Освобождението на Атлантида

Епилог

Сан Бартоло, две седмици по-късно

Кийли излезе от храма, обляна в топлите слънчеви лъчи и се засмя, когато видя Джъстис и Елени да играят в долината. Нейният голям, корав воин ставаше толкова мекушав що се отнасяше до това дете.

- Ще работите ли с нас? - попита сеньор Хектор. Като директор на археологическия департамент в Гватемала, той се радваше, че вампирите вече ги нямаше и можеше да поднови разкопките.

- Не, за което съжалявам, но след като началникът на катедрата ни в университета в Охайо мистериозно изчезна, ще имам доста работа. Плюс това, имам още един проект - отвърна му. - Сигурна съм, че вие и екипът ви ще си прекарате страхотно. Само ви моля да ме държите в течение.

Мъжът й кимна и побърза, за да наглежда членовете на екипа си, които тъкмо разопаковаха инструментите и провизиите си. Тя тръгна към Джъстис, а усмивката й ставаше все по-широка с всяка стъпка.

- Забавлявате ли се, деца?

Джъстис я вдигна във въздуха и я залюля.

- Искаш ли да си поиграем? - каза той с копринено нежен глас и очите му потъмняха, когато се впиха в нея.

Винаги можеше да познае, кога мъжът й си мислеше за секс.

Разбира се, той го правеше по всяко време, така че талантът й не бе особено впечатляващ.

- По-късно - отвърна му с усмивка. - А сега ме свали долу.

Направи го след като я целуна и я остави без дъх.

- Кога ще се върне Алехандро?

Джъстис хвърли топката към Елени, която незабавно я пусна и побягна да говори с радостните студенти. Разцъфваше пред очите им, независимо от всичко, което бе преживяла и Кийли се надяваше, че времето и грижите ще й помогнат да изживее едно нормално и щастливо детство и че някой ден сенките под очите на Елени веднъж завинаги ще изчезнат. След като вече бяха започнали процедурата за осиновяване, която щеше да се извърши възможно най-бързо, вземайки предвид кое е най-добро за детето и всичко, което Джъстис и Кийли направиха за народа на Петен, Елени най-накрая започваше да вярва, че ще си има нов дом и семейство.

Преди няколко дни бе дошла при тях и ги бе помолила да й помогнат да заровят чехъла и да извършат възпоменание на майка й, само те тримата. Кийли плака заедно с Елени, докато слагаха цветя на могилата и казаха последно сбогом към мама и тате, които са на небето. Дори и Джъстис пророни няколко сълзи. Каза на Елени, че един истински воин никога не трябва да се страхува да покаже чувствата си и отдава почит на майка си със сълзите си. Кийли се надяваше, че церемонията ще успокои душата на детето и тя ще започне да се лекува.

- Алехандро все още се обучава като водач на отряда на Гватемала, който ще пази тази част от страната - каза Джъстис. - Ще се върне след седмица-две, но ние ще сме приключили дотогава.

- Аларик? Какво каза след като провери съзнанието ти? - мисълта все още я караше да трепери, но предполагаше, че е по-добре от нещата, които са й се случвали като дете. Една кратка сесия срещу години на психоанализа и лекарства.

Джъстис повдигна рамене.

- Не може да ме разбере. Двойствеността на душата ми е много странна за него. Мисля, че ще ме остави на мира.

Тя го прегърна.

- На мен ми звучи като перфектното решение. Като говорим за решения, готов ли си?

Джъстис се поколеба, след това кимна.

- Да. Няма да съм по-готов от сега.

Кийли погледна през долината, срещна погледа на сеньор Хектор и му кимна. Изглеждаше мрачен, но също й кимна. Бяха на място.

Хванати ръка за ръка Кийли и Джъстис влязоха в храма и отидоха до спиращия дъха стенопис. Въпреки, че го бяха виждали хиляди пъти все още будеше благоговение и възхита у тях.

- Тези хора, живяли пред толкова години, са създали нещо така хубаво в едно от зданията, дало начало на цивилизацията им - каза Кийли. - Това едновременно ме удивява и смирява.

- Изчакай и ще си още по-удивена като видиш останалата част от Атлантида - отвърна й Джъстис и се ухили до уши.- Ще разтърси света ти.

Тя се засмя в отговор.

- Винаги трябва да развалиш настроението ми, нали така? Както и да е, ти разтърси света ми.

Стана сериозна и посочи един процеп в стенописа, точно в центъра на окото на една от рибите.

- Това е. Разкопах достатъчно, за да можеш да използваш силите си над водата и внимателно да го изкараш от там.

- Не мога да повярвам, че Хектор се съгласи. Или че Аларик и Конлан приеха забавянето.

- Хектор ни е длъжник - отвърна тя. - Без теб те никога повече нямаше да правят разкопки в този район. Да не говорим какъв длъжник ти е Аларик.

Джъстис призова водата и тя се появи мигновено, като много внимателно с лекотата на хирург разряза процепа. Чакаха няколко минути, които изглеждаха ужасно дълги, но бляскава светлина се появи зад разреза.

Тя събра двете си ръце, на които отново бе сложила ръкавици, под отвора. Първо се стече вода, а след това се появи сапфир с големината на топче за голф, който блестеше ярко като пълната луна.

- О, Джъстис - прошепна тя. - Толкова е красива. Звездата на Артемида. Най-накрая.

- Все още не мога да повярвам, че Конлан и Аларик не разбиха стенописа, за да вземат скъпоценния камък - каза Джъстис и устните му се изкривиха при спомена за онази дискусия.

- И това ти дължаха - отвърна ожесточено.

- С отворено сърце ме защитаваш, ми амара.

Тя му подаде Звездата.

- А сега можем да разберем какво прави наистина. Дали лекува разбитото съзнание.

Гледаше я втренчено няколко секунди, но после поклати глава.

- Не, любов моя. Моето съзнание вече не е разбито и нямам никакво желание да се подлагам на тест, защото Звездата може отново да раздели ума ми. - Наведе се и я дари с една кратка целувка. - Твоята любов излекува всичко, което бе счупено вътре в мен и аз не се нуждая от този камък. Нито сега, нито никога.

Кийли докосна колието си и стисна дървената фигурка.

- Не мога да повярвам, че тази малка рибка ми показа лицето на мъжа, който се превърна в центъра на моята вселена. Ти също ме излекува. Не мога да си представя живота без теб. Нито сега, нито никога.

Тези думи носеха отгласа на клетви. Кийли осъзна, че вековете, изпълнени с битки, ужас и кураж в комбинация с ужасното детството, са пуснали на свобода не един, а два звяра в Джъстис. Сега, с помощта на силата на тяхната любов, тези два звяра бяха събрани в една цялостна форма. На мъжа, който вечно щеше да обича.

Сложи ръце на врата му и го целуна, а на устните й лежеше обещанието за вечност, изпълнена с любов. Секунди, минути или часове по-късно нетърпеливият глас на Елени се чу от входа на храма.

- Идвайте вече - нареди им. - Искам да играя на топка, моля ви.

Джъстис и Кийли се засмяха и се отдръпнаха един от друг. Държейки се все още за ръце, те излязоха на слънце и се запътиха към детето си и бъдещето си, заедно.

Край