Освобождението на Атлантида

Глава 30

Джунглата в североизточна Гватемала

Джъстис отвори очи, когато усещането, че пада във водовъртеж изчезна. Ярка светлина си проправяше път през гъстите корони на дърветата. Зелената джунгла, която ги заобикаляше, беше буйна с гъста растителност.

Няколко секунди стояха в пълно мълчание, докато местната дива природа не реши, че те не са опасни, независимо от начина, по които пристигнаха. Няколко вида птици изчуруликаха, попяха и им се скараха за намесата, а също така Джъстис чу веселите звуци на семейство маймуни.

Нямаше желание да пуска Кийли, която все още бе в прегръдките му със затворени очи. Нежно погали гърба й, като започна от врата и стигна до кръста й. Г ъвкавото й тяло, което потрепери при допира бе достатъчно да го възбуди до болка.

Трябваше да я направи своя. И то скоро. Отчаяната нужда да я притежава, не му даваше мира и той я прегърна още по-силно. Никога досега не се бе нуждал от нещо толкова силно, колкото това да усети голото й тяло под своето, докато тя приветстваше всеки негов тласък.

Но нямаше да рискува. Контролът му над нереида ставаше все по-крехък, а желанията на другата част от душата му по-мрачни. По-груби. Нищо, което някога би направил на Кийли. Неговата Кийли.

Тя отвори очи и го погледна, а разбирането в погледа й едва не го пречупи. Тя знаеше, че той я желае. Трябваше да каже само една-едничка дума и той щеше да е загубен.

Не биваше да й позволява да изрича тази дума.

- Пристигнахме - каза рязко като я пусна и отстъпи назад. - Където й да е.

Тя премигна и скрита болка промени чертите й, но отговорът й беше съвсем професионален.

- Искахме да отидем в североизточна Гватемала, и съдейки по топлината и джунглата, сме успели.

Огледаха околностите, но не забелязаха нищо, което би показвало наличието на руини или разкопки. Свирепата жега ги нападна, дишането им се затрудни. Сякаш се опитваха да си поемат дъх през мокро одеяло.

- Ами - продължи Кийли, като повдигна рамене, - вероятно ще бъде прекалено нахално да поискам да ни транспортираш директно до стенописа. Все пак ти все още се учиш Помисли си за палачинките. Поне този път ни доведе в джунглата, вместо да доведеш джунглата при нас.

Усмихна му се и силата на усмивката й го удари в гърдите. Напрегна се, чакайки нереидът да реагира, но другата част от душата му или бе изтощена, или пък се криеше, защото бе благословен с липсата на присъствието му. Поне засега.

- Можеш ли да я усетиш? Каза, че Звездата на Артемида е по произход свързана с нереидите. Няма ли някакъв начин да използваш атлантска или нереидска магия, за да огледаш района? Знам, че използвам догадки, но нямам никаква представа какво можеш да правиш. Ако има някакъв начин да се ориентираме в Сан Бартоло и да разберем колко далеч сме, ще бъде страхотно. Най-вече след като нямаме храна и вода. Изглежда е накъде между тридесет и пет-четиридесет градуса, което значи, че много бързо ще се обезводним.

Джъстис кимна и се опита да открие Звездата, но не се получи. Цялата сила, която притежаваше бе изцедена до край през последните няколко дни.

Използвайки всичкия си инат, той опита отново, но този път по-силно. Насили съзнанието си да използва запаси, които досега никога не бе употребявал и да ги насочи към правилната цел. Усети нещо странно в мозъка си и тогава го връхлетя яростно главоболие. Но дълбоко под болката, съвсем леко усещаше нещо и много добре знаеше какво е то.

- Намерих я - каза на Кийли. - Намерих Звездата, знам къде трябва да отидем. Ще бъде доста продължително ходене и вероятно ще стигнем за ден или два, освен ако енергията ми не се възвърне по-бързо, за да можем отново да използваме транспорта на материя.

Кийли се вгледа в него, сякаш преоценяваше ситуацията. Каквото и да видя в очите му, явно я убеди, защото кимна решително.

- И преди съм вървяла през джунгла, но никога без вода. Не трябва да се напрягаш, докато не възвърнеш достатъчно силите си, за да призовеш вода и храна.

