западната дъга предния ден не беше чудно, че пазачите бързат да повикат помощ.

И с право. Биячите от Кацата си личаха отдалече, а тези май бяха от най-неприятните — всичките едри, яки и тежковъоръжени. Повечето носеха пушки, което беше сигурен знак, че са намислили нещо, а не просто са тръгнали да набият някого след запой в кръчмата. Най-отпред вървеше младеж с карирана жилетка върху широки като буре гърди и размахваше тежка верига. На ръката му под лакътя имаше кръгла татуировка. Нина не можеше да различи рисунъка от мястото си, но би заложила солидна сума, че е свит на топка лъв. Лъвските грошове. Момчетата на Пека Ролинс. Те пък какво правеха тук, по дяволите?

Нина погледна нагоре. Иней сигурно изливаше химическата гъгрица във втория силоз. Грошовете едва ли щяха да я видят. Но защо бяха дошли, какво диреха тук хората на Пека?

Отговорът дойде след секунди.

— Чух, че в Сладкия риф се крие сърцеломка — каза високо младежът с карираната жилетка и веригата в ръка.

„Леле-мале, това е лошо.“ Проследили са ги от Черното було? Дали и другите са в опасност? Ами ако Пека Ролинс знаеше за гришаните в посолството? Немалко от тях щяха да нарушат условията по договорите си, ако напуснеха града. Което ги правеше уязвими откъм изнудване или нещо по-лошо. Пека би могъл да ги продаде на шуаните. „Имаш по-непосредствени проблеми за решаване, Зеник — обади се едно гласче в главата й. — Гледай да спасиш собствената си кожа, а света ще спасяваш по-нататък.“ Понякога вътрешният й глас ръсеше такива мъдрости.

Един от пазачите пристъпи напред. Доста смело, помисли си Нина, предвид числеността на Грошовете. Не чу какво си казаха. Някакъв документ с яркочервен печат смени притежателя си. Пазачът го подаде на колегата си. Онзи го прочете набързо и вдигна рамене. А после, за ужас на Нина, първият пазач отиде да отключи портата, фенерът върху покрива на караулката просветна отново. Сигнал за отбой. Отказваха подкреплението.

Червеният печат. Цветът на Ван Ек. Силозите бяха негови и пазачите не биха отворили портите без официално разрешение от работодателя си. Всичко това водеше до изводи, от които й се зави свят. Възможно ли беше Ян ван Ек и Пека Ролинс да работят заедно? Ако беше така, то шансовете на Утайките да се измъкнат живи от града току-що бяха станали на дребни трохи.

— Покажи се, Нина. Пека има работа за теб, сладурано.

Веригата, която младежът размяташе, имаше тежка пранга в единия край. Преди година, когато Нина пристигна в Кетердам, Пека Ролинс й предложи работа и защита, но тя предпочете Утайките. Явно Пека беше решил да обърне гръб на договорите и неписания закон на бандите. Щеше да я окове във вериги и или да я продаде на шуаните, или да я връчи на Ван Ек, който да я надруса с парем.

Непрогледната сянка на втория силоз й предлагаше временно прикритие, но не би могла да направи и две крачки, без онези да я видят. Сети се за отровното хапче в джоба си.

— Не ни карай ние да идваме, момиче — извика младежът и даде знак на другарите си да се разтеглят в редица.

Нина реши, че има две предимства на своя страна. Първо, прангата в края на веригата, която водачът на Грошовете размахваше, показваше, че явно им бяха наредили да я заловят жива. Пека не би искал да се лиши от ценна сърцеломка, значи хората му нямаше да стрелят. Второ, тези генийчета не знаеха, че парем се е отразил на способностите й, а това означаваше, че би могла да спечели малко време за себе си и Иней.

Нина тръсна глава, събра кураж и пристъпи на открито. Онези моментално вдигнаха пушки към нея.

