Освобождението на Атлантида

Глава 3

Наши дни

Пустошта, създадена от Анубиса, богиня на хаоса и нощта

Джъстис се носеше в тъмно измерение, изградено изцяло от болка. Умът му се ровеше в спомените в търсене на някакво усещане за самия него. Лепкава като гъста, тъмна отвара, призована от черна магьосница, болката го обгръщаше, дразнеше го, блъскаше и го приласкаваше, докато той вече не съществуваше като нищо друго освен молител, роб, неволен участник в една извратена и мъчителна игра.

Разумът му се бе стопил до едва блещукаща точица светлина. Знаеше името си, знаеше, че е правдата⁴ в необятната несправедливост и че неговата жертва е спасила други, чиито имена отдавна бяха изтръгнати от съзнанието му Но благородството беше нищо в сравнение с болката. Болката разяждаше благородството, изпиваше силата и поглъщаше гордостта. Разяждаше тялото, докато онова, което бе останало от него, не бъде изпепелено в горчив бунт срещу съзнанието. Съзнанието крещеше и виеше с безгласни писъци на протест срещу непоклатимото зло, което пиеше кръвта му, пируваше с ужаса му и се смееше с мрачен и тих смях, изпълнен с копнеж.

Но спомените изникваха в ума му, дразнейки го със своята преходност. Първо проблясък от началото. После пещерата и станалото след това. Тогава беше започнала болката. В това поне, беше сигурен.

* * *

Идвайки бавно в съзнание, Джъстис се събуди в един кошмар, който без съмнение съществуваше в последния от деветте кръга на ада.

И приличаше на Вегас.

Загледа се в балдахина на най-голямото легло правено някога, което - без майтап - бе драпирано с черен и червен сатен. Което въобще не беше прекалено. Дърворезбите по рамката на леглото, с образи на сатири и млади, изглеждащи като мутанти, нимфи, които изпълняваха извратени сексуални актове, нарушавайки поне няколко закона на физиката, дори не изненадаха воина, след като бе видял сатена.

- Кого занасяш с това? Да не си наела някой нискобюджетен дизайнер на декори за порно филми? Ако започне предразполагаща за секс музика, се изнасям - каза той.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато си спомни. Пещерата. Своята жертва. Предполагаше се, че е дошъл тук по собствена воля.

Анубиса не бе забравила и определено не бе глупава, независимо от вкуса й за обзавеждане на будоара й.

Беше зла, смъртоносна, извратена и вманиачена, но не и глупава.

Богините рядко бяха такива.

Дори и тези, които властваха над собствени владения в деветте кръга на ада.

Тя седна на ръба на леглото, което потъна чувствително, сякаш самата сила на яростта и смъртта, които изпълваха душата й, добавяше допълнителна тежест към елегантната й фигура. Едва ли не против волята си, Джъстис се пресегна и хвана кичур от косата й, която се спускаше до бедрата. Или пък наистина бе против волята му. Може би тя го манипулираше с такова майсторство, че той дори не го осъзнаваше.

Но ако наистина го вярваше, то се бе предал на злата си участ. Опитай се да я убиеш и умри в пламъците на собствената си самоубийствена глупост.

Не беше бог, но също така не беше и глупав. Щеше да изчака подходящия момент.

- Ако обзавеждането не ти се нрави, ще го сменя - каза тя съвсем небрежно, с вида на великодушен родител, който връчва подарък на дете. След това гласът й стана почти свенлив. - Има ли нещо тук, което да ти харесва?

Джъстис не бе живял толкова векове, без да научи някои неща за жените. Стана му забавно и по някакъв начин беше успокояващо да разбере, че богинята, този бич за Атлантида от хилядолетие насам, има макар и повърхностна прилика със смъртна жена.

Зачуди се дали някога е била смъртна.

И дали някога щеше да се осмели да я попита.

- Знаеш, че има - изръмжа, докато оценяваше шансовете тя да не го убие, заради дързостта му, след което я хвана грубо за ръката и я издърпа до себе си. - Красотата ти е безупречна и го осъзнаваш добре..

