Освобождението на Атлантида

Глава 39

Кийли стисна в ръце разкъсаното одеялце, неспособна да повярва на доказателствата, независимо че бяха пред очите й. И отново изпищя.

- Съжалявам, сеньора - каза жената през сълзи. - Тя спеше, а ние работехме близо до тази сграда и затова не се притеснявахме да я оставим сама.

Кийли не можеше да отговори. Също така не можеше да измисли нищо, с което да я успокои. Да й каже, че вината не е нейна. Кийли бе тази, която остави малката осиротяла Елени сама.

Влюбената археоложка бе правила секс по време на криза, позволявайки едно изоставено дете да бъде отвлечено и наранено. Никога нямаше да си го прости.

Не заслужаваше да получи прошка.

Не можеше да мисли, да реагира и да понесе разкъсващата болка, която обземаше тялото й.

Затова още веднъж изкрещя.

Джъстис разби вратата, с меч в ръка, но се спря.

- Какво има? Ранена ли си? Кажи ми, ми амара?

Кийли спря да крещи и без да каже и дума вдигна разкъсаните остатъци от одеялото, така че всички да могат да видят листчето хартия под него и да прочетат думите. Жлъчни думи, изписани с черен въглен като подигравката с оцелелите в това овъглено село.

Детето е при нас.

В Сан Бартоло по смрачаване.

Гответе се за размяна.

Джъстис свали меча си, но ръката му трепереше под някакъв силен вътрешен натиск.

- Взели са я? Елени?

Кийли кимна, защото заради болезнената буца заседнала в гърлото й, не можеше да каже и дума. Тогава с треперещи ръце посочи предмета, който я бе накарал да крещи. Там, наполовина скрит в заплетените парчета от одеялото, лежеше окървавеният чехъл на клетата мъртва майка на Елени.

По него имаше и прясна кръв.

Джъстис изрева с ужасяващ, пропит с ярост и болка, вик. Кийли покри ушите си. Не можеше да го слуша. Не можеше да го понесе. Не можеше да търпи усещането, че след като сърцето й най-накрая се бе освободило, отново ще бъде изтръгнато от гърдите й.

Премигна няколко пъти много бързо, за да проясни зрението си, избърса сълзите си, а дори не бе усетила, че плаче, пое си дълбоко дъх и се изправи.

- А сега ще измислим нещо - каза решително.

- Ще измислим нещо - повтори Джъстис с леден глас.

* * *

Един час по-късно, или един час по-близо до смрачаване, Джъстис имаше ужасно силното желание да убие нещо.

Прибра всички останали деца в сградата и постави пазачи както вътре, така и отвън. Те не обърнаха внимание на възрастната жена, която се опита да ги принуди да хапнат. Даже една кисела старица се опита да ги убеди, че Елени е дете на дявол и не заслужава да бъде спасена. Кийли й се нахвърли толкова жестоко, че жената избяга, мъмрейки нещо като: „пазете децата, които заслужават да бъдат спасени“.

На масата спореха, планираха, изгубиха шестдесет важни минути, но така и не стигнаха до решение как ще се справят с така наречените преговори.

Кийли и Алехандро вече дори си крещяха, когато на Джъстис му дойде в повече.

- Достатъчно!

Думите излязоха по-рязко, отколкото искаше, но в този момент изобщо не му пукаше.

Всички замлъкнаха и го гледаха втренчено. Осъзна, че ръката му здраво бе стиснала дръжката на меча му и се принуди да я пусне. Тези хора не бяха негови врагове.

Намирането на едно изгубено дете не е наше задължение, каза нереидът. Трябва ни Звездата на Артемида, за да я върнем на мястото й на Тризъбеца и да заемем полагащото ни се място като принц на Атлантида. Съдбата на това дете е злочеста, но деца постоянно умират. Не можем да спасим всички тях.

- Можем да спасим това дете - каза разпалено. Погледите на Кийли, Алехандро и останалите се спряха върху него, което го накара да осъзнае, че отново го правеше. Спореше със себе си на глас.

Можем да я спасим, повтори този път в съзнанието си. Мразя да използвам лоши клишета, но ти или си с мен, или против мен, и знай, че съм на ръка разстояние да се възползвам от триковете на Аларик, и веднъж завинаги да се отърва от теб.

Нереидът замлъкна и Джъстис реши да се обърне към останалите хора.

- Вижте, обсъждахме какво ли не през последния час. Този разговор е безполезен.

Посочи Алехандро, в чийто очи светеше пламъка на яростта и отмъщението.

- Искаш да ги нападнем с цялата си сила. Да отидем там преди здрач, да ги нападнем и да си вземем Елени? Добре ли съм те разбрал?

Алехандро кимна.

- Да. Това е единственият начин. Надвиваме ги и...

Джъстис го прекъсна.

- Да, това е единственият начин. Само че не да спасиш Елени, а да убиеш другарите си. Вампирите никога не поемат глупави рискове. Тяхното чувство за самосъхранение може да се сравнява само с малодушието и покварата им. Нямаше да ни се подиграват така с бележката, ако не ни превъзхождаха по численост. Очевидно им помагат хора или други, които не са вампири, иначе нямаше как да отвлекат Елени по средата на деня. Определено няма да играят на въже с нея, докато ни чакат на уреченото място.

Огледа всеки един от тях поотделно.

- Следваме ли твоя план, те ще ни убият. А след това ще убият и нея, където и да са я скрили. После, само за спорта ще дойдат тук и ще избият останалата част от хората.

Кийли кимна и потърка кръвясалите си очи.

- Казвах му, че...

Джъстис прекъсна и нея.

