Алчни крале

44. Иней

Не знаеше как ще изкачи стълбите до леглото си. Да пропилее толкова време, часове наред, на трапезата с Вилан и Йеспер… Не беше за вярване направо.

Когато сервираха вечерята, готвачката се скъса да се извинява. Нямало пресни продукти по пазарищата, защото хората се страхували да идват в града. Тримата я успокоиха многословно и се натъпкаха до пръсване със сирене и лучник. И сякаш не стигаше това, после се преместиха в музикалната стая и се натъпкаха повторно, този път с медени кексчета. Майката на Вилан се бе оттеглила рано. Изглежда, идваше на себе си, но бавно и с чести рецидиви.

Вилан седна на пианото, а Йеспер подкара най-циничните моряшки песнички, които Иней беше чувала някога. Нина й липсваше ужасно. Не беше получила и едно писмо от нея, нямаше представа къде се намира в момента. Надяваше се да е стигнала без проблеми до Фйерда и да е намерила малко покой сред ледовете. Когато най-после си купи кораб, може би първото й плаване ще е до Равка. Ще продължи навътре към Ос Олта, ще претърси старите маршрути за семейството си, ще се види с Нина. Някой ден.

Решила бе да отседне при Вилан, в Ребрата се върна колкото да си вземе нещата. Сега, когато договорът й беше изплатен, а банковата й сметка се пръскаше по шевовете, Иней нямаше представа къде й е мястото. Правеше проучвания за подходящ кораб — бърз и добре въоръжен, използваше натрупаното през годините съкровище от тайни да събере информация, която да я отведе до роботърговците, действащи в пристанищата на Керч. Уменията, които я бяха превърнали в Привидението, щяха да й послужат добре и сега. Но тази вечер искаше само да стигне до кревата си и да спи.

Изкачи някак стълбите и изпълзя в мекото легло. Видя бележката чак когато се пресегна да загаси нощната лампа — запечатано писмо с нечетливия почерк на Каз. „По изгрев. Пето пристанище.“

Нищо чудно, че се е вмъкнал в заключената къща, минал е незабелязано покрай прислугата и тримата глупаци, които се деряха в музикалната стая. Сама си го беше изпросила, като си помислиш. Редовно се отбиваше в Ребрата, влизаше и излизаше тайно през врати и прозорци, оставяше бележници с ценна информация за Каз. Би могла просто да почука на кабинета му, но така й беше по-лесно.

Каз се беше променил. Изплатил й бе договорът. Иней още усещаше лекия допир на устните му по кожата си, голите му ръце, които се мъчат да стегнат превръзката около рамото й. Зърнала бе за миг онова, в което Каз можеше да се превърне, и не искаше отново да го вижда в броня, закопчан в изискания костюм, скрит зад студените маниери. Не искаше да го чува как говори за Ледения палат и всичко случило се след това като за поредния удар, поредната работа, поредното успешно приключение.

Но щеше да отиде на срещата. Време беше да се сложи край на това нещо. Нещо, което не бе имало шанса дори да започне като хората. Ще му каже какво е чула за Пека, ще предложи да сподели някои свои тайни — маршрути и скривалища — с Ройдер. И това ще е краят. Загаси лампата. Дълго се въртя в леглото и накрая заспа, стиснала в юмрук бележката.

Едвам се измъкна от леглото на следващата сутрин. Последните три седмици й се отразяваха зле — спеше, когато си поиска, хранеше се, когато си поиска. Нина би я потупала одобрително по гърба. Къщата на Вилан беше като някакъв омагьосан свят. И преди беше идвала тук — когато с Каз откраднаха платното на ДеКапел и после, точно преди удара при Сладкия риф. Само че имаше разлика между това да влезеш като крадец в една къща и да те поканят там като гост. Беше й неудобно, че я обгрижват така, но пък прислугата на Ван Ек май искрено се радваше на присъствието им. Може би се бояха, че Вилан ще затвори къщата и те ще останат без работа. Или пък смятаха, че Вилан е заслужил малко добро отношение.

Някоя от слугините беше оставила синя копринена рокля и чифт сладки пантофки до леглото й. В каната до умивалника имаше топла вода, а на масичката — стъклена ваза с прясно откъснати рози. Иней се изми, разреса косата си, сплете я, после се облече и се измъкна на пръсти от къщата — през централния вход, представете си.

Смъкна качулката над очите си и пое с бърза крачка към пристанището. Улиците още пустееха, особено в този ранен час, но това не означаваше, че може да смъкне гарда си. Пека Ролинс го нямаше. Ван Ек беше в затвора. Но без значение дали Иней беше свързана чрез договор с Утайките, или не, докато Каз имаше врагове по тези улици, същото важеше и за нея.

Той стоеше на кея с лице към водата. Черното палто стоеше добре на раменете му, соленият бриз подръпваше тъмната му коса.

