Освобождението на Атлантида

Глава 22

Джъстис напразно обикаляше пещерата в търсене на изход. Каквато и сила да бе успял да призове, за да ги доведе, тук в момента бе тиха, сякаш му се подиграваше. Хрумна му една идея, разбира се. Но нямаше да рискува да освободи нереида, който искаше да поеме контрола над съзнанието му, за да могат двамата да обсъдят стратегията.

Макар че бе възможно да се стигне до там. Мамка му, щеше да се стигне до там. Но не сега, след като двамата с Кийли се бяха нахранили, щеше отново да се опита да намери коридор, който може би преди това е пропуснал. Отчаянието не беше така осезаемо на пълен стомах, въпреки че я бе изплашил и тя не говореше. Точно сега го избягваше, за което не можеше да я вини. Но по онова време истината му се виждаше най-доброто решение.

Дори и сега жестоко да съжаляваше.

Погледна към нея.

Седеше на пода, избутала чиниите на страна, а на тяхно място бе сложила нефритените фигурки от едно от тайните отделения, които бе подредила с математическа прецизност на покривката. От едната им страна се намираха скъпоценните камъни, които бе изхвърлил по-рано. Наредени в редици като войници, чакащи заповеди.

Опита се да премести гъстата си коса, която падаше пред лицето й и се намръщи, докато се концентрираше над обектите. Не бе обелила и дума от доста време. По ирония на съдбата вглъбената й концентрация му харесваше, но не можеше да повярва на лекотата, с която бе освободила съзнанието си от мисли за него.

Което той никога не можеше да стори. Всяко негово движение бе съпътствано от мисълта, че тя е наблизо. Възмущението имаше познат ефект: нереидът се бореше с щита, който бе поставил около съзнанието си и с всеки изминал час ставаше по-силен.

Пещерата се намираше точно под храма на нереидите, неговите прадеди, и тази част от душата му продължаваше да крещи, че не може да бъде забравена. Джъстис прокара ръка през косата си и се запита дали има начин да победи тази част от природата си, без да унищожи душата си.

Явно бе избягал от Пустошта само да разбере, че лудостта й го е последвала? Заровена дълбоко в него? Жертвата на Фарнасий не трябва да е напразна.

Неудовлетвореността премина в безизходица, в ирационална ярост. Кийли толкова лесно успяваше да го игнорира, а той не можеше да направи същото с гласа в главата си. Откритието разпали съзнанието му - огън от ярост, не по-слаб от факта, че бе неразумен.

Болката сграбчи главата му в безмилостната си хватка. Стоманените шипове се забиваха в слепоочията му, възвестявайки появата на нереида, който току-що разби щита му.

Забрави за нас сякаш сме нищо, атланте. Ако я бяхме взели, щеше да е обвързана с нас.

Джъстис поклати глава, отричайки думите му, но движението само влоши главоболието, което смазваше черепа му и въздъхна.

- Не, няма. Няма да я насиля. Обещах й го.

Тогава няма да споделя с теб силата наречена транспорт на материята и ще останем тук, в капан, докато не умрем.

Транспорт на материята? Но след като няколко пъти осмисли фразата, вече знаеше. По този начин бе донесъл храната, която без съмнение бе открадната от доста изненадани и гладни хора.

Но най-важното беше, че така бе довел него и Кийли тук. На отдавна забравеното си скривалище.

Да. Входът и изходът. Колко е просто след като имаш отговори на загадката, прошепна съблазнително нереидът.

Затвори очи и проведе кратка битка с другата си половина, но нямаше никаква полза. Сериозно обмисляше да започне да удря главата си в една от стените с вградени скъпоценни камъни, докато не изтръгне информацията от него, когато Кийли го повика:

- Джъстис. Мисля, че ми хрумна идея как да се измъкнем от тук.

