Алчни крале

12. Каз

Планираха удара до малките часове на нощта. Промените в плана и перспективата да дундурка гришанското стадо на Нина притесняваха Каз. Но макар да не го показа пред другите, в новия план имаше елементи, които му допадаха. Не беше изключено Ван Ек да се досети какво са намислили Шу и сам да тръгне след гришаните в Кетердам. А те бяха оръжие, което не биваше да попада в арсенала му.

От друга страна, спасителната операция не трябваше да се отрази по никакъв начин на основната им задача. Не можеха да си позволят никакво забавяне сега, когато броят на противниците се беше умножил в лицето на градската стража и прекроените шуани. Рано или късно натрапниците от Шу Хан щяха да преглътнат бедата с бойните си кораби и страха си от Съвета на приливите и да надушат тримата Гриша на Черното було. Каз искаше да изведе Кювей от града и от играта по най-бързия начин.

Най-накрая оставиха настрана списъците и чертежите. Разчистиха остатъците от импровизираната си вечеря, за да не се напълни гробницата с плъхове, и угасиха фенерите.

Другите легнаха да спят. Каз знаеше, че няма да мигне. Онова, което бе казал на хората си — че нямат право да се мотаят, — беше самата истина, а не мотивационна реч. Ван Ек разполагаше с повече пари, повече съюзници, а сега и със съдействието на градските власти. Не беше достатъчно просто да го надхитрят, трябваше да бъдат неумолими на всяка крачка. Каз виждаше онова, което другите не виждаха. Днес бяха спечелили битката — поставили си бяха за цел да измъкнат Иней от лапите на Ван Ек и го бяха постигнали. Но търговецът все още печелеше войната.

Самият факт, че е рискувал да въвлече градската стража, а по подразбиране и Съвета на търговците, означаваше, че се смята за неуязвим. Каз още пазеше бележката, с която Ван Ек уреждаше срещата на Велгелюк, но тя не доказваше нищо. Отлично помнеше как бе реагирал Пека Ролинс в Изумрудения дворец на думите му, че Съветът на търговците не би търпял незаконните действия на Ван Ек. „И кой ще им го каже? Канален плъх от най-долното свърталище в Кацата? Не се заблуждавай, Брекер.“

По онова време Каз не разсъждаваше логично, разбира се. Близостта на Пека Ролинс неизменно го хвърляше в бездна от гняв, който обагряше всичко в червено и го лишаваше от ясна мисъл и търпение — качествата, на които разчиташе най-много. В негово присъствие Каз губеше ясна представа за себе си… не, губеше представа за човека, в който се беше превърнал с цената на толкова усилия. Не беше Мръсните ръце, нито Каз Брекер, нито дори най-свирепият лейтенант на Утайките. Превръщаше се в раздирано от нажежена ярост момче, ярост, която подкопаваше грижливо отгледаното му самообладание и легендата, която беше изградил около себе си.

Сега обаче, докато стоеше, облегнат на бастуна си, между надгробните плочи на Черното було, Каз беше достатъчно спокоен да признае, че Ролинс е бил прав. Не можеш да обявиш война на уважаван търговец като Ван Ек, ако си дребен престъпник с репутация, по-мръсна от подметките на конярче. Ако искаше да победи, Каз трябваше да смъкне Ван Ек до своето ниво. Да покаже на света онова, което самият той знаеше отвъд всяко съмнение — че въпреки меките си ръце и хубавите костюми Ван Ек е престъпник, по-лош и от най-долния негодяй в Кацата. По-лош, защото думата му не значеше нищо.

Не чу Иней да се приближава, просто внезапно усети присъствието й — до една от пречупените колони на бял мраморен мавзолей. Явно беше намерила отнякъде сапун да се измие, защото миризмата на влажните помещения, където я беше държал Ван Ек — едва доловим мирис на слама и сценичен грим, — беше изчезнала. Черната й коса блестеше под лунния светлик, прибрана на ниско кокче. Стоеше до колоната толкова неподвижно, че спокойно можеше да мине за един от каменните пазители на гробницата.

— Защо искаш мрежата, Каз?

Да, защо искаше мрежата? Защо държеше на нещо, което би усложнило удара при силозите и би удвоило шанса да ги разкрият?

