Освобождението на Атлантида

Глава 18

Сейнт Луис

Вонос се материализира в просторното леговище в имението в Сейнт Луис, което се намираше в новобогаташкото предградие Ладуе и му стана ясно, че никой не бе очаквал визитата му Бе прекарал последните дни в търсене на наскоро починалия Ксинон, а останалите не очакваха Вонос да се върне толкова скоро, не и преди другата седмица. Така че бяха напълно неподготвени, когато вампирът се появи в редиците им.

Което му харесваше.

Облечен в добре изгладен, направен по поръчка костюм на Савил Роу, чийто вид допълваха вратовръзката „Зегна” и обувките „Ферагамо”, той знаеше с точност какво е впечатлението, което прави на облечените с ризи и къси бежови панталони хора тук. Не правеше нищо, без зад него да има скрита цел, дори и когато се касаеше до това какво да облече, за да ги накара да го подценят.

Вампирът супер модел - това прозвище му бе дала пресата. Първенецът във висшата мода. Не знаеха дали да му се възхищават, или да му се присмиват заради перфектния външен вид. Ако беше човек, щеше да бъде изритан от конгреса, защото е прекалено изискан. Не бе човек на народа.

Тази мисъл развеселяваше Вонос. Не бе човек на народа, въпреки че предпочиташе да се храни с тях.

Във всеки случай, очарованието и страхът, които предизвикваше у населението бяха подсилени от внимателно подбрания му стил. Беше водач на Праймуса: новата, попълнена изцяло от вампири, трета камара на Конгреса, а неговите членове никога не биха изпитвали уважение към него, ако не е толкова могъщ като тях.

Най-накрая благоволи да обърне внимание на хората, струпани около бюрото. Бяха зяпнали към него подобно на безмозъчни шарани. Един от тях обаче вероятно разполагащ с малко повече разум, се поклони.

- Лорд Приматор! На какво дължим честта на вашето посещение?

- Чест е много интересна дума, човеко. Мога ли да те наричам човеко? Или предпочиташ да ми кажеш името си, което незабавно ще забравя, както всичко, което ме дразни?

Вонос се усмихна достатъчно широко, за да покаже кучешките си зъби и остана впечатлен, когато един слаб мъж, с ужасна прическа, припадна на земята.

Но мъжът, който проговори първи и се явяваше като лидер, с повече мозък, отвърна:

- Можете да ме наричате както пожелаете, лорд Приматор, но името ми е Родригес.

- Разбира се, че е такова. Колко подходящо. Знаеше ли, че живеех в тези околности, когато бяха испанска територия. Мисля, че се наричаше Северна Луизиана. - Той се усмихна, но след това се намръщи, когато споменът за по-простите времена и изобилието от хора, с които да се храни, бе изместен от друг неприятен такъв.

Не за първи път атланите се изправяха на пътя му. Преди повече от двеста години, една групичка бе пристигнала в града и заедно с помощта на местните заселници и племето Илини, избиха почти цялото му кръвно потомство. Естествено, след като бе изправен пред смъртта на цялото си потомство, бе принуден да избяга.

Заради дискретността, доблестта и така нататък.

- Никога повече няма да бягам - зарече се той и заби нокти толкова силно в бюрото, че то се пропука.

Човекът трепна.

- Сър?

- Няма значение. Г-н Родригес, разбрах, че твоята група е много амбициозна, що се отнася до привличане на нови членове за отстъпници.

Видимо нервният човек се успокои съвсем малко и се наведе към него.

- Да, считам го за своя привилегия. Надявам се да съм в челните редици, когато пристигне новата вълна от попълнения. Можем да видим бъдещето, а то включва сътрудничество между видовете.

Вонос винаги се бе впечатлявал от способността на човеците да отричат почти всичко. И по някакъв начин в овчите им мозъци подчинението се бе превърнало в сътрудничество. И както те казват, щом ти помага да преживееш деня, значи става.

