Освобождението на Атлантида

Глава 17

За щастие Кийли никога не бе страдала от клаустрофобия дори и след някои от най-скандалните лечения, на които различните психолози я бяха подлагали като дете. Например, когато я затвориха в лишаващия сетивата резервоар, но сеанса бе продължил само една сесия.

Не подозираха, че осемгодишно дете може да крещи толкова силно.

Но новината, че е хваната в капан в подземна пещера заедно с Джъстис - пещера, която се намираше в Атлантида, и изобщо не искаше да си помисля за възможността цялата тази вода да нахлуе тук и да ги залее, в случай че има теч - я отведе до съвсем ново ниво на психоза.

Дишането й се ускори и тя се задъха. Започна да трепери. С всеки следващ дъх, който си поемаше, се чувстваше все по-безпомощна и затворена между ярост и паника.

- Ти... ти... ти си луд! Доведе ме в пещера, под земята, и нямаш идея как да ме върнеш?

Мъжът вдигна една от тъмните си вежди.

- Повечето пещери се намират под земята.

- Знам това! Аз съм археолог, ти...

Игнорирайки жлъчните й думи, Джъстис вдигна ръка с намерението да я докосне. В никакъв случай. Няма да се случи, дори и той да беше секс на клечка. Отскочи назад, далеч от него. Положи глава в ръцете си и вдиша дълбоко. Опита се да се успокои, за да може да измисли разумен план. Да, план - от това се нуждаеше.

Не случаен, изпълнен с безсмислен ужас: план, който бъдещите археолози биха изпитали, когато открият раздробените й кости близо до чифт ръкавици, друг скелет и проклет меч.

Със закъснение осъзна, че пръстите й са вплетени в косата й. Голите й пръсти.

- Ръкавиците ми? Какво си направил с ръкавиците ми? - Дишането й се ускори, докато дробовете й бяха на път да изскочат от гърдите й.

Мъжът мълчаливо посочи към пода, в близост до купчината завивки, на които бе спала. Тя се дръпна назад и се наведе, за да ги вземе, но той се приближи с тази зловеща свръхскорост и сграбчи китката й преди да е успяла да нахлузи едната ръкавица.

- Защо, Кийли? Защо са ръкавиците? Усещаш, че ти дават чувство за безопасност ли? -Гримаса разкриви лицето му. - Толкова ли съм ужасяващ?

Пусна китката й и клекна, после се изправи, а в ръцете си държеше меча си. Преди да може да се възпротиви, да го избегне или да предприеме каквото и да е движение, той го бутна в ръцете й.

- Тогава вземи това. Вземи меча, който толкова години съм носил като част от себе си и го използвай срещу мен, ако чак толкова се страхуваш - настоя той. Тъмните му очи и грубият глас я вледеняваха. - За да убиеш човек, трябва да го намушкаш с отрия край на меча. - Той сложи ръка на гърдите си, точно там където се намираше сърцето му, но вече бе късно.

Прекалено късно.

Дръжката на меча му си пасна в ръката й, сякаш търсеше допира й. Искаше да го опознае.

Имаше чувството, че иска да притежава ума й, също както Джъстис изказа претенциите си към останалата част от нея, когато я бе довел тук.

Скоро мисълта за мястото, на което се намираше изчезна, тъй като защитите й бяха премазани от тежестта на вековете. Насилствена, кървава смърт наводни незащитените коридори на съзнанието й.

- Не - опита се да се възпротиви, дори и когато отгласът от историята, заключена в меча, я принуди да се подчини. - Не, не, не. Прекалено много, прекалено много. Не мога... ръкавиците ми. не мога.

- Кийли! - извика Джъстис, но звукът бе заглушен. Далечен. И все пак той я хвана.

Държеше я.

Но беше прекалено късно. Крещейки безмълвно, потъваше в мрака на собствената си празнота. Докато пропадаше, погледна в очите му и успя да изрече едно последно изречение.

- Няма да оцелея.

