Освобождението на Атлантида

Глава 4

Пристан „Раус“, Бостън

Алексий погледна нагоре към построената от тухли и гранит сграда, която проблясваше на лунната светлина, лъхаща на нови пари и стара арогантност. Подсвирна с нисък, пронизителен звук, показващ недоумение и се обърна към Бренан.

- Шегуваш ли се? Това ли е щабквартирата? Какво стана с хубавите стари времена, когато отстъпниците от Алголагния се криеха в изоставени складове и влажни, прогизнали мазета?

Алексий почти се засмя на собствената си шега, макар в цялата ситуация да нямаше нищо забавно. Просто водеха нормален разговор между мъже.

В случай, че под мъже случайно се имаше предвид живели векове атлантски воини, които използваха властта си над водата, за да се носят по въздушните течения, наситени с острия мирис на морска вода и този на дизелово гориво, смесващи се над пристанището в Бостън.

Кристоф се стрелна през въздуха, за да се присъедини към тях, облечен с тениска на

Файърфлай⁶ и избелели дънки, които ярко контрастираха с тъмното облекло, което Алексий, Бренан и останалите членове на Седемте редовно носеха по време на мисии извън Атлантида.

В края на краищата елитната охрана и специален отряд на върховния принц Конлан не би трябвало да изглежда като група колежани, запалени по готическия стил, които си играят на бунтари.

Сякаш чул мисълта му, Кристоф насочи цялата енергия на погледа си към Алексий, който внезапно осъзна, че дрехите не бяха от значение. Стаената, едва сдържана сила, която блестеше в очите на Кристоф, превърна в незначителен проблема с облеклото му Воинът бе убиец толкова вледеняващ, колкото и най-усамотените дълбини на океана.

Освен това не му беше сега времето да размишлява над морала и съвестта на атланта, или пък над липсата им. Трябваше да намерят Джъстис преди всяка надежда той все още да е жив да се е изпарила под натиска на суровата действителност на отминаващото време.

- Хайде да проверим сградата - тихо извика Алексий. Приемайки формата на мъгла, тримата се издигнаха още по-високо във въздуха, докато не останаха да висят на тридесет или повече метра над ледените зимни води на пристанището в Бостън.

Воините на Посейдон се приготвяха да играят ролята на Надничащия Том.

На Алексий му прилошаваше дори при самата мисъл, особено като се имаше предвид какво можеха да видят от членовете на един култ, които изпитваха удоволствие от болката. Това нямаше значение. Би дал живота си, за да намери лорд Джъстис. Всички биха го направили. Залавянето на няколко извратени перверзници, за да получат информация, беше нищо работа.

- Макар мястото да изглежда доста съмнително - добави на глас.

- Влез в крак, най-накрая! - подигравателно му отвърна Кристоф. - Извратеният култ на Анубиса притежава животите и покварените души на членовете с повече пари и още по-големи връзки. Хората наричат този комплекс “Входът към Бостън”. Какъв по-добър начин последователите на Анубиса да забият колчето си в останалата част от новия свят и да предявят претенциите си?

- Да забият колчето си? Схванах. Култ, който почита вампирите. Кол. Много си забавен -каза Алексий, без изобщо да изглежда развеселен. - Къде са те?

Бренан прочисти гърло, което прозвуча сякаш изпробва ръждясалите си гласни струни. Напоследък воинът изпадаше във все по-дълги мълчаливи периоди. Не за първи път Алексий се питаше дали всичките тези векове, през които бе лишен от емоции, най-накрая не са го изтощили.

- Когато Куин изпрати вестта до Атлантида, даде да се разбере, че култът изпълнява ритуалите си в луксозен апартамент в хотел „Бостън Харбър“, който се намира в тази сграда. - Той посочи към част от многоетажната арка, заемаща доста голяма площ.

Алексий присви очи.

- Хотелът е направо откачено луксозен, за да играят игричките си в него. Какво следва? Белия дом? Може би спалнята на Линкълн?

- На Ейбрахам Линкълн щеше да му призлее, ако знаеше какъв слабак се подвизава в офиса му - отбеляза Бренан, а напълно спокойният му глас не показваше дали споделя това мнение. - Но няма доказателства, че президентът Уорън се е присъединил към Отстъпниците.

Кристоф отметна глава назад и се засмя.

- Да бе, на кой би му притрябвало да се присъедини към култ, посветен на достигане на сексуално удоволствие чрез силна болка, след като е женен за такава лешникотрошачка като Първата дама?

- Може би за момента трябва да оставим на страна политическите спекулации - предложи Бренан, в тихия му глас се долавяше заповедническа нотка. - Ние сме воините на Посейдон, не ни влиза в работата да обсъждаме хората и изборът им на лидери, колкото и да не ни харесва той. Наша чест и задължение е единствено да ги защитаваме от хищниците, които някога се криеха в сенките на нощта.