— Я по-спокойно — каза тя и сложи ръка на кръста си. — Пека няма да ви се зарадва особено, ако ме надупчите като капачка на солница.

— Здрасти, гришанке. Ще се позабавляваме ли?

„Зависи от дефиницията ти за забавление.“

— Как се казваш, красавецо?

Момчето се усмихна. Имаше златен зъб и изненадващо очарователна трапчинка.

— Емон.

— Хубаво келско име. Кен йе хом?

— Мама беше келка. Аз не говоря езика.

— Тъй ли? Хайде сега успокой приятелчетата си. Кажи им да свалят пушкалата, пък аз ще те науча на няколко нови думи.

— Да бе. Знам аз какво правите вие, сърцеломите. Не ща да ми бърникаш из вътрешностите.

— Жалко — каза Нина. — Чуй, Емон, няма нужда нещата да ескалират. Нека чуем какво предлага Пека. Ако ще вдигам кръвното на Каз Брекер, трябва да съм сигурна, че си струва неприятностите…

— Каз Брекер го брой мъртъв, моме. А и Пека нищо не предлага. Идваш с нас, със или без окови, ти решаваш.

Нина вдигна ръце и усети как младежите пред нея се напрягат, готови да натиснат спусъците въпреки заповедите на Пека. Протегна се мързеливо.

— Емон, нали знаеш, че преди да ми сложиш тая пранга, мога да превърна червата на половината ти другарчета в а`ко?

— Не си толкоз бърза.

— Достатъчно бърза съм да направя така, че повече никога… — Направи кратка пауза и сведе многозначително поглед към областта под токата на колана му. — … да не вдигнеш знамето на Западната дъга.

Сега вече Емон пребледня.

— Не можеш.

Нина изпука кокалчетата на ръцете си.

— Сериозно?

Нещо издрънча тихо над тях и всички насочиха пушките си нагоре. „По дяволите, Иней, точно сега ли намери да вдигнеш шум!“ Но когато вдигна поглед на свой ред, мислите й набиха спирачки. Иней беше на кабела. И не беше сама.

В първия миг реши, че й се привижда, че е халюцинация някаква. Каква е тази фигура в бяло, която вървеше след Иней по кабела? Приличаше на фантом, който се носи във въздуха над тях. Момиче сякаш. А после момичето метна нещо. Нина зърна металически отблясък. Не видя дали малкото метално нещо уцели Иней, но явно бе попаднало в целта, защото приятелката й залитна. След миг Иней възстанови равновесието си и продължи спокойно напред, разперила ръце.

Трябваше да й помогне някак. Нина се пресегна към момичето в бяло, потърси пулса му, влакната на мускулите, нещо, над което да наложи контрола си, но не откри нищо, само същата ужасна слепота.

— Няма ли да помогнеш на приятелката си? — извика Емон.

— Ще се оправи и сама — каза Нина.

Емон се подсмихна самодоволно.

— Явно не си толкова страшна, колкото се говори. Освен на приказки. — Обърна се към хората си. — Цяла нощ ще черпя онзи, който пръв я хване.

Не се втурнаха към нея. Не бяха достатъчно глупави. Тръгнаха бавно, с насочени оръжия. Нина рязко вдигна ръце. Грошовете спряха на място. Но когато нищо не се случи, те взеха да се споглеждат ухилено и тръгнаха отново към нея, по-бързо този път. Желанието да си заслужат наградата надвиваше страха им от Нина.

Тя хвърли бърз поглед нагоре. Иней все още пазеше равновесие. Май се опитваше да стигне обратно до първия силоз, но стъпката й беше неравна, несигурна като на ранен човек.

„Мрежата.“ Само че сама Нина не можеше да я разпъне. Ако имаше мъничко парем, трошица поне, щеше да впрегне тези едри малоумници на работа. Щяха да изпълнят всяка нейна заповед безпрекословно.

