Алчни крале

17. Иней

Нощем складовият квартал беше различен — сякаш си е смъкнал кожата и е приел нова форма. Копторите в източния му край оживяваха шумни и светли, а улиците във вътрешността опустяваха, превръщаха се в ничия земя, населена единствено от частната охрана на складовете и патрулите на градската стража.

Иней и Нина вързаха лодката си в широкия централен канал, който пресичаше квартала по цялата му дължина, и тръгнаха тихо по тихия кей, като се придържаха плътно към складовете, възможно най-далече от уличните лампи по протежение на водата. Минаваха покрай баржи, натоварени с дървен материал и въглища. Тук-там различаваха хора, които разтоварваха бурета с ром и бали памук на светлината на фенери. Толкова ценен товар не можеше да остане безпризорен до сутринта. Почти бяха стигнали до Сладкия риф, когато видяха двама мъже да вадят нещо от голяма каруца до канала на светлината на лампа със синкав оттенък.

— Гробарска лампа — прошепна Иней и Нина потръпна.

Свещулките, които се приготвяха от стритите скелети на дълбоководни риби, светеха в зелено. Но гробарските лампи използваха друго гориво, синя предупредителна светлина, по която хората познаваха плоските баржи, които товареха и разтоварваха трупове.

— Какво правят гробари в складовия квартал?

— Хората не обичат да виждат трупове по улиците и в каналите. Складовият е празен нощем, затова карат телата тук, нещо като временна спирка. Залезе ли слънцето, гробарите тръгват из града и събират труповете. Работят на смени, минават по всички квартали и карат мъртъвците тук, в складовия. Утре заран няма да видиш нито тях, нито мъртвите. Ще са заминали за кладите на Жетварската баржа.

— Защо просто не си направят истинско гробище? — попита Нина.

— Няма място. Чувала съм, че преди време обсъждали дали да не отворят отново Черното було, но Краличината чума сложила край на дискусиите. Всички ги е страх от зарази. Ако семейството ти е достатъчно заможно, те изпращат в гробище извън Кетердам. А ако не могат да си го позволят…

— Никакви оплаквачки — мрачно каза Нина.

Никакви оплаквачки, никакви погребения. Друг начин да си пожелаеш късмет. Но имаше и нещо повече. Черен хумор, напомняне, че за хора като тях няма да има скъпи погребения, нито мраморни надгробни плочи с имената им, нито венци от мирта и рози.

Иней мина напред, когато наближиха Сладкия риф. Силозите бяха страховити, истински исполини — като богове, застанали на пост, монументи на индустрията с червените лаврови клонки на Ван Ек. Скоро всички щяха да разберат какво се крие зад тази емблема — малодушие и измама. Кръглият комплекс на силозите се пазеше от висока метална ограда.

— Бодлива тел — отбеляза Нина.

— Няма да е проблем.

Бодливата тел беше създадена да държи говеда в кошарите им. Нямаше да затрудни Привидението.

Застанаха на пост до дебелия тухлен зид на един склад и останаха там известно време — трябваше да са сигурни, че охраната патрулира по обичайния си начин. И наистина, точно както беше обяснил Каз, пазачите правеха една обиколка на периметъра за дванайсетина минути. Това означаваше, че Иней ще разполага с приблизително шест минути да мине по въжето между силозите, докато пазачите са от източната страна на оградата. Минеха ли от западната, лесно щяха да я видят на въжето, но не и на покривите. За тези шест минути тя трябваше да пусне гъгрицата през капандурата на силоза и да откачи въжето. Ако не се справеше в рамките на шестте минути, просто щеше да изчака следващата обиколка. Нямаше да вижда пазачите, но Нина носеше силна свещулка и щеше да й даде сигнал, когато стане безопасно да мине по въжето.

— Десет силоза — каза Иней. — Девет прехвърляния между покривите.

— Отблизо изглеждат още по-високи — каза Нина. — Сериозно ли ще се справиш с това?

Силозите наистина бяха страшнички.

— Катеренето е едно и също без значение колко висока е планината.

— Абе не е съвсем вярно. Ще ти трябват въжета, котки…

— Говориш като Матиас.

Нина се плесна в ужас по устата.

