Освобождението на Атлантида

Глава 9

Пустошта

Използвай всичките си сетива, повтаряше забравеният глас от древното минало в съзнанието на Джъстис. Бореше се да изпълни заръката, призовавайки невероятната си воля, за да превъзмогне поражението.

Прецени състоянието си:

Зрение - безполезно след като бе погълнат от мрака на Пустошта.

Мирис - никаква ценна информация. Нищо ново - само вонята от изгнили трупове. Медният аромат се носеше във въздуха.

Слух - сумтенето и стенанията се чуваха по-силно, по-близо все повече и повече нетърпеливо. Обитателят на мрака, достигаше целта си.

Спомен за глас - подигравателен. Не, не бе такъв; привързаност и приятелство.

- И така Джъстис, просто ще си седиш там и ще мислиш за чудовището или ще му сриташ задника?

Мускулите на лицето му, отдавна неспособни на движение, оформиха нещо подобно на усмивка. Бастиян. Приятел. Брат. Дом.

Дрезгав звук излезе от гърлото му. Думите му разцепиха тишината. Проявяваше неподчинение близо до падението си.

Той беше Джъстис и се прибираше у дома.

- Ще - те - сритам - изръмжа. Докато бойните викове продължиха, нещо липсваше. Щом светлината водеше към чудовището, всичко беше наред. - Ела при мен тогава. Ела и умри.

Чудовището изръмжа, отговаряйки на предизвикателството. Груб и дрезгав шум в комбинация с мокри, наподобяващи смучене звуци. Вестители на алчност и ненаситен глад. И още по-лошо, някъде в нечленоразделните звуци се чуваха и думи; изопачени, объркани. Думи, изречени от някой, който е забравил как да говори.

- Толкова дълго, противнико. Толкова дълго чаках да се наситя с плът, кръв и страх. Предизвикай ме, умолявам те. Предизвикай ме и смъртта ти ще е по-сладка - изказа се съществото като произнесе думите накъсано.

На Джъстис му отне няколко минути да осъзнае, че съществото говори на древногръцки и да формулира отговора си. За момент, хванат в капана на мисълта и действието, Джъстис го съжали.

- Колко? От колко време си затворено тук, създание?

Последва дълга пауза, докато съществото не отвърна.

- Вече не усещам времето, човеко. По-дълго от самата реалност. Няма нищо друго освен кръв.

Преди съжалението да се превърне в съпричастност, съществото скочи и се озъби с

животинска ярост.

Джъстис реагира - тялото и умът му се задвижиха моментално благодарение на годините, прекарани в тренировки. Вдигна ръка назад и се опита да хване дръжка на меча си, като до преди малко не подозираше, че все още е прибран на гърба му.

Изглежда, че не го е лишила от оръжието му. В очите й бе толкова незначителен, че не представляваше каквато й да е заплаха. Щеше да й покаже колко много греши.

- Нека да потанцуваме, чудовище - изръмжа Джъстис с цялата сила на гласа си. - В името на Атлантида.

В следващата секунда чудовището го удари като го заби в камъните под него, а той дори не подозираше, че се намират под краката му Чудовището изобщо не тежеше. Доста смущаващо, но нападателят му изглеждаше като човек. Но не по звуците, които издаваше. Що за същество издаваше подобни звуци?

Джъстис се претърколи, за да може да си върне меча и се изправи веднага на крака. Държейки меча с две ръце, воинът тръгна напред. Грубата сила трябваше да е достатъчна, мракът обезличаваше елегантността. Определяйки разстоянието по накъсаните стенания на чудовището, мъжът направи две крачки напред и заби острието на меча в целта си, а яростта му увеличи силата на проникването.

Чудовището изкрещя и размаха тояга с големината на ствола на дърво, за да отклони острието, като удари Джъстис и може би пукна няколко от ребрата му Но те щяха да заздравеят, стига само смъртта да бъде победена. Джъстис натисна по-дълбоко, използвайки цялата си тежест в опит да промуши опонента си.

Ревящи остри викове, които изгаряха ушите на атланта като киселина, показваха, че съществото е сменило тактиката. Зловонният дъх бе единственото му предупреждение. Воинът се дръпна назад секунда преди съществото да затвори челюстта си.

Частица хумор проблесна в съзнанието му, въпреки мрака и смъртта, които обитаваха Пустошта. Сянка на мъжа, който беше преди да попадне тук.

- Придава напълно нов смисъл на израза „Не ми отхапвай главата“, нали?

Въпреки лудостта и наближаващата смърт, той се засмя.

Сякаш в отговор на забранения звук на щастието, сребристосини знаци на корпуса на меча, знаци за чието съществуване не подозираше, се появиха и заблестяха. Първо слабо, а след това силата им се увеличи, докато не образува кръг около десетина метра в диаметър, който блестеше с кристалната сила на лунната светлина.