* * *

Кийли се приземи в така реалното си видение, изпитвайки физическа болка. Разкъсването на нейното съществуване се прояви с разяждаща болка по наранената й и кървяща плът, която чудно защо се бе съсредоточила в областта на лицето и гърлото й.

Ахна и падна назад, а вниманието й бе привлечено от пода, който беше много по-различен от онзи в пещерата. Този бе изключителен, покрит с бял мрамор, инкрустиран с орнаменти, изработени от злато, мед и друг метал, подобен на медта, но блестеше и приличаше на скъпоценен камък. Болката отново се засили и тя осъзна, че може би няма да преживее това видение. Болка, по-силна от всяка друга, се загнезди в гърлото й и сякаш го стисна. Хриптеше, докато дишаше, но силен стон, идващ от по-навътре в стаята, я накара да потърси източника му

Беше жена с тъмни коси, която бе коленичила на пода, държейки се за корема. Беше бременна. Жената, очевидно раждаше, но болката, изписана на лицето й накара Кийли да премисли желанието си някога да има дете. Отново извика. Трябва да бе заради контракциите. Ако идваха толкова бързо, една след друга, не значеше ли това нещо?

О, не. О, не, не, не. Жената щеше да роди бебето си точно тук, на пода. Кийли се опита да извика, но изгарящата болка, която преряза гърлото й и показа, че жената в която се бе превърнала в това видение, нямаше да може да говори, поне не скоро. Какво се случваше с нея? Изпълнена със страх, усети невидимо жило да докосва разкъсаната й плът. Пръстите й проследиха раната й и откриха дълъг разрез по врата й. Не беше дълбока, но кървеше обилно.

Заради болката, която изпитваше, можеше да предположи, че някой съвсем скоро я е ударил, но пръстите й не успяха да намерят следи от рани близо до очите й, където се бе съсредоточила болката.

Носеше проста памучна дреха и сандали. Никакви бижута и украшения. Вероятно виждаше стаята през очите на прислужница. Но защо точно прислужница? По принцип виденията й я водеха при някой, който има близка интимна, или дълбока емоционална връзка с обекта, който държеше. Защо прислужница някога. ?

През ума й минаха безброй ужасяващи мисли. Свали ръка надолу, докато все още стискаше

гърлото си, и погледна кървавите петна по пръстите и китката си.

Опита се да намери отговорите на въпросите в изплашения ум на домакина си, но единственото, което можеше да види, бе образът на меча, идващ към нея... не, към бременната жена. Прислужницата просто имаше късмета да се изпречи на пътя, когато лудият мъж извади меча от ножницата си, намираща се на рамото му, готов да нанесе удара си. Който и да беше, буквално бе разрязал гърлото й и сега една бременна жена щеше да роди детето си пред очите й.

А Кийли нямаше какво да стори. Във виденията си не беше нищо повече от наблюдател, неспособен да промени миналото, случило се много, много отдавна. Можеше единствено да понася болката и да се моли видението да приключи по-скоро.

Жената на пода отново изпищя. Легна на една страна и се сви на топка, в отчаян опит да избяга.

- Помогнете ми! Някой да ми помогне! - молеше се, докато избутваше разрошената коса от лицето си.

Сплетената й среднощно синя коса, осъзна Кийли. Ами ако тази жена е близка на Джъстис? Опита се, макар и да знаеше че е безсмислено, да накара тялото на домакинята си да тръгне напред към жената. Да й помогне, без значение ужаса, който изпитваше.

Но изглеждаше сякаш се опитва да премести пирамида със силата на мисълта си. Не можеше да промени това, което се бе случило толкова отдавна. Независимо колко искаше да помогне.

Когато контракциите намаляха, жената със синята коса успя да се надигне и да огледа стаята. Кийли направи същото и отново ахна. Мраморни колони се редяха до стените, а в далечината се виждаше златен трон. Би трябвало да се намира в тронната зала.

Но не беше сама.

Как изобщо можеше да го пропусне? Мъжът, който стоеше пред трона. Неговата черна коса, аристократични черти и царствено присъствие й напомняха за Конлан и Вен, и тя позна меча, който той държеше - този, изпратил я в бездната на това видение.