— За компенсация обещавам да изям двойно повече кекс.

Иней кимна мъдро.

— Разумна политика.

Охраната подмина за пореден път караулката при портите.

— Иней — каза Нина притеснено, — редно е да знаеш, че след парем силата ми не е същата. Ако стане напечено…

— Няма да стане. Тази нощ ще се движим като призраци. — Стисна Нина по рамото. — А със или без гришанска сила, ти си най-свирепият воин, когото познавам.

— Но…

— Нина, пазачите.

Охраната се беше скрила от погледа им. Или трябваше да действат сега, или да изчакат следващата обиколка, а това означаваше да излязат от графика.

— Заемам се — каза Нина и тръгна към караулката.

Имаше само десетина крачки от поста им при тухления зид до окъпаната в светлина караулка, но за тези десетина крачки цялото поведение на Нина се промени. Иней не би могла да посочи конкретно всички промени, но крайният резултат беше забележителен — стъпките на Нина станаха някак предпазливи, раменете й се смъкнаха леко, цялата сякаш се сви, стана по-малка. Вече не беше обучена Гриша, а млада и притеснена имигрантка, която се надява на мъничко помощ.

— Моля да извини… — каза тя с нелепо силен равкийски акцент.

Пазачът при караулката вдигна пушката си, но не изглеждаше особено притеснен.

— Нямаш работа тук нощем.

Нина измърмори нещо, вдигнала към него големите си зелени очи. Беше се потопила изцяло в ролята си.

— Какво рече? — попита пазачът и пристъпи към нея.

Иней не чака повече. Запали дългия фитил на евтината светлинна бомба, която Вилан им беше дал, после хукна към оградата, като заобиколи отдалече окъпаната в светлина караулка. Катереше се безшумно. Озова се зад Нина и пазача, после и над тях. Чуваше гласовете им, докато се провираше между намотките на бодливата тел.

— Търси работа, да? — казваше Нина. — Да прави захар.

— Тук не я правим, само я съхраняваме. Трябва да идеш в някоя от рафинериите.

— Но аз трябва работа. Аз… аз…

— Е, хайде сега, недей да плачеш. Спокойно, няма нищо.

Иней изсумтя мислено и се приземи безшумно от другата страна на телената ограда. Видя през нея чувалите с пясък, за които беше споменал Каз, струпани при задната стена на караулката, както и ъгълчето на мрежата, която й беше приготвил.

— Твоят… твойто гадже също ли си търси работа? — питаше пазачът.

— Аз нямам… как го каза? Гадже?

Портата до караулката не се заключваше отвътре, затова Иней я открехна за Нина, после хукна към сенките в основата на най-близкия силоз.

Чу как Нина си взе довиждане с пазача и се отдалечи в противоположната посока на поста им при тухления зид. Сега й оставаше да чака. Минутите минаваха и Иней тъкмо реши, че бомбата сигурно е дефектна, когато откъм склада с тухления зид се чу трясък и избухна ярка светлина. Пазачът изскочи от караулката с пушка в ръце и направи няколко крачки към склада.

— Ехо? — извика той.

Нина се появи от сенките зад него и се шмугна през портата. Затвори я тихо и хукна към мрака при втория силоз. Оттам щеше да даде сигнал на Иней за местоположението на патрулиращата охрана.

Пазачът се върна в караулката заднишком, като се оглеждаше за нещо подозрително при складовете. Накрая се обърна, провери дали портата е заключена и се прибра в караулката.

Иней изчака сигнала на Нина, после започна да се катери на бърз ход по скобите, заварени за металната стена на силоза. Един етаж, два, десет. По време на истинско представление, на карнавали и панаири, вуйчо й забавляваше публиката, докато Иней се катереше нагоре. „Никой досега не е правил този номер, особено на толкова крехка възраст! Вижте опънатото въже, вижте колко е високо!“ Тогава се включваше прожектор и обливаше въжето в светлина така, че да прилича на тънка нишка от паяжина, опъната под тавана на шатрата. „Господа, хванете ръката на своята дама. Виждате ли колко тънки са пръстите й? А сега си представете какво е да минеш по нещо толкова тънко и така крехко! Кой би дръзнал да направи такова нещо? Кой би дръзнал да предизвика самата смърт!“

Тогава Иней се изправяше на върха на пилона, слагаше ръце на кръста си и викаше: „Аз ще го направя“.