* * *

Кийли седеше на пода със скръстени крака, изучавайки фигурките. Ценни предмети, без съмнение и много важни за изследването на миналото на Атлантида. Дори и през ръкавиците, ръбовете им заинтригуваха съзнанието й, а нервите й пърхаха от въодушевление. Това, което обмисляше можеше да се определи като себеразрушително. Вероятно самоубийство.

Но бе в капана на пословичните камъни в пещера, преживяла срутване, което никак не беше добре.

Джъстис не знаеше как да излязат. Дори и не разбираше как е успял да ги доведе на това място. Добре. Беше свидетел на миналото му, чрез меча и го познаваше достатъчно, за да е наясно с неговата почтеност. Неговата чест. Дори и болката, която така ревностно държеше под контрол.

Нямаше да я излъже. Би жертвал живота си пред това да позволи на нереида да я нарани. Щеше да приеме тези факти като доказани.

Така че всичко зависеше от нея.

Той прекоси пещерата с гъвкавостта на пантера, и движението на мускулите му подчерта смъртоносността и грациозността му. Стъписа я и обърка добре подредените й мисли.

Трябваше да се страхува от него, най-вече след това, което й сподели последно, но някак знаеше, че с него ще е в безопасност.

Коленичи срещу нея и затегна разпуснатия край на кожената връв, с която бе вързал плитката си. Връвта сигурно идваше от някое от онези скрити помещения и вероятно е служела за връзване на чанти със скъпоценни камъни. Тръсна глава, впечатлена от себе си. Ето че седеше, заобиколена от скъпоценни камъни, най-голямата мечта на всеки крадец, я тя не мислеше за нищо друго освен как да избяга.

Практичната и прагматична Кийли.

Не беше такава, когато погледнеше към Джъстис и копнееше пръстите му да докосват кожата й, а не косата му.

- Ако продължиш да ме гледаш по този начин, ще си позволя да се позабавлявам и да изпълня фантазиите си, които включват остатъка от кленовия сироп и красивото ти, сластно тяло - обърна се към нея с дрезгав глас, който наподобяваше ръмжене. Усмивката му бе пресилена, а един от мускулите на челюстта му трепна. - Има голяма разлика между това да те взема насила и доброволно да ми се отдадеш

Когато руменината се завърна на лицето й, тя се опита да не го прави. Наистина се постара, но не успя да се възпре.

И погледна към сиропа.

Този път изръмжа още по-силно и животинското в гласа му освободи примитивните копнежи на Кийли. Топлината се разля по цялото й тяло и тя трябваше да се бори със самата себе си, за да не се смути. Внезапно бикините й станаха прекалено стегнати, а коприната на сутиена й се триеше в чувствителните й зърна.

Щом й въздействаше по този начин само със звуците, които издаваше, какво ли щеше да стане, ако го съблечеше.

- Съсредоточи се - каза тя и реши да сложи картите на масата. На пода. Няма значение. -Не го разбирам това странно привличане между нас, но трябва да се концентрираме. Не искам да задействам твоя проблем.

Той замръзна на място, но после смени позицията си и скръсти крака, разбира се на удобно разстояние от нея. Тя си пое дълбоко дъх и повдигна брадичка, готова да се изправи пред проблема, който трябваше да обсъдят логично.

Но опасната му, учтива усмивка и мъжествената арогантност, които се появиха на лицето му, направиха на пух и прах намеренията й.

- Значи признаваш - отбеляза спокойно. - Привличането, както ти го нарече, макар да мисля, че тази дума е прекалено банална за това, което има между нас. И нека сме наясно, че то няма нищо общо с другата ми страна. Това е желанието, което удря като приливна вълна тези, предопределени да са заедно.

Ахна при горещината, която предизвикаха думите му.

- Само глупак би излъгал или отрекъл. Поне частта с желанието. Но е само реакция към стресовата ситуация, в която се намираме. Хормонална реакция, базирана на адреналина.

