Освобождението на Атлантида

Глава 42

Кийли стоеше във възхита, докато един след друг вампирите гръмваха и се превръщаха в прекрасни фонтани със сребристо-синя вода. По някакъв начин Джъстис го беше сторил. Знаеше го.

После го видя да лежи на земята, толкова окървавен, че едва ли все още бе жив. Тръгна надолу, тичайки и едва забеляза, че Елени бе по петите й.

- Джъстис! Да не си посмял да умреш. Трябва да живееш. Трябва да живееш заради мен -продължаваше да крещи безсмислени глупости, докато не спря пред него и не падна на колене.

Първоначално си помисли, че е мъртъв, а болката от загубата му я разкъса толкова силно, че тя се сви на две. После видя как главата му помръдва, само с милиметър, но все пак беше нещо.

- Моля те, моля те, моля те върни се при мен - умоляваше го, докато го галеше по главата, на единственото място, което не бе ранено.

Алехандро дотича при тях.

- Мърт...

- Не - извика Кийли. - Не, не е. И да не си посмял да го кажеш

- Кийли, трябва да заведеш Елени обратно в селото - обърна се Алехандро към нея, а в гласа му се усещаха добрина, съчувствие и топлота. - Няма какво да направим. Онази рана е много дълбока, вероятно е стигнала до дробовете му.

- Не, няма да го оставя. Ти вземи Елени - целуна момиченцето по челото, за да й даде сили, ако изобщо можеше след такова преживяване. - Ще се върна за теб, но сега трябва да остана с Джъстис, за да не бъде сам - гласът й трепна и тя прегърна Елени, горчивите й сълзи падаха в косата на малката.

Алехандро проговори отново, но този път не беше Алехандро. Кийли не знаеше как така е разбрала, но просто знаеше. Вдигна глава нагоре, за да погледне право към Алехандро, който внезапно бе облян в сребриста светлина.

- НАПРАВИЛ СЪМ ДОБЪР ИЗБОР, КОГАТО ДАДОХ МЕЧА СИ НА ДЖЪСТИС - гръмна гласът, който носеше в себе си цялата мощ, величие и мистерия на моретата.

- Посейдон? - позна го Кийли. Бе чувала неговия глас във виденията си.

- ДА, ЖЕНО, КОЯТО МОЖЕ ДА ВИЖДА ИСТОРИЯТА НА ПРЕДМЕТИТЕ. АЗ СЪМ БОГЪТ НА МОРЕТАТА И ТОЗИ ВОИН МИ ПРИНАДЛЕЖИ. ВСИЧКИ ПРИСЪСТВАЩИ ЗНАЙТЕ, ЧЕ МЕЧЪТ, КОЙТО МУ ПОМОГНА ДА ИЗПЪЛНИ ДЪЛГА ЩЕ ГО ИЗЛЕКУВА.

Сребърната светлина се разпростря от Алехандро и образува разноцветен купол над Джъстис, Кийли и Елени и вледеняващ студ от дълбините на океан изгори кожата и костите й. Елени ахна и се сви на топка в Кийли, като зарови лице в блузата й.

Мечът на Джъстис, който лежеше настрани, грейна. Магическите знаци на острието

засияха толкова силно, че двете с Елени трябваше да прикрият очите си. След няколко минути интензивността на светлината намаля и Кийли се осмели леко да отвори очи.

Светлината я нямаше, Алехандро все още стоеше вкаменен пред нея, но нямаше и следа от светлината.

- Не ми харесва, че едва не умрях, а жена ми вече се заглежда по чужди мъже - каза Джъстис и в дрезгавия му глас се долавяше радост.

Тя се обърна назад, страхувайки се да погледне. Това, което видя я накара да извика от радост. Джъстис седеше цял и невредим. Дори и кръвта, която го покриваше бе изчезнала.

- Ти... ти... ти.. - запелтечи тя, а после се хвърли в прегръдките му.

- Това е нещо друго - каза той и пое устните й в своите в една свързваща душата целувка. Бе целувка подсилена с горещина, благоговение, почуда и траеше много дълго.

- И ТАКА - прогърмя гласът като мълния, а двамата се стреснаха и се пуснаха. - ИЗБРАЛ СИ ПОДХОДЯЩАТА ЖЕНА, НО Й КАЖИ ДА ДЪРЖИ РЪЦЕТЕ СИ ДАЛЕЧ ОТ МОЯ ТРИЗЪБЕЦ. НЯКОИ ТАЙНИ СА ПРЕКАЛЕНО ЯРОСТНИ ДОРИ И ЗА ЧОВЕК, КОЙТО ВИЖДА ИСТОРИЯТА НА ПРЕДМЕТА И ТЯ НЯМА ДА ОЦЕЛЕЕ.

Джъстис се изправи, помогна на Кийли също да стане и вдигна Елени на ръце.

- За какво беше всичко това? - попита той Алехандро, който вече не беше себе си. -Изпитание ли беше? След години вярна служба, ме подлагаш на тест, с което излагаш жена ми и тези невинни на огромна опасност.