- Точно така! Гордостта на Атлантида защитава проклетите овце, които поканиха вълците на вечеря - подигра се Кристоф. - През последното десетилетие, откакто вампирите и шейпшифтърите се разкриха пред човечеството, те поеха контрол. Има вампири в Конгреса, а вече и в Британския парламент. Шейпшифтърите контролират медиите. И всеки един от тях се разхожда наоколо, сякаш притежава мястото. О, я почакайте, че то си е така!

Воинът изръмжа някаква фраза на древен атлантски език и замахна с ръката си надолу Фуния от пенеща се вода се изви във въздуха по негова команда и се надигна достатъчно високо, че да напръска ботушите им преди да я освободи.

Алексий изкърца със зъби, в опит да възпре импулса си да смъмри по-младия воин. В края на краищата Кристоф просто даваше израз на влудяващото чувство на безсилие, което всички те изпитваха.

- Сега нямаме време за това. Тази секта може да разполага с информация, която да ни помогне да намерим Джъстис. Само това ни интересува тази нощ. Мисията ни е да

измъкнем от тях всичко, което знаят, на всяка цена.

Докато тримата воини се превръщаха в мъгла и безмълвно се издигаха нагоре към покрива, Алексий с усилие изхвърли от ума си отровните спомени за времето, което беше прекарал като пленник на Анубиса. И без това “спомен” бе прекалено бледа и слаба дума за нещо, представляващо по-скоро пълна ретроспекция със звук и картина на мъчението, което бе изгаряло душата и тялото му Почти със същата сила, сякаш отново бе обект на ударите от металните връхчета на камшика й или на агонията от нахлуването й в ума му

Две години, прекарани в плен на богинята на вампирите, като обещетение за неправда, която тя смяташе, че Посейдон е извършил спрямо нея толкова отдавна, че всеки един спомен за случилото се, бе изгубен във водите на времето. Поне когато ставаше дума за смъртен.

Богините имаха много, много дълга памет.

Две години, през които безброй пъти бе докарван до ръба на смъртта и отвъд него отново и отново. Фактът, че оцеля не бе свидетелство за собствената му сила и кураж, а на това, че бе на едно от последните места в списъка й с приоритети. Тя рядко се застояваше, за да играе извратените си игрички с него, в противен случай щеше да е мъртъв.

Или по-лошо. Можеше да се превърне в жалка играчка, която изпълнява всяко нейно желание. В края на краищата един мъж не може да победи богиня сам. Дори мъж, който освен това е и атлантски воин.

Докато спомените разтърсваха душата му, воинът се насили да се концентрира. Върху мисията. Върху Джъстис - неговия брат по оръжие и приятел. И се опита да не мисли за това дали след четири дълги месеца, прекарани под личните грижи на Анубиса, ще е останало нещо от Джъстис, което да бъде намерено.

Отне им само няколко минути, за да намерят подходящ прозорец на последния етаж на хотела. Пердетата бяха дръпнати широко, което свидетелстваше или за безсрамието, или за наклонностите на наемателите към ексхибиционизъм. Усети как устните му се извиват, разкривайки зъбите му, когато се втренчи през призрачното отражение на собственото си белязано лице върху стъклото към случващото се вътре. Приличаше му на сцена, която

Данте⁷ би написал.

Мебелите в хотела, вероятно от високо качество и ужасно скъпи, бяха избутани до стените, за да освободят място в центъра на апартамента. Десетки голи и изпотени тела се извиваха в невъзможни пози. Сновящите фигури на няколко, облечени в червени роби - Отстъпници -се местеха от жертва на жертва. Всеки от тях носеше камшик и други изработени от стомана инструменти за тъмни цели, които размахваха с добре премерени движения.

Най-лошото бе, че всичко се случваше в преднамерен ритъм - дирижирана болка в един перверзен танц.

Кръвта, която капеше от всеки един играч и попиваше в бледокремавия килим, бе шокиращо ярка, почти прекалено светла, за да е истинска. Но дори докато Алексий наблюдаваше, фигурите, облечени в роби, нанасяха нови рани, които караха голите хора да крещят и да се гърчат на пода.

Воинът изръмжа древна ругатня на родния си език и отново прие телесна форма, все още обгърнат в сенки, за да не го забележи някой вътре, докато изважда кинжалите си.

Мислите на Бренан се стрелнаха във въздуха към атланта и го накараха да спре насред движението.

Задръж малко, Алексий! Чакаме водача им. Тези хора не се държат, както би очаквал и няма да посрещнат добре намесата ни, в какъвто и да е момент. Няма да спечелим нищо, ако сега прибързаме.

