Освобождението на Атлантида

Глава 11

Атлантида

Дългите години, изпълнени с болка и горчив опит, бяха научили Кийли как да изглежда спокойна на повърхността, докато отвътре трепереше от напрежение. Този момент изглеждаше като грандиозния финал на тази й практика. Изпит за докторска степен върху поддържане на реда по време на хаос.

До момента не я бяха късали и не възнамеряваше да се случва сега. Какво би направила Гертруд Бел? Не, че най-известният археолог в историята някога е трябвало да се изправи пред Атлантида, но може да се каже, че срещата й с Лорънс Арабски се доближава поне малко до ситуацията, в която Кийли се намираше.

Дискретно си пое дълбоко дъх, докато с поглед изучваше групата пред себе си. Въоръжени мъже и жена, цялата в синини, носеща... тога... парцал, стояха сякаш нелепо на най-наситено зелената трева, която някога бе виждала. Нефрит, който преливаше в изумруд, а от там в синьо-зелено.

След това? Удивително. Алиса бе паднала в заешката дупка и всичко около нея бе невероятно. Стояха на износена, кръгла платформа, близо до ръба на същия този купол, който бе видяла във видението си.

А през купола се виждаше океанът, в най-тъмното синьо. За секунда я завладя клаустрофобия, научният й ум изчисляваше водното налягане на кубичен метър, а също така натискът над купола.

Широколистни дървета, образуващи малки горички, красяха краищата на поляната, а в далечината ясно можеше да види върховете на елегантните куполи и красивите кули, които бе съзряла във видението си.

Независимо от добре отмерените си вдишвания, хлъцна няколко пъти. Атлантида.

Наистина съм в Атлантида.

Или на място, което никога не би могла да види, или да си представи. Невероятно. Дори ароматът бе различен. Нежни флорални мотиви, примесени със свежото ухание на зеленина. Растителният и животинският свят, представени, както бяха описани в древния хедонизъм.

Само че, това място бе истинско.

В този момент Лиам държеше нещо, което до болка наподобяваше на кинжали от древността, и все пак си нямаше никаква идея къде ги е криел досега. Вероятно ги бе скрил под дрехите си. Не че в портала имаше детектор за метал. Впечатлена от видяното, отново погледна към кинжалите. Сложно извитата спирала на дръжката вероятно датираше от.

Концентрирай се, идиотке. Точно сега не е моментът да изучаваш оръжия от древността, след като точно такива са насочени в твоята посока, от мъже, които определено знаят как да ги използват.

След срещата с Лиам, би трябвало да е подготвена, но какво ли можеше да я подготви за това? Петима извисяващи се мъже, всеки следващ по-разкошен и опасен от предишния.

Плюс това, необходимата девойка в беда се намираше зад тях.

- Имам чувството, че съм се озовала на снимачната площадка на филм - престраши се да каже на глас, с надеждата да разсее напрежението, което висеше във въздуха. - Кой от всички вас ще се притече на помощ на беззащитната дама?

Принуди се да се усмихне и кимна в посока на посинената жена, направи го по такъв начин, сякаш за нея е нещо нормално да се намира в стая с въоръжени мъже, около полугола жена. Жена, която или бе сериозно пребита, или пък бе претърпяла инцидент с кола, докато бе облечена в парцал.

Много жени излизаха на разходка с кола и не носеха нищо друго освен дрипи. И нека да не забравяме, че се отнасяше за разходка до Атлантида.

Дали имаха коли? Преди да успее да огледа района и да намери доказателство за транспорт в Атлантида, леко облечената жена изсумтя, а устните й се извиха в половинчата усмивка.

- Тиарнан Бътлър, нито съм в опасност, да не говорим за девойка - в гласа й се долавяше хумор, който изобщо не бе подходящ за жертва. Тогава трябваше да е нещо друго.

Напрежението около Кийли малко се разсея и тя се усмихна.

- Кийли Макдърмът, през последните няколко години жителка на Охайо. Давайте, кестени , давайте!

Антропологичните изследвания бяха страхотно допълнение към образованието й като археолог. Комбинацията им беше превърнала Кийли в проницателен познавач на езика на тялото. Почти незабележимото намаляване на напрежението в стойката на мъжете сигнализираше, че може би, само може би, тя нямаше да свърши, нанизана на върха на някой от мечовете им.

Един мъж пристъпи напред. Беше също толкова висок като Лиам, към метър и осемдесет, с коса също толкова мека и черна. Мъжът притежаваше непогрешима осанка на човек, свикнал да раздава команди, но не можеше да не забележи и аристократичните му черти. Някакъв водач или лидер. Беше също толкова опасен и красив като оръжията, които носеше, но бе скромно облечен с тъмносиня риза и черни панталони, а много щеше да му подхожда да носи кралска роба или униформа на адмирал.

- Аз съм Конлан, върховен принц на Атлантида - каза и тя усети как малката топлина, породена от очакването, се сблъсква с пламъка в душата й. - Добре дошла сте, д-р Макдърмът! Както сама можете да предположите, съдейки по външния ни вид, не сме подготвени за гости - дълбокият му глас бе изключително учтив и изненадващо спокоен, сякаш прекарваше времето си постоянно с въоръжените си до зъби приятели.

