Освобождението на Атлантида

Глава 16

Пещерата под храма на нереидите

Джъстис се събуди мигновено, изкачи се през вълните на съня към пълна бдителност за няколко секунди. В Пустошта не можеше да си позволи да почине, без да е нащрек, а когато Анубиса бе наблизо, нямаше почивка. Гневът й когато не я желаеше, или пък да си признае, бе неспособен да консумира връзката им, бе неповторим. Тя бе богиня и притежаваше тъмна красота по-изискана от каквото и да е, която човешките очи могат да разберат. Но бе красота, в която се коренеше злото, пропита с убийства и проклятия.

Отвращаваше се от себе си. Все пак никога не е бил особено придирчив. През вековете е бил с безброй жени, с която си пожелаеше. За нещастие през последните няколко века никоя не успяваше да го задоволи. Винаги нещо липсваше по време на кратките им срещи. Нещо, което не искаше да признае.

Докато не видя лицето й. Кити. Мисълта за нея му напомни къде се намираха и какво бе направил. За една нощ бе сменил обстановката от Пустошта с одеялата и юрганите на това място, от които си бе направил легло. Тази пещера винаги е била убежище за изтормозените души преди падащите камъни и последвалата нестабилност на тунела, така че няколко куфара пълни с одеяла и различни дрехи, бяха останали в ъгъла. Внезапно си спомни, че бе направил такова легло и за нея, но къде? Или мъглата от паметта му не искаше да се разсее, или жената бе отишла другаде. Ами ако бе избягала? Ако никога повече не я откриеше?

При тази мисъл го обля пристъп на паника. Страх и нещо друго, по-дълбоко. По-мрачно. Родено от частта от душата му, която бе на нареида. Тази му същност се бореше да излезе на свобода и Джъстис я опознаваше все повече. Нереидът се бореше с атланта, за да поеме контрола над него.

Завъртя се, оглеждайки тъмната пещера за нея. След като я забеляза, въздъхна с облекчение. Мускулите му се отпуснаха, когато видя, че все още спеше. Беше там, заспала върху купчината одеяла, които бе събрал за нея в близост до един вграден в стената скъпоценен камък.

Познаваше я достатъчно, за да е сигурен колко щеше да му е бясна, задето се бе осмелил да си играе с ума й. Но тя се нуждаеше от сън, а той бе на път да се просне на земята, повален от умората, неспособен да отговори на решителността й, граничеща с ужас.

Да бе! Бе го направил за нейно добро, подигра се безмълвно на себе си. Разбира се. Злодеите винаги проявяват изискания талант да се оправдават за действията си. Почувства разкаяние, но бързо се отърва от него и се съсредоточи върху физическото си състояние. Баня. Нуждаеше се от още една баня.

Независимо че се бе изкъпал в топлия извор малко преди да си легне. Простичко нещо като чистота му бе липсвала в Пустошта. Отказваше да повярва, че мръсотията е проникнала

през кожата му.

Щеше да се изкъпе и облече подходящи дрехи и чак след това щеше да я събуди. Имаха толкова много неща за обсъждане. Искаше да знае всичко за нея. Всяка една подробност, свързана с нея. Също така, трябваше да я убеди да му даде повече време.

Време, за да й покаже, че не е чудовище. Време да я увери, че мястото й бе до него.

Време, за да може да осъзнае дали всичко това бе истина.

Не си направи труда да се облече, само взе меча си, който се бе превърнал в неразделна част от него, въпреки че точно той отне живота на Фарнасий. Без значение какъв беше, бе негов. Тихо прекоси разстоянието между тях и се надвеси над нея, доволен дори само да я наблюдава, докато спи.

Лъскавата червена коса на Кийли бе същият нюанс като в първото му видение. Приличаше на пламък, който се слива със слънчевата светлина и всичко това в допълнение с безупречния златен блясък на кожата й, която имаше лек загар. Затворените й клепачи блокираха гледката му към необикновените й изумруденозелени очи, но за негова радост паметта му можеше да покаже точния им цвят.

Лежеше на една страна и бе сложила ръка над завивката. Беше свалил ръкавиците й, след като бе заспала. Запита се защо ги носи, но ги постави до нея. Ръцете й бяха крехки и нежни, а пръстите по някакъв начин изглеждаха компетентни. Разрези и ожулвания бележеха кожата й, сякаш до преди миг е вършела тежка работа. Може би заради това носеше ръкавиците.