„Мисълта, че ще паднеш, е непоносима.“

— Току-що положих неимоверни усилия да си върна паяка. Би било адски тъпо да се размажеш на паважа само ден по-късно.

— Защитаваш инвестицията си — каза тя и Каз чу примирението в гласа й.

— Именно.

— Ще ходиш до града?

Отгатнала бе следващия му ход. Това би трябвало да го притесни.

— Роти казва, че старецът става неспокоен. Трябва да ида там и да му загладя перушината.

Пер Хаскел все още беше босът на Утайките. Обичаше облагите, които вървят с този пост, но не и работата, свързана с него. Каз го нямаше от доста време да наглежда нещата и проблемите със сигурност бяха изскочили на повърхността. А и станеше ли неспокоен, Хаскел винаги правеше нещо тъпо, за да напомни на хората си, че той ръководи парада.

— Би трябвало да държим под око и къщата на Ван Ек — каза Иней.

— Аз ще се погрижа за това.

— Той със сигурност е подсилил охраната.

Другото остана неизречено. Никой не можеше да се мери с Привидението в преодоляването на нечия охрана.

Каз би трябвало да поклати глава, да я прати обратно в гробницата с нареждане да поспи няколко часа, да каже, че сам ще се заеме с наблюдението. Вместо това кимна и тръгна към една от лодките, скрити сред върбалака, а когато тя го последва, пренебрегна залялото го облекчение.

След врявата на изпълнения със събития следобед сега каналите изглеждаха по-тихи от обичайното, а водата — неестествено спокойна.

— Дали Западната дъга ще се върне към нормалната си дейност тази нощ? — попита Иней, снишила глас.

Усвоила беше отлично навиците на каналните плъхове и не вдигаше излишен шум.

— Съмнявам се. Градската стража едва ли е приключила с разследването, а туристите не идват в Кетердам, за да се радват на експлозии.

Много хора щяха да загубят пари тази нощ. А на сутринта стъпалата пред кметството щяха да се напълнят със съдържатели на къщи за наслади и хотели, дошли да получат отговор на гневните си въпроси. Сигурно ще стане доста интересно, помисли си Каз. Което беше добре. Нека Съветът на търговците се занимава и с друго, а не само с Ван Ек и изчезналия му син.

— Ван Ек сигурно е променил нещата, откакто откраднахме онзи ДеКапел.

— Да, а и вече знае, че Вилан е с нас — кимна Иней. — Къде ще се срещнем със стареца?

— В Кокалчето.

Не можеха да отидат в Ребрата. Ван Ек със сигурност беше поставил под наблюдение щабквартирата на Утайките, а сега вероятно и градската стража беше там. Мисълта, че онези глупаци в лилаво претърсват стаите му и се ровят в малкото му лични вещи, толкова разгневи Каз, че чак кожата му настръхна. Ребрата не беше луксозен пансион, но той беше превърнал паянтовото свърталище в приличен дом, където да си отспиш след запой или да се скриеш от закона, без да ти замръзне задникът от студ през зимата или бълхите да ти изпият кръвчицата през лятото. Ребрата бяха негови, без значение какво си мислеше Пер Хаскел.

Каз насочи лодката по Зоверканал по източната граница на Кацата. Пер Хаскел обичаше да провежда ежеседмичните си „аудиенции“ в странноприемницата „Попътен вятър“ — срещаше се там със старите си приятелчета да играят карти и да клюкарстват. Нямаше начин да пропусне любимото си занимание точно сега, когато любимият му лейтенант — изчезналият му любим лейтенант — беше кръстосал шпаги с член на Търговския съвет, създавайки куп неприятности за Утайките, което автоматично превръщаше Хаскел в център на вниманието.

Нито един прозорец не гледаше към Кокалчето — крив проход между жилищна кооперация и манифактура, произвеждаща евтини сувенири. Проходът беше тих, тъмен и толкова тесен, че дори не се броеше за уличка — идеалното място за засада. Не беше най-безопасният маршрут от Ребрата до „Попътен вятър“, но пък беше най-прекият, а Пер Хаскел обичаше преките пътища.

