Освобождението на Атлантида

Глава 21

Атлантида, пещерата

Кийли обхождаше разстоянието от единия до другия край на пещерата, като се опитваше да стои възможно по-далече от лудия мъж - „половинката й в живота“. Джъстис правеше нещо на една от стените, но тя не знаеше какво. След като й бе стоварил изявлението за „половинката“, тя бе изпаднала в шокирано мълчание и се дръпна от него, докато мърмореше под носа си, че той се нуждае от една добра и здравословна електрошокова терапия.

Половин час по-късно, тя продължаваше да си мърмори. От погледите, които й хвърляше отдалеч, си личеше, че бе наясно, че думите й никак не бяха ласкави. Стоеше на разстояние, дори и когато се опита, доколкото може, да се измие в басейна и го хвана да я зяпа сякаш бе на път да я погълне с поглед.

Поне не се опита да й скочи. Не бе сигурно колко ще настоява да я убеди в твърдението си за „половинката“, но засега трябваше да се занимаят с по-важните проблеми.

- Трябва да се махнем от тук - каза, вероятно за стотен път, но този път бе достатъчно силно, за да може и той да я чуе. - Ние ще се махнем от тук.

Джъстис не й отговори, което не я обиждаше, след като й бе отговорил първите двадесетина пъти. Без съмнение бе също толкова уморен да го чува, колкото и тя да го казва. И все пак гледаше да стои на разстояние, притеснена да бъде близо до него след тази целувка.

Тази целувка.

Целувка, която разтърсваше вселената и предизвикваше фойерверки. Той й бе дал северното сияние, а тя му бе отвърнала с къркорещ стомах.

Страхотно. Просто чудесно. Винаги е била прекалено практична и не вярваше в приказки, така че появата на прекрасния принц не промени нищо. Без значение, че той имаше най-красивата коса, която някога е виждала.

Може този господин Аз-съм-съдбата-ти да е луд, но не можеше да отрече, че е страхотен. Като се имаше предвид какво е преживял, му беше позволено да е малко луд. Изпита съчувствие, след като си спомни видението си. Това, че не беше изгубил разсъдъка си, бе чисто постижение.

Като говорим за това, колко хора са я смятали за луда? Никой по-добре от нея не знаеше, че разумът е отражение на относителността. Пък и отдавана не е била гола с мъж, затова вероятно трябваше да снижи летвата на стандартите си. Луд? Никакъв проблем, стига да има страхотна коса.

Въздъхна и му хвърли един поглед през дългите си мигли. Косата му вече бе суха. Копринено мека на поглед, блестяща и великолепна. Най-великолепната коса в историята на човечеството се спускаше на вълни по гърба му и стигаше до най-стегнатия задник. Или пък в историята на атлантите. Няма значение.

Не беше Прекрасният принц, той бе Принц: висок, тъмен и смъртоносен. Джъстис не беше перфектният пластмасов мъж, той бе истински мъжкар с увредена душа.

Обаче трябваше непрекъснато да си го повтаря - тя не беше психиатър. Така че бе по-добре да се държи на страна от него, дори и хормоните й да не бяха на същото мнение.

Най-накрая проговори, след като доста време оглеждаше една от инкрустираните със скъпоценни камъни стени.

- Мислех, че тук има врата, която да води към скрит коридор, но съм грешал. Просто още едно празно отделение пълно с какви ли не безполезни неща.

Държеше нещо в ръката си и когато светлината се отрази в него й заприлича на светкавица от фотоапарат, отразена в кристал на Сваровски. Не можеше да се сдържи. Все пак бе археолог и любопитството й надделя.

- Какво е това?

- Още скъпоценни камъни. Където и да се обърнем намираме само безполезни скъпоценни камъни.

Приближи се внимателно, но не прекалено много.

- Не съм сигурна, че безполезни е думата, която бих използвала. - Тя се наведе и вдигна сапфир с големината на дланта си от камъните, разпръснати по пода. - Чувствам се като Индиана Джоунс, който току-що е открил древно съкровище. Този камък сам по себе си струва повече от заплатата ми.

Мъжът вдигна рамене небрежно.

- Размерът на заплатата ти вече няма значение, тъй като ние ще ти дадем всичко, от което се нуждаеш. Ако желаеш, вземи сапфира. Вземи всички камъни. За нас те са само камъни, както каза. Най-добрият инструмент за лечение, след като вече имаме певица на скъпоценните камъни.

Горчив вкус, като на развален грейпфрут, изпълни устата й. Той смяташе, че тя иска неговите скъпоценни камъни. Че ще мародерства в най-впечатляващия археологически обект, в който някога е стъпвала.