Мислите й се пресегнаха да сграбчат нещо, каквото и да е. Не можеше просто да си стои тук безпомощна, да я вземат в плен, а Иней да се пребие пред очите й. Но усети само голяма и черна бездна. Тук нямаше удобни парченца кост, нито прах, които да използва. Светът, гъмжащ до неотдавна от живот, пулс, дихания и препускаща кръв, сега се беше изпразнил от съдържание, свят като черна пустиня с безплодна земя и небе без звезди.

Един от Грошовете се метна напред и другите го последваха моментално, надпреварваха се да я хванат за ръцете, повлякоха я към Емон, чието лице се разполови от доволна усмивка, която вдълба трапчинката в бузата му.

Нина нададе вой на чиста ярост, мяташе се като диво животно. Не беше безпомощна. Нямаше да е безпомощна.

„Не познавам по-свиреп воин, със или без гришанска сила.“

И тогава го усети… там, в онази черна пустиня, джобче от студ, толкова леден, че пареше. Там, отвъд силозите, където каналът завиваше на път за пристанището — баржата с купчината трупове. Нещо познато се разля по вените й. Не беше пулс, нито кръв, която се движи по разклонените си пътища, но все пак усещаше нещо, нещо друго. Сети се за парченцата кост, за спокойствието, което изпитваше сред гробовете на Черното було.

Емон се опита да щракне прангата около китката й.

— Да й сложим и желязната яка! — извика друг от мъжете.

Усети ръка в косата си, някой дръпна силно главата й назад да оголи шията. Нина знаеше, че хрумването й е налудничаво, но други възможности не й бяха останали. Събра сили, изрита Емон и се отскубна от хватката му. После разпери широко ръце, концентрирана върху новата тръпка… и усети как телата върху баржата се надигат. Стисна ръце в юмруци. „Елате при мен.“

Грошовете хванаха китките й. Емон я шамароса през устата, но Нина продължаваше да стиска юмруци и да мисли за своите си неща. Това нямаше нищо общо с възторга, който я изпълваше под въздействието на парем. Онова тогава бе зной, огън, светлина. Сега беше студен пламък, който гори ниско и в синьо. Усещаше как труповете се надигат един след друг да откликнат на призива й. Усещаше и друго — ръцете по себе си, оковите на китките… но студът бе станал по-дълбок, бързотечаща зимна река, черни бързеи, влачещи парчета лед.

Нина чу крясъци, бърза стрелба, а после писък на огънат метал. Ръцете по нея отхлабиха хватката си, а оковите паднаха на камъните с почти музикален звън. Нина прибра ръце към гърдите си и се гмурна още по-надълбоко в ледената река.

— Какво става, мамка му! — изръмжа Емон и се обърна да погледне към караулката. — Мамка му!

Лъвските грошове отстъпваха, напълно забравили за мисията си, с разкривени от ужас лица. И нищо чудно. Някакви хора нападаха оградата, клатеха неистово коловете й. Някои бяха стари, други — млади, но до един бяха красиви — румени в лице, с устни като розови пъпки, косите им лъскави и разлюлени на вълни с нежното полюшване на нещо, което расте под вода. Бяха прекрасни и ужасни едновременно, повечето нямаха по себе си следи от нараняване, но роклята на една жена беше омазана с кафява кръв и повръщано, в гърдите на друг имаше рана от нож, почерняла от разложение. Двама бяха голи, а един беше с разпран корем и розовата кожа висеше напред и надолу. Очите на всички грееха черни като лъскавата повърхност на зимна вода.

Пригади й се изведнъж. Чувстваше се странно, засрамена някак, сякаш е погледнала през прозорец, през който няма право да наднича. Но всички други възможности бяха изчерпани. А и откровено казано, не й се искаше да спира. Нина раздвижи пръсти.

Оградата се срина с писък под напора на телата. Лъвските грошове откриха огън, но труповете вървяха към тях неотклонно.

— Заради нея е! — изврещя Емон, спъна се, падна назад, надигна се на четири крака, а хората му си плюха на петите. — Гришанската кучка ги е повикала!