Каз върза лодката близо до малък пешеходен мост и двамата с Иней хлътнаха в сенките да го изчакат. След двайсетина минути в пълно мълчание — нуждата от тишина се подразбираше, — мъжки силует се очерта под светлината на улична лампа в началото на уличката, с шапка и нелепо перо, затъкнато в нея.

Каз изчака фигурата да се изравни с тях, после пристъпи напред и каза:

— Хаскел.

Старецът се завъртя, бръкна под палтото си и измъкна оттам пистолет. Движеше се забележително бързо за възрастта си, но Каз знаеше, че ще е въоръжен, затова го перна по рамото с бастуна си, колкото ръката му да изтръпне.

Хаскел измуча и изпусна пищова, Иней го хвана, преди да е паднал на земята, и го връчи на Каз.

— Брекер — каза ядосано старецът, като разтриваше изтръпнала си ръка. — Къде изчезна, проклет да си? И защо нападаш собствения си шеф в тъмна уличка?

— Нищо няма да ти направя. Просто не исках да застреляш някого, преди да сме поговорили.

Каз му върна пистолета. Хаскел го издърпа от ръката му, вирнал упорито прошарената си брадичка.

— Много си позволяваш — изръмжа той и тикна пистолета в джоба на шикозното си сако, понеже не можеше да стигне до кобура с изтръпналата си ръка. — Имаш ли представа какви неприятности имах днес заради теб, момче?

— Имам. Затова съм тук.

— Градската стража ни налази, и в Ребрата, и във Вранския клуб. Наложи се да затворим клуба и само бог знае кога ще го отворим пак. Къде ти е бил умът да отвличаш сина на търговец? Това ли беше големият удар, заради който изчезна от града? Точно ти, дето уж трябваше да ме направиш безобразно богат?

— Никого не съм отвличал.

Което не беше съвсем вярно, но Пер Хаскел едва ли би оценил по достойнство детайлите.

— Тогава за какво е всичко това, мамка му? — изсъска гневно Пер Хаскел и ги опръска със слюнка. — Отведе най-добрия ми паяк — продължи той, като махна към Иней, — най-добрия ми стрелец, най-едрия ми бияч…

— Музен е мъртъв.

— Мамка му! Първо големия Болиджър, а сега и Музен. Ти какво, искаш да ми съсипеш бандата ли?

— Не, сър.

— Хич не ме съросвай. Какво си намислил, момче?

— Ван Ек ни е вдигнал мерника, но аз все още съм на крачка пред него.

— Абе, не ми изглежда точно така, да ти кажа.

— Това е добре — кимна Каз. — Щом ти не го виждаш, значи и другите ще останат изненадани. Загубата на Музен беше непредвидена, признавам. Дай ми още няколко дни и не само ще се отървеш от градската стража, а сандъците ти ще станат толкова тежки, че ще се къпеш в злато, буквално.

Хаскел присви очи.

— За колко пари говорим?

„Така те искам“ — помисли си Каз, разпознал алчността в очите на стареца, най-доброто средство за давление.

— Четири милиона крюге.

Хаскел се ококори. Отколешното пиянство и тежкият живот в Кацата бяха придали жълтеникав оттенък на склерите му.

— Нещо бъзикаш ли ме?

— Казах ти, че ударът е голям.

— Милионите хич няма да ме огреят, ако гния в затвора. Не обичам стражата да си пъха носа в делата ми.

— Аз също, сър. — Хаскел може и да се подиграваше на маниерите му, но в действителност обичаше проявите на уважение, а и едно „сър“ от време на време не можеше да нарани гордостта на Каз. Получеше ли своя дял от парите на Ван Ек, това щеше да приключи, разбира се. Повече нямаше да приема заповеди от Пер Хаскел, нито да подхранва суетата му. — Нямаше да забъркам бандата в това, ако не бях сигурен, че ще излезем от ситуацията по-чисти от хористки и по-богати от светци. Просто ми трябва още малко време, това е.

Ситуацията неизбежно му напомни за Йеспер и баща му — сравнение, което никак не му допадна. Пер Хаскел се интересуваше единствено от себе си и от следващата халба бира, но обичаше да се изживява като патриарх на голямо семейство с престъпни наклонности. Каз трябваше да признае, че донякъде харесва стареца. Той му беше дал първоначален тласък в кариерата и покрив над главата — макар че по онова време, преди Каз да се заеме с проблема, въпросният покрив течеше като цедка.

