Алчни крале

9. Каз

Като видя Ван Ек да върви към моста Гоедмед, на Каз му мина през ума — този тип никога не трябва да играе карти. Втората му мисъл бе, че някой е ступал търговеца. Носът му беше изкривен и отекъл, а под едното му око имаше голяма синина. Университетският лекар сигурно беше наместил счупеното, но без намесата на гришански лечител щеше да мине доста време, преди следите от пердаха да изчезнат.

Ван Ек се опитваше да запази неутрално изражение, но от самото усилие по високото му чело избиваше пот. Раменете му бяха изопнати назад, а гърдите — издадени напред, сякаш някой беше закачил връв за гръдната му кост и я дърпаше нагоре. Пое по моста с бавна крачка, заобиколен от домашни стражи в червено-златни ливреи. Виж, това вече изненада Каз. Смятал бе, че Ван Ек ще се появи в Кацата възможно най-анонимно, а не с този духов оркестър. Каз обмисли тази нова информация от различни ъгли.

Опасно беше да се пренебрегват детайлите. Никой не обичаше да го пързалят и макар да го играеше невъзмутим с наперената си походка и прочие, суетен човек като Ван Ек със сигурност приемаше тежко поражението си. Търговецът се гордееше с усета си към печеливши сделки, с умението си да гради успешни стратегии, да манипулира хора и пазари. Сигурно бе, че ще се опита да си върне поне отчасти позициите, след като някаква долна твар от Кацата го е принудила да мине в отстъпление.

Каз плъзна бърз поглед по домашните стражи с Ван Ек, търсеше Иней. Тя беше с качулка и се губеше сред едрите мъже, които търговецът беше подбрал, но Каз би познал напрегнатата й стойка навсякъде. Като кинжал, който само чака да го извадят от канията. И силното желание да се вгледа по-внимателно, да проточи врат, да види дали не е пострадала. Него Каз можеше да регистрира и отстрани. Нищо нямаше да наруши концентрацията му.

Двамата с Ван Ек се претеглиха с поглед през моста. Въпреки решимостта си да остане фокусиран върху настоящия момент, Каз се върна към срещата им отпреди седем дни. Твърде много мислеше за тази среща. Късно нощем, след поредния дълъг и изпълнен със задачи ден, той лежеше буден, разглобяваше онази среща на съставните й части и ги анализираше безмилостно. И всеки път стигаше до онези няколко ключови секунди, когато беше допуснал вниманието му да се отклони към Иней, вместо да следи под лупа всяко мигване на Ван Ек. Грешка, която нямаше да допусне отново. Тогава, преди седмица, беше загубил войната, за да спечели една битка, но дори нея не беше спечелил, а вместо това постави Иней — и цялата група — в непосредствена опасност. Момчето, допуснало онази грешка, беше ранено животно, което трябваше да бъде умъртвено. И Каз го беше направил с радост, изцедил бе живота му без колебание, без съжаление. Онова, което остана от него, новият Каз, имаше очи единствено за задачата — да освободи Иней. Да накаже Ван Ек. Останалото бяха подробности от пейзажа.

Мислил бе и за грешките, които Ван Ек допусна на Велгелюк. Търговецът беше проявил гигантската глупост да обяви на всеослушание, че безценният му наследник втасва. И утробата на новата му съпруга, младата Алис ван Ек със светла като мляко коса и пухкави ръчички. Подвел се бе от гордостта си, но също и от омразата си към Вилан, от желанието си да го заличи от счетоводния тефтер като провалило се бизнес начинание.

Сега Каз и Ван Ек си размениха по едно кратко кимване. Каз беше сложил ръка върху рамото на Алис. Съмняваше се, че момичето ще хукне да бяга, но само боговете знаеха какво се върти в главата му. А после Ван Ек даде знак на хората си да изведат Иней напред, при което Каз поведе Алис по моста. Още един мълниеносен поглед към Иней, колкото да регистрира странната й походка и извитите зад гърба ръце. Ръцете й бяха вързани, а краката — оковани. „Разумна предохранителна мярка — каза си той. — Аз бих направил същото.“ Ала усети и кремъка в себе си, който стържеше по празните му места, готов да възпламени празнотата в ярост. А колко по-просто би било да убие Ван Ек и да сложи край на цялата история. „Търпение“ — напомни си той. Знаеше всичко за търпението, усвоил го бе в ранна възраст и го практикуваше често. Търпението щеше да повали всичките му врагове рано или късно. Търпението и парите, които щеше да вземе от този арогантен негодник.