Иней знаеше, че няма нужда да обявява появата си, затова само застана до него и зарея поглед към лодките и корабите в залива. Бяха повече от вчера. Може би градът най-после влизаше в стария си ритъм.

— Как са нещата в къщата? — попита накрая той.

— Удобни — призна Иней. — Удрям го на мързел.

За миг се запита дали Каз й завижда за удобствата, или самата мисъл за охолен живот му е чужда. Способен ли е изобщо да си почине? Да се успи? Да седи с часове на трапезата? Никога нямаше да разбере.

— Чувам, че Вилан е позволил на Йеспер да играе на борсата.

— Много предпазливо и със силно ограничени ресурси. Явно се надява да пренасочи любовта му към риска към нещо съзидателно.

— Може да пожъне невиждан успех или да се провали с гръм и трясък, но това е точно по вкуса на Йеспер. Ако не друго, шансовете му са значително по-добри на борсата, отколкото в игралната зала.

— Вилан се съгласи при едно условие — че Йеспер ще започне да се обучава при фабрикатор. Стига да намерят такъв. Май ще се наложи да хванат кораб за Равка.

Каз вдигна глава, загледан в една чайка, която се рееше над тях с широко разперени криле.

— Кажи на Йеспер, че отсъствието му се усеща. В Ребрата.

Иней вдигна вежда. „В Ребрата.“ От устата на Каз това беше равносилно на букет цветя и сърдечна прегръдка и щеше да означава много за Йеспер.

Искаше й се да удължи този миг, да остане още малко близо до него, да слуша хрипливия му глас или просто да постоят в удобно мълчание като преди. Толкова дълго Каз беше в центъра на света й. Вместо това каза:

— По каква работа, Каз? Едва ли планираш нов удар толкова скоро.

— Дръж — каза той и й подаде далекоглед.

Чак сега Иней видя, че е без ръкавици, и дъхът заседна в гърлото й. Посегна бавно да вземе далекогледа. Вдигна го пред окото си и погледна през него към пристанището.

— Къде да гледам?

— Котвено място двайсет и две.

Иней нагласи лещата и насочи далекогледа в указаната посока. И там, на същата котвена стоянка, от която бяха потеглили за Ледения палат, сега стоеше малък боен кораб. Изящен и с отлични пропорции, с щръкнали от борда оръдия и флаг с трите летящи риби на Керч. А отстрани с красив бял шрифт пишеше „Привидението“.

Сърцето й се качи в гърлото. Невъзможно!

— Това е не…

— Твой е — прекъсна я Каз. — Помолих Спехт да ти помогне с наемането на екипаж. Ако предпочиташ друг за първи помощник-капитан, той ще…

— Каз…

— Вилан ми даде добра цена. Във флотилията на баща му има много добри кораби, но този… Като за теб е. — Сведе поглед към ботушите си. — Котвеното място също е твое. Винаги ще бъде на твое разположение, когато… ако решиш да се върнеш.

— Още не съм приключила с Кетердам.

Едва когато изрече думите на глас, си даде сметка, че е точно така.

Каз я стрелна с поглед.

— Нали искаше да ловиш роботърговци.

— Искам. И искам ти да ми помогнеш. — Облиза устни, усети по тях солта на океана. Целият й живот беше поредица от невъзможни неща, така че защо да не си поиска нещо невъзможно и днес? — Проблемът не е само в роботърговците. Те не биха могли да си вършат работата без сводниците, клиентите, босовете от Кацата, политиците. Без всеки, който си затваря очите, за да изкара някое крюге.

— Аз съм бос от Кацата.

— Ти никога не би продал човек, Каз. И не си просто поредният бос, който драпа за максимална печалба.

— Босовете, клиентите, политиците — повтори замислено той. — Кажи-речи половината население на Кетердам. И ти искаш да се счепкаш с всички тях?

— А защо не? — попита Иней. — По море и в града. Един по един.

— Тухла по тухла — каза той. А после тръсна глава, сякаш да прогони идеята. — Аз не съм замесен от геройско тесто, Привидение. Вече би трябвало да го знаеш. Искаш от мен да съм по-добър човек, да съм добър човек. Аз…

— Този град няма нужда от добър човек. Има нужда от теб.

— Иней…

— Колко пъти си ми казвал, че си чудовище? Ами бъди чудовище. Бъди онова, заради което няма да заспиват нощем. Няма да подгоним всички банди. Няма да затваряме къщите, които се отнасят добре с хората си. Ще подгоним жени като Леля Хелеен и мъже като Пека Ролинс. — Замълча за миг. — Приеми го като… удар по конкуренцията.

Той издаде звук, който почти можеше да мине за смях.

Едната му ръка почиваше върху бастуна. Другата беше отпусната покрай тялото му, откъм Иней. Едно мъничко движение и щяха да се докоснат. Каз беше толкова близо. И толкова далеч.