Старецът пъхна палци в джобчетата на жилетката си и се направи, че обмисля предложението на Каз. Само дето на алчността му можеше да се разчита безотказно като на часовник, който навиват ежедневно. Каз беше готов да се хване на бас, че Хаскел вече мисли как да похарчи милионите си.

— Хубаво, момче — рече накрая старецът. — Ще ти отпусна още малко въже да се обесиш. Но само да разбера, че ме пързаляш, мисли му.

Каз се постара да изопне подобаващо лице. Заплахите на Хаскел бяха празни почти колкото хвалбите му.

— Разбира се, сър.

Хаскел изпръхтя.

— Имаме сделка. Но Привидението ще остане при мен.

Каз усети как Иней се вдървява до него.

— Тя ми трябва за удара.

— Вземи Ройдер. И той е добър.

— Не и за тази работа.

Хаскел настръхна, гърдите му се издуха, а фалшивият сапфир на иглата му за вратовръзка проблесна на мътната светлина.

— Видя ли какво е направил Пека Ролинс? Онзи ден отвори нова игрална зала, точно срещу Вранския.

Беше го видял. „Келския принц“. Поредното бижу в империята на Ролинс, голямо казино в яркозелено и кичозно златно, абсурден поклон пред родината му.

— Опитва се да ни извади от играта — продължи Хаскел. — Трябва ми паяк, а по-добър паяк от Привидението няма.

— Това може да почака.

— Не, не може. Като щеш, отбий се в Геменсбанк. Там държа договора й. И моето име го пише най-отгоре. Значи аз казвам къде ще ходи и какво ще прави.

— Разбирам, сър — кимна Каз. — И веднага, щом я намеря, ще й кажа.

— Ама тя е… — Хаскел млъкна по средата на изречението и челюстта му провисна. — Беше тука бе, ей тука беше!

Каз преглътна усмивката си. Докато Пер Хаскел се пенеше, Иней се бе изкатерила безшумно по зида, потъвайки в мрака. Хаскел огледа цялата уличка, вдигна глава да огледа и покривите, но Иней отдавна я нямаше там.

— Върни я тук — озъби се Хаскел. — Веднага!

Каз вдигна рамене.

— Да се покатеря по стените? С този крак?

— Тая банда е моя, Брекер. Привидението не е твоя собственост.

— Не е ничия собственост — отвърна Каз и усети как яростта му се разпалва на нова сметка. — Но много скоро всички ще се върнем в Ребрата.

Всъщност Йеспер щеше да замине с баща си, Нина щеше да отплава за Равка, Иней щеше да има свой кораб, а Каз щеше да планира окончателното си отцепване от Пер Хаскел. Но пък старецът щеше да има четири милиона крюге, с които да се утеши.

— Нахално копеленце такова — изръмжа старецът.

— Нахално копеленце, което ще те направи един от най-богатите босове в Кацата.

— Махни ми се от очите, момче. Закъснявам за играта.

— Дано късметът ти се усмихне — рече Каз и отстъпи да му стори път. — Но по-добре вземи тези. — И протегна ръка. В дланта му лежаха шест патрона. — В случай че играта загрубее.

Хаскел измъкна светкавично пистолета от джоба си и щракна затвора. Беше празен.

— Ах, ти дребно… — А после се разсмя, взе патроните и поклати глава. — Дявол си ти, момче, дявол. Хайде, върви да ми вземеш паричките.

— И не само — измърмори Каз, докосна шапката си за довиждане и закуцука по уличката към вързаната лодка.

Каз не се отпусна и за миг, дори след като лодката прекоси негласната граница на Кацата и навлезе в по-спокойните води на финансовия квартал. Добре де, може и да се поотпусна малко. Тук улиците бяха пусти, а присъствието на градската стража — недоловимо. На минаване под моста Лед Каз зърна една сянка да се отделя от парапета. Миг по-късно Иней кацна до него в тясната лодка.

Изкушаваше се да завие към Черното було. Не беше спал като хората от дни, а кракът му още не се беше възстановил напълно след премеждията в Ледения палат. Рано или късно тялото му щеше да се разбунтува.

