Освобождението на Атлантида

Глава 40

Малко преди здрач, Сан Бартоло

Мъжете от селото се бяха скрили възможно най-добре между дърветата и гъстата растителност около храма, но планът да прикрият Джъстис със защитна стрелба нямаше да проработи. За да могат да вземат на мушка вампирите, трябваше да излязат от прикритието си иначе ако откриеха огън, без да го направят, съществуваше възможността да уцелят Джъстис и Елени.

Разбира се, ако вампирите поискат да проведат срещата вътре в храма при стенописа, всичките им планове щяха да пропаднат. Тогава трябваше да се оправя сам.

Кийли, готова да стреля, лежеше по корем на едно леко възвишение, скрита от висока трева. Алехандро се намираше до нея, а между тях лежаха куп амуниции за презареждане. Джъстис се бе опитал да я прегърне, една кратка и бърза прегръдка преди да се изправи пред вампирите, но тя бе скована и се съпротивляваше. Целуна я по главата и след това я пусна, побъркваше се задето последният им момент заедно трябваше да е такъв.

Клекна до тях.

- Време е. Готови ли сте?

Алехандро изруга яростно и поклати глава.

- Не, не сме готови. От тук изобщо не ти помагаме. Трябва да дойда с теб.

- В никакъв случай. Вече го обсъдихме. Ако там намеря гибелта си, искам да дойдеш и да спасиш Елени. Да се погрижиш за Кийли. Обещай ми - каза Джъстис.

Алехандро изглеждаше така, сякаш иска да поспори по въпроса, но вместо това кимна.

- Имаш думата ми. До последен дъх ще се грижа за детето и за жена ти. Точно сега ще проверя дали всички са заели позициите си. Връщам се след две минути.

Джъстис кимна и Алехадро се измъкна така безшумно, както ягуарите, които бродеха из джунглата.

Кийли го наблюдаваше, докато вървеше и след това погледна към Джъстис, а онзи решителен и празен поглед все още се отразяваше в очите й.

- Мога и сама да се защитавам и не съм ничия жена. Прави каквото си намислил. Ние ще се погрижим нашата част от мисията да е изпълнена.

Джъстис не искаше нищо повече освен да я вземе в прегръдките си и двамата да отлетят от това ужасно място, далеч от вампири, смърт и отвлечени деца. Най-накрая намери половинката си, единствената достойна за душата му и щеше да я изгуби толкова скоро. Знаеше, че оптимистичният план, който пробута на останалите нямаше да е успешен. Вампирите щяха да са повече от готови.

И преди бе попадал в такива ситуации, но рамо до рамо с братята си и останалите от Седемте. Щяха се справят с това, стига само да са заедно.

Но сам, бе единствено храна за вампирите.

Имаше някои неща, които съжаляваше, че не е изрекъл. Внезапно, но с нежелание се изправи.

- Кийли, знай това. Без значение какво мислиш или чувстваш, вината не е твоя. Аз бях този, който те открадна за няколко часа, този който се провали да защити бедните селяни и детето. Моята задача е да браня човечеството и все пак постъпих егоистично, вместо да изпълнявам дълга си.

Внезапно в празните й очи проблесна пламъка на живота и тя бавно поклати глава.

- Знаех колко много е страдала, Джъстис. Тя е като мен, само че е останала без родители и са се отнасяли с нея като с изгнаник. Знаех и все пак я изоставих.

Очите й бяха пълни със сълзи, но лицето й - сурово и непреклонно.

- Ако ти паднеш в битката, ще те последвам, за да спася детето, без значение какво ще се случи с мен.

Взе пушката от ръцете й, дръпна я в страстна прегръдка и я целуна с цялата любов и копнеж, които се таяха в душата му. Най-трудното, което някога бе трябвало да направи през всичките си мрачни векове на съществуване, бе да я пусне.

Тя го хвана за ръката, когато той понечи да тръгне.

- Джъстис - произнесе името му така тихо, че той едва я чу. - И аз те обичам.

Воинът не й отвърна. Думите нямаха значение, когато душата му се готвеше за смъртта. Просто започна самотната си разходка към храма Сан Бартоло - мъж, който вървеше към собствената си екзекуция.