— Мислиш ли, че е красив? — попита Алис.

— Какво?

Не беше сигурен, че е чул правилно. Момичето си тананикаше и пееше още от пазара, където Каз му беше свалил превръзката от очите, а той се стараеше всячески да игнорира звуците, които излизаха от устата му.

— Нещо е станало с носа на Ян — каза Алис.

— Подозирам, че е имал неприятен сблъсък с Привидението.

Алис набръчка замислено малкото си носле.

— Аз мисля, че щеше да е красив, ако не беше толкова стар.

— За твой късмет живеем в свят, където богатството компенсира старостта на мъжете.

— Щеше да е хубаво, ако беше хем богат, хем млад.

— Защо да спираш тук? Какво ще кажеш за млад, богат и от кралско потекло? Защо да се задоволяваш с някакъв си търговец, когато можеш да имаш принц?

— Сигурно — каза Алис. — Обаче важни са парите. Така и не разбрах защо момичетата се прехласват по принцове.

Е, момичето очевидно беше родено и отгледано в Керч.

— Алис, не е за вярване, обаче с теб явно мислим еднакво.

Наближаваха средата на моста. Каз плъзна поглед по периферията му, без да изпуска от очи стражите на Ван Ек, отбеляза си отворената балконска врата на третия етаж на хотел „Амберс“, цветарската баржа, вързана, както всяка сутрин, под моста от западната страна. Ван Ек несъмнено беше поставил свои хора в околните сгради, също като Каз. И пак толкова несъмнено заповедите им категорично изключваха стрелба на месо. При други обстоятелства Ван Ек не би се поколебал да види Каз по лице в канала, но не и сега. Сега Каз беше ключът към местонахождението на Кювей. И това беше застраховката му, гаранцията, че няма да получи куршум в главата.

Спряха на десетина крачки един от друг. Алис понечи да пристъпи напред, но Каз я стисна за рамото.

— Нали рече, че ще ме заведеш при Ян — размрънка се тя.

— И те доведох — рече Каз. — А сега кротувай.

— Ян! — изписка тя. — Аз съм!

— Знам, скъпа — каза спокойно Ван Ек, без да отделя поглед от Каз. После сниши глас: — Това не е краят, Брекер. Искам Кювей Юл-Бо.

— Нали не сме дошли тук да се повтаряме? Ти искаш тайната на юрда парем, а аз си искам парите. Имаме сделка.

— Нямам трийсет милиона свободни крюге.

— Срамота. Сигурен съм, че някой друг ги има обаче.

— И успя ли да си осигуриш вече нов клиент?

— Не се главоболи за мен, търговецо. Пазарът ще си свърши работата. Е, искаш ли си жената, или напразно влачих дотук бедната Алис?

— Момент — каза Ван Ек. — Алис, как ще кръстим детето?

— Браво! — кимна Каз. Бяха подхлъзнали Ван Ек на Велгелюк, пробутвайки му Вилан вместо Кювей. Сега търговецът искаше да е сигурен, че ще получи жена си, а не някакво момиче с радикално прекроено лице и фалшив корем. — Изглежда, дори старите кучета могат да учат нови номера. Като не броим търкалянето по гръб, разбира се.

Ван Ек не му обърна внимание.

— Алис — повтори той, — какво име ще дадем на детето си?

— На бебето? — каза объркано Алис. — Ян, ако е момче. Плуме, ако е момиче.

— Решихме, че Плуме ще се казва новият ти папагал.

Алис нацупи устнички.

— Не съм решавала такова нещо.

— О, Плуме е прекрасно име за момиче, ако питате мен — обади се Каз. — Доволен ли си, търговецо?