Алена светлина блесна дълбоко в зениците й, докато бавно се усмихваше.

- Има много неща у мен, които са безупречни, воине. Искаш ли да откриеш още от тях?

Усмивката й се разшири и кучешките й зъби се показаха, докато навеждаше глава, за да

го захапе.

* * *

Осъзнаването на фактите върна Джъстис в съзнание макар болката да поглъщаше спомена. Значи е сътрудничил? Преструвал се е, че я желае? Кожата му настръхна при самата мисъл.

В кой момент злото завладява нечия душа? Ако си легнеш с кучетата... А ако си легнал с богинята на кучетата? Образите на мутирали бълхи с големината на планински лъвове, които ядяха черния му дроб не му помогнаха особено да се убеди, че е с ума си, но леката нотка на черен хумор му напомни за някого.

Или нещо.

Може би за самия него?

Здравият му разум все повече се стопяваше и краткото му завръщане към реалността избледня сред болката. Той бе Джъстис и бе подложен на тази болка от години или векове, или хилядолетия, или само от няколко минути, но тази болка съществуваше извън пределите на времето, докато накрая не останеше нищо друго освен влудяващото усещане за безкрайно мъчение.

Въпреки това блещукащата точица светлина, която бе единственото нещо, оцеляло от цялото му същество, чакаше, наблюдаваше и кроеше планове. Защото той бе Джъстис и - без значение колко време щеше да измине преди да настъпи неговият миг - справедливостта щеше да възтържествува.

Сякаш, за да го възнагради за куража, проявен пред лицето на пълното безсилие, докато надеждата се спотайваше в сянката на абсолютното отчаяние, един прозорец се отвори в мрака и измежду сенките той успя да види лице.

Лицето беше нечие друго, не неговото, не на съзнанието му, не на Джъстис. То бе на жена, но не зла. Не принадлежеше на жена, която олицетворява смъртта, разрухата или отчаянието. Докато наблюдаваше лицето и нея, омаян от ярко зелени очи, които блестяха така силно, че хвърляха лъч светлина в неговия безкраен мрак, видението се разрасна и обхвана горната част на тялото й и ръцете й, които докосваха нещо на врата й.

Дървена фигурка?

Тя я вдигна и я притисна към устните си, като в същото време сълзи проблеснаха в изумрудените й очи и бавно си проправиха път надолу по бузите й.

Изведнъж го връхлетя проблясък на прозрение, почти достатъчен, за да го върне към здравия разум. Фигурката от дърво бе малка риба - странно оформен вид, наподобяващ риба-клоун, който бе виждал единствено в дълбините на океана. Те живееха на пасажи близо до основата на купола, който покриваше Атлантида и изглежда забавляваха децата, които обожаваха да ги наблюдават.

Както бе правил и той, преди много години, когато бе малък и невинен.

Никой от земляните не бе виждал тази риба. Следователно никой от тях не би могъл да я издялка. Която и да беше тя, държеше в ръцете си неговата фигурка. Докато я гледаше как плаче, сама и притихнала, една-единствена кристална сълза падна върху дървената риба, която все още бе до устните й. Някак, макар да беше невъзможно, усети болката й да се забива право в гърдите му.

Възможно или не, дървената фигурка ги свързваше. Джъстис изкрещя безгласно - стон на копнеж, загуба или самота и тя го чу, чрез магията или може би чрез халюцинацията, вихреща се помежду им.

За един кратък миг жената възкликна, премигна с красивите си очи и като че ли се вгледа право в него.

След това, докато видението или миражът на образа й изчезваше, а той отново се потапяше в мрака, но не и в отчаянието, воинът осъзна един неоспорим факт.

Тя му принадлежеше.

Или пък бе частица от въображението му.

Затворен сам в безкрайния мрак, Джъстис започна да се смее.

⁴ Джъстис (Justice) в превод от английски означава “справедливост, правда”.– Б.пр.