- За какво говориш, по дяволите? Разкъсват кожата им с тези камшици. Бих казал, че моментът е повече от подходящ да посрещнат малко намеса - отвърна тихо Алексий.

Кристоф прие човешка форма точно до него. Очите му вече горяха с блестяща сила.

- Погледни болните копелета, Алексий. Те се наслаждават!

Воинът извърна поглед в посока на хората, които се гърчеха от болка на пода.

- Не се...

И тогава спря, думите замряха на устните му. Беше го виждал достатъчно често от Отстъпниците, докато бе в плен. Те бяха издигнали в култ постигането на сексуално удоволствие чрез причиняване на болка както на себе си, така и на други.

Но най-отвратителните от тях бяха кръвопийци също като богинята, която почитаха. Голяма част от тях бяха от кръвното й потомство.

Тези тук бяха хора.

Хора. И се чукаха един друг, докато кървяха точно там, върху килима.

Алексий усети буца в стомаха си.

- Посейдон да ни е на помощ! Това е най-отвратителната гледка, която съм виждал от...

Кристоф го прекъсна.

- Говори за себе си, Алексий. Само защото не ти е харесало онова, което Анубиса е направила, за да бележи красивото ти личице, не значи, че някои от нас не обичат да играят грубо от време на време.

Извъртайки се, за да застане лице в лице с воина, Алексий дори не бе осъзнал, че е вдигнал юмрука си за удар преди Бренан да го хване за китката.

- Езикът на Кристоф, както често се случва, пак изпреварва мисълта му, стари приятелю -каза Бренан съвсем спокойно. - Но ние сме само трима и не можем да си позволим препирни в редиците ни, ако искаме да се доберем до новини за лорд Джъстис.

Алексий кимна, като продължаваше да дълбае с поглед дупка в главата на Кристоф.

- Прав си, Бренан. Но когато приключим с това, ще настъпи моментът за разплатата.

Кристоф дори не се обърна към него, а продължи да гледа през прозореца, докато

юмруците му непрестанно се свиваха и отпускаха. Мощ се изливаше от него на вълни, докато на Алексий му се стори, че главата му ще се пръсне от цялата тази сила.

- Кристоф, спри се. Веднага!

Воинът не си направи труда да отговори, но напрежението в главата на Алексий намаля точно когато цялото тяло на атланта се скова и той посочи към стъклото.

- Обзалагам се, че това е отрепката, която търсим. Погледнете начина, по който всички в червени роби му се кланят и мазнят.

Мъжът, не, вампирът - всеки с толкова бяло като на риба лице, можеше да е единствено нежив - разхождащ се из стаята, вероятно бе висок поне метър и осемдесет. Плешивата му глава блестеше като намазана с олио, както и останалата част от тялото му. Или поне от това, което можеха да видят, а то беше предостатъчно за вкуса на Алексий.

- С какво е облечен? - зачуди се Кристоф, думите му бяха пропити с отвращение. - Най-новото попълнение в колекцията от кожа и вериги?

- Очите ми кървят - простена Алексий.

- Може би трябва да действаме сега, без значение дали стилът му на обличане е плачевен или не - прошепна Бренан.

Кристоф вдигна длани и в тях веднага се оформиха две блестящи сфери от чиста синьозелена енергия. Силата на Посейдон преминаваше през него като през проводник.

- Сега ме устройва - каза той.

- Не наранявай хората - извика Алексий, но беше прекалено късно. Воинът запрати сферите в огромната стъклена стена, разбивайки ги навътре с оглушителен взрив.

Последователите на култа, които бяха най-близо до прозореца закрещяха и се разбягаха встрани от стъклените парченца, които летяха към тях, лазейки по наскоро окървавените си ръце и колене. Писъци и викове изпълниха въздуха, докато всички вътре тичаха или се влачеха далеч от прозореца.

Страхотно! Това изобщо нямаше да задейства охраната на хотела. Алексий отправи една бърза молитва към Посейдон, с надеждата поне тя да не се състои от шейпшифтъри, след което избута Кристоф от пътя си и прелетя през дупката в стъклото.

Членовете на култа се запрепъваха в опит да оставят повече разстояние между себе си и натрапниците, а атлантите влетяха в стаята и се приземиха върху покрития със стъкла килим.

Всички освен лидера. Той погледна Алексий право в очите и се усмихна.

- Очаквах ви по-рано, слабаци. Искате ли да се присъедините към привичките на Алголагния? Аз, Ксинон, ще се радвам да ви покажа как болката може да се превърне в наслада.

- Мисля, че по-скоро ние ще ти покажем как болката може да бъде единствено това -болка, кръвопиецо - отхвърли атлантът, докато оглеждаше стаята за бъдещи заплахи. -Готини гащички, между другото.

Вампирът погледна надолу към кожените връзки, които носеше вместо панталони и отново се усмихна.

