Освобождението на Атлантида

Глава 25

Думите на Джъстис се стовариха върху тях и ехтяха като падащи камъни в току-що отворена гробница. Той ги гледаше намръщено, докато Конлан и Вен отказваха да приемат чутото.

Конлан се осъзна пръв.

- Какво имаш предвид с това, че Атлантида не може да се въздигне без всички скъпоценни камъни от Тризъбеца? Древните ни предшественици са изпратили камъните в седемте края на света, преди да са открили порталите. Ако това, което казваш е вярно и Атлантида може да се издигне само ако камъните са на мястото си, то тогава те са обрекли на гибел Седемте острова.

- В това няма логика - заяви Вен. - Конлан е прав. Как изобщо прадедите ни са смятали да върнат Атлантида на повърхността без камъните. Няма смисъл, д-р Макдърмът.

- Не зная - отвърна Кийли. - Нито за логиката, нито за прадедите ви, както вие ги наричате, нито за нищо. Политиката никога не е била в силата ми. Може би са видели бъдещето и са разбрали, че ще откриете начин да пътувате до повърхността. Но го видях във видението си, а те никога не грешат. Сапфирът трябва да е на мястото си на Тризъбеца, заедно с останалите скъпоценни камъни или ще унищожите Атлантида, когато се опитате да се въздигнете.

Дори и всяка частица от него да желаеше да ги нарита, Джъстис не можеше да отрече, че на тяхно място би реагирал по същия начин.

Нереидът в него се присмя.

Каквото и да правиш за тях винаги ще е недостатъчно. Защо трябва изобщо да се опитваш да ги убеждаваш?

Кийли въздъхна и раменете й се отпуснаха.

- Няма да ми повярвате, нали? Не ме познавате и затова искате доказателство.

Смирението в дръзката й стойка докосна нещо дълбоко в душата на Джъстис. Нещо, което смяташе за отдавна погребано.

- Не, не, не. Те не искат доказателства. Думите ти са достатъчни. - Той скръсти ръце и се изправи пред мъжете, които все още не бе свикнал да нарича свои братя. - Не сте я виждали, когато получава видение. Не сте чували истината и историята, които устните й изричат. -Джъстис незабелязано отмести ръка назад и хвана дръжката на меча си. - Тя може да чете историята на предметите и прочете тази на меча ми. Каза името му Нарича се Яростта на Посейдон и нашият баща го даде на мен.

Вен и Конлан се погледнаха и Джъстис стигна до неочакван извод. Братята му не бяха изненадани от новините.

- Знаели сте? През всичките тези години сте знаели, нали?

Конлан поклати глава.

- Не, не това. Не сме знаели, че си наш брат. Но мечът... разбира се, че съм виждал баща си с този меч. Мислех, че го е изгубил, но един ден видях едно момче със синя коса, което носеше прекалено голям за него меч и го разпознах.

- Исках да го взема от теб - каза Вен и устните му се извиха в мрачна усмивка. - Бяхме еднакви на ръст и заявих на Конлан, че ще ти сритам задника и ще взема меча.

- Както винаги аз бях по-мъдрият - подхвърли Конлан сухо. - Завлякох Вен у дома, за да попитаме баща ни.

- И какво каза той? - Джъстис пристъпи напред, изпълнен с ненавист към себе си, задето така живо се интересуваше от отдавна починалия си баща.

Изведнъж сякаш им стана неудобно.

- Сега ли е моментът да обсъждаме тези неща, когато бъдещето на Атлантида зависи от виденията на д-р Макдърмът?

Кийли се засмя, но звукът бе рязък.

- Повярвайте ми, Ваше Височество. Виденията ми са за миналото. И след като видях на какво е подложил баща ви Джъстис и майка му, не е чудно защо не искате да говорите за това.

- Майка му ли? Какво знаеш за майка му? - попита Вен.

- Видях я във видението си - отговори Кийли. - Видях я как лежи, разкъсвана от болка, докато раждаше Джъстис на пода в тронната зала. Или поне на това ми приличаше. Отзад на самия трон има издълбани делфини, нали?

- Джъстис ти е казал за това. Мамка му, дори и Лиам може да ти е казал - предизвика я Вен.

Джъстис усети, че търпението му е на път да рухне.