— Хайде — каза Ван Ек и махна на Алис да тръгне към него, а на стражите даде знак да пуснат Иней.

Иней тръгна напред, но пътьом обърна глава към Ван Ек и му каза нещо. Търговецът стисна устни на черта.

Иней продължи напред. Грациозно при това, въпреки вързаните ръце и оковите на краката. Деляха ги десет крачки. Пет крачки. Ван Ек прегърна Алис, а тя моментално го заля с поток от въпроси и брътвеж. Три крачки.

Иней го гледаше неотклонно в очите. Беше отслабнала. Устните й бяха напукани. Но въпреки седмицата в плен тъмната й коса улови слънчевите лъчи под качулката. Две крачки. И ето я пред него. Оставаше да се изтеглят от моста. А Ван Ек едва ли щеше да им съдейства в това.

— Ножовете ти? — попита той.

— Сложиха ги в палтото ми.

Ван Ек беше пуснал Алис и сега стражите я отвеждаха. Нещо в червено-златните им ливреи все така притесняваше Каз. Нещо не беше както трябва.

— Да се махаме оттук — каза той и плъзна ножа за скариди в ръката си да среже въжето около китките на Иней.

— Господин Брекер — каза Ван Ек. Каз чу вълнението в гласа му и застина. Може би този тип умееше да блъфира по-добре от очакваното. — Дадохте ми думата си, Каз Брекер! — извика театрално търговецът. Всички на Дъгата, дотам, докъдето бе стигнал гласът му, се обърнаха да видят какво става. — Заклехте се да ми върнете съпругата и сина! Къде държите Вилан?

И тогава Каз ги видя — лилав прилив прииждаше към моста, градската стража се изливаше на Дъгата с пушки в ръце и размахани палки.

Каз вдигна вежда. Търговецът най-после беше направил нещо интересно.

— Отрежете моста! — извика един от стражите в лилаво. Каз погледна през рамо и видя, че друг многоброен отряд от градската стража блокира пътя им за отстъпление.

Ван Ек се ухили.

— Играта май загрубя, господин Брекер? Силата на цял град срещу малката ви банда.

Каз не си направи труда да му отговаря. Блъсна рамото на Иней, тя се завъртя около оста си и подложи китки. Той сряза с едно движение въжето, после метна ножа във въздуха — сигурен беше, че Иней ще го хване — и се наведе да свали оковите й. Шперцовете вече бяха в ръцете му. Чуваше тропота на ботуши по моста, усети как Иней се извива назад, после нещо разцепи въздуха, а миг по-късно нечие тяло тупна на земята. Ключалката се предаде и оковите паднаха. Каз се надигна, завъртя се и видя, че един от стражите лежи неподвижен, а дръжката на ножа за скариди стърчи между очите му. Още лилави униформи се стичаха към тях от всички посоки.

Каз вдигна бастуна си да даде сигнал на Йеспер.

— Цветарската баржа от западната страна — каза той на Иней. Не беше нужно да обяснява повече — тя скочи без колебание върху парапета на моста и изчезна от другата му страна.

Първата порция фойерверки избухна в небето, бледи на ярката дневна светлина. Планът беше приведен в действие.

Каз измъкна от джоба си намотка тънко катераческо въже и го прикрепи към парапета. Закачи главата на бастуна си за металното перило до въжето, покатери се с негова помощ върху парапета, скочи с максимална засилка и инерцията го понесе над канала. Въжето се изпъна докрай и Каз полетя назад към моста като махало. Пусна се в точния момент и се приземи до Иней на цветарската баржа.

Две пълни със стражи лодки вече се придвижваха към тях, други мъже в лилаво тичаха по рампите към канала. Каз не знаеше какво им е подготвил Ван Ек — определено не беше очаквал, че търговецът ще насъска градската стража по петите му, — но беше убеден, че ще се опита да им затвори всички пътища за бягство. Последва нова поредица от трясъци и големи цветя в розово и зелено избухнаха в небето над Дъгата. Туристите ръкопляскаха и викаха одобрително. И изобщо не забелязаха, че два от бумтежите са дошли откъм канала и са отворили дупки в лодките на стражата, нито видяха мъжете, които се хвърляха във водата да избягат от потъващите съдове. „Отлична работа, Вилан.“ Спечелил им беше време, при това без да хвърля в паника минувачите по Дъгата. Каз държеше навалицата да е в повишено настроение.