- Скоро ще реша проблема ни с водата - каза уверено, макар и да не знаеше кога силите му ще се възстановят и дали изобщо това ще се случи. Но Кийли не трябваше да знае колко бе несигурен, що се отнасяше до магията на нереида. Тя притежаваше смелостта на воин и нямаше нужда да продължава да подлага границите й на изпитание.

Кийли тръгна напред, но се спря, а после се засмя.

- Мисля, че няма да е лошо да ми кажеш в каква посока сме тръгнали. А и като спомена вода, моля те да не я взимаш от някои бедни планинари или туристи, които ще се чудят къде по дяволите е изчезнала водата им.

Той се свърза със светлината в съзнанието му, която му показваше къде е камъка.

- Звездата се намира в тази посока. А за молбата ти, ще направя всичко по силите си -каза той и се запита кога звукът от смеха й е станал по-приятен и от музика. Тайно оправи панталоните си, така че ходенето да не е чак толкова болезнено и тръгна напред, избутвайки решително всички мисли за голото тяло на Кийли от съзнанието си.

Погледна към нея и ахна, когато съзря вълнението, което светеше в зелените й очи. Добре де, поне ще се опита да избута повечето мисли за голото й тяло от съзнанието си.

Както й беше казвал и преди, в крайна сметка бе мъж.

* * *

Три часа по-късно Кийли поиска почивка. Беше силна и бе дала обещание да не се оплаква, но катеренето без вода си беше самоубийство, а тя не беше идиот. В свирепата, гореща като пещ джунгла, губеха водата в клетките си със светкавична скорост. Може би атлантите, след като се падаха водни хора, можеха да издържат повече, но тя бе човек и се нуждаеше от почивка.

Също така й бе писнало да гледа гърба му, докато водеше по пътя пред нея. Не че гърбът му не беше великолепен. Широки рамене, тесен кръст, да не споменаваме и мъчително красивата плитка, която тя искаше да разплете и след това да вплете пръсти в дългите, копринено меки кичури на косата му. Задникът му беше толкова стегнат и мускулест, че отвличаше вниманието й като си фантазираше как го хапе, някъде около час и половина, когато имаше енергия да мисли за такива неща.

Как ли воинът на Атлнатида щеше да реагира на това? Засмя се на глас и той се обърна към нея със свръхестествена бързина.

- Какво има?

- Джъстис, нуждая се от почивка. За предпочитане да е на сянка.

- Кое е толкова смешно? - вгледа се в нея с подозрение. - Какво си намислила?

Тя стисна устни, но смехът отново избяга.

- Повярвай ми, не искаш да знаеш. Както и да е, трябва да поспрем. Мога съвсем сериозно да заявя, че започвам да се обезводнявам и че ходим в най-топлата част от деня. Предлагам да намерим сянка, под която да се скрием и да изчакаме, докато се свечери, когато е по-хладно.

Отново се придвижи така бързо и застана на няколко милиметра от нея.

- Съжалявам. Бях потънал в мисли за възможностите ни и крайната ни цел и не обърнах внимание как се справяш. Моля те, приеми моите извинения заради тази необмисленост.

Но близостта му размъти съзнанието й и тя не схвана значението на думите му, вместо това просто стоеше там и си мечтаеше за глупави неща. Мечтаеше животът й да не се бе превърнал в приключенски роман. Мечтаеше той просто да я целуне.

Искаше й се да е такъв тип момиче, което просто да го целуне.

- Аз... ти... какво?

- Съжалявам. Ние, атлантите, започваме да говорим официално, когато се намираме в напрегната ситуация - каза иронично. - Превеждам: Аз съм идиот! Трябваше да спрем по-рано. Мисля, че ето там има сянка точно под надвисналите дървета.

Кийли си удари един мисловен шамар и кимна бързо.

- Добре. Сянка. Напред. Супер. - Тя тръгна нататък и той я последва.

Лека усмивка изпъна чертите на прекрасното му лице.

- Има ли причина да си загубила способността си да използваш глаголи?

Ниският му дрезгав глас я накара да потрепери и внезапно джунглата стана много по-гореща от преди.

- Разбира се, имам политика да не използвам никакви глаголи в джунглата. Ако постоим още малко тук, това ще се случи и с прилагателните - каза му тя и се усмихна невинно. Усмивка, която казваше: „никой тук не иска да разкъса дрехите ти и да оближе голите ти гърди“.

Или поне така се надяваше.