А публиката ахваше в хор.

„Не, не, чакайте малко, това не е възможно — казваше вуйчо й. — Такова малко момиче?“

И в този момент публиката винаги полудяваше. Жени припадаха, случваше се някой мъж да изскочи на арената в опит да спре представлението.

Тази вечер нямаше публика, само вятърът, студеният метал под пръстите й и яркото лице на луната.

Иней стигна до върха на силоза и погледна към града в ниското. Кетердам грееше в златно, фенери пълзяха по каналите, свещи горяха на прозорците, магазини и кръчми грееха като светли петна въпреки късния час. Иней лесно различи светлата панделка на Капака, цветните фенери и каскадните светлинки на Дъгите. Още няколко дни и животът на Ван Ек щеше да бъде съсипан, а Иней щеше да се освободи от договора си с Пер Хаскел. „Свободна.“ Свободна да живее както тя иска. Да потърси опрощение за греховете си. Да преследва целта си. Щеше ли Кетердам да й липсва? Този пренаселен лабиринт, който бе опознала като дланта на ръката си и който неусетно се беше превърнал в неин дом? Определено щеше да й липсва. Затова тази нощ тя щеше да изнесе представление за своя град, за жителите на Кетердам, нищо че те нямаше да я аплодират.

След няколко опита успя да охлаби колелото на капандурата и да вдигне капака. Бръкна в джоба си извади затапеното шишенце с химическата гъгрица. Следвайки указанията на Вилан, тя го разтръска добре, после го отвори и изля съдържанието му в силоза. Чу се съскане и захарта се раздвижи, сякаш нещо живо пълзеше под повърхността й. Иней потръпна. Чувала бе, че работници умирали от бавно задушаване в силозите, когато уж стабилните тонове зърно, царевица или захар поддавали внезапно под краката им. Затвори капака на силоза и завъртя колелото да го стегне.

После се протегна към най-близката скоба на металната стълба и прикрепи намагнитизираната щипка, която Вилан й беше дал. Държеше здраво. Иней натисна копчето на щипката и два намагнитизирани телени водача се освободиха от механизма и залепнаха с тихо дрънчене към стената на силоза. После извади от раницата си арбалет и тежка намотка кабел, прокара единия край на кабела през щипката, застопори го и прикрепи водачите. Другият му край беше свързан към втора намагнитизирана щипка, заредена в арбалета. Иней натисна спусъка. Първият изстрел не уцели и тя нави кабела с макарата. Вторият изстрел щракна щипката към грешна скоба. Третият попадна право в целта, близо до горния ръб на отсрещния силоз. Иней завъртя щипката да изпъне въжето колкото трябва. И преди бяха използвали подобен механизъм, но никога на толкова голямо разстояние и на такава височина. Нямаше значение. Стъпеше ли на въжето, разстоянието и опасността щяха да се превърнат в нещо друго. Тя щеше да се превърне в нещо друго. Когато ходеше по въже, Иней не дължеше никому нищо, ставаше същество без минало и бъдеще, увиснало между небето и земята.

Време беше. Можеш да се научиш на трапец, но за въжето трябва да си роден.

Майка й твърдеше, че талантливите въжеиграчи са потомци на въздушния народ, че в древността са имали криле и че на подходящата светлина тези криле още могат да се различат между лопатките на малцината надарени. Иней редовно се въртеше пред огледалото като малка, наляво и надясно, кривеше врат с надежда да зърне собствените си криле. Вглеждаше се в сянката си и навън, нищо че другите деца й се присмиваха.

Тормозеше баща си ежедневно, докато той не вдигна ръце и не й позволи да започне обучението си с ниско въже, боса, за да свикне с усещането за въжето под краката си, да го изминава в двете посоки, напред и заднишком, да пази желязно равновесие. Бързо й доскуча, но послушно правеше ежедневните упражнения, подлагаше силата си на тест, свикваше с кожените пантофки, които подобряваха сцеплението с кабела, който беше по-твърд и труден от въжето. Разсееше ли се баща й, тя заставаше на ръце и когато той я погледнеше отново, Иней вече се придвижваше по въжето нагоре с краката. Постепенно баща й се съгласи да повдигне въжето с още педя, да я пусне на истински кабел и при всяко ново ниво Иней усвояваше ново умение — циганско колело, премятания, да ходи с кана вода на главата. Свикна и с тънкия еластичен прът, който въжеиграчите използват на големи височини, за да пазят равновесие.