Изхвърли в канала поставка с разсад на диво мушкато, без да обръща внимание на възмутения цветар, и измъкна дрехите, които Матиас беше скрил на баржата рано сутринта. Метна червеното наметало върху раменете на Иней сред дъжд от венчелистчета и откъснати цветове, докато тя нагласяваше ножовете по тялото си. Иней незнайно защо се стресна почти колкото цветаря.

— Какво? — попита той и й метна маска на Господин Ален, преди да нагласи същата на своето лице.

— Дивото мушкато е любимото цвете на майка ми.

— Добре е да се знае, че Ван Ек не те излекувал от сантименталността.

— Хубаво е да се върна, Каз.

— Хубаво е, че отново си тук, Привидение.

— Тръгваме ли?

— Момент — каза той и се ослуша.

Фойерверките бяха спрели, но след миг Каз чу звука, който очакваше — музикалния звън на монети, които валят по паважа, последван от възторжените викове на тълпата.

— Сега — каза той.

Хванаха катераческото въже и Каз го дръпна силно. Макарата нададе пронизителен вой, въжето се нави и двамата се изстреляха нагоре към моста. А сцената, която ги очакваше там, нямаше нищо общо със сцената, която бяха оставили зад гърба си преди две минути.

Хаос царуваше на Западната дъга. Господин Ален беше навсякъде, петдесет, шейсет, седемдесет фигури с червени наметала и маски хвърляха монети във въздуха, а туристите и местните се блъскаха и ръгаха с еднакъв ентусиазъм, смееха се и викаха, слепи и глухи за мъжете от градската стража, които се опитваха да минат през тях.

— Мамо, тате, платете наема! — извикаха група момичета от прага на „Синята перуника“.

— Не мога, скъпа, похарчих заема! — изкрещяха в отговор хората в червено и метнаха нова порция монети във въздуха, което предизвика вълна от подновен възторг и писъци сред тълпата.

— Освободете пътя! — викаше капитанът на стражата.

Офицер се опита да свали маската на един от мъжете в червено и тълпата започна да го освирква. Каз и Иней се вляха във водовъртежа от червени наметала и обикновени хора, които се блъскаха да грабнат някоя монета. Каз чу как Иней се смее под маската си вляво от него. Не я беше чувал да се смее така, диво, от сърце.

А после гръмовен бумтеж разтърси внезапно Дъгата. Хората изпопадаха, хващаха се един за друг, за стени, за каквото им беше подръка. Каз за малко да падне на свой ред, но успя да се подпре на бастуна.

Погледна нагоре, но небето не се виждаше, а само плътен покров от дим. Дим навсякъде. Ушите му звънтяха и през този звънтеж, сякаш от много далече, Каз чу уплашени викове, писъци на ужас. Някаква жена изтича край него, цялата покрита с прах и мазилка като призрак от пантомима, затиснала с длани ушите си. Тънки ручейчета кръв си намираха път под ръцете й. Във фасадата на Бялата роза зееше кратер.

Видя Иней да повдига маската си и бързо я дръпна надолу да скрие лицето й. Поклати глава. Нещо не беше наред. Планирал беше малък бунт на развеселени хора, не масово разрушение, а Вилан не би допуснал чак такава грешка в изчисленията си. Появил се беше нов играч на Западната дъга, играч, който не се свенеше да сее разрушение.

Важното беше, че бе инвестирал куп време и пари да си върне Привидението. И определено нямаше да я изгуби отново.

Докосна я леко по рамото. Друг сигнал не им трябваше. Каз хукна към най-близката пресечка. И без да поглежда назад, знаеше, че Иней тича след него — безшумно, уверено. Лесно би могла да го задмине, но двамата тичаха заедно в общ ритъм.