Какво й ставаше? Сигурно се дължеше на някакви странни феромони в джунглата. Смеси един атлант с гореща тропическа джунгла и получаваш побъркващо сексуално желание. Още повече, че той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, а това никак не помагаше. Споменът за Джъстис в пещерата, докато бе гол и по тялото му се стичаше вода, проблесна в ума й, и устата й пресъхна още повече, но не от липсата на вода.

Страхотно - щеше да умре в джунглата, заради обезводняване, породено от сексуални фантазии.

Чудеше се как ли ще го напишат върху надгробната й плоча.

Тя стигна преди него до сянката. Беше ниша, намираща се в малък хълм, миришеше леко на мускус и изглежда се бе превърнала в дом за много животни. В момента нямаше такива, но беше много по-обширна, отколкото й се струваше и не можеше да види вътрешността, защото бе доста тъмно.

Джъстис положи ръка върху нейната, за да я спре да тръгне първа.

- Ще вляза пръв, за да съм сигурен, че вътре няма животни, които да защитават територията си.

Отмести ръка, за да му даде път.

- След теб, повелителю на меча. Ще остана тук и ще чакам, ако някое животно излезе да беснее навън.

Усмихна й се и внезапно се наведе към нея да я целуне.

- Не спираш да ме изненадваш Винаги, когато очаквам да спориш с мен, ти действаш практично. Всеки път, когато очаквам да се съгласиш с мен, ти ми казваш, че греша. Животът никога няма да бъде скучен с теб, нали така, д-р Макдърмът?

След тези думи, той влезе навътре в пещерата и я остави да докосва устните си с пръсти, питайки се как така вече е започнал да мисли за бъдещ живот с нея.

И се чудеше защо идеята изобщо не я плашеше.

- Чисто е, но има отвор в края на нишата, който ти би искала да погледнеш - извика от вътре. - Бих казал, че сме попаднали на откритие, но изглежда, че някой е бил тук преди нас.

Кийли се наведе и влезе в пещерата, но се изненада, когато осъзна, че таванът е доста високо. Докато продължаваше да оглежда, осъзна още едно нещо.

Това не беше пещера.

Стените бяха направени от камък. Бяха намерили древно здание, вероятно дори храм на маите или пирамида, като се има предвид височината на хълма, в който се намираше.

Позната тръпка премина през гръбнака й. Част от историята, която никой не е виждал през последните хиляди години стоеше пред нея. Затова живееше - нуждаеше се от това повече, отколкото от вода. По навик посегна към раницата си, но си спомни че тя се намираше в стаята й в Атлантида.

И изобщо нямаше да й свърши работа.

Възпря няколко цветущи израза, тръгна в близост до стените и стигна до врата, издълбана в края на пещерата. А от нея излизаше синьо-зелена светлина.

- Джъстис? Това ти ли си?

- Възвърнах силите си достатъчно, за да призова слаба светлина. Мисля, че ще искаш да видиш това.

Тя последва светлината и гласа му, и когато стигна там, замръзна на място втрещена. Три от стените бяха изчистени от мръсотията, а четвъртата от растителността по нея, причинени от векове на небрежност. На всяка от трите стени се простираше стенопис в ярки цветове.

- Това не е Сан Бартоло, но определено е препращеше към Попол-Вух - каза тихо. - О, Джъстис, защо не е обявено? Това е такова голямо откритие?

Той застана до нея, а тя осъзна, че светлината, която бе призовал, излизаше от блестяща сфера в дланта му. Държеше я като фенер и се наведе, за да погледне стенописите от близо.

- Попол-Вух?

- Митът за сътворението на цивилизацията на маите. Създателят, К’укаматз, който едновременно бил майка и баща на живота, първо създал хората от глина и кал. Но те били слаби и се разтваряли във вода, ето тук е описано. Виждаш ли образът на първия човек, който се разпада в реката?

Джъстис кимна и посочи другия образ, като изглеждаше почти толкова въодушевен, колкото нея.

- А тази? Тук правят човек от дърво?

Тя кимна и несъзнателно докосна дървената фигурка на врата си.

- Да, К’укаматз се опитал да създаде хората от дърво, но те нямали сърца и разум и не можели да почитат създателя. Това изобщо не се нрави на боговете, както знаеш.

Усмихна му се, но той бе погълнат от образа.