Археология. Беше споменала, че е археолог. Изследовател на миналото. Едва не се засмя, но се спря, за да не я събуди. Тя бе изследовател на миналото, а той - воин, живял през вековете. Вероятно им е било писано да се срещнат.

Този път обаче не успя да възпре горчивия смях. Той бе незаконният син на съдбата; да не би сега да се превърне в лицемер и да започне да благославя същата тази участ, която проклинаше в продължение на векове?

- От какво бих могъл да се откажа, заради теб, Кийли? - продума той. - От честта си? Горчивината? Може би дори и от част от душата си? Какво толкова има в теб, че ме държи в плен?

Докато спеше, от устните й се отрони стон и звукът наля масло в огъня, който гореше в него, разпалвайки искра на ожесточен, почти животински глад. Внезапно я пожела толкова отчаяно и силно, че копнежът му причиняваше физическа болка.

Не той се нуждаеше от нея. Те се нуждаеха от нея и щяха да я имат.

Спри! Извика на другата част от съществото си. Не можеш да завладееш съзнанието ми, дори и да си част от мен.

Глас, но не неговият, прошепна вледеняващите си заплахи: Грешиш, атлантски похитителю на плененото ми Аз. Ще те завладея, защото ти си слаб. И когато поема пълен контрол над разума ти, ще направя тази жена своя.

Нереидът - който макар и част от Джъстис, бе някой различен от него, и той не знаеше по какъв друг начин да го нарича - показа няколко картини в ума на воина. Кипящ порой от чувствени образи, всеки следващ по-ясен от предишния.

Кийли гола и коленичила пред него в знак на подчинение, а прекрасните й ръце обхванали члена му.

Бледите крака на Кийли преплетени с неговите, докато той проникваше в нея.

Кийли, легнала върху копринени възглавници, с крака над раменете му, докато той я вкусваше.

Кийли наведена над леглото му, докато той стискаше прекрасните й гърди и я взимаше от отзад.

Кийли, превивайки се от вълните на екстаза, крещейки името му, докато се разкъсваше на парчета в ръцете му Нейната топла и хлъзгава сърцевина го поемаше целия.

Кийли. Кийли. Кийли.

Видението се повтаряше отново и отново, все по-бързо и по-бързо, докато пенисът му не се втвърди до такава степен, че му се прииска да я събуди, да я вземе и да й покаже колко много иска да потъне до основата си в топлия й и влажен център. Посегна към нея, почти против волята си, за да разкъса дрехите й.

И тогава ги видя.

Сребристите следи от сълзите все още бяха на лицето й. Плакала е. Дори и в съня, една част от нея е знаела, че е в опасност и се е страхувала.

Смяташе го за чудовище не без основание. Дръпна се рязко от нея, презирайки себе си. Той бе чудовище, но никога нямаше да я докосне без тя да му е разрешила.

По-скоро би се самоубил.

Не можеш да победиш, каза на нереида в себе си или на алчната похотлива страна на природата си. Ще те победя, дори и да умра, докато се опитвам. Но няма да позволя и един косъм да падне от главата й.

Подигравателен смях иззвъня в пещерата или пък съществуваше само в неговото съзнание. Почти не можеше да направи разликата между двете.

Дори и косъм от главата й? Харесваш косата й, нали?

Докато Джъстис вървеше към басейна с намерение да измие еротичните картини от съзнанието си, нереидът показа още един последен образ. Как Кийли увива косата си около основата на члена му, докато го поемаше в устата си.

Остави меча си на земята и се препъна, когато влезе във водата. Докато падаше се запита, дали воин от Атлантида, който е наполовина нереид би посмял, за първи път в живота си, да помоли богинята на нереидите, дори и самия Посейдон за помощ?

Страхуваше се, че това дали ще запази разсъдъка си зависеше от отговора на този въпрос.