- Ти пък му казваше, че трябва да заплашим вампирите. Да се опитаме да се разберем с тях. Да им кажем, че отрядът ще пристигне утре и ако ни дадат Елени, те няма да ги избият като кучета. Така ли е?

Кийли кимна и присви очи, нещо й подсказваше, че следващите му думи няма да й харесват.

Беше права.

- Вампирите не мислят логично и рационално, когато са побеснели и ламтят за мъст. Да, можем да ги заплашим. Ще се преместят някъде другаде, където не можем да ги намерим. Но преди това ще източат Елени и ще ни пратят тялото й като подарък, но вече ще са много далеч.

Лицето на Кийли пребледня при жестоките му думи, но той просто го добави към списъка с греховете си и камшикът на самобичуването изсвистя в съзнанието му. Да. Той бе едно грешно копеле, което бе изоставило тези бедни селяни, за да прекара следобеда в егоистично удоволствие и това дете щеше да плати цената за действията му. Сираче, също както него. Но за разлика от нея, той поне имаше приемни родители, които го обичаха. За Елени нямаше нищо друго освен болка, мъчение и смърт, освен ако той не поправеше нещата.

Него го биваше в това.

Извади меча си и внимателно го сложи на масата.

- Това е планът. Или тръгвате с мен, или ми се махате от пътя, но планът ще бъде такъв. Те искат мен, поне така предполагам след като аз съм този с триковете и експлозиите.

Алехандро удари с юмрук по масата.

- Не, те искат мен. Умишлено са използвали думата „размяна“. Ако плануваш да отидеш сам в лагера на вампирите, си се объркал. Говорим за моите хора и аз ги подведох, докато... докато... - хвърли един измъчен поглед към Мария, която седеше на масата и ридаеше. -Когато избягах от задълженията си - завърши, а по бузите му се появи тъмна руменина.

Джъстис срещна погледа на Алехандро в момент на пълно споделено разбиране. И двамата бяха воини, които се провалиха в опазването на поверените си. И двамата биха умрели, за да поправят сторенето.

Добре. Нека да дойде.

- Какъв е планът, тогава? - сенките под очите на Кийли много силно контрастираха с бледата й кожа. - Ти си великият воин на Атлантида, защо не ни разкажеш целия си план?

Там, в очите й, където преди няколко часа имаше любов и смях, сега имаше само пустота. Вината на Кийли бе толкова съкрушителна, колкото и тази на Джъстис, осъзна воинът.

Не само воините на Атлантида носеха в душите си тежестта от загубата на невинните.

- Искат размяната, тогава ще я получат - отвърна решително - Мен за Елени.

Всички около масата гръмко изразиха несъгласието си, а Кийли погледна надолу към ръцете си, които бе сложила на масата, но потрепна сякаш я връхлетя леден полъх.

- Ще те убият - отвърна му Алехандро. - Първо теб, след това Елени, а после всички останали. Не се самозалъгвам, че ще успеем да победим цяло кръвно потомство само с няколко пушки.

- Може би. Но ако е така, смятам да ги взема със себе си в небитието - каза Джъстис, без да сваля очи от Кийли. - Както и да е, според план А само вампирите умират. Не ми се умира, защото внезапно се появиха толкова много неща, за които да живея.

Кийли най-накрая го погледна, но празнотата в очите й го изплаши повече от идеята да се изправи срещу стотици вампири.

- Дайте ми пушка - каза тихо тя.

- Няма да се доближаваш до гнездото им - отвърна Джъстис. - Аз ще...

Но този път бе неин ред да го прекъсва. Игнорира го напълно сякаш той не съществуваше и се обърна към Мария, която все още ридаеше.

- Ако можеш поне за пет минути да млъкнеш ми дай оръжие - каза с ледено презрение. След това вдигна нещо, което лежеше в скута й и го сложи пред себе си като зловещ отглас на действията на Джъстис.

Беше окървавеният чехъл.

Мария замлъкна от шока, дълго време гледа Кийли, после вдигна рамене и стана. Кийли взе комат хляб и започна да го дъвче с непоколебима решителност.

- Трябва да се нахраним - каза с равен тон. - Не сме слагали залък в уста цял ден. Има още един час до смрачаване и няма да подведа Елени само защото съм била прекалено глупава и не съм заредила тялото си с енергия преди да тръгнем да я спасяваме.

Джъстис, който можеше да издържи шест дни без да хапне, последва примера й. Може би, ако оставеше Кийли да усеща, че контролира нещо, макар и толкова маловажно като това да яде сух хляб и студена яхния, тя щеше да се измъкне от собствения си ад.

Преглътна парчето хляб, захвана се с предишната си паница яхния, и бавно и методично гребеше лъжица след лъжица. Изглеждаше като някое от зомбитата или роботите от филмите на Вен. В нея нямаше и следа от чувства, нито страх или печал.

Само лъжица след лъжица студена яхния.

Устатата му пресъхна и Джъстис едва успя да преглътне хляба си. Ако заради своята глупост бе изгубил не само детето, но също така и Кийли, нямаше за какво да живее. Умът му го изтезаваше като му показваше картина на живота без Кийли. Пустощ по-черна от всяка, която Анубиса би могла да призове, зейна като бездна под краката му, призовавайки го.

Алехандро местеше погледа си ту към Джъстис, ту към Кийли и кимна сякаш току-що бе взел решение. Отчупи комат хляб и започна да го дъвче.

Кийли пусна лъжицата в купата си и ударът на метал с метал изкънтя в стаята: празен, завладяващ звук. И тогава тя отново насочи тези нейни празни очи към Джъстис и нещо в душата му трепна.

- Добре, каза ни какво ще направиш - каза тя. - Сега ни кажи как можем да помогнем.