- Понякога съм изработвал дървени фигури и изглеждаха такива, че всеки момент могат да излетят, преплуват или избягат от мен - прошепна той. - И, разбира се, че и те не притежаваха сърца и умове.

Кийли си спомни колко пъти фигурката и видението за Джъстис са й помагали през трудните моменти.

- Виждала съм творенията ти и не бих казала така.

Обърна се и срещна погледа й, докато все още държеше сферата. На слабата светлина можеше да види всяка една черта на лицето му и откри, че за малкото време, през което се познаваха, сърцето й бе запомнило очертанията му. Ахна, страхувайки се какво можеше да му покаже изражението й в този момент.

Той я изучваше с поглед, после поклати глава.

- Не разбирам. Как така си видяла дървените ми фигурки? Веднага след като станеха готови ги подарявах!

Кийли стисна силно рибката на врата си. Искаше да му каже, да му покаже колко много значеше за нея. Но нещо я спираше. Може би някакви остатъци от здравия й разум.

Трябваше да намерят вода. Трябваше да открият Звездата на Артемида и да я използват, за да излекува разбитото му съзнание.

И след това възнамеряваше да му разкаже приказката за това как е намерила дървената фигурка и да внимава да не разкрие колко е жалка, след като е позволила на издялканото парче дърво и видение за воин от миналото да заемат толкова голяма част от живота й.

Насили се да я пусне и внимателно я намести под блузата си.

- Не зная. Топло ми е и съм изморена, вероятно съм си спомнила за нещо, което Лиам е споменал за дървени фигурки - отвърна му с пресилена усмивка. - Както и да е, виж тук. Последният и успешен опит е бил, когато К‘укаматз е смесил бяла и жълта царевица, за да създаде плътта и тялото на човека. Този път проработило. Една от най-важните фигури в историята на маите е бил богът на царевицата, който можеш да видиш на тази стена.

Той се загледа в стенописа и за щастие вече не мислеше за коментара й относно дъвените фигурки.

- Този е подобен на стенописа, който ти бе споменала с бога на царевицата и Анубиса?

- Да, да. Правени са от същия майстор или група от майстори. Почти съм сигурна. Разбира се, без по-подробно сравнение не мога да кажа нищо.-. - изведнъж й се зави свят и изгуби

равновесие, задъхвайки се, неспособна да си поеме дъх.

Джъстис я хвана моментално през кръста.

- Кийли? Добре ли си?

Тя отмести косата от лицето си и се опита да диша, но топлината и обезводняването в комбинация със случилото се през последните дни си казваха думата. Мъжът пусна енергийната сфера, вдигна я на ръце и двамата излязоха от залата, за да отидат при входа на пещерата, където въздухът бе свеж.

Кийли се приведе и започна бавно да вдишва, докато неразположението и световъртежът не отшумяха.

- Добре съм - каза най-накрая. - Просто се нуждая от вода.

За нейна изненада той се усмихна.

- Въпреки че нереидът все още се крие от мен или се възстановява след като използва толкова много сила, открих че силите ми на атлант се завръщат. Ако желаеш вода, моя сладка Кийли, тогава ще я получиш.

Той застана в центъра на поляната, разкрачен и с ръце вдигнати във въздуха. Слънчевата светлина го огряваше, сякаш бе първобитен бог, който се бе върнал при хората си, готов да приема почитта им. Беше красив, здрав и примитивен и нещо дълбоко в нея се зароди и раздвижи. Гърдите й потръпнаха и зърната им се втвърдиха, копнеейки за докосването му, бедрата й се стегнаха, когато топлината се разля в центъра й. Подготвяйки я като девица от древността, която щеше да бъде дадена в жертва на похотлив бог.

Лицето й поруменя при мисълта, но тя се опита да си спомни за неписания биологичен закон, според който в опасна ситуация жените биват привлечени от силни мъже. Тя бе учен. Не можеше да се превърне в жертва на нещо така първично.

Дори и когато се опитваше да устои на прелъстителния зов на силната му сексуалност, Джъстис сведе поглед и го насочи право към нея. Очите му бяха черни със синьо-зелени светлини, които танцуваха в центъра на зениците му.

- Посейдон, чуй моя вик - извика той, а в гласа му сякаш се бяха преплели ураганни ветрове и силни вълни, но така и не отмести погледа си от нейния. - Дари ме с вода, за да може тя да донесе здраве и сила на моята жена.