Един следобед вуйчо й и братовчедите й подготвяха нов номер. Ханзи щеше да избута Аша по кабела в ръчна количка. Беше горещо, затова решиха да спрат за обяд, а после да поплуват в реката. Останала сама в притихналия лагер, Иней се изкатери по въжената стълба на скованата платформа, като внимаваше слънцето да е зад гърба й, за да вижда ясно кабела.

Погледнат от толкова високо, светът се превръщаше в отражение на самия себе си, формите му изглеждаха скъсени, а сенките — издължени, беше уж познат, но и чужд в същото време. Иней сложи обутия си в специалната пантофка крак на кабела и внезапно се разколеба. Вече от седмици ходеше по кабел със същата дебелина, но сега изведнъж й се стори по-тънък, сякаш в този огледален свят кабелът се подчиняваше на други правила. „Когато страхът се появи, значи нещо ще се случи.“

Иней вдиша дълбоко, извъртя леко ханш да намери центъра на тежестта си и направи първите си стъпки във въздуха. Тревата ниско долу беше като развълнувано море. Иней усети как тежестта й се измества, наклони се наляво, усети дърпането на земята, гравитацията, която само чакаше да я съедини със сянката й долу.

Мускулите й се стегнаха, тя присви колене и мигът отмина. След това остана насаме с кабела. Беше преминала половината разстояние, когато изведнъж си даде сметка, че има компания. Без да губи фокус, тя си позволи да види и друго, освен кабела, незначителните неща в периферното си зрение. Никога нямаше да забрави лицето на баща си, току-що върнал се от реката с другите, вдигнал глава към нея с провиснала в безгласно възклицание челюст, нито изражението на майка си, която излезе от караваната и притисна ръка към сърцето си. Гледаха я в пълно мълчание, от страх да не нарушат концентрацията й. Първата й публика на високо въже, занемяла от ужас, който Иней усети като най-голямата похвала.

След като най-после слезе на земята, майка й цял следобед се мята между крайни настроения, ту я прегръщаше силно, ту й викаше до прегракване. Баща й също й се скара, много строго, но Иней долови гордостта в погледа му, както и неохотно възхищение в очите на братовчедите си.

Когато един от тях я дръпна настрани по-късно и я попита как е възможно да ходи толкова безстрашно по въжето, тя само вдигна рамене и отговори, че не било нищо сложно, просто ходиш и толкова.

Но не беше така. Беше по-хубаво от обикновеното ходене. Когато другите ходеха по въжето, беше като безспирна битка — с вятъра, с височината, с разстоянието. Когато Иней стъпеше на високия кабел, той се превръщаше в неин свят. Усещаше всяко негово поклащане и вибрация, усещаше притеглянето му. Кабелът беше планета, а Иней — нейната луна. В ходенето по въже имаше нещо простичко, което тя не откриваше при трапеца, където трябваше да се нагажда към инерцията. Иней обичаше спокойствието, което откриваше там, високо над земята, обичаше го по начин, който другите не можеха да разберат.

Паднала беше само веднъж, и то заради мрежата. И до ден-днешен беше убедена в това. Опънали бяха мрежата, защото Ханзи наскоро беше включил в номера си едноколесен велосипед. Иней тръгна по кабела, ходеше си най-нормално, а после изведнъж пропадна. Дори не й остана време да се уплаши — стовари се върху опънатата мрежа, отскочи от нея и падна на земята отстрани. Стори й се странно, че земята е толкова твърда, че не се огъва да поеме тежестта й. Счупи две ребра, а на главата й излезе буца колкото гъше яйце.

— Добре е, че отокът е толкова голям — мърмореше баща й, навел се над буцата. — Означава, че кръвта се събира навън, а не в мозъка й.