Сякаш прочела мислите му, Иней каза:

— Нека аз поема наблюдението. Ти се връщай на острова.

„Как ли пък не!“ Нямаше да се отърве толкова лесно от него.

— От коя посока искаш да подходим към къщата на Ван Ек?

— Да започнем при Бартерната църква. От покрива й ще виждаме къщата идеално.

Този план не му хареса особено, но Каз загреба без възражения в указаната посока, навлезе в Бюрсканал, оттам покрай Борсата и великолепната фасада на хотел „Гелдренер“, където бащата на Йеспер сигурно хъркаше като дъскорезница в стаята си.

Вързаха лодката близо до комплекса на Бартерната църква. Светлина на запалени свещи се лееше от вратите на централната катедрала, отворени по всяко време на деня и нощта за онези, които искаха да се помолят на Гезен.

Иней лесно би могла да се изкатери по външните стени, а вероятно и Каз би се справил с известно усилие, но не искаше да поема излишни рискове сега, когато кракът го болеше зверски при всяка крачка. Можеха да влязат през някой от страничните параклиси.

— Не е нужно и ти да идваш горе — каза Иней, докато се промъкваха по периметъра към вратата на един от параклисите.

Каз не й обърна внимание, вместо това извади шперцовете си и бързо отключи вратата. Вмъкнаха се в тъмното помещение, после се качиха по стълбите до втория етаж. Параклисите се редяха един върху друг като многоетажна торта, всеки построен и поддържан с финансовата помощ на едно или друго търговско семейство. Каз отключи поредната врата и двамата поеха по поредното трижди проклето стълбище. То се виеше в стегната спирала до капак към покрива.

Бартерната църква символизираше ръката на Гезен във всяко отношение, включително и в архитектурно — голямата катедрала се издигаше в дланта на ръка, петте църковни кораба се протягаха от нея по подобие на пръсти, а в края на всеки пръст стърчаха струпаните един връз друг параклиси. Покатерили се бяха на върха на кутрето и оттам се придвижиха до покрива на централната катедрала, после продължиха по безименния пръст. Беше си като полупресечен планински терен, съставен от хлъзгави кубета и тесни каменни издатини.

— Защо всички богове обичат високите места? — измърмори по някое време Каз. — Толкова ли няма да чуят молитвите, ако са изречени от морското равнище, да речем?

— Не боговете, а хората се стремят към великолепие — каза Иней. Подскачаше леко напред, сякаш нейните стъпала се движеха по друг, невидим за Каз релеф. — Светците чуват всички молитви, без значение къде са изречени.

— И им отговарят според настроението си?

— Желанията на отделния човек невинаги съвпадат с онова, от което се нуждае светът, Каз. Молитвите и желанията не са едно и също нещо.

„Но са еднакво безполезни.“ Каз се спря, преди да го е изрекъл на глас. Вниманието му беше ангажирано с друго — да не се размаже на паважа долу — и не му беше до теологични спорове. Спряха при върха на безименния пръст и се огледаха. На югозапад се издигаха високите куполи на катедралата, зданието на Борсата, лъскавата часовникова кула на хотел „Гелдренер“ и дългата панделка на Бюрсканал под моста Зенц. Погледнеха ли на изток обаче, се откриваше отлична гледка към Гелдщраат, канала Гелд отзад и градското имение на Ван Ек.

Изгледът оттук им помагаше да придобият представа за охраната, която Ван Ек беше разположил около къщата си и покрай канала, но нищо повече.

— Ще трябва да се приближим още — рече Каз.

— Зная — отвърна Иней, измъкна тънко въже изпод туниката си и го стегна около една издатина на покрива. — За мен ще е по-бързо и безопасно, ако огледам къщата на Ван Ек сама. Дай ми половин час.

— Ти…

— Докато се върнеш при лодката, аз ще съм събрала цялата информация, която ни трябва.

Идеше му да я удуши собственоръчно.

— И защо ме довлече тук?

— Не бях аз, а горделивостта ти. Ако Ван Ек надуши нещо гнило, всичко отива по дяволите. Това е работа за един човек и ти го знаеш.

— Иней…

— Моето бъдеще също зависи от успеха на удара, Каз. Аз не ти казвам как да разбиваш ключалки или да съставяш планове. Остави ме да си свърша работата както аз си знам. — Затегна здраво въжето. — Пък и по пътя надолу ще имаш време за молитви и тихо съзерцание.