- Не съм твоя жена - прошепна, но този път самата тя не го вярваше. В този момент, ветровете се завихриха около Джъстис като тайфун, енергията пращеше около него под формата на миниатюрни мълнии в сребристо, синьо и зелено и тогава тя разбра, че не може да му откаже нищо.

- За Посейдон - извика и отметна глава назад.

Някак си плитката му се беше разхлабила и кичури коса се въртяха около лицето и раменете му Целият спектър на синьото се отразяваше в косите му, докато те танцуваха под музиката на молитвата му.

Погледна нагоре, следвайки погледа му, неспособна да се съмнява дори и за минута в него. Призова вода, така че тя щеше да дойде. Знаеше го и когато кристално чистите капки вода паднаха на земята, тя се засмя с удоволствие и радост.

- Ела при мен, Кийли - повика я той и топлината в очите му жигоса съзнанието й, оставяйки там само желанието да разкъса дрехите му и да се хвърли пред него, като дар към езически бог, който трябва да я вземе тук и сега в проливния дъжд. Но вместо това пристъпи напред, с ръце, притиснати към тялото, докато не спря на няколко сантиметра от него.

Засмя се и извика силно още една дума, красива дума, дума, която не разбираше. Водата, която падаше надолу се превърна в лек пролетен дъждец като се сипеше право в гърлата им, минаваше по вратовете им и измиваше мръсните им дрехи.

Кийли затвори очи, погледна нагоре и започна да се смее, като пиеше колкото се може повече от чистата и вкусна вода. Бе най-чистата вода, която някога е вкусвала. По-чиста от планински извор и от най-скъпата бутилирана вода.

Гълташе все по-бързо и по-бързо, докато дъждът падаше в гърлото й, и след като най-накрая се засити, отвори очи.

- Невероятно. Може да го правиш, когато поискаш? Леле, би решил доста... - млъкна като видя начина, по който той гледаше устните й, сякаш ако не ги вкусеше щеше да умре.

Устните му завладяха нейните, дръпна я толкова близо до себе си, че топлината на тялото му превърна в пара водата по дрехите й. Нямаше нищо нежно в това му действие: с тази целувка й казваше, че му принадлежи. Бе целувка на отчаян копнеж и желание. Прошепна нещо, но звукът се изгуби между устните им и тогава той я притисна още по-силно към себе си. Мускулестото му тяло потрепна, когато се срещна с нейното и тя се опита да се дръпне, притеснена, а след това го погледна.

Челюстта му се стегна, както и прегръдката му, докато накрая изглежда всяка част от тялото й се допираше в неговото.

- Нуждая се от теб, Кийли. Трябва да те имам. Моля те. - каза с нисък и гърлен глас, който бе пропит със силата на страстта му. После отслаби прегръдката си и отпусна глава, като си пое дълбоко въздух. - Не. Не можем. Страхувам се, че е възможно нереидът да поеме контрол над мен. Трябва да ми откажеш.

Мълниите отново започнаха да свистят във въздуха, като всеки път осветяваха все още падащия дъжд със сребристи отблясъци. Облаците не бяха виновни за поройния дъжд, нито пък друга жена за отчаяния му копнеж.

Всичко това бе заради нея. Само за нея. Топлината и откритието бяха толкова интензивни, че стените на матката й се стегнаха и коленете й се подкосиха. Но той я държеше толкова здраво, че нямаше как да падне. Нямаше да падне. Защото той бе с нея и нямаше да го позволи.

Все още очакваше отговора й. С отчаяна молба в очите, но тя не знаеше за какво я молеше: да откаже или да се съгласи.

- Да - отвърна му тя и скочи в пропастта. - Аз също те желая. Заедно ще опитомим другата част на душата ти.

Вдигна я във въздуха и извика радостно, докато я подмяташе в центъра на бурята. След това отново я дръпна близо до себе си и наклони главата й. Устните му бяха на дъх разстояние от нейните.

- Заедно. Можем да го направим заедно. Целуни ме, Кийли. Целуни ме, за да знам, че и ти го искаш толкова, колкото и аз.

Нито една земна сила не можеше да я спре, нито пък разум, логика или мисли, свързани с това какво им носеше бъдещето. Нуждаеше се от него повече от вода или въздух и веднъж в живота си искаше да вземе това, което желаеше, майната им на последиците. Хвана го за лицето и се усмихна.

След това го целуна.