Освобождението на Атлантида

Глава 35

Кийли вдигна Елени на ръце и отчаяно си пожела да може да я отдалечи от опасността и суеверията.

Лицето на Джъстис стана сериозно и той извади меча от ножницата си, като се намръщи при вида на почернялото острие.

- Мислех, че след нападението миналата нощ са се заситили поне за една седмица - каза яростно. - Или кръвното потомство е по-голямо, отколкото си е мислел Алехандро, или тези кръвопийци са адски лакоми.

Елени потрепна, а Кийли поклати глава в посока към Джъстис. Не бе нужно детето да слуша за това, бе го преживяла и бе изгубила и двамата си родителите заради вампирите. Съгласи се с нея като наколни глава, после излезе от дърветата и се насочи обратно към селото. Тя го последва, докато носеше Елени, която бе увиснала на нея, като някоя от местните маймунки, а болезнено слабите й крака и ръчички я стиснаха здраво, докато между тях стоеше чехълът, пропит с аромат на засъхнала кръв.

Селото бе почти необезпокоявано в тъмните сенки на здрача. Хората се бяха разпръснали на няколко групи и говореха тихо. Двама мъже с пушки оглеждаха периметъра. Инстинктивно вдигнаха оръжията си, когато Джъстис и Кийли се приближиха, но веднага щом ги разпознаха, ги свалиха.

Алехандро се появи неочаквано, сякаш се материализира от нищото.

- Няма да мигна, докато специалният отряд на Гватемала не ни изведе от тук - каза той. -Знам, че днес работи като за петима, и не съм сигурен доколко използването на тези невероятни сили те изморява, но се питах дали ще се съгласиш да поемеш една от смените и да следиш за натрапници. Твоят меч...

- Те идват - прекъсна го решително. - Елени ни предупреди и ние смятаме да й повярваме. Събери всички мъже, които могат да използват оръжия.

- Както и всички жени - намеси се Кийли. - Трябва всички да участваме, за да ги победим.

Джъстис я спогледа, но не отвърна на коментара й.

- Каза, че миналата нощ не са били повече от дванадесетина, нали така, Алехандро?

- Да, и са изпращали най-много по толкова. Мисля, че беше цялото кръвно потомство.

- В Атлантида тази бройка я наричаме „добро начало“ - каза Джъстис и се ухили хищнически. - Ти, аз и още двама или трима стрелци ще се справим с тях и ще ги накараме да съжаляват, че някога са дошли в Лас Пинтурас.

Алехандро се усмихна и белите му зъби едва не заслепиха Джъстис.

- Намирам, че започвам да те харесвам макар и да не мога да повярвам, че си от континент, който се намира под океана.

- Както решиш, но нека да оставим женските приказки за по-късно - отвърна Джъстис -

Кийли, в скривалището. Веднага. Вземи момичето със себе си.

- Тя може да остане с другите - възпротиви се Кийли - Добра съм в стрелбата и мога да помогна.

- Не ме интересува дори и ако можеш да уцелиш окото на вампир от двеста метра -изръмжа й в отговор. - Трябва да си в безопасност в противен случай ще изгубя разума си и ще убия всичко, което диша и се движи в радиус от няколко километра.

Алехандро се вцепени и стисна по-силно пушката, а след това се обърна към Кийли:

- Не се съмнявам в думите му, сеньора. Моля ви, направете това, което ви казва.

- Добре - съгласи се тя. Нямаше да губи време в спорове, докато вампирите приближаваха селото. Щеше да се погрижи за Елени, а после щеше да намери оръжие. Нямаше начин да се крие в ъглите като уплашен заек.

Притича през долината и чу заповедите на Джъстис и Алехандро, които нареждаха на останалите мъже да открият огън. Мъжете се затичаха, въоръжени и решени да победят.

Една от жените посрещна Кийли пред вратите на скривалището и протегна ръце, за да вземе Елени.

- Ела, малката - успокояваше я. - Пусни за малко докторката.

Елени се разплака и заби петите си в бъбреците на Кийли.

- Не, не, не. Искам Кийли.

- Всичко е наред - каза Кийли и влезе в стаята, като междувременно оглеждаше за одеяло, с което да наметне детето. - Елени, чуй ме. Трябва да помогна на Джъстис.

- Сеньор Супермен не се нуждае от твоята помощ - каза ядосано Елени. - Ти ще останеш с мен.

Кийли клекна на земята и внимателно се опита да се измъкне от ръцете на детето, които бяха около врата й.

- Моля те, миличка. Обещавам, че ще се върна за теб. Но дори и Супермен от време на време се нуждае от помощ.

Внезапно, Елени се дръпна от Кийли, обгърна се с ръце и започна да се поклаща.