И с тези думи изчезна под ръба на покрива.

Каз стоеше и зяпаше празния въздух. Изиграла го беше. Почтеното, честно, благочестиво Привидение го беше надхитрило. Обърна се и погледна към дългия път по покривите, който трябваше да измине отново, за да се върне при лодката.

— Проклети да сте и ти, и светците ти — каза той под нос, а после усети, че се усмихва.

Когато най-после се тръсна в лодката, от усмивката му не беше останал и помен. Не го беше яд, че го е подхлъзнала, а защото беше права. Самият той отлично знаеше, че тази нощ не е в състояние да се вмъкне в къщата на Ван Ек. Задачата беше за един човек и винаги бяха действали така. Иней беше Привидението, най-добрият крадец на тайни в Кацата. Тя беше специалистът по тайно събиране на информация, а не той. Освен това Каз трябваше да признае, че му идва добре да поседи в лодката, да изпъне крака си и да слуша как водата се плиска по стените на канала. Така че защо беше настоял да я придружи? Само дето този начин на мислене беше опасен. Именно този начин на мислене беше станал причина Ван Ек да отвлече Иней.

„Мога да изляза победител от тази схватка“ — каза си той. По същото време утре Кювей щеше да е напуснал Кетердам. След броени дни щяха да си получат парите. Иней ще си купи кораб да гони роботърговци, а Каз най-сетне ще успее да се съсредоточи. Иней няма да е тук и да го разсейва постоянно. Ще създаде нова банда, ще събере около себе си най-младите и най-опасните членове на Утайките. И ще се фокусира отново върху обета, който беше дал в памет на Йорди — сложната и времеемка задача да съсипе живота на Пека Ролинс парче по парче.

Само дето очите му постоянно и нетърпеливо се връщаха към улицата край канала. А не биваше да става така. Чакането беше ключова част от живота на всеки престъпник, елемент, който мнозина подценяваха. Искаха да действат, вместо да си налягат парцалите и да съберат цялата нужна информация. Искаха да тичат, преди да са се научили да ходят, да знаят, без да са залягали над книгите. Често успехът беше право пропорционален на търпението. Ако не ти харесва времето, не хукваш навън, а чакаш бурята да премине. Или намираш друг начин да не се намокриш.

„Гениално — помисли си Каз. — Защо се бави толкова, мамка му?“

След още няколко безкрайни минути Иней се появи от нищото.

— Казвай — подкани я той, след като потеглиха с лодката.

— Алис е в старата си стая на втория етаж. Пред вратата й има пазач.

— Кабинетът?

— И той е на старото си място, надясно по коридора. На всички външни прозорци са инсталирани шулерови ключалки.

Каз изпръхтя с раздразнение.

— Това проблем ли е? — попита Иней.

— Не. Шулеровите ключалки няма да затруднят никой уважаващ себе си крадец, но отнемат време.

— Е, мен ме затрудниха, затова изчаках едно момиче от кухнята да отвори задната врата.

Явно не съм се справил добре като учител, помисли си Каз. Или пък Иней е била разсеяна. Би трябвало да се справи с шулерова ключалка, ако се съсредоточи.

— Приемаха доставки — продължи Иней. — От малкото, което чух, утре вечер целият Търговски съвет ще гостува на Ван Ек.

— Има смисъл — рече Каз. — Ще се прави на разстроен баща и ще настоява да включат още стражи в издирването.

— Съветът ще се съгласи ли?

— Сигурно. Нямат основание да му откажат. А и така ще са предупредени отрано да заметат под килима каквито там любовници и други тайни крият в Кацата. Все неща, които могат да излязат на светло при едно мащабно издирване.

— Босовете в Кацата няма да им се зарадват.

— Да — рече Каз, докато лодката подминаваше пясъчния нанос край Черното було, преди да се гмурне в мъглите, забулили острова. — Никой не иска търговците да си врат носа в делата му. Разбра ли в колко часа ще се събират?

— Чух готвачите да се вайкат, че трябвало да приготвят вечеря за много хора. Може да се окаже удобно за нас.

— И още как.