Изобщо не я познаваше.

Реши да игнорира коментара му и вдигна камъка към светлината, за да го огледа по-добре.

- Напомня ми този, с който Лиам ме саботира в офиса ми. Камъкът спътник на Звездата на Артемида, за която говореше Нерей.

Джъстис реагира толкова бързо, че Кийли си помисли, че през тялото му е преминал електрически заряд.

- Какво? Звездата на Артемида? Нерей? Кажи ми всичко и ще ти дам всички камъни, които желаеш.

Добре, това преля чашата. Коленичи и много бавно върна сапфира на мястото му Изправи се, скръсти ръце пред още гладния си стомах, вдигна брадичка и му отправи един от нейните погледи, пълен с открито неподчинение.

- Не искам тъпите ти скъпоценни камъни. Това, което искам е пица. Или чиния, отрупана с палачинки, от които капе масло и сироп. Не зная какво имаш предвид като ми казваш, че заплатата ми вече не е от значение, но искаш ли да знаеш едно? Опитвам се да не се обидя.

Ще се опитам да се преструвам, че не се интересувам от нищо. Искам само да се махна оттук и да хапна нещо.

Едва бе приключила, когато Джъстис скочи и скъси разстоянието между тях. След това хвана ръката й в своите. В очите му гореше силно вълнение и той се усмихна.

- Кажи го пак? Кажи го по тази начин. Само че този път добави повече подробности.

- За какво говориш? Не искам твърдите ти, сини и блестящи скъпоценни камъни.

Засмя се силно.

- Не, Кийли. Моя красива, брилянтна Кийли. Палачинките. Опиши го отново. С масло и сироп и как изглеждат, мирисът им и вкусът.

Кийли въздъхна и поклати глава.

- Премина границата, нали? Тъжно е, че след всичко което си преминал, едно описание на палачинки бе нужно и ти се побърка съвсем.

Отново се засмя, наведе се и я целуна по челото.

- Не. Не съм полудял. Закуската не ме е побъркала, както се изрази. Просто откривам обхвата на силите на нереида. Мисля, че намерих една, която е близка с тази, която ни доведе тук. Гладен съм също като теб, Кийли, и когато ти описа палачинките почти можех да усетя аромата им.

Пусна ръката й и застана само на една крачка от нея.

- Опиши ги отново, моля те. Мисля, че мога да ни заведа при палачинките.

Тя вдигна вежда, като си помисли, че някои неща в този план изобщо не бяха наред.

- Не искам да ти отказвам, но имаме няколко съвсем дребни проблема, които трябва да спомена преди да започна песента си посветена на г-жа Палачинка. Първо, какви палачинки? Къде? Ами ако се появим по средата на закуската в Сан Куинтън?

- И това ще е проблем?

- Май не си гледал „Да извървиш пътя“. Затвор, Джъстис. Сан Куинтън или някой друг затвор или докато няколко шейпшифтъра закусват. - Тя се спря и после попита: -Шейпшифтърите закусват ли с палачинки?

- Не зная - отвърна й сухо. - Това което знам е, че всичко е по-добро, отколкото да се намираме в пещера, от която няма изход. И определено ще бъде напредък от сегашното ни положение.

- Разбрах.

- Хвани ме за ръка - нареди той.

Хвана го за ръката и затвори очи. Като говорим за лудост, след като се бе съгласила на това значи и тя не беше с разсъдъка си. И двамата заедно щяха да отидат в изолатора.

- Какво пък. Дебели, пухкави палачинки, от които излиза пара. Масло, истинско масло, а не маргарин се стича по тях. Кленов сироп от Канада се разтича по палачинките и капе около чинията.

Викът му я прекъсна, но не усети никаква промяна в обстановката, както бе станало с предишната им телепортация, когато пристигнаха в пещерата. Отвори очи само за да види, че нищо не се е променило. Все още се намираше в пещерата, от която нямаше изход.

Не бе призовал и палачинките, нищо че въображението й бе му подсигурило аромата на палачинки, покрити с масло и кленов сироп. Раменете й се отпуснаха за миг, но Кийли се опита да запази оптимизма си заради Джъстис.

- Бе едва първия път. Можем да опитаме отново - каза тя и вкара малко приповдигнато настроение в гласа си.

Но той не й обръщаше никакво внимание, вместо това гледаше към пода. Когато тя погледна надолу започна да се смее.

Там лежеше разгъната перфектно покривка на цветчета. Чинии пълни с палачинки, бекон, яйца и наденици покриваха всеки един сантиметър на покривката. До една празна чиния лежеше отворен вестник, който внимателно бе разгърнат на бизнес страница, а отгоре бяха поставени очила.

