Освобождението на Атлантида

Глава 24

Атлантида, пещерата

Джъстис осъзна, че бе на път да извърши доброволно това, срещу което се бе борил хиляди години. Да свали щита, който бе поставил в съзнанието си и да пусне на свобода тази част от душата си, която бе наследил от нереидите. В началото не получи отговор, сякаш Другият му се подиграваше.

Сякаш е чакал прекалено дълго.

Въпреки това, по него се разля сила като течен огън. Изпълни тялото му, заискри и затуптя през вените и артериите му, като примесена с шампанско кръв.

Най-накрая. Най-накрая ме повика, покани ме, за да демонстрирам силата си.

Гласът на нереида отекна в съзнанието му с грохота на барабани, сякаш, радвайки се на своя триумф.

- Извиках те, за да споделиш силата си с мен - каза на глас Джъстис. - Няма да се стигне до нищо добро, ако не успеем да излезем от тази пещера.

Когато Кийли свъси вежди и го погледна въпросително, той се запита как ли изглеждаше отстрани, водейки едностранен разговор.

- Не съм луд. Просто говоря на себе си - подхвърли той. - Единственият начин да се измъкнем от тук е, ако нереидът ме научи да използвам силите си, които никога не съм познавал. Не дарба, наследена от атлантите ни доведе тук. Не съм сигурен какво или как успях да го направя. Нереидът знае, така и аз ще се науча.

- Може би това е нещо, което трябва да обсъдим по-късно, но не мисля, че е здравословно да говориш за другата част от съзнанието си в трето лице. Разбира се, по-рано говореше за себе си като използваше местоимението „ние“, така че сметнах, че е свързано - рече и му се усмихна вяло. - Съгласна съм с всичко, стига да ни изкара от тук.

Джъстис се усмихна по начин, който смяташе, че й вдъхва надежда, затвори очи и се потопи в раздвоеното си съзнание. Извивки, спирали и блестящи цветове украсяваха тъмната страна на душата му, сякаш нереидът бе призма, през която се отразяват скъпоценните камъни в пещерата.

Въпреки че не разбираше обхвата на силата, която използваше в момента, определено усещаше мощта й. Винаги бе притежавал висшата сила на атлантите, но тази беше различна. Не по-мощна, но различна. Като глина оформена от скулптор с мистериозни намерения.

Взираше се в нови концепции. Различни конструкции. Едно ново виждане за реда във Вселената.

Транспортиране на материята. Знанието и техниката заблестяха пред него. Беше толкова просто - осъзнаваше, че може да го направи. Разбира се, че и преди го е правел.

И определено можеше отново да го стори.

Бе просто процес. Предлагаше себе си на материята на вселената. Просто заем, нищо повече. Краткотрайно връщане към материята на сътворението. Представи си себе си и Кийли, на мястото, където желаеше да бъдат и те щяха да пътуват чрез вълните като частици от течението.

Можеше да го види, да го усети, докосне и вкуси. Където и да погледнеше, танцуваха енергийни лъчи, пресичащи материята на самия живот. Лесно беше да се потопиш в тази енергия. Да хванеш вълната.

Обърна се към Кийли и този път, виждайки я, наистина се развесели. Около нея се носеха бляскави цветове като оранжево, жълто и червено. Тя съществуваше в смесицата на цветовете на залеза, а червената й коса изглеждаше като корона. Излъчваше сила, чудо и невинност, но също така в нея се преливаха и тъмните нюанси. Проблясъци на охра преминаваха в тъмен махагон, показвайки негативност. Без съмнение болката от миналото.

Нямаше причина да го знае, просто беше ясно. Вече не беше просто Джъстис или пък Джъстис и нереидът. Бе част от мрежата на цялото съществуване в галактиката и пътуването през нея бе толкова лесно, сякаш плува в спокоен басейн.

Не е чак толкова лесно, предупреди го нереидът. Не можеш да паднеш в този капан. Безграничните възможности съществуват, за да съблазнят непредпазливите. Ако се дадеш на вселената без предварителна уговорка, може никога да не се върнеш.

Джъстис се отдръпна от идеята за съществуващи граници, но обузда отрицанието си и се насили да послуша предупрежденията на нереида.

Кийли. Трябваше да я защити. Да я измъкне от пещерата, в която и двамата бяха в капан. Трябваше да се фокусира върху жизнено важните неща, магията можеше да почака. Обърна се към нея.

- Знам как да го направя. Той ми каза и е толкова лесно. Тоест, просто е, след като знаеш за него.

- Наистина ли можеш да ни измъкнеш от тук? - крехката надежда заблестя в погледа и лицето й, и той спря да говори, наслаждавайки се на красотата й.

