Освобождението на Атлантида

Глава 13

Джъстис гледаше жената и се питаше кога и защо тя се бе превърнала в център на неговата вселена. Питаше се как така бе толкова красива, че блестеше като бижу в Атлантида. Куражът, който видя в очите й го привлече и за един кратък миг, благородството и честта го съветваха да се обърне. Да остане в Пустошта и никога да не се опитва да я намери. Тя бе светлината в неговия мрак, а той бе извратен.

Всичко свързано с него не бе наред.

В този единствен момент неговата атлантска същност се бореше с непреодолимата нужда, дръзкото желание и горчивия глад, който другата му същност изпитваше. Но нереидът в него бе отричан дълго време.

Той искаше. Нуждаеше се. Копнееше за Кийли и щеше да я има.

Безмълвен рев се заформи в дробовете му и избухна от гърлото му Щеше да я направи своя. И то още сега. Пристъпи напред, за да прекоси входа, но когато ръката му докосна гладката повърхност, силните електрически заряди го изхвърлиха шест метра назад.

Зад него, Фарнасий, бедното създание, което почти бе забравил, спря.

- Господарю, не разбирам какво се случва тук. Но всеки изход от Пустошта е пазен и защитен с магия за жертвоприношение. Така ги е създала и така трябва да бъдат преминати. Без кръвна жертва, няма как да се събереш с приятелите си, нито пък те с теб.

Джъстис направи няколко крачи, все още с меч в ръка. Фарнасий се сви и сложи ръка пред лицето си в опит да се защити, а полуделият му поглед не спираше да блуждае наоколо.

- Макар и със слабо зрение, мога да видя, че сте на път да ме убиете - каза с не малко достойнство в гласа. - Поне ми позволете да изрека последни думи към боговете и прадедите си.

Преди Джъстис да отрече, преди да възпре импулса си да го убие, деформираното създание наклони глава и коленичи на едно коляно. Започна да мърмори проста молитва. Шокиран от чутото, Джъстис осъзна, че съществото изказва благодарността си.

Благодарност.

Хвана Фарнасий за рамото и го вдигна.

- За какво би могъл да им благодариш? Какво можеш да кажеш на тези твои безполезни богове, които са те изоставили в самия ад хиляди години? Не заслужават нито молитвите ти, нито благодарността ти, единствено омраза и желание за мъст.

Гръцкият на Джъстис бе почти неразбираем, когато го изрева през зъби, но мъжът пред него изглежда го разбираше.

- Може и да си прав - отвърна Фарнасий през разкривените си и наранени устни. - Може би трябва да умра, изпълнен с омраза и желание за отмъщение. Но все пак ти дойде и доведе светлината чрез свещения си меч. Светлината отново озаряваше лицето ми, за последен път, след две хилядолетия, прекарани в мрак. Как да не съм благодарен? Как да не вярвам в

боговете си? Защото ти си техен пратеник и сега ти и твоят меч ще ме заведете при тях.

Джъстис отстъпи назад, изпълнен с неудовлетворение.

- Аз не съм божи пратеник, бедни, заблудени глупако. Не съм нищо освен прокуденото копеле на лицемерен крал и нежеланото проклятие на бога на моретата. Дори и собствената ми майка ме е изоставила. Така че не ми говори за богове и пратеници. Няма да те убия. И независимо, че името ми е Джъстис, аз не раздавам правосъдие.

Обърна се към прозореца, който гледаше към Атлантида. Нямаше да намери вход към дома. Кракът му никога повече нямаше да стъпи на родната му земя. Никога не бе смятал, че мисълта ще го разкъса с такава остра агония и отчаяние, но първо щеше да даде живота си, преди да вземе този на това жалко създание.

Не можеше да понесе отново да погледне към Кийли, затова внимаваше и гледаше само към Конлан и Вен.

- Братя - каза той, думата бе произнесена на езика на атлантите, а не на гръцки. - След всичките тези години, най-накрая мога да ви нарека мои братя, и то само за да ви кажа сбогом.

Нереидът в него изрева тихата си ярост, но бе принуден да замълчи от атланта, когато видя сълзите, които капеха от очите на братята му. Конлан и Вен, братята, които така и не успя да признае, стояха измъчени пред него. На лицата им бяха изписани всички чувства, които изпитваха в момента.

- Не е сбогуване, братко - каза Конлан, в тъмните му очи проблесна лъч сребриста светлина. - Не и след като едва сега те намерихме. Като крал предявявам желание да се дам в жертва. Знай, че го правя за теб и нека това да излекува всичките ти рани.