Разговорите по работа, без да засягат никакви други теми — това Каз и Иней го умееха най-добре. Делови отношения и толкоз. Въпреки това Каз не издържа на изкушението.

— Каза, че Ван Ек не те е наранил. А сега ми кажи истината.

Стигнали бяха до укритието на върбалака. Иней не откъсваше поглед от провисналите клони.

— Не ме нарани.

Излязоха от лодката, скриха я добре и тръгнаха по брега. Каз вървеше след Иней и чакаше търпеливо. Залязващата луна превръщаше гробището в миниатюрен град от обточени в сребърно тъмни силуети. Кокчето на Иней се беше развалило и плитката висеше на гърба й. Каз си представи как я увива около ръката си и плъзва палец по сплетените кичури. И после какво? Побърза да прогони мисълта.

На няколко метра от каменната гробница Иней спря и се загледа във валмата мъгла, обвили клоните на дърветата.

— Искаше да ми счупи краката — каза тя накрая. — Да ги размаже с чук, така че костите никога да не зараснат.

Мислите за лунна светлина и копринени коси се изпариха, погълнати от черен прилив на ярост. Каз я видя как подръпва надолу левия си ръкав да скрие белега от татуировката на Менажерията. Не знаеше подробности за преживяното там, но отлично знаеше какво е да се чувстваш безпомощен, а Ван Ек беше върнал Иней към това усещане. Явно Каз ще трябва да изобрети нов порядък от страдания, за да даде урок на самодоволния търговец.

Йеспер и Нина бяха прави. Иней имаше нужда от почивка, за да се възстанови след премеждията от последната седмица. Каз знаеше колко е силна, но знаеше и какво означава за нея да е в плен.

— Ако не си в състояние да участваш в удара…

— В състояние съм — прекъсна го тя, все още с гръб към него.

Мълчанието помежду им беше като тъмна вода. Вода, която Каз не можеше да прекоси. Не можеше да върви по тънката граница между почтеността, която Иней заслужаваше, и насилието, което тази пътека изискваше. Опиташе ли се, това би могло да убие и двама им. Не можеше да бъде друг, а само себе си — момче, което не е в състояние да предложи утеха. Затова щеше да й даде онова, което можеше да даде.

— Ще унищожа Ван Ек — тихо каза той. — Ще му причиня страдание, от което няма да се възстанови, рана, която не може да се зашие. Рана, която никога не заздравява.

— Като онази, която ти си получил?

— Да. — Беше обещание. И признание.

Тя си пое въздух треперливо. Думите излязоха като серия от изстрели, като бърза стрелба, сякаш самото им изричане я нараняваше:

— Не бях сигурна, че ще дойдеш.

За това Каз не можеше да обвини Ван Ек. Не търговецът, а той беше подхранил съмненията й с всяка студена дума и дребна жестокост.

— Ние сме твоите хора, Иней. Не оставяме приятелите си в ръцете на разни търговци.

Не този отговор искаше да й даде. Не този отговор искаше Иней.

Когато тя най-после се обърна да го погледне, в очите й гореше ярост.

— Той искаше да ми счупи краката! — каза тя с пресеклив глас, вирнала брадичка. — Би ли дошъл да ме спасиш тогава, Каз? Ако знаеше, че вече няма да се катеря по стени и да ходя по въже? Че вече няма да съм Привидението?

Мръсните ръце не би го направил. Момчето, което можеше да ги преведе живи през този удар и да вземе полагащите им се пари, това момче щеше да сложи край на мъките й с един милостив удар на ножа, да ограничи щетите и да продължи напред.

— Бих дошъл за теб — каза той и когато видя съмнението в очите й, повтори: — Бих дошъл за теб. И ако не мога да ходя, ще пълзя, и без значение колко сме зле, ти и аз, пак ще си пробием път с бой — с ножове, с пистолети. Защото това правим ние, Иней. Сражаваме се без край.

Излезе вятър. Върбите зашепнаха като стари клюкарки. Каз я гледаше в очите, видя отражението на луната в тях, два мънички сърпа светлина. Права беше да се съмнява. Дори в него. Особено в него. Предпазливостта е начинът да оцелееш.

Накрая тя кимна едва доловимо. Продължиха в мълчание към входа на гробницата. Върбите мърмореха след тях.