- Да. Бих те попитал къде искаш да отидеш, но вярвам, че една определена дестинация е задължителна. Трябва да даваме обяснение. Аз трябва да давам обяснения. Ще отидем в палата. Това трябва да е началото, макар и да не знам края.

Кийли си пое дълбоко въздух и кимна.

- Част от мен иска да се прибере у дома, да си вземе топла вана и да изпие една или две бутилки вино. Но трябва да предупредим принца за Звездата на Артемида и за Тризъбеца. Всички в Атлантида ще са изложени на опасност, ако се опитат да я въздигнат, без да са събрани всички скъпоценни камъни.

Подаде й ръка и когато преплете пръсти в неговите, помежду им изригна фонтан, облян в блестяща светлина. Омаян от хипнотичния й чар, едва не пропусна следващите й думи.

- Джъстис, кажи ми, че това е безопасно - настоя Кийли и се опита да се усмихне. - Знам, че сме го правили и преди, но не мога да не се чувствам като опитно зайче. Не искам половината ми атоми да се озоват в Борнео, а останалата част междувременно да се озоват в двореца в Атлантида. Гледала съм „Стар Трек” на ДВД. Това нещо с транспортирането не е никак надеждно.

И противно на месеците, прекарани в Пустошта, той успя да намери частица хумор в себе

си. Хумор, който не беше покварен от онова място.

- Чувал съм, че Борнео е прекрасен по това време на годината.

Въпреки ситуацията, в която се намираха Кийли се засмя. Джъстис призова магията на прадедите си нереиди и докато я държеше в прегръдките си, пристъпи от ръба на реалността към разноцветната вселена. Двамата се разпаднаха на чиста енергия и двете части на душата му - нереидската и атлантската - се възхитиха на великолепието, уловило в себе си слънчевата светлина, което той толкова внимателно държеше в прегръдките си.

* * *

Кийли отново се разтопи в необятността... или пък не. По някакъв почти необясним начин, този път бе различно. Чувстваше се повече като активен участник в процеса, макар че не тя бе призовала магията. Като учен се опитваше да наблюдава и категоризира. Усет, реакция, опит като експеримент.

Но транспортът на материя се противопоставяше на всяко обяснение. Поне на всяко рационално обяснение. Магията я изпи и погълна. Надяваше се, че ще възвърне целостта си.

Звуци и цветове се сблъскваха около нея като в симфония. Едновременно бе красиво и ужасно. Усещане след усещане, докато не си помисли, че се побърква.

И тогава всичко приключи.

Паднаха, не знаеше дали надолу или нагоре, макар че не бе от значение. Бяха изхвърлени от вълните, измъкнаха се от водовъртежа, пристъпвайки в реалността. Докато се приземяваха, дори и така леко на краката си, в стая, която Кийли никога не бе виждала във виденията си, тя се запита защо реалността бе така скучна.

Преди да се осъзнае се чуха викове и няколко кинжала се насочиха към нея. По-точно към Джъстис.

Прегръдката на воина се стегна около Кийли, преди бързо да застане пред нея с цел да я защити.

- Как смеете да вдигате оръжие срещу нас? - гласът му бе малко по-силен от ръмжене, но тя успя да различи думите му Виждаше лекото трептене на мускулите му, което й подсказваше, че е неспособен да говори от ярост.

Кийли знаеше, че трябва да направи нещо. Атлантите заплашваха крепкия мир, който Джъстис бе подписал с другата част на душата си, а тя нямаше да го позволи.

Пристъпи напред и като вдигна ръце в знак, че се предава, погледна към Конлан, който стоеше пред Вен.

- Хей, идвам с мир. Кийли Макдърмът, археологът. Вие ме поканихте, не помните ли? -после каза на Джъстис: - Благодаря - и докосна ръката му

От гърлото му излизаше ниско, животинско ръмжене, докато оглеждаше щателно стаята с присвити очи и оголени зъби. Изглеждаше като хищника, за какъвто го смяташе, но вече знаеше, че не е такъв или поне вече не е такъв.

Както се предполагаше в професията й, имаше опит с чуждите правителства. А това може би бе най-чуждото от всички, помисли си тя с мрачна развеселеност, защото беше самата истина.

Стаята беше проста, гола, без никакви височайши предмети. Беше работно място, изчистено. Огледа се наоколо с открито любопитство.

- Това е стая, в която се обсъждат стратегиите, нали?

Братът на принца кимна, но никой не проговори. И това сложи края на малкия им разговор.

- Джъстис - изсъска тя ядосано. - Не постигам никакъв напредък. Трябва да ми помогнеш.