- Ти, който планираш да се ожениш за певица на скъпоценни камъни, нахлула в живота ти, сякаш е излязла от водите на времето, се съмняваш в думите на човек, способен да прочете историята на предметите? - Той местеше погледа си от единия на другия, когато внезапно го осени прозрение. - Затова сте я наели, нали? Когато обявихте списъка с имената на археолозите, искрено се учудих. Какво толкова има да се разкопава в Седемте острова?

Кийли се измъкна от прегръдката му.

- Наистина ли? Само затова? - Гневът й се усещаше във всяка дума. - Заради нещо в мен, което мразя? Откъде сте знаели?

- Знаем благодарение на ваш колега от разкопките на Луперкале. Винаги ли сте мразели дарбата си, д-р Макдърмът? - Гласът на Конлан бе нежен. - Бих си помислил, че добре ви е послужила, като се има предвид професията ви. Защо сте толкова решена да се ровите в миналото като отричате самата себе си?

Кийли стисна юмруци и пое дълбоко въздух.

- В момента не мога да се занимавам с това. Изразходих запасите си от адреналин и палачинки. Ето какво трябва да знаете.

Тя се обърна към Джъстис и погледна към него сякаш му искаше позволение. Той знаеше за какво го пита, но мразеше дори и идеята, че неговите братя ще чуят за унижението, което бе разрушило детството му. Накрая й кимна в знак на съгласие.

- Мисля, че не трябва да съм права, докато ви разказвам това - каза Кийли.

Конлан бързо й показа къде може да седне, като се извини за липсата си на маниери.

Джъстис остана до нея, като седна на оръфания диван, който бе видял прекалено много срещи за обсъждане на бойни планове.

Несъзнателно я хвана за ръката. Нуждаеше се от допира й и топлината й, за да може да издържи разкритията, които бе на път да сподели.

Конлан взе високи чаши от подноса до себе си и ги напълни с вода, след това им ги занесе. Кийли отпи голяма глътка и започна да говори. Бавно, накратко и по хронологичен ред им разказа виденията, които бе имала. Започна с онова за Звездата на Артемида, което получи, след като Лиам постави сапфира в ръцете й.

В един момент Вен я прекъсна.

- Нерей? Но...

Конлан му даде знак да замълчи.

- По-късно - каза на брат си. - Моля, продължете, д-р Макдърмът.

Разказът й изглежда продължи цяла вечност, най-вече, когато Джъстис усети вълните на срама, които го връхлетяваха със силата на адските огньове. След като Кийли най-накрая приключи, допи водата си и погледна към Конлан и Вен.

- И така. Има ли някакви въпроси? - Нетърпеливите й думи подчертаха умората в гласа й.

- Имам толкова въпроси, че не знам откъде да започна - каза Конлан. - Но мисля, че се нуждаете от почивка. Храна и почивка. Ще закрием тази среща и ще отложим въпросите си за сутринта. Може би дотогава върховният ни жрец ще се е завърнал.

- Аларик го няма? - попита Джъстис, изненадан от новината.

- Не можеше да се свърже с теб и отиде в Сейнт Луис, за да помогне за определена ситуация, която изискваше намесата му - обясни Конлан като остави подробностите на въображението на Джъстис.

Джъстис знаеше, че причината Конлан да желае Аларик да се върне по-скоро бе много по-дълбока. Върховният им принц тестваше всеки, за когото се опасяваше, че може да е покварен от вампирите. Самият той бе минавал през това изпитание.

Джъстис бе сигурен, че е следващият. Не знаеше обаче какво ли щеше да направи Аларик с раздвоената му природа.

Не се притеснявай за жреца, прошепна нереидът в съзнанието му. Двамата с теб ще представим един обединен фронт по време на теста.

Вълна от облекчение премина през съзнанието на Джъстис, последвана обаче от предпазливост. Нима съвсем скоро планираше да заблуди побратимите си атланти за чуждото присъствие, което се спотайваше в него?

Щеше да е много по-добре просто да го откъсне от себе си като раково образувание.

Направи го и ще умреш, напомни му нереидът, изразявайки арогантната си заповед. Очаквах благодарност, не цензура. Извън пещерата сме, нали така?

Да. Наистина бе така.

- Да, имахме малък проблем с няколко вампири и шейпшифтъри - каза Вен и прекъсна вътрешната битка, която Джъстис водеше. - Обаче, нещата не минаха както трябва за добрите. Куин бе ранена и Аларик тръгна след нея, за да провери дали всичко е наред.

Джъстис искаше да получи повече информация, но Кийли се отпусна на него победена от умората.

Внимателно се изправи и я вдигна със себе си.