Веднага, щом свалиха превръзките от ребрата й, Иней се върна на въжето. И повече никога не използва мрежа. Знаеше, че заради нея е станала небрежна онзи път. Сега обаче, свела поглед от покрива на силоза, неохотно си призна, че не би имала нищо против известна застраховка. Далеч долу лунната светлина улавяше извивките на паветата и ги превръщаше в тъмни семена на екзотичен плод. Но мрежата, скрита зад караулката, беше безполезна, ако нямаше поне двама, които да я държат, а какъвто и да е бил първоначалният план на Каз, настоящият не включваше разни хора на открито, които опъват мрежа. Затова Иней щеше да мине по въжето по обичайния начин, без мрежа, понесена на невидимите си криле.

Извади балансиращия прът от специално пришитата към жилетката й примка, тръсна го и той се разтегна до пълната си дължина. Тя изпробва тежестта му в две ръце, раздвижи пръсти в пантофките си. Бяха кожени, откраднати от Зиркойския цирк по нейна молба. Гладките подметки не осигуряваха сигурното сцепление и отличния тактилен усет на любимите й гумени пантофки, но бяха по-подходящи за случая, с по-слабо съпротивление.

А после Нина й сигнализира с ярка зелена светлинка, еднократен лъч, който бързо угасна.

Иней стъпи на кабела. Вятърът я дръпна моментално и продължи да я дърпа, а тя издиша бавно и смъкна центъра на тежестта си с помощта на еластичния прът.

Присви колене и подскочи лекичко за проба. За щастие, кабелът беше опънат толкова силно, че почти не поддаваше под тежестта й. Тя тръгна напред, усещаше съпротивлението на изпънатия кабел под свода на стъпалата си. При всяка стъпка той се огъваше едва доловимо, недоволен, нетърпелив да се измъкне от натиска на неканения си гост.

Усещаше въздуха топъл по кожата си. Миришеше на захар и меласа. Качулката й се беше смъкнала, косъмчета се измъкваха от плитката й и я гъделичкаха по лицето. Иней се съсредоточи върху кабела, приласка онова родство, което познаваше от дете, сякаш кабелът не се съпротивяваше, а я приемаше с радост, така, както тя приемаше него, посрещаше я с отворени обятия в този огледален свят, тайното място, където можеше да остане наистина сама. След броени секунди Иней стъпи на покрива на втория силоз.

Сгъна балансиращия прът и го върна в примката му. Отпи вода от манерката в джоба си и разкърши рамене. После отвори капандурата и изля вътре второто шишенце с химическа гъгрица. Пак чу припукващото съскане и усети силната миризма на препечен карамел. Всъщност сега миризмата беше по-силна, наситен облак сладникаво ухание.

А после изведнъж се озова в Менажерията и нечия месеста ръка се сключи нетърпеливо около китката й. Иней се беше научила да предусеща тези спомени, да се мобилизира вътрешно, но този път споменът я свари неподготвена. Заля я по-настоятелен от вятъра преди малко и я хвърли в хаос и паника. През аромата на ванилия се долавяше миризма на чесън. Копринените чаршафи се гърчеха под нея, сякаш леглото беше оживяло.

Не ги помнеше всичките. Нощите в Менажерията нямаха край и тя бързо се научи да изключва чувствата си, да изчезва до такава степен, че да не й пука какво се случва с тялото, което оставаше върху чаршафите. Научи, че мъжете, които идваха в Менажерията, не се вглеждаха в детайлите, не задаваха излишни въпроси. Идваха да търсят илюзия и си затваряха очите за всичко, което можеше да я застраши. Сълзите, разбира се, бяха строго забранени. Първата нощ Иней плака. Леля Хелеен я наби първо с въже, после с бастун, а накрая я стисна за гърлото и я души, докато Иней не загуби съзнание. На следващата нощ страхът на Иней беше по-силен от срама и отчаянието.