Конлан и брат му бавно свалиха оръжията, а на лицата им бе изписано едно и също изражение. Шок. Размениха си няколко погледа, които Кийли се опита да разгадае и след това Вен хвърли меча на масата.

- Тук сте и сте в безопасност - каза пламенно Вен. - Слава на боговете, че и двамата сте добре.

Конлан кимна с глава. Кийли видя, че устните му се движат, но не успя да чуе думите му. Когато той погледна нагоре, се усмихна на Джъстис.

- Аз също благодаря на боговете, че се върна благополучно от Пустошта. Моите извинения, д-р Макдърмът. Добре ли сте? - той прибра кинжалите в ножниците им и пристъпи към нея, а ръмженето на Джъстис се усилии и сега приличаше на рев.

- Не съм ранена - отвърна тя. - Въпреки че няма да откажа едно топло ядене и гореща баня. Но първо трябва да поговорим. Джъстис преживява много, както сами можете да видите. Не ми е съвсем ясно, но общо взето той сключи мир с частта от душата си, която е наследена от нереидите, и това ни позволи да разберем за транспорта на материя, който използвахме, за да се измъкнем от онова място и да дойдем тук.

- Откъде? Къде бяхте отишли? - Конлан прокара ръка през косата си - жест, показващ раздразнението му. - Думите няма да стигнат, за да изкажем колко много съжаляваме. Не смятахме да те доведем в Атлантида, за да бъдеш отвлечена. Сигурна ли си, че не си наранена?

Кийли забеляза, че Вен така и не отмести поглед от Джъстис. Бледото му лице и стегнатата челюст й показваха колко болка изпитваше той, задето Джъстис бе предал себе си на Анубиса, за да защити него.

До нея ръмженето стихна.

- Не си ли загрижен за моето благосъстояние, братко? - Джъстис му се подигра с внезапно загрубял глас. - След четири дълги месеца в Пустошта не се ли питаш как съм аз?

Кийли видя болката, която засенчваше лицето на Конлан. Престъпи напред към брат си, но Джъстис отстъпи назад, дърпайки я със себе си.

- Забрави! - изсъска той. - Не ни впечатлихте с усилията си да ни намерите. Прекарахме доста време при богинята на вампирите, но ти знаеш как стоят нещата там, нали Конлан? Изглежда предпочитанията й клонят към принцовете на Атлантида, нали? Дори и един от тях да е нежелано копеле, което така и не бе признато от семейството си.

- Не знаехме - отвърна Вен през зъби. - Никога не разбрахме. Мамка му, Джъстис, мисля, че след като сме се сражавали толкова години рамо да рамо ни познаваш по-добре. Наричах те свой брат въпреки, че не подозирах за кръвната връзка, която ни свързва. Нима мислиш, че ако знаех, щях да се държа по-различно с теб.

Кийли забеляза, че Конлан не е толкова директен. Изучаваше лицето на Джъстис, но по изражението на принца не можеше да се прочете нищо.

- Май на това ви учат в училището за принцове - каза Кийли, опитвайки се да отпусне

неописуемото напрежение в стаята. - На безизразно изражение.

За нейна изненада Конлан се засмя.

- За последните няколко часа ти си втората жена, която споменава безизразно изражение в тази стая. Може би в такъв случай ще е по-подходящо масата да се използва за игра на покер, отколкото за планиране на военни стратегии.

Джъстис я прегърна и я дръпна към себе си. Единствено фактът, че бе твърде близо до това да загуби контрол, я спираше да не го нахока, заради маниерите му на пещерен човек.

Забеляза отново повторението на местоимението „ние“ в изказването му преди малко. Бе станала свидетел какво се случваше, когато нереидът се опитваше да поеме контрола над Джъстис. Той ставаше все по-силен и тя не бе сигурна, че иска да узнае какво ще се случи, ако надделее над него.

- Ооо. Е, сега вече се побърках - каза тя, гледайки ядосано към Джъстис. - Дори започнах да мисля за теб като за две отделни личности. Трябва да се стегнеш, и двамата да се стегнете. Трябва да им кажем за Звездата!

Конлан подскочи.

- Звездата? Звездата на Артемида ли?

До нея Джъстис си пое въздух, сякаш събираше целия си самоконтрол заедно с кислорода.

- Звездата, да. Тази, за която сте учили, че има силата да излекува разрушени умове. Но стойността й е по-голяма, отколкото сме си мислели. Трябва да я намерим, както и останалите скъпоценни камъни от Тризъбеца на Посейдон. Без тях, Атлантида не може да се въздигне.