* * *

Зловещо и страховито чувство обви сънищата на Кийли, осветявайки ги в нюанси от сиво до тъмнокафяво. Плуваше през потъмнели течения, очуквана и обрулвана от странни неща: дебела, дървена ябълка с големина на магаре; дървена фигурка с големина на пудел във формата на кон се обърна към нея и й се усмихна, докато преплува покрай нея. Детска играчка, приличаща на вагон, се носеше спокойно покрай нея със скоростта, с която тя плуваше, независимо че вълните я блъскаха. Почувства непреодолимо желание да се пресегне към играчката, но се страхуваше, че ако го направи ще изгуби темпото на размаха си и ще се удави.

Знаеше, че сънува. Беше почти сигурна в това, но бе изгубила усета си към реалността извън този воден пейзаж. Единствената й цел бе да достигне противоположния бряг, където я чакаше нейното спасение.

Но не знаеше как, защо и какво може да е това. Нещо се удари в рамото й и когато се обърна, видя метална червена триколка, чието кормило се заплете в мокрите краища на косата й. Несигурно го хвана и се опита да се освободи - успя, и триколката изостана зад нея.

Обърна се към брега, който все още не можеше да види и тогава детското вагонче се удари в носа й, сякаш искаше тя да го вземе.

- Но нямам джоб, в който да те сложа - каза безпомощно и на мига се събуди, борейки се за въздух, изправи се и се огледа около себе си.

Вън от съня, но обратно в кошмара.

Спомените я заляха като приливна вълна, удряйки в лицето й събитията от миналия ден. Атлантида. Воините. Мъртвото създание, което се оказа, че е мъж от времето на Александър Македонски.

Джъстис.

Коленичи, но се опита да е тиха и да не привлича внимание, докато оглеждаше пещерата, в търсене на дивия мъж от вчерашния й кошмар. Или може би - нещо в нея изрече копнежа си - воинът от виденията й?

Вместо това погледът й се спря на съвсем друг вид сън. Сън, след който чаршафите на леглото й са мокри, а тя усеща болка и незадоволеност, защото първичният воин, който понякога виждаше във виденията си, когато докоснеше един определен артефакт, принадлежал на древна цивилизация, не съществуваше в днешно време. Такива определено не можеш да срещнеш в академичните среди в Охайо.

Но вече не се намираше в Охайо. Здравият, мускулест мъж, който излизаше от езерото на няколко метра от нея, чисто гол, и от когото капеше вода, бе живото доказателство за това. Кийли никога досега не бе смятала водата за афродизиак, но капките, които се стичаха по тялото на Джъстис определено можеха да се сметнат за такива.

Те го галеха по всички места и внезапно тя осъзна, че иска да го докосне.

С език.

Затвори очи за момент, учудвайки се от собствената си глупост. Сега пък бе привлечена от похитителя си? Но вчера бе толкова внимателен с нея, бе видяла изпълнените му с мъка очи при саможертвата на Фарнасий. Със сигурност не можеше да е...

Кийли отвори очи, неспособна да превъзмогне желанието отново да погледне към него. Той вдигна ръце, за да избута натежалата от водата разплетена коса, която падаше пред лицето му. А самото движение оформи линии по тялото му, които би трябвало да са незаконни. Джъстис бе толкова висок, набит и мускулест, че в сравнение с него бодибилдърите които беше виждала да тренират във фитнес залата изглеждаха като дундести тролове. Проследи с поглед силните му ръце - високо на бицепса на дясната се виждаше проста, но много добре направена татуировка - здравите му крака, стегнатите му гръдни мускули, а после погледна по-надолу към бедрата и след това. ох.

Ох!

Опита се да преглътне, но гърлото й бе изсъхнало, сякаш бе погълнала праха от току-що отворена пирамида. Или атлантите по принцип си ходеха с постоянна ерекция, или Джъстис сериозно се радваше да я види.

Гръм от чиста, пареща топлина премина през тялото й, превръщайки здравия й разум в похот, насочен към мястото, което искаше да... О. Мили. Боже!

Мъжът забеляза, че тя го наблюдава.

Замръзнала на мястото си, Кийли гледаше право към него и усещаше руменината, която се бе настанила на бузите й. Здравият й разум и инстинктът за самосъхранение преодоляха побърканите й хормони и тя скочи на крака.

- Стой далеч от мен. Просто си сложи някакви дрехи и да поговорим като възпитани хора. Тоест като атлант и човешко същество, след като вече си починахме и ти си. хм. чист.