- НЕ АЗ ГИ ИЗЛОЖИХ НА ОПАСНОСТ, НО ТИ ТРЯБВАШЕ ДА ГИ ЗАЩИТИШ. ЯРОСТТА НА ПОСЕЙДОН Е МОЙ И АЗ РЕШАВАМ НА КОГО ДА ГО ДАМ ИЛИ ДА СИ ГО ВЗЕМА ОБРАТНО. НА ВСЕКИ ПЕТСТОТИН ГОДИНИ ОПРЕДЕЛЯМ КОЙ ТРЯБВА ДА ГО ПРИТЕЖАВА И МУ ГО ДАРЯВАМ.

Гласът на бога на моретата бе арогантен и заповеднически отвъд всякакви граници. Кийли предположи, че с привилегията да си бог на моретата идваше и това му поведение.

- Благодаря - не знаеше, дали й беше позволено да говори с Посейдон, но трябваше да го направи. - Благодаря, че спаси живота му.

- ТИ МУ ВЪРНА ЖИВОТА ОБРАТНО, Д-Р КИЙЛИ МАКДЪРМЪТ ОТ ОХАЙО. АЗ ПРОСТО ИЗЛЕКУВАХ НЯКОЛКО РАНИ.

Посейдон вдигна ръката на Алехандро и погледна надолу към тялото му.

- ТОЗИ Е СИЛЕН. НЯМА ДА ИМАМ НИЩО ПРОТИВ ТАКЪВ КАТО НЕГО ДА ПРЕМИНЕ В РЕДИЦИТЕ НА ВОИНИТЕ НА ПОСЕЙДОН - каза той, а на Кийли й беше много странно да го следи и слуша. Едва не се засмя, но реши, че ако го направи може да се сметне за богохулство.

- ДОСТАТЪЧНО. ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ - обяви Посейдон. - НО ПРЕДИ ТОВА, ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ ЕДНО ПОСЛЕДНО НЕЩО.

Посегна с ръката на Алехандро и докосна лицето на Елени.

- ЩЕ ПОРАСНЕШ И ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕШ В МЪДРА ЖЕНА, МАЛКАТА, СЪВЕТНИК НА КРАЛЕ. НЕ ГО ЗАБРАВЯЙ.

Елени се засмя и изръкопляска.

- Мога ли да си играя с вас и делфините, сеньор бог на моретата?

Смехът на Посейдон зазвъня във въздуха.

- НЕПРЕМЕННО, МАЛКАТА, НЕПРЕМЕННО.

Алехандро се препъна, огледа се наоколо с див поглед и вдигна пушката си.

- Какво? Какво се случи? Къде е той?

Джъстис стисна ръката на Кийли.

- Сега ще си починем, а после се захващаме за работа.

- Работа ли? - попита го, изобщо си нямаше и представа за какво говореше той.

- Звездата, Кийли. Трябва да намерим Звездата на Артемида и да я върнем обратно в Атлантида.

- Звездата - повтори Кийли. - Знаеш ли, бях забравила за нея.

От храма се чуха дълбоки гласове и всички реагираха инстинктивно като посегнаха към оръжията си. Когато Конлан, Вен и Аларик излязоха през входа, бяха приветствани от няколко пушки и един меч.

Кийли се засмя като си спомни едно друго изненадващо посрещане. Обратът си беше честа игра.

- Мислехме да ви се притечем на помощ - каза развеселено Вен. - Но виждам, че държите нещата под контрол.

Алехандро, чиято пушка бе насочена към главата на Конлан се обърна към Джъстис:

- Познаваш ли тези мъже или да предложа още една размяна?

Джъстис се засмя.

- Не, приятелю. Тези мъже са... моето семейство.

Аларик ги огледа с присвити очи.

- Мисля, че тук са се случили много повече неща, отколкото виждаме в момента.

Конлан наклони глава.

- Май си прав. Някой ще ни каже ли какво, по дяволите е станало тук?

Кийли и Джъстис се спогледаха и започнаха да се смеят като пълни идиоти, а атлантите ги гледаха сякаш са се побъркали.

- Ще ви разкажа историята за Сан Бартоло и лигата на необикновено свирепите вампири -каза Джъстис на братята си и Аларик, след като можеше да говори. - Ще хапнем, ще си починем и ще поговорим. И след това ще се върнем тук и ще намерим Звездата.

- Звездата на Артемида е тук? Ще я намерим веднага! - заповяда Аларик.

- Джъстис почти умря - отвърна му рязко Кийли. - Звездата е била в безопасност, скрита зад тази скала през последните няколко хиляди години. Няма да й се случи нищо за една нощ.

Аларик понечи да отговори, но Конлан вдигна ръка.

- Не, тя има право. Мисля, че ще се радвам да хапна с брат си и жена му.

Джъстис стисна челюст, страстна емоция светеше в очите му, но Вен вдигна ръка и подигравателно протестира.

- Мамка му, братко, не трябваше да я наричаш неговата жена.

Кийли надигна глава, целуна челюстта на Джъстис и се усмихна на Вен.

- Добре, де. Предавам се. След като самият бог на моретата ме нарече жената на Джъстис, реших да се примиря с това.

Воинът й хвърли поглед, изпълнен с толкова силна любов и примирение, че коленете й се подкосиха. Поглед показващ, че тя му принадлежеше, че тя бе неговият дом.

- Ми амара, ти си моя и аз съм твой. Завинаги.

- Завинаги - каза тя.

И след това държейки Елени, двамата поведоха останалите към храната и почивката.