- Почивка. Както каза, ние се нуждаем от почивка. Храна, баня и след това здрав сън, това би помогнало да се възстановим.

Кийли само кимна, а клепачите й се затвориха, докато стоеше и ги слушаше. Искаше да я вземе на ръце, но знаеше, че ще го намрази затова, най-вече, ако го направи в присъствието на Конлан и Вен. Затова се задоволи да ходи близо до нея, докато отиваха до крилото за гости.

Изпадна във внезапна параноя, която растеше с всяка следваща крачка, която предприемаше в двореца, най-вече, след като Вен ги бе придружил, за да им помогне, ако имат нужда. Джъстис провери всеки сантиметър от стаята, която бяха предложили на Кийли, преди да й позволи да прекрачи прага й.

Най-накрая се върна до касата на вратата, където тя се бе подпряла и кимна. Жената въздъхна с облекчение и се насочи към леглото, а след това се отпусна в него с лице във възглавниците. Косата й бе в див безпорядък.

- Ще повикам да ни донесат храна - обеща и тръгна към Вен, който все още стоеше в коридора.

- Не можеш да останеш тук с нея. - Лицето му бе също толкова мрачно, колкото и гласът му. - Знаеш това, нали? Трябва да сме сигурни... Господи, човече. Това, което направи за мен... - Вен спря да говори, изглежда му беше трудно.

Емоциите в гласа на Вен - на неговия брат - преобърнаха нещо в Джъстис и от това го заболя.

- Не се нуждая и не желая благодарността ти - каза той, а гласът му бе груб от чувства, които не биваше да показва. - Би направил същото за мен. Мамка му, дори вече си го правил.

Вен изтри очите с опакото на ръката си и двамата се престориха, че едни от най-свирепите воини на Посейдон не са били на път да се разплачат.

- Храна. Кийли има нужда от храна - отбеляза Джъстис, нуждаейки се отчаяно от нещо, с което да смени темата.

Вен погледна през рамото на Джъстис към леглото, в което лежеше жената.

- Всъщност, предполагам, че вече не се нуждае.

Джъстис се обърна и намери Кийли заспала върху завивките, все още облечена, дори и с ботушите. Докосна чувствителен на допир панел в стената и в стаята притъмня, после тихо се отправи към леглото и погледна към нея. Дори раздърпана и изтощена, тя все още бе по-красива, отколко някога си е представял, че жена може да бъде.

Чу гласа на Вен, който явно стоеше точно зад него.

- Тя е доста смела жена.

Първичните инстинкти на Джъстис го накараха да свие юмруци, но ги отпусна, когато проумя значението зад думите на Вен.

- Тя е по-смела и далеч по-красива от това, което заслужавам - призна той. - Но е моя.

Вен въздъхна и след това тихо се засмя.

- Разбрах, че нещата стоят така, веднага, след като ви видях заедно. Не забравяй, че току-що минах през същото с Ерин. Имаш чувството, че си ударен в главата с много тежък меч, нали?

Докато клатеше глава, Джъстис клекна и внимателно свали обувките на Кийли, а после метна завивките върху нея. Защото не можеше да се сдържи или по-скоро не искаше, той се надвеси над нея и я целуна по челото. Тя издаде звук, наподобяващ кихане и хълцане взети заедно и след това се намести по-удобно.

Когато отново се върнаха в коридора и затвориха вратата, Вен сложи ръка на рамото на Джъстис, както всеки добър приятел би направил. Чувството му бе така познато. Преди четири месеца той самият би направил същото.

Преди четири дълги месеца.

Този път трябваше да се насили, за да не се дръпне. Подсили стаята със силна защитна магия, разбира се, наследена от атлантите и така накара другата част от душата си да замълчи за неопределено време. Никой нямаше да притеснява Кийли, докато тя спеше, магията щеше да се погрижи за това. На сутринта щеше да му мисли. Какво ли щеше да донесе зората, ако Аларик се прибереше? Но поне тази нощ, Джъстис щеше да си почине.

Ще си почине и ще се моли на боговете това да не е сън.

* * *

Кийли се събуди с лице, забито в копринено меки възглавници, напълно облечена, с изключение на обувките. Измъкна се от леглото и започна да оглежда стаята, тъй като миналата нощ нямаше тази възможност.

Очевидно беше съвсем сама и реши да не се замисля много върху обзелото я моментно чувство на облекчение. Или беше разочарование? Определено не изпитваше съжаление, задето Джъстис не беше тук с нея.