— На бас, че сега ти се иска да си бяхме поговорили — изръмжа Нина. Само че пет пари не даваше за Лъвските грошове.

Вдигна поглед. Иней още беше на въжето, но момичето в бяло се беше върнало на покрива на втория силоз и посягаше към щипката.

„Мрежата — помисли си настоятелно Нина. — Сега!“ Труповете се юрнаха с неочаквана скорост, а после се заковаха на място, сякаш чакаха указания. Нина фокусира мислите си върху тях, тласна в телата им силата си, живота си. След броени секунди те вече държаха мрежата и тичаха толкова бързо, че се сливаха на петно пред очите й.

Кабелът високо горе се отпусна. Иней пропадна. Нина изпищя.

Иней падна в мрежата, отскочи високо, падна отново.

Нина изтича при нея.

Иней лежеше в центъра на мрежата, цялата надупчена с малки сребърни звезди, кървяща.

„Оставете я на земята“ — нареди Нина, труповете се подчиниха и положиха мрежата на паветата. Нина се хвърли към Иней и се свлече на колене до нея.

— Иней?

Иней я прегърна здраво през врата.

— Повече никога, никога не прави така — проплака Нина.

— Мрежа? — чу се весел глас. — Не е много честно.

Иней се вкочани. Момичето в бяло беше слязло по скобите в стената на втория силоз и крачеше към тях.

Нина протегна рязко ръце и труповете застанаха помежду им като стена.

— Сигурна ли си, че тази битка ти е по вкуса, снежинке?

Момичето присви красивите си очи.

— Надвих те — каза то на Иней. — Знаеш, че е така.

— Извади късмет — отвърна Иней, но гласът й прозвуча слаб като прокъсана нишка.

Момичето плъзна преценяващ поглед по войската от разлагащи се тела, после погледна отново към Иней и се поклони леко.

— Ще се срещнем отново, Привидение. — Обърна се в посоката, накъдето бяха духнали Емон и Лъвските грошове, затича към мрежата, прехвърли се с лекота и изчезна.

— Някой си пада по драмата — каза Нина. — Така де, кой се облича в бяло за битка с ножове?

— Дуняша, Бялото острие на нещо си. Наистина иска да ме убие. Май иска да избие всичко живо.

— Ще можеш ли да ходиш?

Иней кимна, макар лицето й да беше посивяло.

— Нина, тези хора… мъртви ли са?

— Като го казваш така, звучи зловещо.

— Но нали не си взела…

— Парем ли? Не. Нямам представа как го направих.

— Гриша могат ли изобщо да…

— Не зная.

Сега, когато непосредствената опасност беше отминала, я обзе погнуса. Какво беше направила? В какво бе дръзнала да се забърка?

Веднъж беше попитала един от преподавателите си в Малкия дворец откъде идва силата на Гриша. Тогава беше съвсем малка, още дете, и благоговееше пред големите Гриша, които се отбиваха в Малкия дворец, преди да заминат на поредната важна мисия.

— Нашата сила ни свързва с живота по начин, който обикновените хора не могат да разберат — отвърнал бе учителят. — Затова когато използваме таланта си, ставаме по-силни, вместо да се уморяваме. Свързани сме със силата на съзиданието, със средището на света и неговото сътворение. А при Корпоралките тази връзка е още по-силна, защото ние въздействаме върху живота и неговото отнемане. — А после той вдигна ръце и Нина усети как пулсът й леко се забавя. Другите ученици ахнаха и взеха да се споглеждат, усетили същото. — Почувствахте ли го? — попита учителят. — Как сърцата на всички ви бият заедно, в ритъма на света?

Беше странно усещане, сякаш тялото й изгуби границите си и вече не бяха класна стая, пълна с неспокойни ученици, а всички се превърнаха в едно създание с общо сърце и обща цел. Траяло бе само миг-два, но Нина така и не забрави чувството за свързаност и прекрасната мисъл, че благодарение на силата си повече никога няма да е сама.