С тази разлика, че сега бе мокър и окървавен. Привлечена от отвратителното му очарование, Кийли гледаше втренчено доказателството за това, че точно този мъж е прерязал гърлото й. Г ърлото на домакинята й.

Тяхното гърло. Черна пелена замъгли зрението й и тя не знаеше дали да се опита да остане в съзнание, или да позволи припадъкът да я изкара от това видение. Дали домакинята й не припадаше?

Дали мъжът с меча щеше да я накаже, ако го направеше?

И след като Кийли не можеше да въздейства на миналото, само изпитваше неразположението на приемника си, без съмнение, породено от страха и кръвозагубата.

Родилката извика и викът й бе пропит със страдание и безнадеждност. Погледна нагоре към мъжа, молейки го с очи, от студения, твърд под, където бе съвсем сама.

- Умолявам ви, помогнете ми. Това бебе излиза и то още сега.

Тогава Кийли осъзна че чува и, най-важното, разбира древния език на атлантите. Ритъмът на езика наподобяваше на музика и изглеждаше някак грешно този така красив език да се използва, за да се описва страдание. Грубостта в английския, щеше да е по-подходяща.

„Не виждаш ли че изпитвам болка? “ или „Помогни ми, копеле такова!“

Три контракции, една след друга, приковаха жената на пода с тежестта на болката. След всяка следваща коремът й се стягаше и изглаждаше твърд като скала. Но това, което трябваше да се случи, не се случваше.

Поне според Кийли. Колебливо погледна към крака на жената, под копринената пола, молейки се главата на бебето все още да не се е показала.

Все още не. Но Кийли забеляза нещо друго. Нещо, което заради шока не бе успяла да забележи по-рано. Кожата по ръцете и краката на жената бе с цвета на слонова кост, примесена с много бледо синьо. Тя не беше човек, нито атлант. Бе нещо съвсем друго.

Изглежда, че контракциите отново намаляха и писъците на жената на пода се превърнаха в ридания. Кийли отново, но напразно, се опита да накара жената, в чието тяло се намираше, да стане и да помогне на родилката. Но страховете на бедното момиче бяха прекалено силни, за да бъдат преодолени.

Яростта помете съзнанието на Кийли и тогава една-единствена непоколебима мисъл се зароди в ума й. Ако оцелееше след това видение щеше да намушка Джъстис със собствения му меч.

Копелето, което изглежда бе кралят, каза:

- Не мога да повярвам, че смееш да идваш тук с незаконния си син, Ейвлин. След всичко, което ти и Анубиса ми причинихте, трябва да се радваш, че не те убих на място.

Бременната жена оголи зъби и изсъска срещу него, а звукът рикошира във всички стени.

- Не съм виновна. Аз също като вас, Ваше Величество, бях пленник. Щом вие, всемогъщият крал на Атлантида, не успяхте да се преборите с контрола над ума на Анубиса, какво остава за една проста девица от нереидите?

Тя отметна глава назад, стискайки здраво зъби, но не успя да спре вика, който последва със следващата контракция. Когато отново бе в състояние да диша, продължи:

- Знаете, че ние, нереидите виждаме лицето на бъдещия си любим по време на изпитанията ни, свързани с видения. Повярвайте ми, когато ви казвам, че никога не съм виждала вашето. Аз, също като вас, съм жертва на ревностната мания на Анубиса, но това няма да ми попречи да обичам сина ни.

Объркването, изписано по чертите на краля почти надви яростта и грубото му поведение. Но само за минута - минута, която даде надежда на Кийли, че този мъж ще помогне на бедната жена.

- Ако в думите ти има истина... - започна той, но поклати глава. - Не. Няма значение. Няма да отгледам незаконно дете, плод на извратените игрички на богинята на вампирите.

Още една вълна от болка и отчаяние връхлетя Ейвлин, заедно със следващата контракция. Случи се нещо, което Кийли досега никога не бе преживявала във виденията си. Проговори със своя собствен глас, и по своя преценка, по начин, който влизаше в разрез с инстинктите на приемника й.