Или поне се опитваше да се убеди в това.

Докато се разхождаше из стаята, изпита чисто женска възхита от обзавеждането, в което преобладаваха декорации от бледозелена коприна, допълнени от ефирни кремави нюанси. Тази ненатрапчива елегантност увеличаваше значимостта на обитателя на стаята, а не обратното. Приличаше й на философия на дизайна, без съмнение. Но може би бе дар от Атлантида. Красота, където и да погледнеше.

А гледката от прозореца сякаш бе от приказен сън. Дворцовите градини се разстилаха с километри и блестяха в ослепителни цветове. Пищната зеленина бе обградена с пътеки от разноцветни камъни. Желаеше повече от всичко, да избяга през прозореца и да се потопи в спокойствието на тези градини. Далеч от воините, лудостта и напрежението.

Вместо това си сложи маската на изтъкнат учен и реши да разбере какво искаха от нея, и може би да им помогне.

Да помогне на него. Джъстис винаги бе в мислите й, колкото и да не й се искаше. Нали? Собственият й разум също като неговия бе разделен на две.

Някой почука на вратата и звукът я избави от по-нататъшни изследвания на чувствата й. Когато я отвори, видя жена с побеляла коса, която носеше грижливо сгънати памучни дрехи и чифт удобни обувки. А с другата ръка буташе количка, на която имаше няколко подноса. Вероятно беше икономката.

- Нося ви чисти дрехи и поднос с кафе и сок, милейди - каза жената и й се усмихна.

- Това е страхотно. Благодаря ти много. И ме наричай Кийли, просто Кийли.

Кийли отвори широко вратата и се опита да не се опиянява от великолепните аромати, докато жената вкарваше сребърната количка в стаята. Определено кафето в Атлантида беше

страхотно, така че поне затова не трябваше да се притеснява.

- Сигурна съм, че искаш да се освежиш, Кийли - каза с топъл глас икономката и й се усмихна. - Ще се върна след половин час, за да те отведа при принцовете. - Тя посочи към допълнителния панел в стената и вторият бутон върху него. - Само натисни тук, ако се нуждаеш от нещо друго.

С още много усмивки и кимвания, икономката напусна стаята и затвори вратата след себе си.

Кийли прекара следващите минути, наслаждавайки се на няколко чаши кафе с много захар и сметана, докато стоеше до прозореца и се наслаждаваше на чудесната гледка. Погледът й непрестанно се изместваше към купола, който покриваше целия град. Беше вдъхновяващо. Без значение дали бе изработен от магия или технология, той бе впечатляващ. Водното налягане, което трябваше да удържа ден след ден...

Имаше някои неща, за които не трябваше да мисли преди да си е взела душ.

Малко по-късно вече чиста, заредена с кофеин и чувстваща се почти отново като човек, тя погледна дрехите. За нейна изненада бяха нейният размер или близо до него. Избра си обикновена зелена блуза, чифт бежови дънки и обу собствените си ботуши на чисти чорапи, като отметна настрана роклите и воланести дрехи, които й бе донесла икономката. Чувстваше се повече като себе си, под контрол, ако носеше нещо толкова близо до стандартната си работна униформа. Отдавна си бе научили урока, че на учените, които се обличат в дантела и волани не се гледа с добро око.

Разбира се и ръкавиците й бяха на мястото си. Дори и при лек допир със стените на толкова древен замък можеше да изпадне в транс.

Икономката се върна, както бе обещала и я поведе по коридори, чиито стени бяха покрити с най-красивите гоблени, които Кийли някога бе виждала. Щеше да се зарадва на възможността да прекара часове, дори и дни в изучаването им.

Може би по-късно, ако й дадат позволение.

Когато пристигнаха, пред вратата стояха двама пазачи с намръщени лица. След като икономката почука, Кийли бе въведена в същата стая, в която двамата с Джъстис се бяха появили миналата вечер.

Конлан и Вен вече бяха там.

- Моля, заповядай. Вярвам, че никой не прекъсна почивката ти? - попита Конлан и леко се поклони.

- Честно казано, и влак да бе минал през стаята ми, едва ли щях да го забележа - призна тя с усмивка на лице. - Бях доста изморена. Вълненията ми дойдоха в повече, нали разбирате?

Вен й се усмихва в отговор.

- Добър начин да се възстановиш, докторе. Ти си моят тип учен, сигурен съм в това - каза той и посочи отрупаната страна на масата. - Може да хапнеш, ако желаеш. Ние вече го направихме.