Джъстис повдигна вежда и впечатляващите му очи смениха цвета си от черно към бледозелено.

- Не мисля така, моя Кийли. Ще ти го докажа. Разчитай на това.

Опитвайки се да игнорира горещината, която се разстилаше по тялото й, причинена от съблазнителните му думи, тя зададе въпрос, който я измъчваше от доста време.

- Очите ти. Лиам направи същото, тоест смени цвета на очите си. Така ли е при атлантите, цветът се променя в зависимост от настроението им?

Доста време я наблюдаваше втренчено, но отговори.

- Може би. Какви цветове си виждала в очите ми?

Тя вдигна рамене.

- Не съм ги категоризирала, но се променят от черно към среднощно синьо и после синьозелено, а сега са така красиво бледозелени, че ми напомнят за пролетта. Също така, когато са черни, се появява много интересен пламък точно в средата на зеницата.

Той остана с отворена уста, но се осъзна и я стисна до сурова линия. Докато го гледаше, ирисите му потъмняха и станаха черни. Сякаш над прекрасната пролет бе паднало булото на нощта. Кийли се засмя на лиричното си хрумване. Може би трябваше да посещава повече часове по поезия. Би могла да напише „Ода за очите на атлантите“.

- Точно в този момент, например - изтъкна тя, като се опита да потисне усмивката си. -Промениха се от яркозелено към черно, веднага след като направих коментара за пламъците.

- Не се паникьосвай, не скачай и не се разхождай напред-назад из пещерата, но изглежда че и двете половини на природата ми са те обявили за своя - произнесе думите бавно, сякаш признанието го измъчваше. - Може да си в по-голяма опасност, отколкото предполагах.

Кийли отвори уста, за да отвърне нещо духовито, но осъзна, че не би могла да се пошегува с това. Ледени тръпки се спуснаха по гърба й, достатъчни, да я накарат да се концертира.

- Двете половини на природата ти. Предполагам, че има нещо общо с говореното в множествено число - и Джъстис, и нереидът?

Преди да й отговори, жената поклати глава.

- Не. Не сега. Когато излезем, обещавам ти, че ще говорим за това. Няма да избягам поне час или два след като се освободим.

Лицето му помръкна и той присви очи.

- Няма да избягаш от мен, Кийли - думите му звучаха като клетва. - Няма такова място, на което не бих те последвал. Знай това.

- Добре, да сме наясно, че не обичам да ми нареждат - сопна му се. - Вместо да се караме, нека свършим нещо полезно? Като например да се измъкнем от тук?

Избра най-големия сапфир и го повдигна, за да му го покаже.

- Мисля, че имам план.

Върна камъка на мястото му и реши, че е дошло времето да му разкрие идеята си.

- Трябва да ти кажа нещо, свързано с видението, което получих, когато докоснах сапфира на Лиам.

- Лиам? - просто име, но носеше много опасност. Внезапно Джъстис отново се бе превърнал в дивия хищник, а тя не знаеше защо. Може би между него и Лиам има вражда. Но сега не беше времето да го обсъждат.

- Да, Лиам, но той не е от значение. Трябва да чуеш за видението ми. Бях в стаята с върховния жрец Нерей и жена му, Зелия, докато обсъждаха Звездата на Артемида.

- Това е невъзможно. Видението ти не е вярно. Чувал съм това име, Нерей, но той не може да е бил женен. Посейдон изисква жреците му да не се женят. Ако го сторят, страдат ужасно и губят силите си. Нерей е бил един от най-могъщите върховни жреци на всички времена и не може да е бил женен.

Кийли повдигна рамене.

- Може би документите за сватбата са изчезнали някъде. Живяла съм с тези видения още от дете и те никога не грешат. Нерей е бил женен за Зелия.

Разказа му видението с Нерей и Зелия и думите им за Звездата на Артемида. Когато приключи един факт се заби в съзнанието й.