- Ти си жалко извинение за крал - изкрещя към него с дрезгав глас. - Конлан и Вен ще се срамуват от теб, ако разберат за това. Трябва да помогнеш на тази жена, преди да роди детето си на пода.

Кралят изръмжа, вдигна окървавения си меч и направи крачка към Кийли, но тогава друг играч влезе в стаята. Зад Кийли проговори изплашен, но решителен женски глас:

- Точно така, съпруже. Трябва да й помогнем. Повикайте главната девица от храма на

нереидите, за да помогне с раждането.

Кийли се страхуваше да разбере кой говори, но имаше доста добра идея, че е майката на Конлан и Вен.

- Благодаря ти! - прошепна с дрезгавото си и наранено гърло.

Кралицата се премести пред нея, а лицето й бе пребледняло или от шок, или от страх. В началото едва погледна към Кийли, но се загледа втренчено, когато забеляза раната на врата на приемника й.

- Няма защо - прошепна кралицата. - Сега ще открием лечител, който да се погрижи за теб, след което ще намерим главната девица от храма на нереидите, за да помогне на жената и бебето й.

Облекчението, умората или и двете едновременно, разкъсаха Кийли, която все още бе заключена в съзнанието на приемника си, и желанието й да остане в съзнание рухна. Докато очертанията на стаята потъмняваха, тя пропадна, въртейки се и преобръщайки се във водовъртежа на видението, което, изглежда, не бе приключило с нея.

* * *

Вратата зад Кийли се отвори. Намираше се в тъмна стая и гледаше повитото в пелени бебе, положено в дървена люлка. Познат глас я поздрави. Беше на кралицата.

Кичур сребриста коса падна пред лицето й и след като болката липсваше, тя осъзна, че не се намира в тялото на слугинята, а в друго. След като не трябваше да се притеснява за страха и ужаса на слугинята, можеше да помисли трезво.

Майката на Джъстис. Ейвлин, определено трябваше да е неговата майка. Но къде беше тя? И в чие тяло Кийли се намираше в този момент? Сълзи напълниха очите й и тя не можеше да си поеме въздух, когато знанието на приемника премина в съзнанието й.

Ейвлин умираше. Раждането е било много трудно. Нямаше какво друго да стори, освен да се моли.

Докато гледаше към нежните, деликатни като морски анемонии извивки на ръчичките на бебето, не можеше да не почувства мъка и болка. Това трябваше да е Джъстис. Нищо чудно, че бе така ощетен, след като животът му започваше по този начин.

- Главна девице. - Кралицата влезе в стаята. Носеше свещ и светлината, осветяваща цялото помещение, разкри блестящата синя коса на бебето. - Как е детето?

Кийли осъзна, че главната девица беше тя, когато приемникът отговори на въпроса.

- То е много добре, Ваше Величество. Но майката... страхувам се, че не мога да направя нищо повече.

Кралицата се обърна, за да погледне Кийли: с високо вдигната глава и тиха решителност във всяка нейна черта. Продума тихо, но с непоколебим глас.

- Въпреки, че тази жена е имала връзка със съпруга ми, заради жестоките манипулации на Анубиса, няма да допусна някой да я нарани. Моля ви, направете всичко по силите си, за да я излекувате. Заради мен и заради детето, което няма вина за случилото се.

- Ами ако не оцелее? Тя е много болна, а в храма от години нямаме певица на скъпоценни камъни. Казват, че певицата може да извлече лековита сила от самата богиня на нереидите, сила, по-могъща дори от тази на главната девица.

- Тогава ще го отгледам като свой син - каза кралицата и макар че очите й все още бяха сухи, носеха бремето на опустошителната болка. - Носи кръвта на съпруга ми и е роднина на сина ми Конлан и на всяко следващо дете, което ще нося. Мога ли да сторя по-малко?

- Бихте ли могли да обикнете това дете? - попита Кийли, като осъзна куража, който приемникът й притежаваше, за да зададе такъв въпрос на кралицата. - Той заслужава да бъде обичан, а не да се чувства нежелан.