- Да, дочух, че си се насладил на нашите игрички, когато си ни бил... гост.

Крехкият самоконтрол, който Алексий бе успял да запази след идиотската каскада на Кристоф, изстъня почти до пръсване и той извади кинжалите си.

- Не подозираш колко близо си до истинската смърт, вампире, така че може би е по-добре да си държиш устата затворена.

Бренан започна да обикаля стаята с шурикени в ръка. Гледката на ледените черти на воина имаха странен успокояващ ефект над виещите хора, които се скупчиха в ъглите. Когато минеше покрай някоя групичка, те се свиваха назад и потискаха риданията си с ръка на уста.

Бренан не им обърна внимание, а вместо това зададе въпрос.

- Намирисва ми на някакъв контрол над ума. Кристоф, можеш ли да ги освободиш от него?

В другия край на стаята, срещу Бренан, Кристоф се приближаваше все повече до водача,

жонглирайки с нови енергийни сфери - този път по две във всяка ръка. Очите му светеха така силно със силата му, че хората закриха очите си, за да се предпазят.

- Може би просто ще взема да убия стария Ксинон тук и ще видим дали това ще свърши работа - отвърна.

Вампирът само отметна глава назад и се засмя.

- Атланти, целите да ме сплашите ли? Живял съм повече от хиляда години и съм оцелял след войни, глад и селски тълпи с горящи факли. - Ксинон замлъкна и поклати глава, сребърните халки, които висяха от ушите му, заблестяха на светлината. - Какво клише само. Нима наистина вярвате, че въобще представлявате някаква заплаха за мен?

- Кажи ни къде тази курва, която имате за богиня, държи лорд Джъстис или ще ти покажа моето разбиране за заплаха? - изрева Алексий. Разряза въздуха с кинжала си, в отрепетиран сигнал, и тримата с Бренан и Кристоф заедно настъпиха към вампира.

- Доколкото чух, вашият лорд Джъстис доброволно е отишъл в обятията на Анубиса, най-висша богиня на хаоса и нощта - подразни ги вампирът, а после изсъска тихо, щом кучешките му зъби се удължиха и приклекна. - Може би не желае да бъде намерен. Вероятно точно в този момент лежи в прегръдките й, наслаждавайки се на ласките й.

Преди вампирът да успее да помръдне или помисли, Бренан замахна с ръце и две от сребърните му звезди полетяха толкова бързо през стаята, че дори атлантското зрение на Алексий едва успя да ги засече.

Една след друга се забиха с такава сила във врата на вампира, че първата го разряза наполовина, а втората довърши започнатото. Алексий гледаше втренчено, лутащ се между шока и яростта, докато единствената надежда, която бяха имали, да намерят лорд Джъстис, се разпадаше в цвърчаща локва от киселинна вампирска слуз и прогаряше килима чак до бетонния под.

Извърна се към Бренан.

- В името на деветте кръга на ада, какво, по дяволите, си мислеше? Трябваше да го накараме да говори, а не...

Думите замряха на устните му, когато видя изражението върху лицето на Бренан. Характерното за воина спокойствие от векове насам бе изчезнало. Очите му горяха като разтопено сребро, лицето му бе изкривено и цялото му тяло се тресеше от чиста ярост.

Ярост. У Бренан, който бе прокълнат да не изпитва никаква емоция.

Ниското подсвиркване на Кристоф изкара Алексий от транса му

- Какво, по дяволите? Бренан? Толкова векове, без да покажеш емоция и избираш точно този момент да избеснееш?

Алексий не можеше дори да продума. Имаше усещането, че светът се е обърнал с краката нагоре. Сякаш рибите летяха, а птиците плуваха. Бренан, изпаднал в пристъп на гняв! Шокът от случващото помете всяка рационална мисъл у воина.

В същото време очевидно на Бренан не му липсваха думи. Поток от горчивина - остри слова, които звучаха лирично в ритъма на древния атлантски език - се изливаше през оголените зъби на воина. Очите на приятеля му светеха със зловещо метален сребърен цвят, докато говореше, но едва когато видя кръвта, стичаща се от свитите юмруци на воина, Алексий осъзна, че мъжът все още държи в ръце острите и смъртоносни метални звезди.

Изглежда Бренан дори не забелязваше кръвта или болката, защото продължаваше да нарежда тихо и дрезгаво, обикаляше из стаята и стряскаше хората само с погледа си.

Натрапчивият рефрен не спираше да се излива от устните му, все така на древен атлантски, но, разбира се, Алексий различаваше всяка дума. Все пак това беше родният им език.

- Убий ги! Убий всички!Убий ги веднага!

⁶ Американси научно фантастичен сериал. – Б.пр.

⁷ Данте Алигиери – авторът на „Божествена комедия“. – Б.пр.