Което, по нейни сметки, бе точно така.

Преди да му отговори, Конлан насочи вниманието си към Лиам, като напълно забрави за нея.

- Моля, заведи д-р Макдърмът и г-ца Бътлър в двореца.

Вторият мъж, който досущ много приличаше на принца, пристъпи напред, клатейки глава.

- Ще бъде по-добре, ако Лиам остане. В зависимост от това, което следва Джъстис и дебне от Пустошта, ще се нуждаем от още един чифт кинжали.

Лиам се поклони и на двамата.

- Принц Конлан, лорд Венджънс, за мен е чест да ви служа. Мисля обаче, че трябва да знаете, че д-р Макдърмът видя Нерей, когато получи видение, предизвикано от допира й със сапфира.

- Имаш предвид, когато ми го навря в ръцете, за което несъмнено трябва да си поговорим - добави Кийли, като прекъсна рапорта на Лиам. - Воин или не, трябва да знаеш, че след засадата, която ми спретна не бях много ентусиазирана да приема поканата.

Онзи, когото Лиам бе нарекъл лорд Венджънс се засмя, а смехът му го превърна от заплашителен воин в истински, могъщ мъж. Всеки един от тях излъчваше сексуален магнетизъм и Кийли се запита, дали не е попаднала в измислен свят, предназначен само за жени, които са сами от доста време.

- Да, МакХоти. Грешката определено е твоя - продължи Вен като прекъсна замаяните й размисли. - Жалко, че нямаме време да разберем цялата история. - След това се обърна към нея. - Наричай ме Вен, може ли аз да се обръщам към теб с Кийли?

- Разбира се.

- Страхотно. Но сега не е моментът, Кийли, като археолог предполагам, че си добра в намирането на разни неща. Завърти глава на север. Всъщност, просто върви напред към групата въоръжени мъже, които идват към нас. Виждаш ли ги?

Тя кимна, мислейки, че той има предвид слабата мъглявина от лявата страна на пътя, обграден с дървета. Зрението на атлантите вероятно е по-добро от това на хората.

- Вземете със себе си и г-ца Бътлър, ако е възможно - добави принцът, след което заедно с останалите воини се обърна към странно трансформираното огледало.

Лиам й се поклони, проявявайки безупречни обноски, независимо от опасността, която ги дебнеше.

- Благодаря ви за съдействието, д-р Макдърмът. Скоро ще...

Воините, намиращи се пред огледалната форма, закрещяха и ги прекъснаха. Силен тътен, подобен на гръм, премина през земята като при слабо земетресение. Кийли и преди бе преживявала срутвания и притежаваше инстинкти на археолог и здравословен страх, към всичко, което би могло да донесе тонове мръсотия, които да се строполят на главата й.

За разлика от предишните пъти, сега бе на земята и оглеждаше мястото за потенциални нестабилни постройки, които могат да паднат и да ги смажат. След като не видя такава, погледна към Тиарнан и забеляза, че лицето й е бяло като платно, а синините й изпъкваха още повече на бледото й лице.

- Няма много земетресения там откъдето идваш, а? - попита, като отиде до жената. -Може би трябва да последваш съвета им и да се размърдаш

Тиарнан вдигна трепереща ръка и изтъкна.

- Точно това искам - каза тя. - Но изглежда, че мъжът от другата страна се е насочил към теб.

Кийли се завъртя, за да може отново да погледне към блестящото огледало, прозорец, или каквото там беше. Когато го съзря, ахна и отстъпи една крачка назад. Защото мъжът, който виждаше през портала, покрит с кръв, мръсотия, ако не и нещо по-лошо, ръмжеше като диво животно. Съзнанието й отбеляза детайлите, макар и да се дръпна, когато го съзря. Дългата му, покрита с мръсотия плитка се размяташе, докато тичаше към нея. Мечът му, готов за атака, блестеше с ледена светлина, излъчвана от символите по острието. Той се приближаваше, минавайки през място, което не съществуваше в реалността, а по стъпките му вървеше създание, приличащо на таласъм.

Независимо че не можеше да го чуе, защото бариерата явно бе звукоизолирана, мъжът очевидно крещеше. Зловещата тишина, идваща от образа, си противоречеше с доказателствата, които ясно се виждаха: устата му бе отворена, зъбите показани, мускулите по врата му - изпънати, докато крещеше безгласно. Или поне, безгласно за всички тях отвъд бариерата.

И тогава забеляза последния детайл и нейното добре обмислено, безпристрастно, научно наблюдение се срина по силата на този факт. Хищникът, ужасяващият нападател, не обръщаше внимание на въоръжените воини около прозореца, а гледаше право към нея. И по някакъв начин й изглеждаше познат.

Пустошта

Първо се появи най-ярката светлина. Второ, Джъстис и Фарнасий видяха нещо, което приличаше на портал, поне отдалеч. Спъваха се на няколко пъти, след това бързо се отправиха, тръгнаха към, според тях, свободата или пък бе само мираж.