Той не помръдна, дори не направи каквото и да е заплашително движение, но изведнъж жената усети тръпка на безпокойство. Безименна емоция гореше в очите му, която променяше цвета им от среднощно към сапфиреносиньо.

Бавно, много бавно погледът му пое от лицето й и премина през гърдите, където се застоя най-много, след това продължи пътя си надолу към пръстите на краката й. Мъжката арогантност и неприкритото притежание в очите му, събудиха желание в нея да избяга, въпреки че зърната й се втвърдиха и пулсираха в дантелените чашки на сутиена й.

Нямаше начин да му отвърне. Миналото й или независимата й личност, нямаха да й позволят да си падне по този гол алфа мъжкар, което щеше да я върне към времето, когато мъжете са били мъже, а жените - тяхна собственост.

Дори и след като си повтаряше това, тялото й я предаваше. Очевидно, уморено от самотните нощи. Когато погледът му се върна нагоре по тялото й - кожата й настръхна, свръхчувствителна и нуждаеща се отчаяно от неговия допир.

Този трепет най-накрая успя да я изкара от чувствения транс, в който я бе поставил, и я върна отново към логиката, предпазливостта и проклетия разум.

- Спри - нареди му ядосано. - Престани да ме гледаш сякаш съм награда от твоя лична война и се облечи. Трябва да поговорим за това как ще ме измъкнеш от тук, нали така? Къде е изходът? Къде е коридорът или тунелът, или магическия атлантски асансьор, който ще ни измъкне от тук?

Джъстис вдигна ръце напред с дланите към нея, за да й покаже, че не й мисли злото. Но движението само подчерта силата на мускулите му, и независимо от това, че бе изкарала няколко часа по самоотбрана, без значение, че той е гол и невъоръжен, тя нямаше шанс срещу него.

Да, беше гол. Но не е сигурно дали не е въоръжен, отбеляза лошата й съблазнителна страна, която преди малко накара да млъкне. Там има доста голямо оръжие.

Страхотно. Точно сега ли бе избрала да развие раздвоение на личността?

Разумната й страна се върна към проблемите на дневен ред, а именно че бе уплашена и ужасена. Определено тръпките, които я побиваха, бяха доказателство за това.

- Кийли, моля те, успокой се - каза тихо Джъстис, сякаш успокояваше ранено животно.

- Ще се успокоя, когато ме измъкнеш оттук - отвърна тя, горда от това колко разумно звучеше, когато междувременно сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. - Не и по начина, по който дойдохме. Никакви такива „Телепортирай ме, Скоти¹⁰“. Хубав, нормален тунел. Или стълби. Стълбите са добра идея.

- Но.

- И се облечи - извика, вече изгубила търпение. - Не ми пука дали изглеждаш като статуя

на древногръцки бог, която се е върнала към живот. Искам да се облечеш.

Бавната и опасна усмивка, която трябваше да се обяви за смъртоносно оръжие, се настани на лицето му.

- Мислиш, че изглеждам като бог?

- Дрехи! Веднага! - скара му се Кийли.

Все още усмихвайки се, той се запъти към една купчина с дрехи и недостатъчно бързо, за да бъде спокойна тя, облече риза и панталони. Гледката на стегнатите му мускули, докато си обуваше панталоните почти я накараха да изръмжи на глас.

След този случай, щеше да има много хляб за фантазиите си за години наред. В случай, че оцелееше.

- Добре. След като вече си облечен, искам да ме изкараш оттук.

Джъстис поклати глава, докато прекосяваше с няколко стъпки мозайката, която ги делеше.

- Бих искал да повярвам, че мога да те пусна, дори и да бях в състояние, въпреки тъмните желания на другия в мен, Кийли. Но не знам как се озовахме тук, след като досега никога не съм използвал тази сила.

- Но...

- Не знам как отново да я използвам.

Спря на няколко сантиметра от нея и я погледна право в очите. В неговите се виеха синьозелени пламъци.

- За съжаление, стълбището, което води от храма към пещерата, бе блокирано от камъни и мръсотия, които паднаха по време на срутване преди няколко години. Така че няма друг изход.

¹⁰ Реплика от филма „Стар Трек“. – Б.пр.