- Райли ти изпраща поздрави, има проблеми с бременността и Ерин й помага - допълни Конлан.

- Съжалявам да го чуя - отвърна Кийли. - Райли е твоята съпруга, нали?

- Да, скоро ще стане моя съпруга и кралица. В крайна сметка ще бъдем венчани независимо дали от свещеник или от Елвис - каза сухо, но нежността в гласа му показваше, че Райли е много обичана жена.

Почувства слаба болка в гърдите си. Никой мъж не бе изглеждал по този начин, когато е говорил за нея.

Отърва се от тази мисъл. Не винаги беше толкова сантиментална. Може би, защото се намираше в двореца на Пепеляшка и мислеше за Прекрасния принц.

Или принц Висок, Синокос и Смъртоносен.

Докато закусваше, двамата се взираха в картата, разпъната на масата и си шепнеха, като от време на време й хвърляха по някой поглед. Кийли се нахвърли на храната с голям апетит. Когато коремът й престана да къркори, тя си наля още една чаша кафе и след като я изпи, я постави на масата. Беше толкова бяла, почти прозрачна и Кийли трябваше да потисне желанието си да я обърне и изследва като древен артефакт.

Само че артефакт определено не бе подходящата дума. Тя се използва за нещо, което отдавна е погребано и забравено. Този порцеланов съд бе част от приборите, които използваше, докато закусва. И това объркваше ума й.

Археологът в нея желаеше да направи няколко цигански колела. Да хване инструментите си, които толкова нехайно бе забравила в стаята си, да излезе навън и да направи няколко разкопки, просто така.

Но ентусиазмът й изчезна като хелий от спукан балон. Не я бяха поканили тук, за да копае. Знаеха каква е. И вероятно определени артефакти вече я чакаха, подредени в редица.

Наричаха я човек, който чете историята на предметите и тази й дарба имаше някакво значение в тяхната култура. Бе едновременно шокиращо и страхотно да я приемат заради нещо, което винаги е било неразделна част от нея. Но както тя използваше инструменти в работата си, усещаше, когато друг имаше намерение да използва нея. Не възнамеряваше да бъде длетото в техните ръце, поне не й преди да получи няколко отговора. Като например къде е Джъстис?

Наля си още една чаша от вкусното кафе и се отпусна в стола си, като хвърли преценяващ поглед към Конлан и Вен. Отне им секунда да усетят тежестта на погледа й и двамата се обърнаха към нея.

- Нуждаеш ли се от нещо друго? - усмивката на Вен бе очарователна и искрена. Можеше и да заблуди някой, който е бил роден, да речем, вчера.

Кийли никак не беше наивна.

- Всъщност, да. Искам да видя Джъстис. Искам да го видя веднага.

- Сигурни сме, че ще дойде всеки момент.

Тя прекъсна Конлан, избирайки да не се притеснява дали има наказания, задето е прекъснала царска особа в Атлантида.

- Да бе. Това каза и преди около половин час. Откъде да знам, че не сте го заключили в някое подземие в Атлантида?

Вен повдигна вежда и се ухили.

- Нищо чудно, че Джъстис е луд по теб. Почти нищо не те плаши, а?

- Много неща ме плашат. Глобалното затопляне. Бедност в страните от третия свят. Геноцид. Змии. Мразя змии - отвърна сухо. - Но вие двамата не ме плашите и ако по някакъв начин сте наранили Джъстис, ще отговаряте пред мен.

Вен й се усмихна като учител към изявил се ученик.

- Змии, а? Често срещано ли е при всички археолози, или си гледала прекалено често филмите за Индиана Джоунс?

Тя се изправи, повдигна вежда и оголи зъби. Това бе най-свирепото й изражение.

- Продължавай да ми се смееш и аз ще си намеря и камшик, Ваше Височество.

Този път бе ред на Конлан да се обърне към брат си и да му се усмихне, докато Вен се хвана за сърцето и направи физиономия, сякаш го е наранила дълбоко.

- Това си е удар под кръста. Не се обръщай към мен с Ваше Височество, ако искаш да сме приятели, а аз знам, че можем да бъдем.

- Не ми трябват повече приятели - бавно и ясно каза Кийли. - А съм сигурна, че на вас не ви трябват повече врагове, нито пък международен инцидент. Така че ми кажете къде е Джъстис или ще се радвате и на двете.