- Няма да се върнеш. Никой не се връща за мен.

Кийли прегърна детето, което бе твърдо и непоколебимо като скала.

- Ще го направя. Обещавам ти.

Очите на момичето бяха изпълнени с шок и лудост, и тя започна да си тананика някаква нехармонична мелодия. Кийли знаеше, че нямаше време да се опитва да я убеждава, оставаше й само да се върне при нея, както й бе обещала.

Милата жена, която ги бе посрещнала на входа, коленичи до Кийли с пушка в ръка.

- Аз ще се погрижа за нея, д-р Макдърмът. Не съм толкова суеверна като останалите. Вие вземете това и ни помогнете да се защитим от онези дяволи.

Кийли и кимна, неспособна да изрази благодарността си по друг начин, заради буцата, която бе заседнала в гърлото й. Целуна Елени по главичката, взе оръжието от жената и се затича навън, надявайки се само да не е закъсняла.

* * *

Джъстис призова водата и се успокои, когато веднага отговори на повика му, чакайки в края на долината, както й бе наредил. Поне една от силите му на атлант, не го бе изоставила, дори и претенциозната магия на портала да отказваше да му се подчини. Здрачът бе преминал в пълен мрак и богатите ухания на джунглата го поглъщаха, противодействайки на остатъчните миризми от опожарени сгради и разбити мечти.

Алехандро коленичи зад преобърнала се количка на няколко крачки от него и насочи пушката по посока на мястото, откъдето бе започнала атаката миналата нощ Разбира се, че кръвопийците знаеха различни тактики и места за атака, така че всичко бе въпрос на секунди.

- Чувам, че приближават - тихо ги предупреди Джъстис. - Бъдете готови.

Алехандро предаде думите на мъжете си, които стояха решителни и непоклатими, макар и пребледнели от ужас. Всеки един от тях бе загубил част от семейството си от ръцете на вампирите. Знаеха пред какво се изправят и че нямат никакви сили освен оръжията си и няколко дървени колове.

Трикът обаче бе да се доближат достатъчно близо до вампирите, за да ги използват.

Имам изненада за теб, ако все още настояваш да помогнеш на жалките човеци, самодоволно се намеси нереидът.

Какво е? И нека да е бързо и полезно, предупреди го Джъстис.

Ти сам реши, каза нереидът и прекара през съзнанието му серия от образи, знание. Бяха толкова бързи, че на Джъстис, почти му се зави свят.

Внезапно разбра. Сякаш досега винаги е бил наясно. Узна как да използва силите на другата част от душата си, на неговите прадеди нереиди. Като атлант можеше да призовава и контролира водата.

Но като нереид - лудостта.

А като двете, можеше да донесе пълно унищожение на вампирите, избрали точно тази нощ да се приземят на няколко метра от него. Лудост и объркване, щеше да бъде толкова лесно.

Но обожаваше усещането, когато държеше меча си в ръце.

- Не принадлежиш на това място - изсъска кръвопиецът, който стоеше най-отпред, докато Джъстис преброи още девет вампира, които се смееха и дебнеха, наобикаляйки неговата група бойци. - Не си селянин, нито местен.

Джъстис насочи меча си към него и вампирът отстъп назад, разколебан.

- Принадлежа, където си поискам, гадино. Ти, обаче, си наследник на маите и все пак измъчваш и убиваш народа си. Това е най-високата степен на предателство.

Алехандро се изправи и насочи пушката си към главата на вампира.

- Може да направим размяна - каза спокойно.

Вампирът се засмя смразяващо.

- Каква размяна би...

Пушката гръмна и главата на вампира направо избухна. Частици от черепа и парчета месо паднаха на земята. Джъстис хвърли един поглед на Алехандро, който вдигна рамене, когато тялото на вампира падна на земята и се превърна в слуз.

- Моите гилзи за главата му. Изглеждаше ми честно.

И после, все така спокоен, насочи пушката към следващия и му гръмна главата.

Джъстис вдигна меча си и издаде боен вик.

- Лас Пинтурас! - След това се хвърли към вампирите, насичайки, разрязвайки и разкъсвайки ги на парчета, в поредица от грациозни движения, благодарение на векове практика и солидна подготовка. Без значение на какво го бе подложила Анубиса и че всяка секунда трябваше да се бори за контрола на съзнанието си, той все пак бе воин от Атлантида. Воин на Посейдон.

И всички тези вампири щяха да умрат.

Двама от тях скочиха към него в перфектен синхрон, и Джъстис заобиколи първия, забивайки меча във врата му, след това го извади и зае бойна позиция, готов да сложи край на съществуването и на втория. Докато вампирът крещеше и умираше, невъобразимо мощна сила мина през острието и се вля в него. Толкова интензивна, че Джъстис едва не изпусна меча от ръката си. Но вместо това той го вдигна във въздуха и извика победоносно, докато оръжието не заблестя с вътрешната си светлина. Първо символите на острието, също както в Пустошта, а след това цялото оръжие се трансформира от скучноватото черно към синьозелен огън.