Научи се да разтяга лице в усмивка, да шепне, да извива гръб и да издава звуците, които клиентите искаха да чуят. Още плачеше, но без сълзи в очите. Онези сълзи запълваха празното място в душата й, кладенец от мъка, където тя потъваше като камък всяка нощ. Менажерията беше сред най-скъпите къщи на насладите в Кацата, но клиентите с нищо не бяха по-добри от онези, които ходеха в евтините бордеи и плащаха на момичета в тъмните улички. В известен смисъл, установи с времето Иней, бяха дори по-лоши. „Когато дават толкова пари — беше казала Кера, келското момиче, — мъжете си мислят, че всичко им е позволено.“

Имаше млади мъже и стари, красиви и грозни. Имаше един, който се разплака, а после я удари заради собственото си безсилие. Друг искаше Иней да се престори, че това е първата им брачна нощ, и да му казва, че го обича. Или онзи с острите като на коте зъби, който хапа гърдите й до кръв. Леля Хелеен прибави цената на окървавените чаршафи и дните, в които Иней не беше в състояние да работи, към задълженията по договора й. Но онзи със зъбките не беше най-лошият. Най-лошият беше един равкиец, който я избра в салона. Онзи, дето миришеше на ванилия. Чак когато се качиха в стаята й сред цикламените коприни и аромата на тамян, той каза:

— Виждал съм те и преди, между другото.

Иней се засмя, решила, че това е част от играта, която клиентът си е наумил, и му наля вино от позлатената гарафа.

— Едва ли.

— Преди години, на един карнавал край Карйева.

Виното се разплиска над ръба на чашата.

— Изглежда ме бъркаш с друго момиче.

— Не — каза развълнувано той, нетърпелив като юноша. — Сигурен съм. Цялото ти семейство участваше в представлението. Бях в отпуск тогава, от армията. Едва ли си била на повече от десетина години, малка и слабичка, а как ходеше само по високото въже! Безстрашна. Имаше венче от рози на главата. По едно време залитна. Разлюля се, а листенца от розите се понесоха надолу като облак. — Размърда пръсти да имитира снеговалеж. — Цялата публика ахна, аз също. На следващата вечер отидох пак да гледам представлението и онова с розите се случи отново. Разбрах, че е част от номера, но въпреки това стомахът ми се качи в гърлото, докато ти се преструваше, че всеки миг ще паднеш.

Иней се опита да овладее треперещите си ръце. Венецът с хлабаво прикрепени рози беше идея на майка й. „Тичаш по въжето като катеричка по клон, мейа. Изглежда твърде лесно отстрани. Публиката трябва да вярва, че си в опасност, дори да не е така.“

Онази нощ беше най-лошата й нощ в Менажерията, защото когато равкиецът започна да я целува по врата и да съблича коприните й, Иней не успя да се отдалечи от тялото си. Фактът, че мъжът я помни отпреди, някак обвърза миналото й към настоящето, хвана я в капан. Тя плака тогава, но равкиецът май нямаше нищо против.

Сега Иней чуваше как захарта съска от срещата си с химическата гъгрица. Хвана се отчаяно за този звук, насочи мислите се към него, мъчеше се да диша въпреки буцата, затъкнала гърлото й.

„Ще те приема без броня.“ Това беше казала на Каз при онзи техен разговор на борда на „Феролинд“ в отчаяното си желание да предизвика някакъв отклик, да види някакъв знак, че той би могъл да се отвори за нея, че могат да са нещо повече от две нещастни деца, обединени от недоверието си към света. Но какво щеше да се случи, ако той беше отговорил на очакванията й през онази нощ? Ако й бе предложил охотно част от сърцето си? Ако се бе приближил, ако бе свалил ръкавиците си, ако я беше целунал? Дали тя щеше да го придърпа плътно към себе си? Да отвърне на целувката? Би ли могла да му се отдаде изцяло в онзи момент, или пак щеше да се отдели, да изчезне, да остави само механична кукла в ръцете му, момиче, което е изгубило завинаги способността си да приеме някого без задръжки?

Нямаше значение. Каз така и не бе казал очакваните думи и толкова по-добре. И за двама им. Така можеха да продължат напред, всеки с бронята си. Тя ще получи своя кораб, а той — своя град.

Иней посегна да затвори капандурата и вдиша дълбоко въздуха на Кетердам с вездесъщия мирис на въглищен дим. Закашля се да разкара от дробовете си неприятната сладост на разлагаща се захар. А после нечия ръка я стисна за врата и я тласна напред.

Центърът на тежестта й се премести и тя политна към зейналата паст на силоза.