Джъстис можеше да види Кийли. Гледката към нея възпламени и опияни остатъците от здравия му разум, който за кратко му бе върнат от смеха и светлината в меча му Малка частица съзнание му казваше, че тя не бе истинска, а още един мираж. Фалшив оазис, пратен от Анубиса, за да го измъчва.

Правела го е преди, Посейдон го знаеше. Пращаше му образи на Седемте воини, видения близко до тези, които виждаше в този момент. Конлан и Вен, братята, които така и не успя да признае. Кристоф, усмихвайки се самодоволно с обичайното за него лошо поведение. Алексий винаги силен, независимо от белезите, които Анубиса бе оставила по лицето и душата му, когато бе в неин плен. Дори и Аларик, с когото често си разменяше груби думи.

Всички те стояха там, пред Кийли. Стояха пред жената, за която знаеше, че му принадлежеше. Тръсна глава, отрицание и ярост се сблъскаха на бойното поле, което бе неговото съзнание. Кийли бе негова. Не плод на трескавото му въображение, отровено от Анубиса.

Кийли бе неговата жена. Неговото спасение.

Във всеки случай този път видението бе различно. Бастиян не беше там, нито пък младокът Денал. Бренан също липсваше. Неговото спокойно лице винаги беше на преден план във виденията му, причинени от Анубиса. За нея той бе загадка. Веднъж дори, докато се смееше екзалтирано, му бе споменала, че смята някой ден да я разкрие.

В началото Джъстис се преструваше. Преструваше се, че е преминал на нейна страна, показвайки силна омраза към режима на брат си и неприязън към годините, през които трябваше да се преструва на негов поданик. Принуден да се преструва, че в неговите вени също не тече кралска кръв. Да отрича че е наполовина атлант, принуден да крие самоличността на майка си, която бе нереида.

По-близо.

Тичаше ли, тичаше, а изходът се увеличаваше. Все по-близо и по-близо. Тя се

приближаваше и гледката към нея едва не го повали на земята. Фарнасий бе забравен.

Анубиса бе забравена.

За него не съществуваше никой друг освен Кийли, с нейните огненочервени коси, зелени очи и сочни устни. Извика името й.

Тя погледна към него - право в очите му и трепна. Дори от толкова далеч, успя да види реакцията й и за секунда я намрази. Едновременно я мразеше и не я мразеше. Тя му принадлежеше. Без значение какво щеше да му струва, той възнамеряваше да я обяви за своя.

Разумът го призова, блещукаше в мрака, изпълнил душата му. Опита се да си проправи път през белязаната тъкан на душата му. „Тя може да ни спаси“, каза той. „Може да ни спаси от нас самите“. Но мирът, който бе сключен между атлантската му половина и нереида в него, се бе разкъсал, когато бе развалил проклятието в мръсната пещера под планините.

Двете страни на неговото същество - и двамата алфа мъже и доминантни - се биеха за контрола над съзнанието му. Знаеше възможностите на силите си като атлант, но за пръв път се изправяше пред тези на нереида. Вариантите бяха два: или да стане по-силен от преди, или пък разумът му ще се самоунищожи в разгара на битката за съзнанието му.

- Кийли! - викаше. - Ние идваме за теб!

Все още тичащ и крещящ, улови и задържа погледа й. Видя страха й. Беше ужасена и една малка част от него се наслаждаваше на този страх. Отврати се от самия себе си. Толкова ли го бе променила Пустошта? Отдалечила го от дълга му?

От честта?

Но тя не отстъпваше. Не побягна, сякаш знаеше, че така щеше да предизвика инстинкта му за преследване.

Може би си мислеше, че неговите приятели воини ще я защитят. Може би някои от тях вече я бе обявил за своя. Мисълта го прониза през стомаха като копие, спъна се и падна върху скалите със силен удар. Усети, че кожата на ръцете и лицето му е наранена, но игнорира болката. Пренебрегна и кръвта. Бяха незначителни.

Вдигна се на крака и не обърна внимание на Фарнасий, който се опитваше да навакса темпото му. Само проверяваше дали все още стиска здраво меча си.

Нереидът в душата му изрева безмълвно и изпепеляваща ярост се събираше в него до момента, когато щеше да избухне. Без да знае или да се интересува от последствията, Джъстис разкъса оковите около нереида. Частта от себе си, която държеше заключена от векове.

Магията на нереидите, отричана от толкова време, взриви всичко по пътя си. Силата на нереидите го завладя силно, заплашвайки да го разруши. Ураганни ветрове се завъртяха над яркия пейзаж, вдигаха камъни с големината на китове, сякаш са детски играчки и след това отново ги запращаха в земята.

Зад Джъстис, Фарнасий крещеше, полудял от страх, но продължаваше да тича, дори и по-бързо, за да го настигне. Джъстис осъзна това с периферията на съзнанието си, което не бе превзето от сила, лудост и ярост. Продължаваше да тича, а по лицето му капеше топла кръв. Вероятно от раните на челото му. Трябваше да я стигне. Тя бе истинска. Действителност.

Неговата реалност и само ако можеше да я вземе за себе си, щеше да бъде излекуван.