- Ще го обичам - отвърна кралицата с твърдост, сякаш се опитваше да убеди самата себе си. - Трябва да го обичам.

Бебето отвори очички сънливо и се пресегна, за да хване пръста на Кийли. Понечи да погали бузката му, но отново пропадна в дълбините на друго видение.

* * *

Виденията прииждаха все по-бързо и по-бързо. Кратки спомени, които мечът бе събирал през годините. За нейна радост, Кийли стоеше като страничен наблюдател, докато се прехвърляше от спомен на спомен.

Тронната зала

- Той не трябва да знае - каза кралят на мъж и жена, които гледаха, изпълнени с радост бебето, което тя държеше. - Никога не трябва да разбере истината.

Докато те се съгласяваха и редяха превъзбудени и накъсани думи, кралицата стоеше зад краля със сълзи в очите.

Скалист бряг насред гръмотевична буря

Вълните се блъскаха срещу скалите, а кралят стоеше сам, на фона на буреносното небе. Глас, някак си по-силен и висок от ударите на скалите, го обграждаше.

- Трябва да му кажеш. Той трябва да се нарича Джъстис, за да напомня за несправедливостта, която ще последва, ако Анубиса вземе превес над човешкия свят.

Кралят приведе глава, стискайки силно ръцете си в юмруци.

- Не мога да му кажа. Не мога да рискувам благото на синовете си, ако разберат за съществуването му

Пак този глас. Глас, който Кийли познаваше, макар и да бе невъзможно. Невъзможно, но това бе гласът на бога на моретата.

Посейдон.

- Не ми противоречи. Ще му кажеш както ти наредих. Аз ще го прокълна и ако някога разкрие причината, довела до раждането му, ще убие всички, които са я чули.

- Значи си създал чудовище и убиец - изкрещя кралят, насочвайки меча си - меча - към вълните.

- Не - гръмна гласът на бога. - Създадох оръжие, като никое друго. Ще служи на синовете ти и ще въздава моето правосъдие. Когато е на десет години ще му дадеш меча си, който ще наречеш с друго име - Яростта на Посейдон, за да покаже, че яростта ми към това, което стори Анубиса на краля, избран от мен, никога няма да бъде забравена.

Светкавица прониза вълните и тъмна форма се насочи от водата към брега. Преди Кийли да разбере какво е това, отново попадна във водовъртежа.

Навън, пред малка колиба

Малкото момче със синя коса погледна към краля с недоумение, изписано на лицето и после към меча, поставен в малките му ръце.

- Но аз не разбирам, Ваше Величество. Защо ми давате меча си?

Кралят насочи очите си към него, а погледът му бе лишен от нежност.

- Има нещо, което трябва да ти кажа...

И отново видението избледня.

* * *

Въртеше се из вековете във видение след видение. Джъстис бе постоянно в тях. Пред очите й се превръщаше от малко момче в мъж, а след това в опитен воин. Неразделен с меча си, който или бе прибран на гърба му, или го използваше в битка. Битка след битка. Всяка следваща бе по-отчаяна от предходната. Вампири и шейпшифтъри - всички те с една-едничка цел - да изядат или поробят хората.

Всички те, победени от Джъстис, който ги покосяваше с Яростта на Посейдон.

Кийли пропадаше ли пропадаше в безкрайното видение. Образ след образ, кърваво сражение след кърваво сражение, докато не помнеше нищо освен касапница, болка и смърт.

Но така го бе опознала - да, точно този дивак, който я бе отвлякъл. Силната болка, която живееше дълбоко в него. Самотата. Горчивината, идваща от векове, през които не бе нищо друго освен оръжие на разгневен бог, търсещ отмъщение.

Сърцето й се сви и Кийли усети как сълзите се стичат по лицето й.

- Достатъчно! - проплака тя. - Стига толкова. Моля те, не мога да понеса повече. Моля те, моля те. Стига.

Отново пропадна в мрака. Но този път не надолу, а нагоре. В прегръдките на воин със синя коса и пламъци в очите.