А силата, която беше използвала сега, тази нощ? Тя не беше такава. Беше продукт на парем, а не идваше от сърцето на света. Беше грешка.

Но за това щеше да се главоболи по-късно.

— Да се махаме оттук, хайде — каза Нина, помогна на Иней да се изправи, после обърна поглед към труповете наоколо.

— Светци, ама как вонят.

— Нина, ами ако те чуват?

— Чувате ли ме? — попита тя.

Но мъртвите не отговориха, а когато се пресегна към тях със силата си, не усети живот. Имаше нещо обаче, нещо, което й говореше по начин, който живите вече не владееха. Сети се за ледената река. Все още я усещаше около себе си, около всичко, но сега реката се движеше лениво, цялата в бавни водовъртежи.

— Какво ще правиш с тях? — попита Иней.

Нина вдигна безпомощно рамене.

— Ще ги върна където си бяха, предполагам. — Вдигна ръце. „Вървете си — каза им тя възможно най-ясно, — почивайте в мир.“

И те се раздвижиха отново, рязко и бързо, а Иней подхвана молитва. Нина гледа след тях, докато не се стопиха в мрака.

Иней потръпна, после посегна да издърпа от рамото си сребърната звезда и я метна на паважа. Кървенето беше намаляло сякаш, но все пак трябваше да я превържат.

— Да вървим, преди да е цъфнала градската стража — каза тя.

— Къде? — попита Нина на път към канала. — Щом Пека Ролинс е намерил нас…

Иней забави крачка, осъзнала със закъснение промяната в обстоятелствата.

— Ако са разкрили скривалището ни на Черното було, Каз… Каз ми каза къде да отида, ако се случи нещо такова. Но…

Думата увисна във въздуха помежду им. Щом Пека Ролинс се е включил в играта, значи провалилият се план щеше да е последната им грижа.

Ами ако наистина бяха разкрили убежището им на острова? Ако нещо се беше случило с Матиас? Щеше ли Пека Ролинс да го пощади, или щеше просто да го застреля и да си поиска наградата за главата му?

„Гришаните!“ Ами ако Пека беше проследил Йеспер и Матиас до посолството? Ами ако бяха тръгнали към пристанището с бежанците и тогава са ги нападнали? Сети се отново за жълтото хапче в джоба си. Също и за свирепите златни очи на Тамар, за високомерния поглед на Зоя, за сладкия смях на Женя. Бяха й се доверили. Ако нещо лошо ги бе сполетяло, Нина никога нямаше да си го прости.

Вървяха към кея, където бяха вързали лодката си на идване, и Нина хвърли поглед към баржата — последните мъртъвци полягаха върху купчината от тела. Изглеждаха различно сега, руменината беше изчезнала, преобладаваха пепелявото сиво и петносаното бяло, цветовете, които Нина свързваше със смъртта. Но може би смъртта имаше много лица.

— Е, къде отиваме? — попита тя.

В същия миг видяха двама да тичат към тях. Иней посегна за ножовете си, а Нина вдигна ръце, готова да призове отново своите странни войници. Знаеше, че този път ще й е по-лесно.

Каз и Вилан цъфнаха под светлината на улична лампа, с омачкани дрехи, косите им целите в бял прах, вероятно мазилка, както и… това сос за месо ли беше? Каз се подпираше тежко на бастуна си, но не забавяше крачка, а острите му черти бяха застинали в израз на неотклонна решимост.

— Заедно ще намерим изход — прошепна Иней.

Нина местеше поглед между двамата. Даде си сметка, че лицата им изразяват едно и също. И тя познаваше това изражение. То се появяваше след корабокрушение, когато течението те влачи навътре в морето, а небето е потъмняло. Появяваше се, когато най-сетне зърнеш земя на хоризонта, надежда за убежище, за спасение дори, които може би те чакат на далечния бряг.