- Открихме, че сме недоволни от действията на местния вампир и неговото кръвно потомство - каза Вонос. - От днес нататък всяко действие, свързано с привличането на нови членове, ще минава през моя офис и местния ми представител, който ще ви представя след няколко дни.

Страхливецът, който се криеше зад лидера им каза нещо, което бе прекалено неразбираемо за него.

- Би ли желал да повториш? - попита Вонос. - Моля те, сподели с групата.

Много се радваше на чудатия изказ на хората.

- Аз не... аз не... - мъжът заекваше прекалено силно и думите му останаха неразбираеми. Страхът, изглежда, разрушаваше речевите способности на овцете.

- Кажи ми, моля те - настоя Вонос спокойно и възпитано, като подчерта думата „моля”. След което отправи към мъжа мила и окуражаваща усмивка. - Или ще изтръгна езика ти заедно с основата и след това повече няма да се притесняваш дали имаш да казваш на някой нещо или не.

Овцата падна на колене и започна да дърдори нещо неразбираемо. Вонос въздъхна.

- Наистина започва да ме дразни - каза на мъжа, който командваше. - Може би ти ще благоволиш да преведеш преди да съм убил всички ви?

- Страхува се от това какво ще ни сторят местните вампири, ако не си съдействаме с тях -обясни нетърпеливо водачът им.

- Това изобщо не ме интересува - прекъсна го Вонос. - Искам да сте наясно, че местните вампири не представляват заплаха. Тяхната небрежност не ни се нрави.

Мобилният му звънна и той вдигна пръст, за да ги предупреди да запазят мълчание. Не можеше да отрече, че тези овце бяха добри с технологиите. Обичаше Айфона си. Може би трябваше да превърне, онзи приятел, Стив Джобс?

Погледна към дисплея и след като видя името, изписано на него, разбра, че е личният му асистент, един от малкото вампири, на които имаше доверие. Натисна зелената слушалка и отговори.

- Да.

- Получихме спешно обаждане от човека, който е начело на отстъпниците в Охайо - каза асистентът му. - Твърди, че разполага с важна информация.

- Тези хора започват все повече да ме изморяват - отвърна Вонос в слушалката, докато оглеждаше мъжете около себе си, които неочаквано започнаха да отстъпват назад. -Информация от какъв вид?

- Знам, че звучи налудничаво, но говори за Атлантида. Твърди, че воин от Атлантида е отвлякъл негова колежка от офиса й. Наредихте ми да наблюдавам всичко, което можем да използваме срещу атлантите, като предпазна мярка в случай че се опитат да преговарят с правителството на САЩ. Може ли това да ни послужи?

Вонос присви очи и осмисли чутото.

- Тази история не ми изглежда правдоподобна. Атлантите са прекалено внимателни, за да позволят на някой да стане свидетел на нещо така лишено от финес като отвличането.

- Кълна се, че всичко, което казах е истина - заяви асистентът му развълнувано. -Атлантът му е сторил нещо, като контрол на ума, за да го прати в безсъзнание, но не е било за дълго. Лежал е на пода, преструвайки се на припаднал и е чул цялата история. Каза, че новини като тези ще са пагубни за мисията.

- Това ли каза наистина? Пагубни за мисията? Хората и тяхната мания да преувеличават.

- Ще го наблюдавам за известно време. Той е целеустремен. Иска да се изкачи в йерархията и по-скоро да бъде превърнат.

- Безсмъртие. Неуловимата награда за всички тях. Обаче това хвърля известна сянка на съмнение над желанието му Може би е преувеличил, за да получи отличия - отвърна Вонос скептично, но предпазливо си позволи да изпитва оптимизъм. Анубиса щеше да го възнагради, ако подготви добър отбранителен план в случай, че Атлантида се намеси в световната политика. Отвличането на археолог от атлантски воин си беше добър довод.

- Мисля да навестя този мъж - реши Вонос. - Кой е той и къде се намира?

От другата страна на линията се чу разлистване и след секунди асистентът му отвърна:

- Ето го. Д-р Джордж Гренинг, от Щатския университет в Охайо.