- Е - каза тя дипломатично. - Поне доведе палачинките при нас. Може следващият път да се пробваш да донесеш и кафеварката.

На лицето му се изписа пълно възмущение и това вцепени Кийли, но след миг, незнайно защо, започна да се смее неистово. Клекна и се сви на две, като се държеше за корема и продължи да се смее, докато от очите й не започнаха да текат сълзи. Може би бе истерия или на крехкия й мозък му е дошло малко в повече. Както и да е, всичко й се стовари наведнъж и тя не спря да се смее, докато не я заболяха ребрата.

В един момент тих звук привлече вниманието й и след като изтри сълзите от лицето си, разбра че Джъстис се изкикоти. Не беше силен смях, нито пък слаб, а само кикотене.

Беше добро начало и значеше, че има поне малко чувство за хумор.

Докато успокояваше смеха си, който бе преминал в хълцане, жената се наведе до покривката и взе вилица.

- Хей, ако ще свършим в затвора за кражба на палачинки, по-добре да им се насладим.

Очите му придобиха цвета на разтопен нефрит, и тя ахна. Странно бе как нещо така

просто като цвета на очите може да докосне емоциите й по този начин.

- Съгласен съм. Аз също умирам от глад.

Когато той седна от другата страна на покривката, Кийли загреба с вилицата си кленов сироп и я лапна, измърка, изпращайки безмълвни благодарности към готвача, сътворил този пир, който вероятно в момента гледаше към празната си кухня с отворена уста.

- Леле. Това е страхотно.

Кимна и самият той изглеждаше доволен.

- Не сервираха домашно сготвена закуска в Пустошта - каза Джъстис, а гласът му трепна леко.

- Не искам да разпитвам. Но ако желаеш да ми разкажеш, с радост ще те изслушам -отвърна тя и постави вилицата на ръба на чинията.

Челюстта му се стегна и после пак се отпусна. Нещо мрачно блесна в очите му преди да й кимне.

- Може би. Може би заслужаваш да знаеш. Нали си наясно, че не винаги съм бил похитител на красиви археоложки.

Усмихна й се колебливо, но за нея това бе прогрес и не можеше да не му отвърне със същото.

- Яж или няма да ти кажа нищо. Струва ми се, че дори и най-лекият повей на вятъра ще те събори - смъмри я.

- Трябва да си наясно, че съм по-силна, отколкото изглеждам - отвърна тя, взе вилицата си и я заби в чинията с бъркани яйца пред себе си.

Джъстис се храни тихо и след като приключи, избута чинията си настрани.

- Срещна ли моя... краля?

Кийли кимна.

- Баща ти.

Джъстис веднага се намръщи.

- Както й да е, наричай го както искаш. Без значение, че този мъж не ми показа нищо друго освен презрението си. Във всеки случай, знаеш за проклятието, което ми забранява да разкривам истината за потеклото си.

- Но ти го направи, нали? - попита тя и се опита да си спомни за какво бяха говорили останалите пред портала. - Ти си им казал, когато си се жертвал, за да спасиш брат си и всички останали.

- Жертва е прекалено възвишена дума. Направих това, което всеки на мое място би сторил, след като прецени ситуацията и състави план.

- Да, разбира се. Всички ние с радост бихме се предали на. Какво беше? Вампир. Не, чакай, богинята на вампирите. За да спасим чужд живот. Да, прав си. Изобщо не е възвишено. Правя това всеки ден преди закуска. В петък дори и по два пъти.

Джъстис присви очи.

- Не си мисли, че не разбирам какво се опитваш да постигнеш.

- О, господи. Толкова често самата аз не разбирам какво искам да постигна, хубаво е, че така добре ме познаваш - отвърна тя като също присви очи в престорена невинност.

Развесели го и той се засмя, което неминуемо я направи много, много щастлива. Реши да не анализира случилото се.

- Продължавай. Не си изпълнил нищо възвишено, тръгнал си с богинята и после какво? -Странна и неприятна мисъл премина през съзнанието й. - Богиня, а? Обзалагам се, че е красива.

- Тя притежава ужасяваща красота, която е почти немислима за човешкото въображение -отвърна ядосано. - Всеки сантиметър от нея е учение за тъмното и величествено съвършенство.

- Страхотно. Богиня. Немислима красота и съвършенство. Вероятно вече може да продължим нататък. - Добре. От това може да излезе хубав метод за сравняване на външния вид - да прилича на богиня. А смяташе, че не е никак добре, когато един от приятелите й бе обсебен от Джесика Алба.