Съществото изглежда бе изпуснало тоягата си. Защитаваше лицето си и се криеше от светлината и гледката промени нещо дълбоко в Джъстис. То бе хуманойд, може би някога дори и човек. Преди милиони години, преди мракът и лудостта да го завладеят. Мазната му мускулеста форма беше сгърчена и покрита с участъци от черупкови образувания, а единственото око, което можеше да види, бе бяло и следователно сляпо.

Светлината от меча изглежда го заслепяваше и то продължаваше да крещи, докато писъците не се превърнаха в ридания.

Джъстис не можеше да го убие. Свали меча си, който продължаваше да блести със силата на новолуние. Светеше на място, което никога не е огрявано от луна.

- От колко дълго? От колко време не си виждал светлината?

Пресипналите стенания намаляха и колебливо спряха.

- Не зная. Анубиса ме намери на бойното поле, близо до смъртта, когато моят господар Александър бе победен в Тива.

Джъстис престъпи крачка напред, силата на признанието бе по-голяма от тази на болката в ребрата му.

- Повече от две хиляди години? В Пустошта?

Дълга, потръпваща въздишка посрещна прозрението. Чакаше съществото да отговори.

- Бях смъртно ранен и тя ми предложи вечен живот. Не знаех, че ще бъда осъден за цяла вечност. Когато... отказах прегръдката й, изпълнен със страх за душата си, тя ме хвърли тук, за да се превърна в по-голямо чудовище дори и от самата нея.

Дразнещо ридание отново разтърси съществото.

- От тогава нито веднъж не съм виждал светлината. Независимо от това тя не ми позволява да умра. Само оръжие, притежавано от истински герой ще ме освободи, това гласеше проклятието й. Но нито един герой няма да се намери на това място. Ето ме тук, както ти каза, повече от две хилядолетия. Неумиращ и неспособен да намери вечния покой.

Джъстис изпитваше едновременно както съжаление, така и отвращение и даде прибързана клетва, без да знае как и дали изобщо може да я изпълни.

- Аз съм воин на Посейдон, същество, и до известна степен съм смятан за герой. Двамата с теб ще избягаме от този ад - отново вдигна меча си, но този път с намерението да го използва като сигнален огън, а не като оръжие, след което огледа ъглите на мрака, който ги заобикаляше. Когато приключи, насочи поглед към врага си. - След като ще се борим заедно, няма да те наричам „същество“. Как се казваш?

Съществото, не, човекът свали ръка и присви очи към Джъстис. Лицето му се изкриви от нещо, което приличаше на надежда.

- Името ми? Не съм имал име от толкова време. - Хвана коленете си с ръце, привеждайки се леко, и започна да се поклаща напред-назад на земята, докато Джъстис не си помисли, че отново се е поддал на лудостта.

- Ако нямаш име...

- Фарнасий - отвърна той и устата му остана отворена, сякаш е направил откритие. -Името ми бе Фарнасий. Бях пехотинец при Александър Македонски.

Джъстис наклони глава.

- Дори и след толкова години, Александър Македонски се смята за най-великия военноначалник на всички времена. Ти не си никакво същество, а истински воин. Аз съм Джъстис от Атлантида, Фарнасий. Нека заедно завземем Пустошта в името на Александър и Атлантида.

Подаде му ръка, а Фарнасий доста време я гледаше втренчено. След това гръкът посегна с измъчената си кокалеста ръка, а Джъстис внимателно я хвана и го изправи на крака.

Фарнасий си пое дълбоко въздух, след което тръсна глава и отстъпи назад, белите му очи все още изгаряха от ярката светлина на меча.

- Ароматът на кръвта ти. Все още ме привлича. Имам смътни спомени от това да съм човек и стотици като чудовище. Ами ако.

- Ти също си герой, Фарнасий. Спомни си Александър и черпи сила от неговия пример.

Командване. Да. Връщаше се при него. Той бе Джъстис от Атлантида и имаше приятели.

Братя и воини. Дом. Болката разцепи душата му, когато си спомни проклятието, което бе развалил. Истината, която най-накрая бе разкрил.

Семейство. Имаше семейство. Братя. Вен и Конлан бяха негови братя и той трябваше да се върне в Атлантида. При семейството си. И ето, че още един замъглен спомен се върна при него, проправящ си път през булото в съзнанието, също както светлината на меча разкъсваше мрака в Пустошта. Извика през смях и Фарнасий се дръпна назад от него, а светлината, излизаща от меча блестеше дори още по-силно.

- Бебето! Фарнасий, аз ще ставам чичо. Трябва да намерим начин да се измъкнем. Веднага. - Той внезапно спря да говори. Лице, нейното лице, проблесна през ума му. Кийли. Приливна вълна от нови сили премина през тялото му.

- Трябва да намеря жената, която ми е писано да срещна.