- В името на Атлантида - извика и призова водата, която чакаше сигнала му Замахна с лявата си ръка и я насочи към останалата част от вампирите. Водата се подчини на командата му и прие формата на смъртоносни стрели, които се изсипаха над тях като островръха градушка на смъртта.

Докато те падаха, Джъстис чу звука от две различни пушки. Алехандро уцели кръвопиеца, точно в главата, а един от останалите селяни отвори дупка в гърдите на друг вампир. За нещастие, пропусна сърцето му, затова раната се затвори пред очите им.

Прозвуча трети звук, обаче този път зад него. Джъстис се обърна и видя Кийли, която стоеше пред вратите на скривалището с пушка в ръка. На не повече от метър и половина от нея друг вампир се разложи в зелена слуз.

Кийли стоеше там, треперейки, но здраво държеше пушката, а очите й, така огромни и красиви, срещнаха тези на Джъстис.

- Аз... аз го уцелих - каза с треперещ глас тя, който отприщи яростта на Джъстис. Ярост равняващата се на хиляди чудовища.

Омраза по-голяма от самия свят се зароди в Джъстис при мисълта, че вампирите са били толкова близо до Кийли. Ярост, по-дълбока от океана, пулсираше в нереида, приела формата на ледени и огнени вълни.

- Приключихме с игричките - каза той и пусна меча си, вдигна ръце във въздуха и извика нещо, което разклати дори и дърветата. Разрязваше въздуха с движенията на ръцете си и насочи шокова вълна, толкова силна, че по пътя си към вампирите повали селяните на земята.

Като водата, която се удря в скалите, яростната му вълна връхлетя вампирите и те експлодираха в кървав киселинен дъжд и плът. Джъстис чу писъци, но не знаеше дали те идват от някой зад него или от собственото му гърло, докато силата, която току-що бе използвал, се опита да освободи съзнанието му от всички ограничения.

Лудостта се присмиваше на разума и мощта, която, в името на всички богове, го привличаше и съблазняваше. Джъстис започна да обикаля в кръг, докато се къпеше в останките на мъртвите вампири, смеейки се като умопомрачен. Космическият поток на вселената течеше по вените му, около него, канеше го да потанцуват заедно валса на вековете.

Защо не ми каза? Защо не ми казва колко сме силни? Ще избием всичките и ще вземем всичко, за което някога сме мечтали, извика Джъстис на нереида.

Странно, но в продължение на няколко дълги мига той остана смълчан и не отговори на въпросите му. Най-накрая обаче реши да отвърне: Ами ако всичко, което някога сме искали трябва да ни бъде дадено, а не взето насила?

Джъстис спря да се върти, вцепенен от думите му. И тогава тих глас разцепи лудостта, в която бе попаднал.

- Джъстис, върни се при мен! Нуждаем се от теб! Аз се нуждая от теб! Моля те, върни се при мен!

Насили очите си да се съсредоточат върху това, което бе точно пред него, а не да се реят в потока на вселената. Освободи цветовете достатъчно, за да осъзнае защо този глас му въздействаше така силно.

Беше тя. Бе Кийли и плачеше.

- Моля те! Моля те, върни се при мен. Изплаши ги, изплаши и мен.

Гледката на кристалните й сълзи, които падаха по красивите й бузи сразиха сърцето му. Внезапно, освободи силата и си проправи път през мрака.

Нереидът в него изпита силна радост и желание. Тя ни принадлежи и ни даде любовта си. Какво друго има значение?

Джъстис протегна ръце и Кийли тръгна към него, без да й пука за мръсотията по тях.

- Истина ли е? - попита я, независимо че няколко селяни се намираха около тях с наполовина вдигнати пушки. - Обичаш ли ме?

За момент го хвана здраво за блузата, но после се дръпна назад и го погледна невярващо.

- Дали те обичам? Дали те обичам? Шегуваш ли се с мен? Да не мислиш, че бих преминала през ада, който преживях през последните дни заради някой друг?

Завъртя се на пети и тръгна назад, но той тръгна след нея и я хвана за ръката, искайки да чуе думите.

- Кажи ми? Истина ли е? - повтори той. - Обичаш ли ме?

- Да, обичам те - каза тя, но сякаш изплю думите. Никога не си бе представял, че ще му се обясни в любов по този начин, но бе добро начало.

- Кийли, трябва да знаеш...

- О, я да млъкваш - извика тя, после се измъкна от него и го цапардоса през лицето.