Поне Джесика бе човек. Така да се каже.

Джъстис толкова силно стискаше края на плитката си, че пръстите му бяха побелели.

- Не, не разбираш. Привличането й е като на нощната пеперуда към пламъка, като на жертвата към змията. Тя е смърт, отчаяние и лудост, събрани по някакъв начин в мрачните фантазии на едно умопомрачено съзнание.

Всички мисли за ревност изчезнаха, когато видя борбата му да й обясни.

- Ами твоето? Объркано ли е? Какво ти е сторила?

Лицето му доби суров израз и тя едва успя да забележи, че поклати глава.

- Не, няма да ти разкажа. Няма да разкажа на никой, никога.

Джъстис не каза нищо в продължение на доста време и тя се запита дали не е променил решението си да й разкаже. Но след това кимна, сякаш е взел жизненоважно решение.

- Развалянето на проклятието разби съзнанието ми. Проклятието бе такова - винаги съм смятал, че ако някога го разваля, ще умра. Но навярно времето, прекарано в Пустошта, ме е променило, променило е природата ми. Не зная. Знаех само какво иска Анубиса, а тя желаеше мен. Искаше да правя разни неща. Неописуеми, отвратителни неща. Но умът ми се разби на хиляди парчета, когато не успях да изпълня проклятието си и бях много близо до смъртта. Тя не ми позволи да умра.

Буцата в гърлото й не й позволяваше да говори. Никой не трябва да става жертва на такова деяние. И след това се насили да проговори.

- А после? След като не успя да умреш?

Усмивка така ужасяваща и неочаквана се разля по лицето му, че накара Кийли да отстъпи назад.

- Прати ме в Пустошта и ме заплаши, че ще вземе брат ми на мое място.

- Имаш ли друг брат, освен Вен и върховния принц?

- Не. Държа като пленник и измъчваше Конлан много години, така че знам, че ще тръгне след Вен. Но тогава ще бъда там, за да я спра.

Кийли се въздържа да посочи очевидното, нямаше какво да сторят, затворени в тази пещера. Странно защо все по-силно започваше да вярва, че ще се измъкнат от това място.

Най-важното, започваше да вярва на него.

- Ще успееш ли да преодолееш последствията от развалянето на проклятието? Искам да кажа, дали ще говориш за себе си в множествено число от време на време? - осмели се да попита.

- Майка ми е била нереида, Кийли, ти сама я видя. Дала ми е качества, и изглежда, и сили. Сили, за които все още не знам нищо. Мисля, че след като съзнанието ми е наранено, е пуснало на свобода частта от душата ми, която е представител на нареидите. Той се бори с мен дори и сега, иска...

Спря да говори и тъмнина заля лицето му.

- Иска.? - попита Кийли внезапно, въпреки че не бе сигурна, че трябва да знае желанията на нереида. Не и след като лицето на Джъстис стана студено като лед.

- Иска теб - отвърна сухо. - Иска да те съблече и да те сложи да легнеш под него, независимо дали го желаеш или не. Иска да те вземе, Кийли, а аз по-скоро бих дал живота си, отколкото да му го позволя.

Ахна и звукът отекна във внезапната тишина, която настъпи. Кийли едва не се спъна и не падна, опитвайки се да се отдалечи максимално далеч от него.

Силна болка помрачи чертите на Джъстис, а очите му потъмняха, станаха почти черни, но остана неподвижен, докато я наблюдаваше как се отдалечава.

- И така, вече знаеш, поне голяма част. Знаеш за мрака, смъртта и отчаянието. Някога е имало и светлина, но смятам, че не ти се слуша точно за нея в този момент.

Част от Кийли отговори на болката в гласа му и изпита желание да отиде при него и да го успокои, но реалността - колко изолирана беше, хваната в капан със самопризнал се луд човек - я накара да се осъзнае. Въпреки симпатията и съчувствието, които изпиваше към него, нямаше да му е полезна като мъртва.

Или насилена от злата част на душата му.

Отне й много време преди да успее да проговори.

- Разбира се, че искам да чуя и за щастливите моменти. Но си прав. Сега не му е времето. Трябва да намерим изход, не мислиш ли?

Когато той се изправи грациозно на крака, тя се почувства горда със себе си, защото не се отдръпна назад. Като се измъкнеха от тази пещера, щеше да е способна да се справи с всичко.

Ако се измъкнеха.

Кийли заключи пророческия глас в съзнанието си и се обърна към стените. Трябваше да има изход и тя щеше да го намери.