Но преди да се стигне до там, щеше да спаси детето. И когато си спомнят за жалкия му живот, ще знаят, че поне е успял да спаси Елени.

Имаше нещо, което трябваше да опита за последно. Спря на място и затвори очи, като събра цялата енергия и сила, които притежаваше и тогава призова портала.

Този път отвърна на повика му. Капризно нещо. Когато познатата яйцевидна форма се появи и започна да блещука и да се разтяга, за да приеме крайния си облик, той видя изненаданите лице на пазачите от другата страна, които след като го разпознаха, свалиха мечовете си. Когато той не направи движение, за да влезе, един от тях извика.

- Лорд Джъстис? Братята ви ще се радват да разберат, че сте се върнали. Порталът не се е отварял за никой от нас, дори и Аларик, откакто тръгнахте.

Така ли? Това отговаряше на въпроса му. Знаели са, че е в Сан Бартоло. Частица от него се надяваше, не, очакваше те да се появят и да спасят деня, както Вен често обичаше да се изразява.

- Милорд? Влизате ли? - попита другият. - Има ли някакъв проблем?

- Да - най-накрая отвърна Джъстис. - Да, има проблем. Кажете на Конлан и Вен... кажете им да пратят помощ. Кажете им, че се нуждаем от подкрепление. Звездата на Артемида е тук, но я пази гнездо вампири.

- Веднага ще прекрачим портала, за да ви помогнем - отвърна първият пазач. Той направи една крачка и магията на портала изпрати нещо, което приличаше и звучеше като електрически удар с висока мощност, който удари пазача и го прати на земята.

- Не, изглежда, че не можете - отвърна Джъстис. Странното бе, че изобщо не бе изненадан. - По някаква причина порталът иска да се справя с това сам, което значи, че

Посейдон ме е изправил пред един доста лош тест.

- Но...

- Кажете на Конлан и Вен - Джъстис трябваше да се насили, за да изрече думите. -Кажете им, че ги обичам. Кажете им, че се гордея да бъда техен брат и че съжалявам. Това е.

- Лорд Джъстис!

Но Джъстис само поклати глава и тръгна напред, без да остане, за да бъде сигурен, че порталът се е затворил. Докато разговаряше с атлантите, мракът се бе спуснал. Елени го чакаше, ако изобщо все още беше жива.

Ако не беше, щеше да запали земята със силата на яростта си.

Нереидът проговори в съзнанието му с примирения глас на човек, който е приел съдбата си.

И така, сега ще умрем, но поне ще го направим славно. За мен беше чест да бъда част от теб, Джъстис от Атлантида.

За мен беше чест да бъда част от теб, Джъстис от нереидите, отвърна Джъстис, а докато казваше думите осъзна, че наистина го мислеше.

Като последен жест, предлагам да се слеем в едно и заедно ще бъдем по-силни отколкото някога сме били поотделно, предложи нереидът с мрачна радост в гласа.

Ако ще правим нещо, то тогава нека да е грандиозно, отвърна му Джъстис, смеейки се. Да го направим.

Като едно, двете страни на неговото същество разрушиха вратите, щитовете и стените, които с векове бяха изграждали един срещу друг. Енергия, най-накрая неограничена, препускаше през тялото му и го зареждаше с внушителната сила на тайфун.

Избухна в смях от истинска радост, заради цялата тази мощ, която изпълваше тялото му, обливаха го вълни след вълни, чиста сребриста сила. Внезапно през ума му мина мисълта, че може би щеше да се справи.

Имаше шанс. Малък, но все пак шанс, че ще оживее след това.

Остана още едно последно нещо. Наведе се надолу, далече от брега на реката, намери един гладък камък. Отваряйки сърцето и съзнанието си, той насочи искрените си чувства и емоции и ги изля в предмета. Обичам те, Кийли и ще те обичам, докато всички океани, дори и в най-затънтените места, не изчезнат. Винаги знай, че ти си сърцето, душата и животът ми.

Стисна камъка толкова силно в юмрук, че го заболя, но после бавно отвори пръстите си. Ако се провалеше, това щеше да е достатъчно.

Трябваше да е достатъчно.