Освобождението на Атлантида

Глава 33

Джъстис отново призова вода и те се изкъпаха, но бяха неспособни да не се докосват. Кийли знаеше, от това, което бе видяла в душата на Джъстис, че споразумението с нереида е временно. Но той трябваше да открие по-постоянен начин да събере двете части от душата си в единно цяло. Може би Звездата на Артемида щеше да му помогне в това му начинание.

Кийли имаше чувството, че залага всичките си надежди на магически камък, който се намираше някъде там - в земята на вълшебните приказки. Но, както си напомняше непрестанно, преди няколко часа бе пропътувала разстоянието от Атлантида до Гватемала през времето и пространството. Така че не можеше да отрича възможността.

- Трябва да тръгваме - каза решително, след като и двамата се бяха облекли.

Целуна я, докато тя не се задъха и след това я пусна, като на лицето му бе изписано мрачно изражение.

- Да, така е. Трябва да намерим Звездата на Артемида, поради причини далеч по-важни от мен. Въпреки, че имам надежда, след като правихме любов и ти успя да опитомиш дори и нереида.

Усети как руменината се завръща по страните й.

- Ти също си важен, но ако продължим да говорим за правене на любов, никога няма да излезем от тази джунгла.

Воинът затвори очи и вдигна ръце във въздуха. Тя знаеше, че се опитва да намери Звездата.

- Усещам я. Зовът й този път е по-силен, явно възвръщам силите си. - Джъстис посочи на север. - Намира се в тази посока.

Кимна, надявайки се, че треперещите й крака ще издържат още един поход. Цялото й тяло бе отпуснато и леко болезнено на необичайни места след интензивните им любовни занимания. Само се надяваше да не се е протрила.

Засмя се с глас. Практичната Кийли беше права. Джъстис щеше да се спука от смях, ако разбереше какви ги мисли. Мъжът се обърна към нея и вдигна вежда, което я разсмя още по-силно.

- Нищо. Произволни мисли. Води тогава. Явно ни предстои дълга разходка.

- Няма да ходим - каза той и й помаха. - Ще пътуваме със стил. Атлантски стил.

Можеше само да го гледа зашеметено, докато той се трансформираше в разноцветна мъгла,

която някак си имаше формата и силата да я вдигне във въздуха.

Ще летим, проговори Джъстис в съзнанието й, и тогава тя се надигна нагоре между короните на дърветата, носена като на вълшебно килимче, съставено само от водни капчици, които всъщност бяха мъжът, който допреди малко бе в тялото й.

След това магическите камъни щяха да изглеждат много прости.

Те се носеха над джунглата и Кийли с поглед обхождаше короните на дърветата, като дете, което винаги е мечтало да може да лети. Ахна при гледката на група маймуни, които

ожесточено се караха и се засмя, когато погледът й се спря на ярко оцветените птици, които летяха с тях, без съмнение, чудейки се кои са тези нови техни братовчеди, които споделяха небето с тях.

- Археологията никога не е била толкова забавна, колкото е сега - гласът й се извиси, а тя се надяваше той да може да я разбере, след като беше в това състояние, но някак си знаеше, че може. Движеха се толкова бързо, че тя едва можеше да види всичко, което подминаваха. Въртеше глава напред-назад толкова бързо, че щеше да си докара удар.

Почти стигнахме.

Кимна несъзнателно, докато гледаше между върховете на две дървета двойка лъскави ягуари, които тичаха, а мускулите им се движеха в един ритъм под шаренате им козина.

- Толкова са красиви.

Красиви и опасни, отвърна в съзнанието й

- Също като теб - отговори тя, усмихвайки се.

В отговор, той я подхвърли във въздуха, така че за секунда, Кийли усети как пада надолу. Извика от изненада, но Джъстис я хвана толкова бързо, че тя нямаше време наистина да се изплаши.

- Това беше гадно - скара му се. - Почакай само да сляза на земята и...

Но димът, който видя я стъписа и тя спря да говори по средата на изречението. Гъстите облаци се нижеха един след друг, а малко пред тях се виждаше злокобен черен дим. Нямаше да им е толкова лесно да намерят Звездата на Артемида.

* * *

Джъстис подуши дима преди да го е видял. Веднага ги свали на земята, достатъчно далеч от двойката ягуари и прие форма. Несъзнателно се пресегна назад, за да провери дали мечът му също е приел форма. Спокоен, го извади от ножницата.

- Кийли, искам да останеш тук, докато аз проверя как стоят нещата.

Погледна към нея с такъв свиреп поглед, пред който много воини се бяха прекършвали.

- Това е в моята специалност, д-р Макдърмът. Ще правиш, каквото ти кажа и ще стоиш далеч от опасността.

Непоклатимите й черти му показваха, че изобщо не се е почувствала застрашена. В името на всички богове, не беше ли великолепна.

- Да, добре, областта ми на познание включва да не умра по време на експедиция - сопна му се. - Ти си този с бойната подготовка и оръжията. А аз няма да съм тази, която ще седи сама тук и ще те чака, на път на кой знае колко гладни ягуара и тълпи от престъпници. Държавният департамент не издава визи до Гватемала без причина. Наистина, намираме се в красива страна със страхотни хора, но тя крие много опасности, а дори не си нося паспорта, за да докажа самоличността си.

Тя беше права. Не му се нравеше, че трябваше да го признае, но ако я оставаше тук можеше да я изложи на по-голяма опасност.

- Така да бъде, но ще правиш каквото ти кажа и когато го кажа. Няма да съм настроен позитивно към всеки, който те изложи на опасност, дори и към теб самата.

Кийли вдигна брадичка.

- Не съм глупава, нито пък задръстена ученичка от евтин филм на ужасите. Няма да тичам, крещейки, към мъжа с резачката. Ще правя каквото ми казваш, стига да е в границите на разумното.

Искаше да й вкара малко здрав разум и да го направи, докато я целуваше. Най-накрая бе намерил спътницата на живота си, а тя го изкарваше извън кожата му.

- Добре. Да тръгваме, но стой зад мен! - Той се засили с големи крачки, почти тичайки. Нещо свързано с пушека го притесняваше. Бе се нагледал на прекалено много горящи бойни полета, прекалено много градове и села, разрушени от хищници, за да могат да се насочат хората към чакащите вампири и шейпшифтъри.

Тя каза, че вампирите са завзели района на Сан Бартоло. Може би са решили да разширят територията си. Все пак, бивше селище на маите не им предлагаше голям избор за храна, но едно село в Гватемала, напълно лишено от защитата на правителството, можеше да им я осигури.

Той се обърна, все още тичайки и вдигна Кийли на ръце. Така се движеха по-бързо и внезапно бе застигнат от странното желание да се движи още по-бързо.