- Джъстис, тя има силата да лекува сломено и разрушено съзнание. Може би ти...

Ужасена от това, което за малко не изрече, тя замълча. Нямаше право. Изобщо нямаше никакво право.

Джъстис стисна юмруци и ги постави на бедрата си, но когато проговори не беше, за да й

нареди да си гледа работата, както очакваше. Което и заслужаваше.

- Той е знаел. Знаел, че видението може да те нарани, но го е направил, без дори да те предупреди - тонът на гласа му се промени и стана смъртоносен.

- Не, той...

- Считай го за мъртъв - продължи равно. - Всеки дъх, който си поема е като дълг към деветте кръга на Ада.

Думите му не бяха изречени като заплаха, а като доказан факт и тръпки побиха Кийли. Определено съчувстваше на Лиам.

- Браво. Доста поетично, но по никакъв начин не е честно. Той не знаеше, че видението ще ми въздейства така силно.

- Изобщо не е трябвало да те докосва - звучеше непреклонен. - Ще го убия заради това.

- Добре. Малко пресилваш нещата, не мислиш ли? Никой няма да убива никого. Както и да е... просто исках да ти споделя, че когато докосна предмет, идващ от Атлантида, изпитвам много силна емоционална връзка с него. Така че си мислех.

Спря и си пое дъх, опитвайки се да изрече думите, които я ужасяваха.

- Мислех си да започна да чета предметите, един след друг, докато някой от тях не ми даде информация как да се измъкнем от тук.

Дари го с една оптимистична усмивка и се опита да не мисли за нещата, които могат да се объркат. Да не мисли, че има вероятност да попадне във водовъртежа на едно безкрайно видение. Опита се да не се чуди дали ще умре и по един или друг начин, да докаже дали смъртта във видението се равнява на реалната смърт.

Сред всички хипотези, които някога бе имала най-малко искаше да докаже тази.

След като мислите й се въртяха в една посока като хамстер в клетка, реши да прехвърли топката на Джъстис.

- Чу ли ме изобщо?

Той стоеше там, тих и спокоен, а пръстите му бяха побелели.

- В какво налудничаво състояние си изпаднала, за да вярваш, че бих ти позволи да рискуваш живота си по този начин?

Яростта завладя чертите на лицето му и за момент изглеждаше като отмъстителен бог. Но тя отказваше да бъде заплашвана.

Или само малко.

- Нямаме по-добра възможност, сам го каза. Не знаеш как си ни довел тук, нито как да ни измъкнеш Трябва да опитаме нещо, Джъстис. Аз съм учен, изследвам различни пътища и хипотези, докато не открия тези, които си пасват.

Чувстваше се сякаш следваше лъв в леговището му, но се наведе и докосна ръката му.

- Може и да не е толкова зле. Ако медитирам и се подготвя, виденията ми не винаги са така интензивни като последните.

- Можело и да не е толкова зле - отвърна Джъстис през зъби. - Сериозно?

Със свръхестествена бързина той я сграбчи за раменете и я отдалечи възможно най-много от покритата с фигурки и скъпоценни камъни покривка.

- Забранявам ти - каза той и гласът му я вледени. - Предпочитам да вляза в битка с другата част от душата си, преди да ти позволя да поемеш такъв риск за живота и здравето си.

Подпря глава на нейната и я прегърна толкова силно, че тя едва успяваше да диша. Бе на път да се възпротиви, когато осъзна, че той трепери. Битката, която водеше, изглежда, бе ужасяваща и най-лошото беше, че тя не знаеше как да му помогне.

Обаче можеше да направи нещо, най-простичкото. Обгърна кръста му с ръце и го прегърна. Силна тръпка разтърси тялото му и той отпусна смъртоносната хватка над ребрата й.

Няколко минути седяха така и не помръдваха, накрая той вдигна глава и каза:

- Знам какво трябва да направя. Сделка с дявола и се надявам да не ни отведе в ада.