Преди Джъстис да успее да реагира, Конлан вдигна кинжала си и го опря в гърлото си. Но реакцията на Вен бе доста по-бърза, защото мъжът изръмжа и избута оръжието от ръката на брат си.

- Няма да го направиш, проклет глупак такъв. Казах ти, ако някой ще се жертва за брат ни, то това ще бъда аз.

След това Вен се извъртя, така че да се озове под ръката на Конлан. Принуди го да вдигне ръка - ръката която все още стискаше кинжала, докато не поряза гърлото на Вен. Струйка ярко червена кръв потече под кинжала, хипнотизирайки Джъстис с цвета си.

Жизненост. Живот. Животите, които и двамата му братя бяха склонни да жертват, заради него. Откритието го изкара от странния транс, в които бе попаднал при гледката на кръвта.

- Не! Не! Не можете. Няма да го позволя. Не искам смъртта ви да тежи на съвестта ми. Не съм бил и никога няма да бъда достоен за вашата саможертва.

Но или не го бяха чули, или просто го игнорираха, защото продължиха да се борят за кинжала. Борба за правото един от тях да умре, за да може Джъстис да се върне у дома.

Агония, породена от мисълта, че един от двамата можеше да загине, за да го спаси, прониза гърдите му като ледена стомана.

- И двамата сте такива глупаци. Почти се срамувам да ви нарека мои братя. С радост бих се върнал в Пустошта, само за да избягам от сълзливата ви склонност за жертвоприношение.

И тогава, показвайки смелост, каквото не е показвал през всичките векове, Джъстис вдигна глава, за да погледне за последен път към Кийли. Изпиваше я с очи - величествената червена коса, която никога нямаше да докосне, красивото тяло, което никога нямаше да усети до своето.

- Не ме забравяй, милейди. Това е единственото, което бих искал от теб. Не ме забравяй, въпреки че никога не си ме познавала. Защото аз имам чувството, че те познавам от цяла вечност и те желая дори от повече. Дори и сега.

След като изрече тези думи, се обърна и отдалечи от портала, борейки се с всичките си инстинкти да не се обърне. Разумът, сърцето и душата му крещяха, крещяха, че не може да я остави. А честта му знаеше, че не може да позволи на братята си да извършат върховната саможертва.

След като се обърна, с меч насочен напред, дори и вече забравен, Фарнасий му препречи път.

- Нито едно прокудено копеле не може да се похвали с такава преданост от страна на братята си - каза той, чисто и просто достойнство огряваше чертите му. - Ти си вестител на боговете, дори и сам да не осъзнаваш истината. Ти си пратеникът, който ще ме избави от мрака, от Анубиса и от безсмислена смърт.

В този момент, Фарнасий въздъхна и вдигна поглед, като се втренчи в нещо зад рамото на Джъстис. Очите му показваха ужаса му. Джъстис се завъртя, за да види каква ли бе новата заплаха, която ги грозеше, но преди да успее да се обърне към проклетия портал на Анубиса, внезапна и зловеща тежест се стовари над него.

Инстинктивно се наведе, за да хване Фарнасий, който падна в ръцете му. Но когато погледна надолу, Джъстис осъзна, че мечът му е забит до дръжката в корема на Фарнасий. Отметна глава назад и даде глас на отчаянието си към пулсиращото червено небе.

- Към всички богове, които ме слушат, знайте - каза гръкът като се напрягаше да изрече всяка дума. Лицето му показваше както болка, така и радост. - Постъпвам така по собствена воля и моята саможертва ще освободи лорд Джъстис от неговия затвор.

Джъстис изкрещя и изтегли меча от тялото на Фарнасий, когато човекът рухна в ръцете му.

- Не! Не и за мен! Никога за мен! Не заслужавам твоята жертва! - изрева той, а сълзите му се стичаха по лицето му. - Не можеш да го направиш.

- Сторих го - отвърна Фарнасий. Гласът му вече чезнеше. - А сега ти трябва да живееш живота си с това знание. Знанието, че си достоен и че боговете не са те избрали без причина.

След това радостта обля цялото лице на гръка и той вдигна ръце, сякаш да поздрави невидимия си вестител.

- Александър, господарю, вие дойдохте за мен - извика.

Последва още един накъсан вик, след което Фарнасий затвори очи и умря.

Оглушителен, като шокова вълна, шум премина през Пустошта и Джъстис се обърна към портала, за да види, че трансформираната му повърхност е станала прозрачна.

Върховният жрец Аларик се показа през входа и му подаде ръка.

- Жертвата му е отворила пътя, но само едно живо същество може да премине. Не мога да дойда при теб, ти трябва да дойдеш при нас.