Тя бръсна предпазливо ръката му със своята. Допир едва доловим като с птиче перо. Той се вдърви, но не дръпна ръката си.

— Още не съм се отказала от този град. Мисля, че заслужава да бъде спасен.

„Мисля, че ти заслужаваш да бъдеш спасен.“

Веднъж стояха заедно на корабна палуба и Иней чакаше, точно както чакаше в този момент. Той не проговори тогава, мълчеше и сега. Иней го усети как се отдалечава, как потъва, повлечен от течение, което го дърпа далече от брега. Знаеше какво представлява страданието, знаеше и че не би могла да последва Каз, без на свой ред да се удави.

На Черното було й беше казал, че ще си пробият път с бой. „С ножове и пистолети. Защото това правим ние.“ Готова бе да рискува живота си за него в битка, но не можеше да го изцели. И нямаше да пропилее живота си в опити.

А после усети кокалчетата му да бръсват нейните. Той хвана ръката й, дланите им се допряха. Потрепна целият. Сетне преплете пръсти с нейните.

Дълго стояха така, хванати за ръце, зареяли поглед към сивото море.

Равкийски кораб с двойния орел на Ланцови беше хвърлил котва само на няколко стоянки от „Привидението“, вероятно разтоварваше туристи или имигранти, дошли да си търсят късмета в Кетердам. Светът се променяше. Светът продължаваше напред.

— Каз — внезапно рече Иней, — защо врани?

— Татуировката ли? Враната и чашата? Сигурно защото враните са крадливи. Налитат на всичко лъскаво.

— Не питам за татуировката на Утайките. Тя е стара колкото бандата. Но защо ти си я възприел? Бастунът ти. Вранския клуб. Можел си да избереш нов символ, да създадеш нова легенда.

Очите на Каз, тъмни като горчиво кафе, гледаха втренчено хоризонта, а изгряващото слънце вадеше златни петънца в черното.

— Враните помнят човешки лица. Помнят кои хора ги хранят и се отнасят добре с тях. Както и онези, които се отнасят зле.

— Сериозно?

Той кимна бавно.

— Не забравят. Споделят си за кого да се грижат и от кого да се пазят. Иней — каза той и посочи с бастуна си към пристанището, — виж.

Тя вдигна далекогледа към хората, които слизаха от кораба, но образът беше размазан. Иней неохотно пусна ръката на Каз. Точно това обещание не искаше да изпуска от поглед. Нагласи лещата и на фокус се появиха две фигури, слизащи по подвижното мостче. Крачеха изящно, с изправени гърбове и отлична стойка. Движеха се като сулийски акробати.

Иней си пое рязко дъх. Всичко в нея се фокусира като лещата на далекогледа. Умът й отказваше да приеме видяното. Не можеше да е истина. Беше илюзия някаква, фалшиво отражение, лъжа в цветно стъкло. Ще издиша и образът ще се пръсне.

Посегна към ръкава на Каз. Краката й се подкосиха. Той я прегърна през кръста, за да не падне. Съзнанието й се раздвои. Наполовина регистрираше голите му пръсти върху талията си, разширените му зеници, допира на телата им. Другата половина напразно се опитваше да проумее видяното.

Той свъси тъмните си вежди.

— Не бях сигурен. Може би не трябваше да…

Едва го чуваше, сърцето й биеше оглушително.

— Как? — избълва тя. Гласът й излезе болен и непознат от непролети сълзи. — Как ги намери?

— Щормхунд ми дължеше услуга. Разпратил хора да ги търсят. Това беше част от сделката ни. Дано не съм сгрешил…

— Не — прекъсна го тя и сълзите най-после потекоха. — Не си сгрешил.

— От друга страна, ако бяхме оцапали картинката, щяха да дойдат, за да приберат трупа ти.

Иней се разсмя задавено.

— Дай ми минутка.

Изправи гръб като акробат на въже. Наистина ли е вярвала, че светът не се променя? Била е глупачка. Светът беше направен от чудеса, неочаквани земетресения, бури, които идват от нищото, достатъчно силни да прекроят цял континент. Момчето до нея. Бъдещето напред. Всичко беше възможно.

Тресеше се цялата, затиснала с шепи устата си, гледаше ги как вървят към кея. Тръгна към тях, после спря и се обърна към Каз.

— Ела с мен. Ще ви запозная.

Каз кимна отсечено, сякаш събираше кураж, стисна и отпусна пръсти.

— Чакай — каза той с по-хриплив глас от обичайното. — Вратовръзката ми добре ли е?

Иней се разсмя и качулката падна от главата й.

— Ето този смях исках да чуя — измърмори под нос той, но Иней вече тичаше по кея и стъпалата й почти не докосваха земята.

— Мамо! — извика тя. — Тате!

Иней ги видя да се обръщат, видя как майка й стисва ръката на баща й. Двамата хукнаха към нея.

Сърцето й беше река, която я носи към морето.