- Няма да го оставя - отвърна Джъстис грубо. - Не заслужавах саможертвата му и няма да го оставя тук.

- Можеш да донесеш тялото му - отвърна Аларик. - Вече не е сред живите и не е част от Пустошта. Но побързай, преди пътят да се е затворил.

Джъстис погледна надолу към меча си и забеляза с крайчеца на окото си, че острието вече

не светеше. Всъщност бе станало черно.

- Черно, като душата ми, която не бе достойна за жертвата му - каза горчиво. По навик го избърса в ръкава си и го сложи на гърба си, вместо да го захвърли в необятно стта, изпълваща Пустошта.

- Сега трябва да побързаш - подкани го Аларик. - Не знаем колко дълго порталът ще остане отворен.

Нямаше какво друго да направи. Ако не тръгнеше сега, жертвата на Фарнасий щеше да е напразна. Не можеше, нямаше да го направи. Хвана здраво тялото на спасителя си и се изправи. И тогава с един-единствен скок премина през портала от Пустошта в Атлантида.

Когато за първи път си пое въздух от родината си, крепкият мир между двете половини на душата му се разпадна. Нереида крещеше в знак на неподчинение, а атлантът наведе глава, изпълнен със срам, задето този беден човек бе дал живота си за такова безполезно същество като него. Черепът му пулсираше заради бушуващата ярост на раздвоената му душа, която се опитваше да се бори за контрол.

Но тази болка не бе от значение, след като досега бе изпитвал само нея.

Положи жалкия си товар в ръцете на Аларик.

- Бих желал да почетем този мъж с древните погребални ритуали. Бил е пехотинец от армията на Александър и е оцелял две хилядолетия в Пустошта.

Аларик кимна в знак на съгласие.

- Така да бъде, в чест на това, че е оцелял и на жертвата му

Джъстис отметна глава назад и се изсмя безчувствено без капка хумор.

- Нямаше никаква причина зад заблуденото му действие, макар че себеотрицанието само по себе си заслужава да бъде почетено. Но не трябваше да го прави за мен. Не и за мен.

Вен и Конлан се приближиха зад него. Двамата едновременно обвиха ръце около него и го прегърнаха силно. В този момент, най-накрая бяха повече, отколкото побратими или другари. Бяха братя - семейство. За минута Джъстис си позволи да почувства това, което изпитват другите. Топлото усещане, че принадлежиш някъде. Но след това ги отблъсна.

- Не си и помисляйте да ме включите в царското си потекло, все пак раждането ми е прост инцидент - изръмжа той. - Ние сме братя, но само по име и няма да го приема по друг начин. Не искам нищо освен да се освободя от тежестта на нежеланата саможертва на този човек.

Нежен шум привлече вниманието му, звукът на отрицанието, изречен без думи. Беше тя. Бе Кийли. Болката почти бе измила знанието му за нейното присъствие. Погледна нагоре, право в очите й. По-зелени от изумруд и по-дълбоки от океанските течения, които ги заобикаляха. Бе поставила едната си ръка на гърлото, а копринено нежната й кожа го омайваше. Искаше да я държи в прегръдките си, да положи глава на извивката, където рамото и вратът се срещаха и никога да не я пуска.

Когато заговори, кадифеният й глас жегна нещо в душата му И в двете му души.

- Не го прави - каза тя, а гласът й бе така дрезгав, че по гръбнака му преминаха тръпки и топли вълни. - Не омаловажавай дара му В историята няма по-голяма чест от саможертвата, а този клет човек даде живота си, за да може ти да си свободен.

Той замръзна, и двете половини на душата му бяха хванати в капана на скръбта в гласа й. Всяка фибра от неговото същество жадуваше за нея, отчаяно искаше да я опознае. Да я държи в прегръдките си, да я притежава.

Никога нямаше да бъде достатъчно добър за нея. Но отдавна вече не му пукаше.

- Искаш да го почета? Твоите желания са заповед за мен, милейди - изръмжа той, изгубил контрол. Способен единствено да се фокусира върху нея. Върху това да я направи своя. -Почитам саможертвата му и твоята към мен.

След тези думи и беглото знание за силите на нереидите, които притежаваше, но никога не бе използвал, той се затича към Кийли, сграбчи я силно в обятията си и пожела да се намират на друго място. Само те двамата. Пожела си да отидат в убежище, което не бе посещавал от повече от двеста години.

Гъста, синьо-зелена мъгла се появи от нищото и ги обгърна, последното, което видя бяха шокираните лица на Аларик и братята му След това, преди тя да има време да му се противопостави, Джъстис затегна хватката си около Кийли и затвори очи, докато мракът ги поглъщаше.